Антъни Капела
С дъх на кафе (35)

Тридесет и пет

„Подправен“ — с този аромат се описват характеристиките на сладките подправки като карамфил, канела или бахар. Дегустаторите са предупредени да не използват термина за определяне на пикантни подправки като черен пипер, риган или индийски подправки.

Международна организация на производителите на кафе, Сетивна оценка на кафето

Биокобобо се намира точно в средата на пътя, който трябва да изминем. Това е оазис в класическия смисъл на думата — малко градче от едноетажни къщи с цвят на пясък, сгушени в палмова горичка. В другия край на селото три малки езерца, заобиколени от още палми и високи скали, проблясват в кобалтовосиньо. Поглед в противоположната посока разкрива пътя, по който трябва да продължим — вие се през пустинята и се изкачва постепенно към далечните планини.

Ще останем тук няколко дни, за да си починем и да изчакаме отряда на гала да се отдалечи достатъчно. В оазиса има малък пазар — ядем фурми, ядки, кокосови орехи, тънки хлебни питки и сирене от камилско мляко. Хектор и аз плуваме в едно от уадитата и разопаковаме част от багажа. Изумително е как след изнурителни дни на преход без каквито и да било удобства езерце с искряща на слънцето вода и място, където да разположиш походното си легло, започват да ти се струват като абсолютния апотеоз на лукса.

Опитвам се да пиша. Скъпа Емили, пиша ти тези редове насред пустинята. В момента на шиш над огъня се пече вечерята ни — отново козе месо: превръщам се в истински познавач на козето… Но не мога да довърша писмото заради жегата. Не мога дори да си спомня Емили ясно. Изваждам Наръчника от багажа и внимателно, в сянката на една от къщите, за да не се изпарят ценните есенции на слънцето, отпушвам едно-две шишенца. Ароматите ми се струват вяли, илюзорни. Може би проблемът е и в моето обоняние — смрадта на немита камила е изпълвала ноздрите ми твърде дълго време. Въздъхвам и връщам кутията с шишенцата в нейния сандък.

Ядем изпеченото козе месо, поръсено с бербери — някакъв лют червен пипер: веднъж като свикнеш с вкуса, направо се пристрастяваш към него. Фикре и Мулу не ядат с нас, седят отделно. Чак сега забелязвам, че неговите грижи за нея, въпреки че привидно наподобяват загриженост, всъщност са прекалено показни и натрапчиви: той просто е стражът, чиято задача е да охранява съкровището на господаря си. Понякога присяда до нея и разресва косите й с метален гребен, а понякога си говорят — тихо, но оживено — на език, който не разпознавам. Виждам я да се смее — бърз, искрен смях, и докато вървят, нарочно го блъсва лекичко с рамо, сякаш са две ученички. Той се усмихва срамежливо.

Веднъж или два пъти виждам, че ме наблюдава, но очите й са безизразни: няма и помен от напрежението, от онова мълчаливо отчаяние, което видях в шатрата на Бей. Започвам да се чудя дали тогава изобщо съм разчел правилно изражението й. Нека не забравяме обаче за зрънцето кафе, натикано в дланта ми. Какво ли означава?

На втората сутрин в Биокобобо се събуждам доста рано. Надигам се с въздишка, протягам се и излизам навън.

В утринния сумрак забелязвам слаба фигура, загърната в син шал, забързана към едното уади. По лекия и уверен начин, по който се придвижва, разпознавам, че това е Фикре. Тръгвам след нея.

Шмугва се между палмите и я губя от поглед. Разбира се, тя така и не успя да се изкъпе вчера, когато всички мъже бяха в езерото, и затова е излязла сега, търсейки уединение. Заобикалям езерото от другата страна и я виждам точно когато започва да развързва шала.

В слабата светлина кожата й с цвят на стомана блести, сякаш е полирана. Докато пристъпва към водата, забелязвам тъмните косми между краката й и си представям разцъфнал черен карамфил; зърната на малките й, стегнати гърди също са черни. Изпивам я жадно с очи, глътка след глътка от това съвършено черно кафе на страстта. Тя се обръща с гръб към мен. Виждам как мускулите й се движат, гъвкава е като змия; плешките се очертават ясно под тъмната й кожа, докато се навежда напред, загребвайки вода, за да измие лицето си. Капките улавят първите слънчеви лъчи и заблестяват като търкулнали се диаманти. Тя се гмурва под водата, излиза отново на повърхността и започва да плува точно към мястото, където се намирам.

Правя крачка назад, преди да ме е забелязала. След това се поколебавам.

Пристъпвам към езерото, излизайки от сянката на палмите, преднамерено бавно и спокойно, за да види, че я наблюдавам.

Също така преднамерено тя се изправя. Водата стига до кръста й, стича се по тъмната кожа, капе от гърдите й.

Усещам как артериите на шията ми пулсират в барабанния ритъм на сърцето ми.

За един безкраен момент стоим неподвижно и се гледаме. После в кристалния утринен въздух отеква звъненето на хлопци. Към нас идва стадо кози.

Тя се обръща и тръгва през водата към мястото, където е оставила шала си. Краката й пристъпват бавно в бистрото езеро.

Любовта без целувки не е любов:

копието без кръв не е копие.

Единствените думи на английски, който съм я чул да произнася. Чувам ги в глава та си, чувам странното й френско произношение и знам, знам със сигурност, че съм обсебен от мисълта за нея.