Ерих Мария Ремарк
Мансардата на бляновете (8)

Осма глава

Ернест често се занимаваше с музика заедно с Лана Райнер. Нерядко й разказваше за Фриц и неговата мансарда на бляновете. Веднъж, когато спомена за Елсбет, той долови, че артистката се заинтересува. Но не продължи и заговори на друга тема. И тогава върху устните й отново се появи загадъчната усмивка. Тя чувстваше у Ернест младостта и свежестта, които го отличаваха от кръга на нейните познати. Тя обичаше неговата своенравност и всичко, което бе още неясно изразено в него — обичаше в юношата бъдещия художник.

Ернест вървеше с радостно настроение по вечерните улици — той отиваше при Лана.

— Ах, вие ли сте, маестро — каза певицата, отваряйки вратата. — Моята камериерка е в отпуск и затова трябваше да ви отворя аз. Моля…

И тя го въведе вкъщи. Беше облечена в чудесна свободна дреха, подчертаваща красотата на нейното тяло.

Наред със стаята, в която те се занимаваха с музика, се намираше малка добре наредена стая — будоарът на певицата.

— Вие може да отидете в моя будоар — предложи тя и като си избра една разкошна роза, я забоде в косата си. При това широките й ръкави се свлякоха нагоре и оголиха безукорната чистота на линиите на нейната ръка и меката извивка на лакътя.

— А сега… заповядайте тук, ето ви възглавнички… — И тя го настани на дивана. — Ето чай, пасти, захар… — Тя се приближи до него и своеобразният остър аромат на нейния парфюм го лъхна. Той се почувства като замаян.

— Очите ви пак са странни — каза тя.

— В тях има разочарование…

— Разочарование?

— Да. Аз търся цел и опора, а намирам само призрачна измама.

— Не трябва толкова много да се вглъбяваме в себе си.

— И аз не искам това.

— Погледнете ме.

И той потопи влажните си сиви очи в тъмните влажни звезди на нейните очи.

Ернест би желал това да продължи вечно. Той се любуваше на нейните тънки бели ръце, вдъхваше техния аромат. Залязващото слънце хвърляше лъчите си през прозрачните дантелени завеси и изпълваше стаята с розово сияние.

Ернест сложи ръка на очите си — той забрави миналото, не мислеше за бъдещето. Прозвуча напевният глас на Лана:

— А сега ние ще помечтаем.

С бавни грациозни движения тя прибра масичката с чая. Ернест продължаваше да следи чудесната й фигура, обляна от златото на залеза.

— Аз обичам вечерната здрачевина — каза тя. — Всички линии и краски стават толкова смекчени. Здрачевината ни дава чудесни сънища…

— За какво са сънищата?

Тя стоеше с полузатворени очи.

— Нали ние сме само слаби хора… Животът и реалността — това е всичко. И все пак сънищата… — И едва чуто той добави: — Сънищата са прекрасни.

Сънищата…

И тя запя с чудесния си пълнозвучен глас ария от „Тристан и Изолда“:

Кажи какви прекрасни сънища…

Ернест стана бавно от мястото си и като отдръпна портиерата, тръгна към рояла. С полузадушени акорди той я придружаваше; тя продължи да пее, после се приближи до рояла и постави върху пюпитъра ноти.

При това ръкавът й докосна неговото чело. Прониза го сладостно вълнение и напевен трепет пробягна в кръвта му. С безгранична печал звучаха акордите, напоени със страстно томление.

Сънища…

Ернест отпусна ръце върху коленете си. Наред с него стоеше Лана Райнер и го гледаше.

— Всичко в живота е сън, а действителността е печална и тъй бедна…

— Не, сънят е сън…

— А животът, Ернест Винтер? — разнесе се от здрачевината.

— Чудо, Лана Райнер.

Вечерен лъч се плъзна върху челото на Ернест.

— Вие вярвате ли в чудеса, Ернест Винтер?

— Да, Лана Райнер.

Нейните устни затрептяха. И лекият глас прошепна:

— Не искате ли да научите и мен на тази вяра? Тя не ви ли мами?

— Никога, Лана Райнер.

— Аз тъгувам, чакам някакво чудо, Ернест Винтер — продължи прекрасната жена до рояла.

— Чудо… то е дошло при мен… — каза Ернест и бавно, сякаш тласкан от невидима сила, коленичи до нозете й.

Тя го изгледа с бавен поглед и сложи бялата си ръка върху челото му.

— Здрачевина… — пошепна тя и бавно се упъти към креслото.

Ернест стана и я погледна с широко разтворени очи.

Тя стоеше в креслото; последните лъчи на догарящото слънце позлатяваха нейния стан, очите й бяха устремени към него.

Той се приближи до нея, сведе глава и скри лицето си в нейните колене.

Тя милваше косата му. Лицето му беше бледо, а зениците бяха потъмнели.

— Скъпи — прошепна тя и целуна очите му.

* * *

През нощта Ернест заспа дълбоко. Не сънува нищо. На следното утро всичко му се стори като сън. Беше в странно настроение — в него се сливаха печал и радост. Опитвайки се да не мисли за нищо, той седна да работи. Лана Райнер бе тъй далечна, струваше му се чужда — той почти не си спомняше за нея. Мислеше за Елсбет, знаеше, че я обича много.

Изминаха няколко часа и той започна да гледа на преживяното с други очи. Неспокойно очакване изпълни сърцето му. Непрестанно изваждаше от портфейла си билета за ложата — този билет, който тя му подари, и гледайки го, се опитваше да се убеди, че всичко е наяве.

Ернест оправи грижливо тоалета си и след това се упъти с бавни крачки към театъра.

Минавайки по улиците, забеляза афиш от операта. Спря се и прочете: „Мадам Бътерфлай — Лана Райнер“. Край него се нижеха минувачи и те също обръщаха внимание на афиша.

— Райнер пее Бътерфлай — каза някакъв господин, — трябва да побързаме да си вземем билети.

— Хубава ли е? — запита неговият спътник.

— Много… — дочу Ернест. Горда усмивка заигра върху неговите устни. Лана Райнер. Вчера тя го целува. И минавайки край всеки стълб, той се спираше и четеше: „Мадам Бътерфлай — Лана Райнер“. Беше щастлив.

Ернест влезе в ложата в момента, когато прозвуча ударът на гонга.

Разнесоха се първите звуци на музиката на Пучини. Когато Лана излезе на сцената, той почувства как го обхваща безпределна радост: „Моята Лана — тя пее за мен!“. Тя го забеляза! И едва му кимна с глава…

Ернест беше очарован. После, когато завесата падна и публиката започна неистово да изразява своя възторг, прониза го съзнанието за богатство — то беше като тъмно огнено вино.

Усмихвайки се презрително, той гледаше венците и кошниците с цветя, които изпълваха сцената. Правете каквото искате, и все пак тя е с мен.

Ернест отиваше в операта всяка вечер. Лана го въведе в добро общество: посещаваха ред известни къщи, започнаха да го канят. И времето минаваше — той го отдаваше не на Лана и не на своята работа, а на обществото.

В една есенна вечер той отиде за Лана в театъра. Тази вечер представяха „Бохеми“ и той беше още под впечатлението на спектакъла. Помогна на Лана да седне в автомобила и я последва. Тясно притиснати един до друг, без да проронят нито дума, тръгнаха. Лана беше тази вечер много нежна и замислена. Когато автомобилът спря до нейния дом, тя прошепна на Ернест:

— Да отидем вкъщи!

Ернест я последва.

— Тази вечер освободих камериерката — прошепна тя, отваряйки вратата. — Майка й е болна.

Мракът, който царуваше по стълбата, разпали кръвта на Ернест и той почувства как сърцето му заби по-силно. Като се отдаде във властта на завладелия го порив, целуна сведената към ключалката Лана по ухото.

Тя се изправи и прошепна: „Ти…“. И в гласа й прозвуча лека заплаха.

Тя запали светлината в будоара и отиде в спалнята да се преоблече. Остави вратата полуотворена и разменяше с Ернест откъслечни думи. През отвора струеше рубиненочервена светлина, която замайваше Ернест. В него кипеше желанието, но той до болка сви юмруци, стисна зъби и се опитваше да се усмихне.

— Ето така, ето ме и мен — каза тя, връщайки се при него.

Вратата на спалнята беше полуотворена и Ернест видя червената светлина, струяща оттам, както и белотата на леглото.

Лана беше облякла широк пурпурен халат, над който лицето й се отделяше с изумителната си красота.

Беше събрала черните си коси в староелински възел и ги бе закрепила със златен кръг. Загърната в халата, тя се упъти бавно към Ернест. Върху устните й продължаваше да играе загадъчна усмивка.

Ернест забрави за времето и пространството — за него всичко стана примамлив сън, който бе погълнал околната действителност. Той виждаше пред себе си само червената светлина, белите възглавници, прекрасната жена и нейните усмихващи се устни.

— Скъпи мой… — прошепна тя.

— Лана… Единствена… Любима…

Така звучи в лятна нощ докосната струна на арфа.

— Любима…

— Скъпи мой… Аз те обичам… — достигна до него едва чуто.

— Любима… Ти… — И той скри лице в пурпурните гънки на дрехата й.

Тя запя едва чуто:

Любовта е от циганка родена…

Продължи да пее, тържествено зазвучаха думите на Хабанер:

И пази се от моята любов…

Ернест скочи, привлече я към себе си и я целуна. Той целуваше нейните очи, чистото чело, пламенните устни, проблясващото от белота тяло… Зашемети го чувствена вълна, блестенето на раменете й го опияняваше — тя простря оголените си ръце и като обви шията му, прошепна:

— Любими…

После тя зашепна несвързани, изпълнени от любов думи, косите й се разплетоха и като поток се спуснаха по ръцете й. Той се притисна към тях и ги покри с бурни целувки. Устните й се разтвориха, в очите й засвети неутолена жажда, от гърдите й се изтръгна въздишка и тя се отпусна върху кожата от бяла мечка, постлана до дивана.

Ернест усещаше нетърпима горещина; всичките му помисли се сляха в едно: той бе щастлив и приказно богат, той беше властелин, бог…

Пурпурната тъкан на халата откри моминската закръглена гръд, прикрита от прозрачната розова паяжина на бельото.

Очите на Ернест заплуваха в розова мъгла — сякаш през дим той виждаше пред себе си загадъчната усмивка на червените устни… усмивка, изтъкана от греховност, печал и страстно томление…

И дочу нейния глас, неверен и далечен, като глас от морето. Тя шепнеше:

— Любими…

Той се спусна към нея, коленичи до нейните нозе и след това, като я вдигна на ръце, я понесе в спалнята, към червената светлина и ослепителната белота на леглото.