Ерих Мария Ремарк
Мансардата на бляновете (3)

Трета глава

— Къде се загуби вуйчо Фриц? — запита Паула и като поклати капризно главица, внимателно постави във вазата люляка.

— Той ще дойде — усмихна се Фрид, — току-що си дошла тук и вече изгаряш от нетърпение. Аз чакам вече цял час.

— Вратата отворена ли беше?

— Заключена, но ключът бе оставен.

— Нали той знае, че ние идваме в петък. Ах! — размаха тържествуващо бележника тя. — Тук е записано нещо…

— Наистина ли?

— Разбира се! Стоял си цял час и не си обърнал внимание. Фрид! Затова трябваше тук да дойде момиче. И вие си позволявате да се наричате венеца на миросъзданието! И така, тук има започнато стихотворение… после: „Скъпи деца, аз съм принуден да отида в града за захар за чая, за цинобър и кобалт за палитрата и бонбони за лакомката Паула. Кексът и маслото са на масата. Къде се намират захарта и чашките вие знаете. Настанете се по-удобно. Фриц“.

— Лакомка, това си ти — каза Фрид.

— Аз? Но… Този вуйчо Фриц! Аз съвсем не съм лакомка! — извика възмутена Паула, като чоплеше кекса.

— Разбира се, не — потвърди Фрид и й подаде подноса с бисквити.

— Фрид, ти имаш отвратителен характер! — И тя тропна с крак. — Все заради това, че дружиш с Ернест, той никак не може да отвикне да злослови. Аз съм вече на осемнадесет години, време е да запомниш това! Вече съм жена, а не момиченце.

— В това никой не се съмнява.

— Не… Ти се съмняваш в това — или се отнасяш с мене като с дете.

— Смирено моля за прошка, госпожо!

— Ти се подиграваш с мен!

— В такъв случай прости, Паула, ти си наистина възрастна дама.

— Наистина ли?

— Наистина.

Тя се разсмя звънливо.

— Отлично! Фрид, глупчо, аз съвсем не искам да се представям за дама!

Фрид се учуди.

„Иди и разбери това дългокосо създание“ — помисли той.

— Фрид!…

— Какво?

— Утре ще отидем да се къпем. Разбрано, нали?

— С удоволствие, Паула. И ще си поплуваме?

— Разбира се. Колкото повече успеем да прекараме на слънце и във водата, толкова по-добре! Ах, Фрид, колко хубаво е, когато имаш възможност да хвърлиш всичко от себе си и да се изложиш под слънчевите лъчи! И помисли си, аз разказах за слънчевите бани на една моя приятелка и тя намери това за неприлично. Всъщност такава порода хора още съществува.

— Да, съществуват хора, които си въобразяват, че телата им са греховни!

— Грях! Това е най-хубавото, което съществува в света. Вуйчо Фриц също винаги казва, че не трябва да се срамуваме от нашите тела — трябва да им се радваме. Той сам обича красотата, той е жрец на красотата! Ако аз някога се омъжа, това ще бъде за някой човек като вуйчо Фриц! Но втори такъв не ще се намери!

— Ти знаеш ли, че той е започнал да работи над голямата си картина? Намерил модела.

— Знам, господине. Това е моята приятелка от училището Елсбет Хайндорф.

— Тя е твърде своеобразна.

— Разбира се.

— В това няма нищо чудно, щом е твоя приятелка.

— Водата още ли не е завряла?

— Завира.

— В такъв случай дай чайника. И донеси чашките. Нека вуйчо Фриц няма основания да твърди, че ни е домързяло.

И Фрид добросъвестно се зае да нарежда съдовете по масата, докато в същото време Паула приготвяше чая.

— Ах, Фрид, ти правиш всичко не така както трябва! Постави цветята тук — от естетична гледна точка може да си прав, но не и от практична. Ах, вие, глупави мъже, какво бихте правили без нас!

— Ти си права, Паула, без вас животът би изгубил смисъл — прозвуча до вратата нечий смеещ се глас.

— Най-сетне, вуйчо Фриц! Покажи какво си купил. Тебе сигурно пак са те излъгали. Ах, вие, мъже!

Тя въздъхна и се зае да разпределя покупките на Фриц. Между това Фрид се ръкува с Фриц.

— Работи ли, Фрид?

— Нищо особено. Днес следобед отидох да се разходя и направих няколко скици на старата катедрала. А след това лежах на слънце в Солерберг и мечтах?

— И това е работа, Фрид. Невинаги работата е творчески процес; възприятията от онова, което ни заобикаля, е също не по-малко важно занятие. Има активна и пасивна работа.

— Аз гледах облаците… облаците… странстващи, винаги променливите облаци. Облаците и живота… винаги променливи… безпокойни и прекрасни…

— Не казвай това в присъствието на Ернест, защото когато му се случи неудачен ден, той ще започне да говори за незрелите момински мечти…

— Остави го, Фриц. Понякога и той е склонен да помечтае много повече, отколкото аз. Животът е прекрасен. И е по-прекрасен без хората.

— Ернест ми пише в последното си писмо: „Най-прекрасното в света — това са хората. Интересува ме само животът“. Вие и двамата сте прави и аз предполагам, че ще съумеете да признаете правотата на другия.

— Вуйчо Фриц, стига сте бъбрили. Време е да пием чай. Аз толкова се старах, а вие не обръщате никакво внимание — каза Паула.

— Ти наистина си сервирала всичко отлично.

— Да, вуйчо Фриц.

— Пък и ти си по-добра от всичките — Фрид, разбира се, не казва нищо, той цял е потънал в мечти, витае в облаците.

— Ти пак си донесла цветя, Паула!

— Да. И дори ги откраднах. В парка има толкова много люляк и си помислих — нима ще се измени нещо, ако си откъсна малко? И моята съвест не издържа пред този довод: откъснах няколко клончета.

— Момичешки морал — каза Фрид.

— Благодаря ти, Паула. Но не влизай в конфликт със закона. Страхувам се, че ще получа следващото ти писмо от затвора.

— Не се страхувай, вуйчо Фриц. Ако ме спре полицай, аз ще го погледна ласкаво, ще му подам цветята и ще кажа — откъснах ги за вас. И след това той навярно ще ме пусне.

— Или пък ще те привлекат да отговаряш за опит да дадеш рушвет.

— За момичетата съществуват особени закони — оправдават ги винаги.

— В съгласие със закона за непълнолетните и за лицата с понижена вменяемост — подразни я Фрид.

— А злите момичета ги наказват с пръчка.

— По-спокойно, по-спокойно — подкани Фриц.

— Той се е заразил от отвратителния Ернест с отвратителния маниер да се надсмива винаги. По-рано беше съвсем друг.

— Отвратителен?

— Мил!

— Моята житейска цел съвсем не се заключава в това да стана на някакво си момиченце „мил“.

— Ти си недодялан варварин.

— А ти млада дама.

— Разбира се.

— Но за съжаление — в детинска рокличка и с плетеници.

— Вуйчо Фриц, помогни ми. Изпъди го вън!

— Но, Паула, той говори истината.

— И ти ли го подкрепяш?

— Не, но той ти прави комплименти. Трябва само да се вслушаш в неговите думи. Млада дама с плетеници и с къса рокличка — това е възхитително.

— Да… това е така… но… — И тя замислено пъхна пръста си в устата. — Ти сериозно ли предполагаш това, Фрид? В такъв случай да не се караме. Вуйчо Фриц, аз ще имам нови дрехи. Мама каза да ни помогнеш да изберем плат. Съгласен ли си?

— Разбира се. Какво ще кажеш за нещо синкаво-гълъбово?

— Вече имам…

— А бяла коприна?

— Ах… бяло…

— В такъв случай черна коприна и газ… нещо особено. Широки ръкави с разрез — също като крила. Ще ти направя скица.

— О, ще бъде чудесно!

— Какво би било с жените, ако не съществуваха дрехите? — въздъхна Фриц.

— Това ни се случва, когато правим слънчеви бани.

— Вие пак ли искате да отидете там, деца?

— Да, вуйчо Фриц, вече е топло.

— Отлично! Слънцето пречиства телата и душите.

— Довиждане, вуйчо Фриц!

— Останете още малко тук, деца.

— Не, не, ти трябва да работиш. Довиждане, довиждане… — И тя изхвръкна от стаята.

— Колко е пъргава — каза Фриц. — Днес ще има старогермански хороводи. Иди там.

— Добре! Довиждане, Фриц.

И Фрид с широки крачки тръгна след Паула.

Стана тихо.

Слънцето, което погледна в мансардата, оцвети пода със златисти петна. Фриц натъпка лулата си и като постави на масата пепелницата, прилична на антична метална ваза, запуши.

Следейки гълъбовия дим, си помисли: от тази чаша пиха с Лулу в последната вечер вино. Нямаше повече чаши, пък и те не искаха. Това беше, когато тя дойде при него преди годежа и като обви шията му с ръце, прошепна: „Любими… аз не мога…“.

Тогава в неговите очи блеснаха сълзи и той каза: „Остани… остани при мен…“.

И все пак се разделиха — бяха длъжни да се разделят.

Проникнати от трепета на раздялата, вдигнаха чашата с пурпурното вино към небето, към светлите звезди, възнасяйки заедно с нея и своята любов и болка.

Фриц остави лулата си настрана и отиде в ателието.

Започна да работи.

Часовете минаваха. Той не чуваше нищо, цял потъна в работа. Най-сетне тъмнината го застави да остави четката; потърка с ръка челото си и погледна създаденото. Доволен, премести молберта на мястото му и като подсвиркваше тихо, взе шапката и бастуна си и напусна ателието.

Над главата му тихо шумяха кестените.

Фриц се завърна след един час.

Зад прозореца над земята бавно припадаше нощта. На вратата се почука.

Като предполагаше, че това е някой от неговите млади приятели, извика:

— Влез!

На вратата се обрисува висока стройна фигура и нечий ясен и звънлив глас каза:

— Добър вечер, господин Шрам.

Фриц скочи от мястото си.

— Каква радост, госпожо!…

— Не ви ли попречих?

— Само ако отново бихте поискали да си отидете.

— В такъв случай не съм ви попречила. Вие ми разказахте толкова за вашата „мансарда на бляновете“, че в мене се събуди любопитство…

И като подаде на Фриц своето копринено манто, тя се огледа наоколо. Фриц я гледаше. Меката коприна в свободни линии падаше по нейното тяло.

Ослепителната мраморна белота на тялото сияеше в деколтето на дрехата, а и над матовия блясък на бисерната огърлица се издигаше прекрасна глава, увенчана с тежка корона от тъмна коса.

— Вие не сте преувеличавали, господин Шрам — наистина това е стая на бляновете.

Фриц приближи едно от креслата и тя се отпусна върху мекото седалище.

— Вие ще пиете тази вечер чай с английски бисквити — със сладко няма да ви нагостя. Ще получите… помислете — вишни, макар сега да е май. Изпрати ми ги един приятел от Италия. И после ще запушим. Съгласна ли сте?

Тя кимна с глава.

— У вас има толкова тишина и покой, господин Шрам. В наше време това не се среща често. Всичко се е устремило в гонитба подир щастието и златото. Трябва да добавя, че това не е едно и също, но понякога тези две цели съвпадат. Вие постигнахте ли своето щастие, господин Шрам?

— Щастие ли е, ако разбираме под щастие известната мисъл от песента — „Да си щастлив — значи да бъдеш доволен…“. Може това да е правилно по отношение на болшинството хора. Но за нас, изтънчените натури, за хората с по-тънки възприятия, щастието се заключава в известен душевен покой. Това като че ли съответства на общоразпространеното схващане за щастието и все пак не е същото. Удовлетвореност и доволство може да настъпят и без борба. А мир постигаме само след жестоки борби и страстни търсения…

— И вие сте го постигнали?

— Може би, макар това да не може да се нарече искрящ, радостен мир. По-скоро това е донякъде меланхолично, виолетово удовлетворение… Но това е мир…

— Кога се достига?

— След като човек намери себе си.

— Най-трудното в света.

Тя кимна.

— Затова трябва да останеш верен на себе си.

— Когато намериш себе си, оставаш верен на себе си.

— Затова трябва човек да стане отшелник. Но нима е възможно, ако живееш в обществото?

— Да станеш такъв истински отшелник не можеш. Трябва да добиеш свой тон, своя мелодия… да познаеш себе си и тогава вече всичко става много просто.

— Но в обществото такива не намираме. Онези, които срещаме там, са остроумни и изтънчени, добре възпитани — но и те са хора.

— Нима всичко е тъй лошо? Трябва само да положим малко старание. Невинаги се оказват такива най-интересните и привличащите внимание…

Тя го погледна замислена.

— Вие сте тъй своеобразен, господин Шрам.

— Откога дамите казват комплименти?

— Това не е комплимент. Ако аз бях по-млада, бих пожелала да спечеля във ваше лице приятел. Тогава може би много неща биха се наредили иначе.

— Аз обичам — в това се крие всичко.

— Обичате?

— Но не в този смисъл на думата, както обикновено се мисли. Аз обичам всичко: природата, хората, дърветата, облаците, страданието, смъртта, с една дума обичам живота! В своята любов съм оптимист!

— И не ви се е паднало да преживеете разочарование?

— Как не!

— И все пак?

— И все пак, без да се гледа на всичко…

— Странно…

Фриц поднесе на своята гостенка сребърната кошничка с тъмночервени вишни.

— Вие не играете ли тази вечер в операта?

— Играя утре. И затова помислих за вас и дойдох…

Тя извади от джоба си програма и му я подаде.

Той прочете полугласно:

— „Бохеми“ от Пучини. Мими — Лана Райнер.

— Да, аз ще пея партията на бедната нещастна Мими. И през време на генералната репетиция не можах мислено да се отделя от вас, от вашата мансарда на бляновете. Нашите артисти вече не са бохеми. Те са добре възпитани, твърде коректни и много порядъчни…

— Вие утре играете в „Бохеми“ — мечтателно каза Фриц. — Отдавна не съм слушал тази опера — тя твърде много вълнуваше сърцето ми. В нея е представена родствена съдба.

И той посочи портрета на стената.

— Но утре ще дойда да слушам операта…

— Радвам се. Може би ще се съгласите да ми кажете после нещо за спектакъла?

— Кога ще ми позволите да направя това?

— Същата вечер!

— Но вие сигурно ще бъдете поканена някъде?

— Да. И дори цялото наше мъжко общество.

— В такъв случай…

— Ето, именно затова! Тези нови хора ми са противни. Искам да чуя мнението на приятел — да ласкае може всеки. И целта е винаги много прозрачна и егоистична. Аз не търпя това. — Тя стана. — И така, в десет часа при изхода за артистите.

Фриц се докосна до ръката й.

— Благодаря ви.

Тя го обгърна със странен поглед.

После се запъти към вратата. Той осветяваше пътя й.

Лампата хвърляше върху перилата и стълбите фантастични сенки.

Фриц поседя още един час… Не четеше, размишляваше за своеобразието на човешката природа. Трепваше при мисълта за това колко неща в живота са случайни и призрачни.

Човешкият живот… изменчив и неверен като подухването на ветрец, като неясен сън призори… дошъл неизвестно откъде и стремящ се неизвестно накъде.

Лампата мирно осветяваше портрета на стената. И портретът се усмихваше…