Ерих Мария Ремарк
Мансардата на бляновете (6)

Шеста глава

Откри се новият сезон на операта. Всяка вечер там се упътваше шумен поток от нагиздени хора, в дълга верига спираха елегантни екипажи и блестящи автомобили. „Кармен“ не бе изгубила своята примамлива прелест.

Сред пешеходците беше и Ернест със своя приятел Ойген Хилмер.

— Днес пее новата Кармен — каза Ойген, — много ме интересува нейният дебют. Казват, че била прекрасна.

— Мен ме интересува само оркестърът — отговори Ернест.

Партерът представляваше великолепно зрелище. Голите рамене ослепяваха със своята белота, коприните шумоляха, кожите поразяваха с разкоша си.

Театърът беше препълнен. Увертюрата прозвуча и завесата се вдигна. Вечно младата опера на Бизе разбуждаше в публиката поток от страсти. Появи се Кармен.

Ернест беше цял в слух и зрение. О, тази Кармен! Нейните очи и синкавочерните коси!

„Любовта е от циганка родена.“

Бурни аплодисменти, безчислени бисове за Кармен. Тя, както твърдеше Ойген, бе завладяла града.

След спектакъла двамата приятели отидоха в малкото кабаре, за да споделят впечатленията си. Пред бутилка бургундско те разговаряха за спектакъла и за Кармен. Ойген бе запленен от нейната външност. Ернест хвалеше пеенето.

— Какъв чудесен глас, дявол да го вземе, как хубаво пее!

Постепенно кабарето се оживи. Дойдоха полунощните посетители след представлението. Неочаквано Ойген се оживи.

— Ето я — каза той, — тя наистина идва тук.

Влезе елегантна дама заедно с неколцина спътници. Единствената свободна маса бе редом с масата на приятелите и новодошлите я заеха. Ернест я разгледа внимателно, стори му се позната. Но не можеше да си спомни къде я е виждал. И неочаквано се сети как я бе видял да поздравява някакъв господин. Този горд поклон той бе запомнил по-рано, по време на разходката с Фриц. Беше познатата на Фриц. Ернест продължи да я наблюдава тайно. Беше хубава. Тежки тъмни кичури коса, фини черти на лицето, големи очи.

Тя каза небрежно няколко думи на келнера. Нейните спътници правеха впечатление на гуляйджии.

Дамата разгледа кабарето. Като видя Ернест, тя сякаш се замисли за нещо, опитвайки се да си припомни къде го е виждала. Ернест леко се изчерви и бавно наведе поглед. Очите му се спряха върху копринената дреха, после се преместиха към лачените обувки. Тя долови неговия поглед и леко се усмихна. Той изпи бързо чашата си и с пресилено оживление заговори с Ойген.

Ойген беше славен, лекомислен юноша. Той разказваше за своето последно приключение.

— Ние живеем в една и съща къща — един етаж по-долу. Аз съм музикант, тя обича музиката, самата свири леки сонатини. Най-често се занимава с музика вечер, когато изпитвам желание да си почина. Беше много добросъвестна и ежедневно отделяше по два часа за своите музикални упражнения. В първите дни тези безкрайни еднообразни упражнения ме вбесяваха, още повече защото предполагах, че се занимава някоя стара мома. За да я заставя да млъкне, чуках с четката по пода. В отговор тя свиреше още по-силно. Най-сетне една вечер ми дотегна толкова с упражненията си, че съборих масата на пода. После изтичах при хазяина на къщата, за да опитам с негова помощ да я заставя да замълчи. И кого срещнах, когато се спусках по стълбата? Моята съседка и противница, която също отиваше при хазяина. Очаквах да видя някаква стара гъска, а вместо това се натъкнах на очарователна главица. Тя предполагала, че нейният съсед е някакъв раздразнителен старик, а видя мен. Какво стана по-нататък не е трудно да се отгатне — ние се помирихме трогателно.

— А свиренето? — запита Ернест.

— Започнахме да свирим на четири ръце — отговори Ойген.

На съседната маса се завърза оживена беседа, в която певицата почти не вземаше участие.

Като замълча, Ернест долови за какво се говори. Поклонниците на певицата се надпреварваха в любезностите и комплиментите.

Ернест вдигна очи и срещна нейния поглед. После той изгледа бегло спътниците й и устните му се изкривиха в насмешлива усмивка.

Тя го погледна втренчено.

И той отново наведе очи надолу, като спря погледа си на малката обувка.

Тя долови погледа му и с незабелязано движение едва повдигна дрехата си, като откри стройния си крак, обвит в тънка паяжина на копринен чорап. Кръвта нахлу в слепоочията на Ернест. Той я погледна и пак долови нейната странна загадъчна усмивка.

Не след много тя стана. Излизайки, отправи към него прощален поглед, улавяйки погледа му, който я следваше. После, съпроводена от своите спътници, тя се отдалечи.

Ернест чувстваше как кръвта пламна в жилите му. Представлението го бе развълнувало, а близостта на красивата жена, която го заплени така силно в ролята на Кармен, довърши останалото. Той се вслушваше разсеяно в бъбренето на Ойген и скоро предложи да си отиват.

Но когато се прибра вкъщи, не можа да заспи. Пред него се мяркаха светлините на рампата и той чуваше чудесния глас, пеещ „Хабанерата“. Опита се да си спомни за Елсбет, но нейният чист образ бе сякаш потъмнял. Побърза да се облече и да излезе. Не можеше да осъзнае своите влечения — той беше готов да ги припише на своята гореща кръв, на младостта си, на вълнуващата музика — и все пак зад всичко това стоеше тя — жената.

* * *

На другия ден, пък и през всички последвали дни Ернест посещаваше операта. След представлението той бързаше в малкото кабаре. Но не му беше съдено да се срещне повече там с Лана Райнер.

След една седмица треската в кръвта му стихна, той започна по-спокойно да възприема всичко наоколо и да се надсмива над собствената си разгорещеност. С ново усърдие залегна над работата, която донякъде бе изоставил. Забрави за операта и започна да отделя повече време за разходки. В тишината на леса успя да долови в шумоленето на дърветата една тема, която разработи в маниера на серенада от Хайдн и я облече във формата на квартет. Това произведение посвети на Елсбет. Вечерта, когато дописа последната нота, беше в много спокойно и радостно настроение.

Към нотите приложи сърдечно писмо, адресирано до Елсбет. След това се разположи по-удобно в креслото и мирно се загледа във вечерната далнина. Това усещане на благодатен покой бе за него нещо ново и той му се отдаде с любопитство, като се опита да разбере кое бе събудило у него това настроение.

Но веднага се събудиха и неясните му стремежи, и демоните, които бяха нарушили неговия покой, и той отново почувства, че в душата му се води борба. „Да можеше човек да бъде по отношение на себе си съвършено честен и откровен“ — помисли той.

Ернест погледна плика.

„Елсбет Хайндорф“ бе написано там.

— Миньон — прошепна замислен той и отново го завладя покой.

— Миньон — повтори той и извика във въображението си скъпия образ. Такава я видя до рояла. Златисти коси и бели дрехи. Тънки черти на лицето и големи ясни очи.

— Ти си моята душа — каза той тихо и се забрави в мисли за нея, докато нощта не затвори ласкаво очите му.

Следващите дни посвети на напрегната работа. Понякога при него идваше Ойген и разправяше за своите приключения. Той беше във възторг от Лана Райнер и името й не слизаше от устните му.

— Помисли си — каза Ойген, — тези дни тя ще даде на графа добър урок. Той неведнъж изразявал своя възторг, изпращайки й разкошни кошници цветя, и най-сетне се осмелил да я помоли да му окаже честта да вечеря в неговата компания. Тя се разсмяла и заявила, че в такъв случай той ще трябва да покани също и някоя си Мюлер, скромна статистка. Графът измислял хиляди уговорки, но тя настояла на своето. Трябвало да се подчини и бедната Мюлер имала неочакваното щастие поне веднъж да хапне вкусно и до насита. Графът останал крайно недоволен от всичко това и побързал да се отдалечи.

Ернест се разсмя, като чу тази история. Но смехът му прозвуча неестествено, той беше горд — поведението на Лана Райнер му импонираше.

Веднъж привечер Ойген дойде и съобщи, че знае къде ходи често Райнер — в едно малко селце, разположено недалече от града.

— Ние утре също ще отидем там — реши Ойген.

Ернест не се съгласяваше. Но Ойген настоя.

През нощта Ернест не можа да заспи. Нещо му шепнеше: Иди там! И в същото време гордостта му му казваше да не прави това. Реши да остане в града и с тази мисъл заспа.

На следното утро побърза да се облече най-грижливо. „Какво от това?“ — каза си, като безгрижно свиркаше някаква мелодия.

Дойде Ойген и двамата се упътиха навън от града.

Докато вървяха, Ернест почти не си спомняше за Лана Райнер — уморени, те се довлякоха най-сетне до малката гостилница на селцето.

Седнаха на прелестната тераса и се залюбуваха на разстилащия се пред тях изглед. Над синевата на планинските хребети се издигаше лесът и слънцето позлатяваше върховете, сякаш предвещаваше настъпващата есен. Небето имаше прозрачна бледност, свойствена на есенното небе, въздухът беше чист и ясен.

Стопанинът на гостилницата, за да привлече повече посетители, беше ангажирал двама музиканти — цигулар и пианист, които с доста мъка свиреха сантиментални песни. Ернест в отчаяние запуши уши.

В съседната зала някой шумно събираше столовете — очевидно се готвеха да танцуват. Гражданите, измъкнали се сред лоното на природата, бяха в прекрасно настроение. Ернест се учуди, че всички тук бяха общителни и приветливи — местните нрави съвършено не приличаха на това, което бе привикнал да вижда в Северна Германия.

Докато в Северна Германия в кафене с достатъчно много посетители всеки сядаше отделно, тук неведнъж се случваше на неговата маса да идват непознати хора и без да се интересуват, че в кафенето има и други свободни места, приветливо се обръщаха:

— Вие стоите тук самотен, няма ли да ви бъде приятно да се присъедините към нас? — Или се случваше да сядат и без особени усилия да завържат общ разговор.

Скоро терасата се изпълни с посетители и започнаха да се чуват възгласи и приветствия, прелитащи от маса към маса.

„Ето я!“ — прошепна неочаквано Ойген.

Лана Райнер седна в ъгъла на терасата. Ернест я погледна и против желанието си почервеня.

Тя не можеше да го види, защото седеше в профил към него. Музикантите свиреха финала на валса. Към тях се упъти възрастен господин и поговори нещо. Когато той се върна на своята маса, музикантите се поровиха в нотите и засвириха увертюрата към „Кармен“, но след няколко такта се объркаха и млъкнаха.

Ернест скочи — неговият слух не можеше да понесе толкова тежко изпитание. Като се приближи до рояла, той отстрани пианиста и засвири сам. Роялът беше хубав и очевидно бе неотдавна акордиран. Посетителите на кафенето замълчаха и се вслушаха в музиката. Певицата вдигна глава и се обърна към рояла.

След увертюрата Ернест започна да импровизира и премина на „Хабанерата“. Акордите растяха и най-сетне тържествено и мощно се изтръгна темата: „Любовта е от циганка родена…“.

Ернест чувстваше върху себе си нечий поглед и сякаш привлечен от него, вдигна глава и видя очите на Лана Райнер. И отново върху нейните устни играеше едва забележимата загадъчна усмивка.

Ернест прекъсна свиренето по средата на такта и като отметна глава назад, побърза към своето място, без да погледне певицата. Той изпита досада — и от себе си, и от нея — заради тази усмивка.

— Не искам — каза той раздразнено, обръщайки се към себе си. Като долови неговото раздразнение, Лана Райнер се усмихна.

Възстарият господин се приближи до Ернест, благодарно му стисна ръката и каза името си. Бил директор на операта в Мюнхен и минавал оттук. Обясни, че неочаквано изпитал желание пак да чуе „Кармен“.

Междувременно някакъв истински саксонец закачи музикантите да свирят валс и се впусна да танцува със своята огромна половинка. Валсът предизвика шумно одобрение и скоро в залата се завъртяха радостно оживени двойки.

Ернест и Ойген влязоха да погледат танцуващите. Директорът на операта се упъти към Лана Райнер. Ритъмът на валса произведе своето магично действие.

— Ернест, и ние би трябвало да потанцуваме.

— И аз мисля за това. Предполагам, че ще спрем нашия избор на блондинката и нейната другарка с бялата дреха…

В този миг Ернест почувства как някой докосва лакътя му. Той се обърна и видя до себе си директора на операта.

— Простете, че пак ви безпокоя. Госпожа Райнер с удоволствие би потанцувала бостон. Осмелявам се да ви помоля да седнете на рояла. С това бихте ми оказали най-голяма услуга.

Първата мисъл на Ернест бе да отклони рязко молбата. Но все пак се съгласи и се упъти към рояла. Ойген прошепна след него:

— Гледай на четири страни. Ей сега аз ще предприема нещичко.

Ернест засвири. Лана Райнер валсираше с директора. Едва сега в плавните движения на бостона стана ясно каква красива фигура имаше тя. След това Ернест видя, че Ойген танцува със спътничката на певицата. Минавайки край Ернест, той му намигна лукаво. После в ритъма на валса край Ернест мина със своя партньор и Лана, която леко наклони към него гордата си глава.

В следващия миг Ернест престана да свири. Той дочу думите на директора:

— Аз не съм мечтал, че на стари години ще ми е съдено да танцувам отново с вас.

При Ернест изтича доволният и тържествуващ Ойген.

— Тя е също от операта — каза той радостно. — Честна дума, върви ни.

Ернест се усмихна. Когато пак засвириха валс, той каза: „Трябва да я поканя!“ — и с тези думи тръгна към Лана Райнер. Като се приближи до нея, той се поклони и я покани да танцуват.

Тя го изгледа и го улови под ръка. Ернест не очакваше, че ще приеме толкова любезно поканата му и поведе гордо певицата в залата.

По време на валса тя не сваляше поглед от лицето му. Нейните тъмни очи властно се открояваха на тясното й бледо лице. Близостта на тази прекрасна жена и нейният аромат го опияняваха. От време на време долавяше шумоленето на коприна и чувстваше как по гърба му минават тръпки. Двамата мълчаха. И отново върху устните на певицата легна загадъчната усмивка, която смущаваше Ернест. Той стисна устни и я погледна решително в очите. При това стисна неволно и ръката й… После я заведе до нейното място и като се поклони, докосна с устни двете й ръце.

Ойген го очакваше много развълнуван.

— Щастливец! — приветства той приятеля си. — Разкажи! Какво каза тя? Коя е тя? Говори!

Но Ернест не отговаряше — той все още слушаше до себе си шумоленето на нейната коприна.

* * *

През нощта не можа да заспи. Виждаше примамливите звезди на нейните очи. Зъбите му безсилно се впиха във възглавницата и като отхвърли завивката, извика:

— Не искам!

После стана, отиде до писалището и започна да мисли за Елсбет. „Аз ще й напиша писмо“ — реши той и започна да търси хартия.

„Миньон“ — написа и скъса парчето хартия. Намери портрета на Елсбет. Стори му се, че портретът излъчва умиротворение и покой. Но после отново видя загадъчната усмивка, в която се съчетаваха греховност, печал и страстна истома, и мислите му се размътиха, заля го огнена вълна… Отиде до прозореца, отвори го и загледа нощния мрак. Нощта лъхаше прохлада, стана му по-леко пред самия себе си.

Зад прозореца се простираше тъмнината — той протегна ръце напред и глухо простена.

Покой… покой… ще го намеря ли? И после се разсмя, смееше се на себе си. Кой на двадесет и три години жадува покой? Що е покой? Дял за малокръвните страхливи момчета, невиждащи света зад своите очила.

Бури!… Бури!… Той жадуваше бури! Той жадуваше буря, която би пречистила неговите желания, би му дала възможност да потъне в забрава, да избяга от мислите си.

Почувства как думите нахлуха в душата му, отиде до масата и записа върху парче хартия стиховете:

Цяла нощ се мятах в леглото,

но как самотата в сън да усмириш,

и жената, и книгите ми принадлежаха

и все пак — всичко това не бе мое.

Какво е това? Ще настъпи ли край на този всеизгарящ огън?… Той ловеше жадно с ръце нощния въздух. В далечината в мъгла се мяркаха неясни сенки. Нощната синева струеше. Някъде далече прозвучаха миротворни мелодии, звъняха камбани… Той грабна молив и нотни листа, започна да пише трескаво, жадно… без да си дава сметка за написаното.

Наоколо му звучеше музика — той пишеше, продължи да пише… А надалече, над всичко, се издигаше алената греховна уста, загадъчно усмихващите се устни… греховност… печал… и страстно томление.

* * *

Ернест предаде това, което беше написал през нощта, на своя професор. Беше нарекъл композицията си „Фантазия в сребърни и червени тонове“. Професорът прегледа композицията и стисна силно ръката му.

— Оставете тези ноти у мен. Аз ще намеря издател.

Ернест напусна професора в радостно настроение и с благодарност си спомни за певицата, която косвено му бе помогнала да създаде такова произведение.

Ойген направи името на Лана Райнер любима тема за разговор. Той винаги можеше да каже нещо ново за нея, искрено завиждаше на Ернест и не можеше да му прости, че не предприема нищо, за да затвърди познанството си с певицата.

Веднъж в ранна утрин Ойген дотича и съобщи, че Райнер отклонила предложението на някакъв банкер, като обяснила отказа си с това, че той имал твърде много пари.

Ернест имаше чудесно настроение. Той си сложи яркосиня връзка и заяви:

— Отивам да се разхождам в парка. Каня се да легна на тревата и да помечтая, макар че има опасност някой полицай да ме завари в това занимание и ще ме глоби. Ще дойдеш ли с мен?

— Господи, що за мисъл ти е заседнала в главата! По-добре да отидем в кафенето. Там има толкова славни момичета.

— Те са отвратителни. Помисли по-добре какво ще е да се намериш върху тревата и да се любуваш на облаците.

— Това е скучно. Да вървим.

— Не.

— В такъв случаи ще се видим довечера в операта.

Ернест се упъти бавно към парка. Като избра по-безлюдно ъгълче, той се разположи върху тревата и се замечта.

Мислеше за онези, които останаха в далечния Оснабрюк… Фриц… Има ли нови приятели? Елсбет… Миньон… Фрид и Паула… Колко бяха далече всички от него!

И той затвори очи.

Над него върху дървото чирикаше птичка. Скочи… Та наистина ли се е изхитрил да заспи… Колко хубаво е тук? Видя пред себе си — беше ли това сън или наяве? — Лана Райнер. Тя идваше към него сама.

Той стана и излезе на пътечката. Тя го забеляза. Ернест беше смутен и не знаеше какво да направи. И в същото време чувстваше, че нещо невидимо го влече напред. Отдаде се цял на този порив и тръгна напред. Долови нейния приветлив поглед. Кръвта нахлу към сърцето му и той ускори крачките си — след няколко мига се намери до нея. Безмълвно се докосна до ръката й и се наведе да я целуне. После, зачервен, се изправи и усети погледа й върху себе си.

Пеещ глас го попита:

— Вие мечтаехте?

— Да. Мечтаех за младостта и за отминаващото лято.

— Наистина? Вие мечтаехте за раздялата с лятото?

— Да. В раздялата също има прелест.

— Но в това се таи болка.

— Болката е прекрасна.

Тя го изгледа продължително.

— Вие обичате болката?

— Не, аз обичам щастието! Обичам ослепителното, сияещото щастие!

— Това, което говорите, никак не прилича на безсмисленото бърборене на съвременните младежи. Струва ми се, че по-рано съм се срещала с вас.

— Имах удоволствието да танцувам с вас.

— Не, срещала съм ви по-рано.

Ернест се усмихна:

— Може би в Оснабрюк?

Тя отговори:

— В Оснабрюк?

— Аз ви видях, когато се поздравихте с моя приятел.

Тя го погледна въпросително.

— Фриц Шрам — отговори той.

— Сега си спомням — каза тя. — Вашият портрет е окачен в неговото ателие. Та вие сте значи човекът, за когото той ми е разказвал често. Вашият приятел е чудесен човек. Сигурно го обичате много?

— Готов съм да умра заради него!

Тя погледна неговото загоряло лице и забеляза, че като произнесе тези думи, той стана съвсем сериозен.

Повярва му.

— А той? — запита тя.

— Той също е готов на всичко заради мен.

Ернест млъкна. После заговори:

— Неведнъж ви слушах в операта. Беше чудесно.

Тя се усмихна:

— Вие не трябва да ми говорите комплименти. Оставете това на плешивите господа във фракове. Фриц Шрам също никога не ми казваше комплименти. На драго сърце отивах при него. Вие също се занимавате с музика? Какво специализирате?

— Аз съм пианист и освен това се занимавам с композиция и работя в диригентския отдел.

— Значи в бъдеще ви предстои да бъдете диригент?

— Това е още неизвестно. Може да се случи да стана каменар или овчар. Какъв ще бъда ми е безразлично. Най-важното е да чувствам поне частично удовлетворение от онова, което правя.

— Частично?

— Да. Да бъде човек изцяло удовлетворен е невъзможно.

— Никога?

— Никога. Винаги нещо ще ви зове напред и по-далече.

— Но нали има върхове, след достигането на които повече не изпитваме влечение в далечината.

— Аз не съм достигнал тези върхове. И не зная за тяхното съществование.

— Вие сте още млад…

— Изпитал съм за годините си доста.

— И нищо ли не ви удовлетвори? Може би вашият разум е оставал неудовлетворен? Но нима всичко трябва да бъде проверено от разума?

— Може би от чувството?

— Да, от чувството — отговори тя и се усмихна.

— И най-висшето чувство…

— Това е…

— Любовта?

— Да.

— Любов — повтори насмешливо Ернест. — Аз имам един приятел, който казва, че любовта е съчетание на играта на въображението с удовлетвореното или засегнато самолюбие.

— Понякога в нея има покрай всичко това и много сметки — допълни, усмихвайки се, Лана. — И все пак… Вземете дори днешния ден. Здравият, жизнерадостен човек ще каже: Какъв чудесен ден! А друг, болен и измъчен, ще каже: Какъв мъчителен ден! — а денят е един и същ. Всичко зависи от това как го възприемаме. И така е с всичко. Какво би казал вашият приятел, ако станеше дума за чувствата?

Ернест почервеня.

— Бях неискрен, когато говорех с вас. Аз съм раздвоен. Част от мен е свързана с моята външност, с лекомислената ми натура, но с нея никога не се съгласява онова, което е вътре в мен, моето истинско аз.

Тя се усмихна.

— Ето такъв предпочитам да ви видя. Вие не трябва да говорите с тон, присъщ на толкова много други хора. Преситеността е отвратителна. А сега, ако желаете, изпратете ме вкъщи.

— Радвам се.

Ернест се почувства по-свободен — лъжливата срамежливост изчезна. Той си представяше тази жена съвсем иначе. Незабелязано те се заприказваха, но сега разговорът течеше така, сякаш бяха стари познати. Тя отгатна неговите мисли и каза:

— Ние сме стари познати, благодарение на това че вие сте приятел на Фриц Шрам. Той е един от малкото хора, които аз наистина уважавам. Разкажете ми за него.

Ернест вървеше редом с прекрасната жена и чувстваше лека гордост, когато забелязваше, че тя почти всяка минута трябваше да отговаря на поздрави. Той й разказваше за Фриц, за мансардата на бляновете, за цветята и свещите, за младостта и пролетта.

Тя го слушаше внимателно.

— Какво правите вие сега?

— Занимавам се с композиции.

— Какво пишете?

— Написах неотдавна шест романса по текст от Фриц Шрам. Бих бил радостен да ги чуя, но нашите певци пеят толкова лошо, че предпочетох да се откажа…

— Ще зависи напълно от това как вие тълкувате думите ми.

— Така, значи вие пишете музика по текстове от Фриц Шрам?

— Аз имам редица романси.

— Това е чудесно. В такъв случай аз ви моля да дойдете утре при мен в пет часа на чай. Ще се съберат неколцина познати.

Ернест поблагодари радостно.

Тя му протегна приветливо ръка. Той се докосна до пръстите й и се сбогува.

„Ето каква е прекрасната Лана Райнер“ — мислеше той, като се връщаше вкъщи.

* * *

Лана Райнер заемаше елегантна квартира, наредена с вкус и разкош, свойствен за светска жена. В приемната камериерката сервираше безшумно чая.

Ернест стоеше срещу Лана. Тя носеше матовожълта дреха с открити ръкави. Дрехата й отиваше много.

— Помолих ви да дойдете малко по-рано от часа, когато гостите идват — каза тя, — защото исках да поговоря с вас спокойно. Донесохте ли вашите романси?

Ернест й ги подаде. Тя взе нотите и попита:

— Кога искате да ги прегледате с мен?

— В най-удобно за вас време.

— В такъв случай в петък — пет часа. Но едновременно ще пробваме с вас и някои оперни арии. Съгласен ли сте?

— Ще се радвам много на възможността да бъда ваш акомпаньор.

— Прекрасно! Нашият оперен акомпаньор е ужасен. Ще разуча една партия с вас. Но това не ще ли ви отнеме твърде много време?

— За мен няма да е без полза.

— В такъв случай — усмихвайки се приветливо, му протегна ръка тя — ще поработим заедно. Но при едно условие: ще бъдем честни по отношение един на друг и ще си казваме само истината.

— Съгласен.

Камериерката съобщи за пристигането на гости.

— Поканете ги.

Влязоха двама мъже. Единият от тях беше висок, косата му лъщеше и на окото му стърчеше монокъл. Вторият бе по-млад, но около устата му бяха легнали резки гънки. Лана ги представи на Ернест — граф Ниберг, лейтенант Харм.

Новодошлите се осведомиха за здравето на Лана и се разсипаха от комплименти.

Камериерката съобщи за пристигането на нови гости.

Влязоха две дами, съпроводени от кавалерите си. Едната от дамите, с пенсне на носа, тържествено заяви:

— Господа, настъпва времето за владичество на жената.

— Прелестно — простена лейтенантът.

— Как? Прелестно? — учуди се пълната дама.

— Разбира се. Ролите на половете ще се разменят и на вас ще предстои да ни завладявате.

— Долу мъжете! — провъзгласи решително сторонницата на женската еманципация. — Достатъчно е робувала жената!

— Но на мен ми се струва, че досега жената се е чувствала прекрасно в това робско състояние.

— Позволете ми да се доизкажа, господин графе. Жената трябва да бъде равноправна с мъжа.

— Това е невъзможно — заяви Ернест. — Разликата между мъжа и жената е много голяма. Законите са истински по отношение на триъгълника, но по отношение на кръга те губят своя смисъл.

— Това различие е плод на ваша измислица. В какво се състои то?

— Действията на жената са предизвикани от нейните чувства, постъпките на мъжа се крият в разсъдъка — отговори графът.

— Мъжът е способен да бъде обективен, за жената това е съвършено немислимо — заяви лейтенантът.

— Аз намирам, че приравняването в правата би било ужасно — заяви директорът на операта. — Аз чувствам отвращение към агитаторките в рокли. Къщовницата ми е по-мила.

— Как не, вие искате отново да ни затворите в кухнята и детската стая! — отвърна сърдито пълната дама. — О, тези тирани!

— Какво ще кажете вие, господин Винтер? — попита Лана, която следеше спора усмихната.

— За това много се говори, но невинаги думите съвпадат с мислите. Жената трябва да си остане женствена.

— А вашето мнение, госпожице Шрант?

— Аз наистина не зная… но струва ми се, че мъжете, без да се гледа на всичките техни недостатъци, са много мили.

— Браво! — извика лейтенантът.

— А сега достатъчно сме спорили, да преминем на по-мирни теми — каза Лана.

— Да живеят жените! — извика лейтенантът.

Гостите продължиха да беседват оживено, а после се обърнаха към Лана с молба да попее.

Ернест се упъти към рояла.

Нещо прониза тялото му. Той удари по клавишите и звуковете на чаровния глас изпълниха салона. Лана Райнер пееше „Хабанерата“.

Като се завръщаше вкъщи, Ернест почувства, че отново е намерил покой.

Написа дълго писмо до Фриц и Елсбет. Успокои се. Те са приятели… И все пак в съня си той отново видя загадъчната усмивка, изтъкана от греховност… печал и любовно томление…