Георги Коновски
Минало бешело (20)

20.

Увлякох се по тия любовни истории…

При това не съм споменал даже процент от тях…

А имаше и други — все с училището, групата, колектива, ученето и мързела, истории…

Да речем — взаимоотношенията между ученици и учители.

Сложни. Меко казано…

Моята винаги е била лесна. Имах няколко правила. Първо и основно — директна откровеност! Никакви лъжи и заблуди, никакви измами. Каквото и да ми струва — директно!

Което изяснява нещата. И позволява открито да се видят проблемите и решат.

Второто — имал съм работа с деца. На вид големи, понякога демонстриращи знания и мислене на възрастни, но винаги — ама винаги! — с преобладаващото детско.

Не е обидно, просто е реалистично.

Третото — поето задължение трябва да се изпълнява. С всякакъв риск. И на всяка цена.

По едно време бяха измислили учениците да ходят на трудово обучение в база някаква. На десетина минути път. По улиците, но…

И една вечер пристигат за последен час — програмите винаги са били каша. Един го няма. Пиша отсъствие, започваме…

И пристига директорката, с нея някакви. Вземат дневника за проверка…

Оказа се, че пуснали учениците да идват за час, но един решил да види какво има в новострояща се сграда. Където паднал в някаква шахта. И си счупил крака.

Проверката показа, че вината е в освободилите ги — трябвало да ги заведат до училището ни. А кой през това време ще посреща другите им ученици — ни дума.

Аз, написвайки отсъствието, съм си осигурил абсолютна невинност. Не е дошъл, официално е отбелязано, не нося отговорност…

Поради което натам ми беше лесно. Моли някой да го освободя. „Защо?“. И — „А нима това е толкова важно, та трябва да изпуснеш част от часа?“.

Ако не го пусна и изчезне — отсъствие. Да се оправя, аз съм предупредил…

Ако е важно — а преценявам аз — поемам отговорността…

Колко нерви съм опънал, колко съм изпокъсал за това…

Поета отговорност… За пубер, дето е неуправляем и сам не знае какво ще направи след малко. Нито пък защо…

Слава Богу, не са ставали произшествия…

Обаче, принципът се знаеше и караше учениците да се замислят — а има ли смисъл?

Междучасията уж 10 минути, но… Докато пусне една вода, пийне една такава, докато чуе какво станало, кого и за какво изпитвали в другия клас…

И се е случвало да пристигат със закъснение. Малко — две, три минути. След това слагах отсъствията…

Пристигат — цяла тълпа — пет, шест, че и десет човека.

Натам — съвсем не по законите, но по моите правила.

Всяко удоволствие се заплаща (както казал оня, дето му умряла тъщата и му поискали пари за погребението, както гласи старият виц).

Събират стотинки и едно момиче — обикновено — отива, купува кутия с бонбони и ги носи в първи клас. Карахме по азбучен ред.

Малките знаеха и се радваха. Между другото — и мен ме познаваха. „Чичкото, дето праща бонбоните“. А големите си спазваха правилото — всяко удоволствие…

Ще речете — незаконно?

Разбира се!

Но — малките доволни, големите и те. Виновни, платили си. И аз — внушавах им определени правила. Индиректно…

Което не мога да кажа за куп колеги…

До кабинета ми на последния етаж беше кабинетът на една историчка. Интересна жена — уж специалистка… Веднъж водих екскурзия и бяхме в София. Разведох ги къде ли не, пътем им показах мавзолея на Батенберг. Тогава заключен, че и с бодлива тел по оградата. Но отвън го видяха, разказах им за княза, добиха някаква представа.

Когато се върнахме, колежката ги разпитвала и дойде възмутена в учителската стая. Какво съм ги лъгал? Няма такъв мавзолей!!! Няма, бе! Има само един — на Георги Димитров…

Бавно, като на хлапе аутистче й заобяснявах — има мавзолеи немалко у нас. Например, до Ново село, на отец Матей Преображенски — Миткалото. Или Пантеонът в Русе — също може да се определи като мавзолей. Или в Котел…

Женичката беше смаяна. В учебниците подобни неща нямаше…

Но иначе добре работеше. Цял час от кабинета й се носеха крясъци. Крещеше им — Стимфалските птици биха замълчали засрамено. А сирените биха се скрили под вълните от ужас…

След часа излизаме в коридора. Повечето учители — уморени, повехнали, вкиснати. Тя — свежа като кисела краставичка. Разтоварила се, натоварила ония нещастници учениците, доволна от себе си…