Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Издание:

Автор: Георги Коновски

Заглавие: Ранни мемоари

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Националност: българска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11865

История

  1. — Добавяне

11.

Да започна с важното. Това, с което се гордея. В училището бях 34 години. След една година станахме национален първенец. После още два пъти. И получихме звание „Образцово училище“. Не намеквам, ама стана след идването ми…

А истината е, че имаше свястна директорка и добри учители. Жена, ама ръководител. Македонка. Разтропана, знаеща. Бакалова…

Някои се стряскаха. Помня, веднъж в голямото междучасие заспорихме с нея за някакво тържество. Отхвърлих сценария, предложих друг подход. Усилихме тона и… Гледам — останали сме двамата, другите изчезнали.

Стана по моето предложение. Защото беше жена, инат, но с разум. И умееше да отдели сухото от суровото.

За съжаление, разболя се след 90-та година, пенсионира се. А после няколко години живя в свой свят — никого не познаваше. Почина. Лека й пръст! Свестен човек беше…

Имахме и орден „Кирил и Методий“. След 90-та година разгромиха — ама буквално! — пионерската стая, където беше изложен. Аз го взех и пазих петнадесетина години. После го дадох на директора. И му напомних — никой не е отнемал званието „Образцово училище“. Но той си е хамелеон и не посмя нито поне надпис да сложи, нито ордена да изложи. Ще речеш, че сме го откраднали…

Преди пет-шест години правиха основен ремонт на училището. Свалиха старата ламперия. А тя — някъде поиздрасната, но цяла. Запазена. Защото учениците обичаха и пазеха училището си. И вандалщини нямаше…

През класната ми стая минаха много ученици. Наистина много. И бях известен. Един колега разправяше как влязъл в такси, казал адреса, а шофьорът веднага: „А, «Славейков» ли? Дето преподава К…!“.

„Бе, вика колегата, колко души сме тук, а само теб свързват направо с училището…“

Е, не е прав. Имаше кадърни учители. Като се сетя за Йолова… Дребна, трудолюбива. До такава степен одаскалена, че веднъж простирала прането, взела легена под мишница и казала: „Свободни сте, ученици!“…

Или физиците Христо Петров и Георгиев. Направиха страхотна база в кабинета. Едва ли не сами сътворяваха уреди и пособия. Сега всичко е затворено в хранилище, но тогава… Да спомена химичката Орешарова, биолога Крачунов, художника Тошев, математичката Чочкова…

Имаше и издънки, какво да се прави…

Помня — една химичка имаше. Стара мома. Директорката казваше — „Да ще някой да я отведе, аз ще й взема чеиз!“. Обаче — уви…

И веднъж поискаха химик за курсове във Видин. Орешарова не искаше да ходи чак там, другата свястна химичка — Коконян, беше родила, та пратиха тая. Пристигна писмо, че удължавали курса на месец. Директорката се зарадва…

А оная се върна с документ за присъден квалификационен клас. „Боже, вайкаше се Бакалова, вместо да изпиша вежди — извадих очи…“

Накрая я омъжиха. За морски капитан, който имаше късмета да пътува много. И изглежда е бил смел човек, защото и момиченце се роди.

В първи клас идва колежката и ми носи тетрадка със стихчета. Нормални детски стихчета — римушки, забавнички. Казвам й добри думи и предупреждавам: „Почти всички деца стихоплетстват. Не го товари с очаквания, не го тормози!“. „Не, вика ми тя, ще стане поетеса. И край на игрите — ще пише“. Даже плати едни пари, та издаде тънка брошурка със стихчетата, че и представяне прави…

Горкото дете…

Но повечето учители бяха други — свестни…