Аня Баст
Магьосническа кръв (4)

4

Изабел влезе в луксозния апартамент на сестра си в Линкълн Парк, наситеният аромат на ванилия и рози я обгърна още щом влезе. Беше останала там след смъртта на Анджела и все още всяка сутрин палеше любимите й свещи в нещо като бдение.

Остави ключовете си на барплота, който отделяше кухненската част от огромната дневна, и огледа обзавеждането. Мястото беше декорирано в успокояващо синьо и сребристо, натъпкано до пръсване с дивани и столове, меки покривки и плюшени килими покриваха лъскавите дървени подове. Успокояващи модерни картини красяха стените, пастелни цветове се спускаха и издигаха по платната на картините.

Това място беше като Анджела. Беше въплътило духа й — спокоен, сдържан, емоционално уравновесен и чувствителен. Никак не подхождаше на личността на Изабел, но й се щеше да можеше да й пасне. Щеше й се да има някои от качествата на сестра си, вместо от тези на майка си. Анджела трябва да бе наследила спокойствието си от баща си, който и да бе той. Бащата на Анджела не беше баща и на Изабел. Майка им, Каталина, бе обикаляла доста.

Изабел събу обувките си и свали малкия, хубав нож с медно острие, който носеше в кания на китката си. Оставяйки го на плота, тя прокара пръсти по извивките, гравирани върху дръжката. Анджела бе подарила ножа на Изабел след едно пътуване до Перу. Изабел го носеше след смъртта на Анджела, винаги когато отиваше на лов за демона. Направен за нищо повече от украса, това наистина беше само символичен жест. Поклон пред сестра й.

След като измъкна кутия „Чънки Мънки“^[1] от фризера и грабна лъжица, тя прекоси дневната и отиде до прозореца, който гледаше към оградената с дървета улица долу. Застана там и със задоволство извади шоколадовите парчета от банановия сладолед, докато гледаше как минава жена с детска количка, как мъж в костюм се прибира вкъщи след ден в офиса и деца, прибиращи се от училище.

Нормални хора с нормален живот.

Анджела не беше убита в апартамента си. Вместо това демонът я бе проследил до работното й място — правна кантора. Анджела бе адвокат от защитата, специализираща се в склонните към магия. Магьосническият свят имаше професионалисти във всички аспекти на обществото, помагайки да скрият съществуването си от не-магьосниците — нормалните хора с нормален живот.

Знанието за съществуването им носеше само страх и изгаряне, историята показваше достатъчно. На света нямаше достатъчно магьосници, които да се преборят с вероятните последици, ако съществуването им се разкрие. Магьосниците на елементите бяха печално малобройни, така че правеха всичко възможно да се скрият.

Тъй като телата, убити от демона, бяха открити от магьосници, Сборището държеше престъпленията в тайна, между магьосниците, и щеше да го прави възможно най-дълго. Нямаше нужда да се намесват не-магическите власти, които няма да могат да преследват убиеца или да разследват паранормалните престъпления. Не-магическите полицейски сили щяха само да затруднят нещата.

Земната магия прочистваше мястото и на не-магическите власти се съобщаваше, че жертвата е изчезнала. Ритуалите и погребенията се уреждаха от близките-магьосници на жертвата. Повечето магьосници правеха специални завещания със Сборището, които също се отнасяха за магьосниците. Така че когато магьосник умре толкова насилствено като Анджела…

Изабел затвори очи, неспособна да накара ума си да го обмисли. Все още не можеше да се принуди да си спомни какво бе открила, когато влезе в правната кантора, за да вземе сестра си за късна вечеря. Умът й се изпразваше, когато се приближеше до тези ужасни спомени.

Вече не беше гладна и остави кутията сладолед на перваза пред себе си.

Анджела бе единственият й значим роднина. И не само това, тя бе единствената приятелка на Изабел. Майка им все още бе жива, но не знаеше къде е Каталина или как да се свърже с нея.

Каталина не беше най-любящата майка. Тя обикаляше света, прескачайки от една безсмислена връзка на друга. Дори все още не знаеше, че по-голямата й дъщеря е мъртва. Изабел бе оставила съобщения при някои от приятелите на майка си в Европа, но кой знае кога щеше да се свърже с някого от тях?

Не, нямаше много привързаност майка-дъщеря между нея и Каталина. Единственият начин, по който майка им знаеше как да изрази обичта си, бяха парите. В това отношение Каталина се грижеше добре за дъщерите си, но истинското майчинско ръководство, съчувствието или грижата бяха извън възможностите й. Изабел бе чувала майка си да изразява обичта си към тях няколко пъти в живота си, но не беше сигурна, че Каталина наистина го мисли. Докато растяха, по-голямата й сестра беше запълнила мястото в Изабел, където липсваше майка им. Повечето хора наричаха Каталина чаровна и духовно освободена; Изабел я наричаше отчуждена и себична.

И все пак напоследък Изабел много приличаше на Каталина, факт, който забеляза наскоро. Последният човек, в който Изабел искаше да се превърне, бе майка й. От самата мисъл се изприщваше. Затова беше в града да види Анджела. Изабел търсеше съвет от своята хладнокръвна, непоколебима сестра. Съвет, който Анджела никога нямаше да може да й даде.

Без Анджела, Изабел се чувстваше оставена да се носи без посока.

Макар че дори в смъртта Анджела й даваше опора. В завещанието й, изпълнено от Сборището, Анджела бе оставила апартамента, всичките си притежания и финансовите си авоари на Изабел.

Изабел се обърна и се огледа из дневната. Сега имаше дом. Не беше имала истинско жилище от… никога. В детството си не знаеше какво е да живееш на едно място повече от една или две години подред.

В юношеството, Изабел винаги се бе гордяла със себе си, че може да опакова всичките си притежания в куфар. Живееше в хотели и вили под наем, където и да пътуваше. Да има този апартамент означаваше, че вече не може да го прави, освен ако не го продаде. Продажбата му, след като е бил на Анджела, не подлежеше на обсъждане.

Така че, в известен смисъл, тя вече не беше свободна.

При тази мисъл, гърлото й се стегна и сърцето и заби по-бързо. Надигнаха се спомени. Затваряйки очи, тя пое дълбоко дъх, изпращайки старата болка на същото място, където осакатеното тяло на сестра й лежеше. Дълбоките ниши. Малките, тъмни места, с които не рискуваше. Така беше по-добре. Много по-сигурно.

Изабел стоеше настрана от малки, тъмни местенца.

Поклати глава и изруга под носа си. Точно сега нямаше нужда от тези снизходителни глупости! Беше време да опакова, да плати малко сметки и да се наспи добре. Утре заминаваше за Сборището.

След като тикна сладоледа обратно във фризера, тя издърпа цилиндричен брезентов чувал от килера в коридора, остави го на леглото в спалнята и започна да опакова.

Когато Томас Монахан й предложи възможност да отиде в Сборището и да помогне в търсенето на демона, сърцето на Изабел бе скочило в гърлото й от радост. Бе се държала хладно и малко резервирано, приемайки офертата, но нямаше никакъв начин да му откаже. Сборището разполагаше с далеч повече ресурси от нея самата.

Натъпка малко дрехи в торбата и се изправи, умът й изведнъж потъна в мисли за Томас Монахан. Той беше интересен мъж, главата на Сборището. Упорит и контролиращ особняк. Можеше да го види във всеки инч от супер изящното му, мускулесто тяло, макар че не познаваше репутацията му.

А Томас Монахан имаше завидна репутация в магьосническия свят. Покровителствен до глупост, инат, избухлив и напълно отдаден на задълженията си. От това, което бе чувала, той нямаше живот извън работата си. Бе посветил всичко, всеки аспект от себе си, на Сборището.

В магьосническия свят той беше известен, или опозорен, зависейки от конкретната гледна точка. Никой магьосник не можеше да попречи на Томас Монахан и да се измъкне безнаказано. Плюс това можеше да е много безскрупулен в защитата на Сборището. Точно затова не й харесваше, че той има контрол над Стефан. Тя искаше Стефан наказан, но ако Томас видеше по-прагматичен път, който може и да помогне на Сборището, Изабел се притесняваше, че той може и да го избере. Затова го беше накарала да се съгласи тя да бъде на всяка среща между Стефан и Сборището. Искаше да се убеди, че нищо такова няма да се случи.

Не можеше да повярва, че точно тя им позволи най-накрая да заловят главата на Дъскоф. Сякаш през цялото време бе работила със Сборището, без да го знае.

Приключи с опаковането, плати някои сметки и най-накрая загаси осветлението и се сгуши в леглото. Леглото на Анджела. Въпреки всичко Изабел спеше по-добре тук, отколкото където и да било другаде. Може би защото енергията на Анджела все още се съдържаше в апартамента, в тези мебели, одеялата и чаршафите, които сега я покриваха. Мястото щеше да й липсва, когато отидеше в Сборището.

При Томас Монахан. Лицето му проблесна в ума й, когато затвори очи: плътните му устни, по-черните му от черни очи. Монахан беше добре изглеждащ мъж и тя не беше имунизирана. Обикновено мъж като Томас — контролиращ и целенасочен — не би я възбудил. В миналото се придържаше повече към артистичните типове: художници, музиканти и писатели. Но Томас Монахан съчетаваше тези тип А качества странно добре. Интригуваше я. В резултат, тя се намери силно привлечена от него, повече отколкото можеше да породи естественият вода-земя магнетизъм.

Земните магьосници бяха много, така че тя често бе попадала на мъже земни магьосници, към които бе привлечена физически. Това бе феномен, с който тя бе свикнала да се справя и обикновено отшумяваше бързо щом магиите откриеха баланса. Това, което чувстваше към Томас Монахан, бе много, много по-силно от всичко, което някога бе изпитвала.

Чудеше се дали и той го изпитва.

Спомняйки си гладния начин, по който я гледаше онзи ден в библиотеката, Изабел реши, че и той го чувства.

Но как да се справи с това? С удоволствие щеше да спи с него, ако това щеше да помогне. Изабел имаше чувството, че една нощ с точно този магьосник би я подлудило. Искаше й се да разбере дали предчувствието й е вярно. Все пак щяха да работят заедно, така че това едва ли беше най-доброто й хрумване за деня.

Не че напоследък бе имала по-добри хрумвания.

Въздишайки, тя се опита да успокои ума си достатъчно, за да заспи. Обърна се към водата в тялото си, усещайки я като океан. Концентрира се върху вдишването и издишването си и нежното преминаване на кръвта по вените й. Най-накрая умората я придърпа с тежки ръце. Тялото й се отпусна в съня.

Но кошмарите я завладяха моментално.

Миризмата на плесен и нафталин опари носа й. Дали паяците имаха мирис? Кълнеше се, че може да усети аромата на крехките им, сухи тела в нишата на това място, където плат докосваше бузите й и глад мъчеше стомаха й. Отчаяние и изострен страх я завладяваха и тя дращеше и удряше по вратата, докато не се измори прекалено много, за да продължи.

Така и никой не дойде.

— Не!

Изабел се изправи в леглото с туптящо сърце и стичащи се по лицето й сълзи. Студена и празна скръб се изви в стомаха й, тежеше в гърдите й. Усещането я правеше замаяна и й се гадеше.

Точно както когато беше дете.

Дишайки тежко и треперейки, тя хвърли поглед на часовника. Бе спала само десет минути. Изабел сви колене към гърдите си и покри очи с ръце. РЕМ^[2] не идваше толкова скоро, след като някой заспи. Как бе сънувала?

Особено това.

Скимтящ звук достигна до ушите й и й отне секунда да разбере, че идва от нея самата. Не бе имала такива сънища от години. Боже и Богиньо, мислеше, че със сигурност е преодоляла всичко това. Разочарована от себе си и от слабостта си, тя стисна силно очи, пропъждайки спомена в дъното на съзнанието си.

Това трябваше да спре. Миналото си беше минало. Период. Продължи напред, Изабел.

Пулсът й бавно се завърна към нормалното и Изабел усети миризмата между ванилията и лавандулата, мирис, който не би трябвало да е там — сух, земен аромат, почти като тамян, но малко по-остър. Малко като това как си бе представяла, че миришат паяците, когато бе дете. Беше слабо, но определено го имаше.

Движение извън ъгълчето на окото й. Голяма сянка се втурва.

Тя обърна глава точно навреме, за да види фигура да прелита през балкона на спалнята, през прозрачните завеси и отвъд плъзгащата се стъклена врата… не, през плъзгащата се стъклена врата.

Изабел отметна завивките и скочи от леглото. Стигна вратата с няколко широки крачки. Отмятайки завесите настрана, тя погледна през стъклото към тъмното небе. Никой не стоеше на балкона. Нямаше нищо.

Заопипва непохватно ключалката, плъзна вратата настрана и излезе отвън. Топлият вятър се изви около голото й тяло, докато проучваше балкона. Апартаментът беше на петнадесетия етаж. Единственото място да изчезне фигурата беше балконът отгоре. Тя отправи поглед към небето, но не видя нищо.

Въпреки това имаше нещо. Знаеше, че не си е въобразила. Освен ако сънят не я бе разтърсил толкова много, че да е халюцинирала. Но беше ли възможно да е халюцинирала мирис? И то такъв странен мирис? Като земя, но не от тази Земя.

Изабел потрепери, въпреки топлия въздух. Постоя за момент, взирайки се в мрака. Някъде надалеч отекна гръмотевица.

Задаваше се буря.