Аня Баст
Магьосническа кръв (18)

18

— Какво, по дяволите, се случи? — Изабел тичаше надолу по стъпалата на Сборището, а босите й крака шляпаха по настилката.

Порив на студен утринен вятър духна под тениската и шортите, които носеше за спане, след като Джак Макалистър й беше детегледач… и понеже не искаше да влиза в бой с мечове гола, ако демонът се появеше посред нощ. Би било неприятно.

Някои от по-силните магьосници на Сборището помагаха на Адам и Томас, и двамата очевидно ранени, да влязат в къщата. Другите носеха висок мъж в безсъзнание, когото Изабел не можа да разпознае.

По дяволите, искаше да е сърдита на Томас, задето беше принудил Джак да остане при нея, но вместо това се боеше за него. И Томас, и Адам бяха с разкъсани дрехи. Кръв и мръсотия набраздяваха лицата и яките на ризите им. Синини разцъфваха навсякъде по двамата, а устната на Адам бе разцепена. Томас вървеше с отчетливо куцукане, подкрепян от едната страна от братовчед си Мика.

— Какво, по дяволите, се случи? — отново настоя да разбере тя, когато достигна пъстрата група.

— Не е ли очевидно? — отвърна й Мика. — Срещнали са демона и той е победил.

— Демонът не победи — каза Адам, сливайки думите. — Демонът не ни уби. Демонът изостави жертвата си. Значи… не е победил. — Той се заклатушка напред и едва не заби лицето си в стълбите — допълнително нараняване, от което нямаше нужда — преди двамата магьосника, които му помагаха да върви, да успеят да го хванат. — Обаче ни срита задниците.

— Жертва? — Думата я спря насред крачката й.

Томас улови погледа на Изабел. Сега тя видя, че и неговата устна бе разцепена. Кръв покриваше дясната страна на лицето му.

— Демонът не взе Джейк, така че не е победил.

— Какво? Кой, по дяволите, е Джейк?

Томас посочи с глава към мъжа в безсъзнание, когото тъкмо вкарваха през входната врата на Сборището.

— Изабел, запознай се с Джейк. Джейк, Изабел. — Неразцепената част от устата му се изви нагоре в усмивка, преди той да трепне и да я свали. — Не мисля, че точно сега ще ти каже „здрасти“.

Тя се намръщи.

— Чудно. Дадоха ли ти обезболяващи или нещо подобно?

Той направи гримаса, но Изабел беше доста убедена, че се е опитал да се ухили.

— Липсваше ми.

Тя погледна към Мика.

— Сериозно, дадохте ли му обезболяващи?

Томас направи гримаса отново.

— Ще ти кажа всичко, Изабел. Остани с мен, докато доктор Оливър ме закърпи.

Изабел ги последва в къщата и надолу по коридора към кабинета на доктор Оливър. Влязоха в голямата чакалня след Адам. Доктор Оливър и медицинската й сестра имаха процъфтяващ бизнес в Сборището напоследък.

Джейк, полувечерята на Бойл, бе натикан върху носилка в една от уединените стаи за изследвания.

— Той ще се оправи ли? — тя попита Мика, наблюдавайки как вратата се затваря след тях.

Мика сви рамене.

— Мисля, че само е бил нокаутиран, но е твърде рано да се каже. Докторката трябва да го прегледа.

Томас отхвърли опита на Мика да го поведе към стаята за изследвания и се свлече в един от столовете от плюш в бургундско в чакалнята. Адам бе изчезнал в една от другите стаи, вероятно за да изчака докторката като Томас. Очевидно първо трябваше да се справи с Джейк. Неговите наранявания бяха най-лоши.

Сестрата приближи Томас, но той й махна да си върви.

— Добре съм, първо виж Адам. — Звучеше кисело. Сестрата кимна и се отдалечи.

— Томас… — възрази Изабел. Не й изглеждаше добре, покрит с кръв, потреперващ от болка, наранен и куцащ.

Той вдигна ръка.

— Наистина, Изабел. Добре съм. Нямам нищо счупено… поне не мисля.

— Страхотно. Не мислиш. Инат — промърмори тя, поклати глава и се предаде. — Разкажи ми за този Джейк и как е станал жертва на Бойл.

Томас се намести по-удобно, опитвайки се да не удря крака си. Мика бе заел близкия стол.

— Отидохме в „Ред Рок“. Беше последната ни спирка за вечерта.

— Всички мислехме, че преследването на Бойл се е провалило… отново — добави Мика.

— Но, когато си тръгвахме, чухме звуци, идващи иззад сградата. Когато заобиколихме, за да проучим, там имаше жена, пребита почти до несвяст. Познахме я от бара, но тя бе с мъж…

Изабел спря да гризе нокътя на палеца си, за да попита:

— Джейк?

— Да. Можехме да подушим, че демонът е бил там. Тази проклета воня на предизвикваща гадене, обгорена другоземна пръст се носеше във въздуха. Така че, когато тя посочи близките дървета, тръгнахме натам.

— Останах назад, за да помогна на жената, по заповед на Томас — прекъсна го Мика. — Адам и Томас отидоха.

Томас се намести отново и затвори очи за момент. Изабел се пребори с импулса да повика сестрата.

— Сбихме се с демона. Срита ни задниците, но успях добре да го ударя с меча си — удар, който предизвика алергичната реакция или каквото е там. Накара го да си тръгне незабавно… без Джейк. Може би съм го съсякъл толкова дълбоко, че каквото и да си е правил, за да развие резистентност към медта, не можа да проработи. Не знам.

Изабел кимна.

— Значи мислиш, че демонът е чакал в засада Джейк за следваща жертва, а вие сте попречили на отвличането?

Томас кимна.

— Така мисля.

Тя хвърли поглед към Мика.

— Значи, след като си свършил да помагаш на ранената жена, се върна и ги намери?

Мика кимна.

— Обадих се на Сборището и те дойдоха веднага.

Изабел се извърна, думите на Бойл отекваха в главата й. Ще дойда за теб, когато съм готов. Имам работа за вършене преди теб. Колко други бяха на ред преди нея? Кога Бойл щеше да дойде за нея?

— Изабел, добре ли си?

Тя се обърна, за да види загриженото изражение на Томас.

— Писна ми от това, писна ми да съм на една крачка след Бойл.

Той потърка лицето си с ръка. Томас изглеждаше изтощен и тя знаеше, че е от нещо повече от обикновена липса на сън или от настоящото му физическо състояние.

— И на мен също, Изабел. Ако не бяхме открили Бойл тогава, Джейк щеше да е следващата жертва.

Изабел обви ръце около себе си.

— А кой знае дали демонът вече не е намерил заместник. — Тя преглътна. — Може би двама.

Челюстта на Томас се раздвижи, докато най-вероятно стискаше зъби.

— Знам. Губи се блясъкът от отмъкването на жертвата на Бойл тази вечер.

И тримата потънаха в мълчание. В другата стая можеха да чуят как докторката и помощниците й работят върху Джейк. Бързи, превъзбудени гласове, бипкащи машини, влачещи се крака.

Очевидно Джейк беше по-зле отколкото мислеше Мика.

— По дяволите. Трябва да се махна от тук. — Томас се оттласна от стола върху наранения си крак и трепна. — Умирам от глад. Да отиваме да си намерим нещо за ядене.

Изабел ахна.

— Какво? Трябва да те види доктор.

Мика въздъхна, звучейки раздразнено.

— Не ставай тъп, шефе. Окървави цялото място и окото ти е почти затворено от подуването.

Томас докосна челото си.

— Кървенето спря, а нараняванията ми не са толкова лоши, колкото на Джейк или на Адам. Както и да е, ще е заета още известно време. Мога да хапна набързо и да се върна, преди да е дошъл моят ред.

— Оставаш тук. Нека ти донеса нещо, Томас. — Изабел тръгна към вратата, но той улови китката й в желязната си хватка.

— Отиваме заедно. Писна ми да гледам грозната мутра на Мика. Това е първото проклето нещо, което видях, когато дойдох в съзнание. Всичко това само с бърбън в стомаха ми. Достатъчно е да…

— Хей, хей! — възрази Мика с вдигната ръка. — Стига толкова. Заминавай. Ще кажа на докторката, че ще се върнеш скоро и да се заеме с Адам преди това.

— Благодаря, братовчеде. — Томас отвърна с гримаса-която-трябваше-да-е-усмивка и тръгна към вратата. — Знаеш, че само се шегувах отчасти, нали?

— Отчасти. Да, схванах. Усещам любовта, наистина. — Той направи пауза и хвърли поглед към Изабел. — Знаеш, че трябва да обвиня теб за това.

Изабел повдигна вежди.

— Какво имаш предвид?

— Той никога не ме „хранеше“ преди ти да дойдеш.

— Хайде. — Томас я повлече към вратата, куцайки. — На път съм да припадна от глад.

— Или от кръвозагуба — промърмори тя, следвайки го навън.

Отидоха в кухнята, където Томас влачеше ударения си крак наоколо, пълнейки чиния с остатъци и пълнейки чаша червено вино. Сложи две вилици и седна на стола до Изабел.

— Та, как мина с майка ти? — Томас взе вилица и я заби в някакви претоплени кашнати домати.

Изабел сви рамене.

— Беше странно. Въобще не беше наперена. Беше…

— Разкаяна?

Тя отново сви рамене, спокойно взимайки вилицата от него, вземайки хапка и подавайки му я отново.

— Предполагам. Както казах, странно.

Той отпи от виното.

— И?

Тя въздъхна.

— Не съм готова бързо да й простя задето ни подхвърляше наоколо сякаш не ни е искала, когато с Анджела бяхме деца. Не съм готова да й простя за много неща.

— Не бих и очаквал да бъдеш.

Тя взе винената чаша от ръката му, когато той я остави на масата, върховете на пръстите им се докоснаха, и отпи. Изучава го за момент над ръба на чашата.

— Но има част от мен, която иска да види докъде ще стигне.

— Радвам се, Изабел. — Той измъкна чаша вино от пръстите й и отпи.

— Ще обядвам с нея следващата седмица. Само това мога да направя на този етап. Но мисля, че беше прав.

Той й подаде пълна с храна вилица и тя я лапна.

— За кое?

Изабел сдъвка и преглътна, след това взе вилицата и предложи хапка на Томас, която той прие.

— За това, че съжалява. Във всеки случай ще видим какво ще стане.

Томас придърпа стола й по-близо до себе си и я целуна по слепоочието.

Тя изви глава и целуна устните му — страната, която бе най-малко наранена.

— Миришеш на кал, кръв и демон.

— И ме боли навсякъде.

— Тогава ми кажи повече за това, което се е случило, преди да завлека задника ти обратно при доктор Оливър.

На Томас му трябваше секунда, за да отговори.

— Бойл ми каза, че иска само да се прибере у дома. Имаше копнеж в гласа му, когато говореше за това.

Тя изви лице нагоре.

— Копнеж? Наистина ли мислиш, че демоните копнеят?

Той обхвана глава, прокара ръка по измореното си на вид лице.

— Не знам.

— Защо изобщо Бойл ще иска да си ходи у дома? Не е ли затворен като престъпник в неговия свят? Човек би си помислил, че ще го затворят отново, ако се върне. Би си помислил, че той го знае.

— Да. Кой може да разбере какво би си помислил Бойл? Може би си мисли, че ще успее да избегне тази съдба, когато се добере до там. Или може би мрази това място толкова много, че би рискувал всичко, за да се прибере у дома.

Тя стана сериозна.

— Чудя се какво ли прави в момента.

Ръката му се стегна около нея и той остави вилицата си.

— Да, прав си — промърмори тя. — Нека не се чудим.

— Нека не се. Чуденето уби апетита ми. — Той избута чинията си. — Съжалявам, че бях такъв задник относно оставането ти в Сборището.

Раздразнението й, потиснато от скорошните събития, пламна.

— Съжаляваш? Моля те, Томас, ти си абсолютна откачалка на тема контрол. Нуждата ти да защитаваш околните е достойна за възхищение, но…

Той се обърна и обхвана бузите й с ръце.

— Тези, на които държа.

— Какво?

— Каза, че имам нужда да защитавам околните. Категорията всъщност е доста стеснена, Изабел. Освен това не е нужда, а е мания.

Тя се опита да задържи гнева си, наистина се опита, но погледът в очите му — поне в едното му здраво око — говореше за истинността на думите му. Да защитава хората бе призванието на Томас. Устата й се изви, когато се усмихна насила. Тя отправи поглед през кухнята.

— За целта трябва да се виждаш с някого.

Той пусна ръце от лицето й.

— Може би.

Томас взе чашата с вино и отпи. Изабел отново я взе от пръстите му, без дори да го обмисли, вдигна ръба до устните си и отпи. Начинът, по който седяха толкова близо един до друг, споделяйки храна и вино, бе сякаш бяха двойка.

Сякаш бяха влюбени.

Боже и Богиньо, тя не можеше да го направи. Бойл идваше за нея. Освен ако не откриеше начин да спре демона, когато нейният ред дойдеше, тя щеше да умре. Не можеше да си позволи да се сближи с Томас повече, отколкото вече се бе сближила, едновременно за негово и за нейно добро. Всичко друго би било жестоко.

Тя се поколеба, снишавайки чашата от устата си, след това я остави настрана и се отмести леко от Томас.

— Мислех, след като всичко това свърши, да пробвам Азия за няколко години. — Опита се да звучи небрежно, но гласът й излезе напрегнат.

Нещо мрачно проблесна в очите му. Той отмести поглед, а когато го върна обратно върху нея имаше мек, учтив интерес на лицето му — неискрен. Тя можеше да усети недоволството и гнева, които се излъчваха от него.

— Азия? Сериозно? Къде по-точно? Азия е обширно място.

Тя махна с ръка презрително.

— Мислех, че може да започна от Япония и да си проправя път.

— А ако те помоля да останеш?

Изабел въздъхна и погледна към вратата.

— Нищо ли не научи за мен, Томас? Не съм от тези, които остават.

Той отмести ръката си от талията й и стана. Тъга се надигаше в нея задето бе загубила топлината на тялото му и заради болката в очите му.

— Трябва да се връщам. Идваш ли? Не искам да оставаш сама тук.

Изабел го наблюдава как се запрепъва към вратата, а после и отвъд нея. Тя стисна ръба на масата, принуждавайки се да не хукне след него и да му каже, че ако на света има мъж, заради когото би се установила на едно място, то това е той. Въпреки глупавото му закрилничество. Въпреки проблемите му с контрола.

Тя се изправи, за да го последва бавно, принуждавайки се да не хукне след него и да му каже за Бойл и ситуацията, в която я бе поставил демонът: нейният живот в замяна на този на друга магьосница. Изабел искаше — нуждаеше се — от подкрепата и съвета му. Но не можеше да го направи, без значение колко силно го искаше. Томас щеше да се опита и щеше да я защити от Бойл на всяка цена, а демонът вече й бе казал, че ще убие Томас, ако застане на пътя му. Изабел не можеше да му позволи да рискува живота си, защото знаеше, че се бе влюбила в него.

Този път тя щеше да е тази, която да го защитава.

 

 

Томас се събуди от разрошващи косата му пръсти и сладкият аромат и топлина от женски дъх върху бузата му. Клепачите му се повдигнаха, за да види, че Изабел се е покатерила на леглото при него.

Тя нямаше намерение да остава. На него му се искаше да се нарита, задето си бе позволил да се надява.

Тя се бе появила на вратата му само минути, след като се бе прибрал, казвайки, че иска да спи в стаята за гости. Късмет бе, че беше дошла сама. Физически, той не се чувстваше способен да я довлече, макар че би го направил. Томас бе отворил вратата и я бе пуснал вътре, но не бе казал много, защото все още го болеше и бе бесен, задето бе показала ясно, че го използва само за секс.

Можеше да й даде секс, но Томас подозираше, че тя иска — нуждае се — от другите неща, които можеше да й даде.

Просто беше твърде уплашена, за да ги вземе.

Той се премести, обви ръце около нея и се обърна настрани. Чаршафите се оплетоха между него и дългото й, слабо — голо — тяло, когато я придърпа под себе си. Изабел бе само временно допълнение към живота му, мимолетен шепот, преходен и невъзможно да бъде задържан.

Но проклет да бъде, ако не се опита и не я задържи по някакъв начин.

Томас плъзна здравото си коляно между бедрата й и трепна, когато другото му коляно изпротестира заради тежестта, която оставяше върху него.

Хладната й ръка се плъзна нагоре по рамото му.

— Докторката ми каза, че си си изкълчил коляното. Обещавам да бъда нежна с теб. — Тя прехапа долната си устна. — Имам нужда да те докосвам тази нощ.

Той насила разтвори бедрата й и притисна дължината на пениса си към топлината й, карайки я да изстене. Единственото нещо, което ги разделяше, бе чаршафът и той бързо го накара да изчезне.

— Нежност е последното нещо, което искам от теб.

Тя се усмихна и вдигна крак, за да прокара пета по прасеца и задната част на бедрото му.

— Значи спиш гол.

Той повдигна вежда.

— Би ли предпочела пижама?

Тя облиза долната си устна.

— Само ако може да я сваля от теб. Харесвам те доста повече без дрехи. — Тя се протегна и проследи ръба на превръзката, която покриваше челото му. — Но може би идването ми тук не беше добра идея.

— Защо си тук така или иначе? Пак ли ме използваш само за секс?

Тя стисна устни.

— Имаш ли проблем с това?

— Аз съм мъж. Наистина ли мислиш така?

Изабел се засмя нежно и се изтласка към него. Той го позволи, оставяйки я да го повали по гръб, така че да може да го яхне. Топлината от влагалището й дразнеше пениса му.

Погледът й го изучаваше за момент.

— Обичам мързеливия израз на лицето ти, точно преди да правим секс. Обичам извиването на мускулите в ръцете и гърдите ти, когато ме докосваш. Обичам… — Тя възпря края на изречението си и се взря в него за момент, преди да отмести поглед.

— Засрами ли се? Ти?

Изабел наведе глава и прокара устни по неговите. Томас сви ръка на тила й и притисна устата й към своята, така че да може да разтвори устните й и лениво да потърка езика й със своя. Тя въздъхна и отвърна на целувката му, прониквайки с език в устата му по-агресивно.

Ще те задържа, Изабел. Просто още не го знаеш.