Аня Баст
Магьосническа кръв (15)

15

Томас застана върху разхвърляните си, подгизнали документи по средата на кабинета си, утринната светлина грееше през счупения прозорец, чудейки се какво, по дяволите, се бе случило. Изглеждаше сякаш е избухнала бомба.

— Томас?

Изабел се появи на вратата, изглеждайки някак бледа и крехка. Какво, по дяволите, можеше да накара Изабел да изглежда бледа и крехка?

Разтревожен, той тръгна към нея.

— Добре ли си? Какво е станало тук? Мамка му — въздъхна той, когато се приближи към нея и зърна синините около врата й. Хвана я за раменете. — Изабел, какво става?

— Добре съм. — Гласът й, дрезгав и уморен, разкри лъжата. — Но имаме проблем.

— Само един?

Тя се усмихна леко.

— Снощи открих, че демонът може да прониква през защитите на Сборището.

Всичко се изясни. За момент студен шок от ужас за сигурността на Изабел замести кръвта във вените му.

— Открила си демона тук, в библиотеката?

— Да, има и още нещо, вече не е алергичен към мед.

Той обмисли думите й.

— Казваш ми, че демонът не е уязвим и ти все пак си го победила?

Тя кимна.

— Почти ме задуши до смърт, но успях да го отблъсна. След това го раних с меча ти. Не предизвика реакция, но го рани достатъчно, за да го принуди да отстъпи и да ме остави жива.

Студенината във вените му се превърна в горещ гняв при мисълта, че Бойл е сложил ръце около врата й. Трябваше да принуди гласните си струни да се задействат и да отпусне ръце.

— Защо е тръгнал след теб?

Тя сви рамене.

— Не знам. Знам само, че снощи тръгнах на разходка и реших да дойда в библиотеката. Когато включих лампата, той беше тук.

— Каза ли нещо? Даде ли ти някаква улика за това защо е дошъл тук?

Тя поклати глава.

Интуицията му се обади.

— Сигурна ли си?

Тя се вгледа право в очите му. Изабел имаше толкова красиви очи, толкова жалко, че в тях имаше лъжа.

— Сигурна съм.

— Какво криеш от мен, Изабел? — притисна я той. — Кажи ми.

Тя премига и облиза устни.

— Мисля, че си ме е харесал.

Страх се сви в стомаха му. Ръцете му се стегнаха върху раменете й.

— Какво те кара да мислиш така?

— Отношението му към мен, задаваше ми лични въпроси. Мика не каза ли, че демоните могат да се увлекат по жертвите си?

— Да. — Той стисна устни в тънка линия. — Мислиш ли, че си негова жертва? — Желанието му да предпази Изабел бе непреодолимо. В момента искаше само да я заключи в стоманена стая и да й сложи петдесет пазача, а след това да излезе навън и да убие демона с голи ръце.

— Не сме ли всички? Защо мислиш, че Бойл успя да влезе в Сборището?

— Не съм изненадан, че може да проникне през защитите ни — отвърна той. — Винаги съм предполагал, че може да го направи, тъй като магията му не е нещо, към което можем да настроим системите си за сигурност.

— Извънземна магия. Значи може да идва и да си отива, когато си поиска.

— Така изглежда.

— Супер.

— Това означава първо — да отидеш да се видиш с доктор Оливър, и второ — оставаш в стаята ми с мен всяка нощ. — Той почувства как изражението му се втвърдява. — Не искам да ходиш сама из Сборището в късните часове, когато няма никого наоколо.

Възмущение превзе лицето й за части от секундата. Раменете и гръбнакът й се изпънаха.

— Няма да се крия от Бойл под завивките ти всяка нощ.

— По дяволите, няма. Току-що ме излъга. Този демон е дошъл да те преследва по някаква причина и ти не ми казваш защо. Няма да те оставя сама, така че да се докопа до теб. Това не подлежи на обсъждане. Оставаш с мен, Изабел. Искам те защитена.

Студена ярост пламна в очите й и превърна устата й в тънка, опасна линия. Гласът й потрепери, когато заговори.

— Няма да го направя. Ще се наложи да ме завлечеш там и да заключиш вратата.

— Ще направя каквото трябва.

Тя се обърна на пета и се отдалечи от него.

— Върви да намериш доктор Оливър! — извика след нея той, следвайки я през вратата.

— Върви по дяволите, Томас! — извика в отговор тя.

Томас я наблюдава как изкачва стълбите до втория етаж и изчезва от поглед, без да се обърне назад. Не му пукаше как се чувства тя от това, в момента не му пукаше и какво изпитва към него. Единствената му цел бе да я опази в безопасност. Ако това означаваше да я вбеси, така да бъде. Наистина щеше да я метне на рамо и да я заключи в стаята си, ако се наложеше. Татуировката на гърба му потрепери. Знаеше точното заклинание, за да я задържи.

Някаква примитивна мъжка част от психиката му бе обявила Изабел за негова. Някаква останала пещерна част от мозъка му бе решила, че трябва да я защитава, да унищожи всеки човек — или всеки демон — който иска да я нарани, да предизвика всеки мъж, който би посмял да се опита да му я отнеме.

Не бе сигурен кога тази собственическа тенденция над Изабел се бе зародила; може би когато осъзна, че чувствата му към нея се задълбочават повече от физическото. Може би беше заради вбесяващата уязвимост на Изабел, скрита под цялата й храброст. Във всеки случай знанието, че Изабел се е била с демона сама, караше частта от него, която я бе белязала като негова, да полудее.

Мисълта да открие Изабел, както бе открита сестра й, бе непоносима. Умът му дори не можеше да стигне до там. Така че Изабел щеше да прекарва нощите си с него от сега нататък. Той щеше да я защитава. Ако го намразеше заради това, така да бъде.

 

 

— Значи… ти и шефът, а?

Изабел стрелна с поглед Адам.

— Това е само секс.

Не беше. Вече не. Но това не беше работа на Адам.

Бяха се отправили обратно към Сборището, след още един ден в безплодно издирване на Бойл. Всеки ден проверяваха и препроверяваха всички места, където знаеха, че той се мотае, и държаха склада под непрестанно наблюдение, но продължаваха да не откриват нищо.

— Няма лошо. Не съдя никого. Всъщност си мисля, че е доста здравословно. Монахан може наистина да извлече полза от малко секс без обвързване.

— Да, изглежда малко… погълнат от работата си.

— Погълнат, да. Пробвай: Задника на човека е толкова стегнат, че, ако завреш вътре парче въглен, за нула време ще имаш диамант.

Тя се ухили.

— Гадничко.

— Той се поотпусна малко, след като ти дойде. Благодаря ти за това.

— Всичко, което мога да направя, за да помогна. — Тя направи пауза. — Или всеки, когото мога да оправя, в случая.

— Ако е вярно, напоследък и аз съм малко напрегнат…

Тя го удари по рамото и се засмя.

— Това е по твоята част, курварино.

— Курварин? — Той й отправи престорено възмутен поглед. — Не съм курварин. Какво да направя като всички дами ме обичат? Бих им навредил, ако не им услужа.

— Да, потрепервам при мисълта. — Тя се засмя. — Светът, без услужливото ти тяло в него, със сигурност би бил по-малко светъл за жените.

Адам обърна джипа си зад охранителните порти на Сборището и го подкара надолу по криволичещия път към къщата.

— Та каква е историята на Мика? — попита тя, когато разговорът секна. — Чух, че има сериозни проблеми с Дъскоф?

— Нямаме ли всички? — промърмори той.

Тя се взря през прозореца в тъмния, криволичещ път и се опита да не мисли за Анджела.

— Да.

Ръцете на Адам осезаемо се стегнаха върху волана.

— Майката на Мика бе убита от вещер, когато той бе дете. Оттогава копнее за отмъщение. Но способностите на Мика са по-скоро в сферата на ума, отколкото на тялото. Пичът се дипломира с най-добър успех в класа в МИТ и също така има много сила. Сериозно количество магия. Както и да е, след като получи научната си степен, можеше да се занимава с всичко, да натрупа много пари, работейки в не-магическия свят. Вместо това дойде да работи за Сборището и оттогава е тук, правейки проучвания и изпълнявайки поръчките на Монахан.

— Звучи така, сякаш се крие — изкоментира тя.

Адам се засмя.

— Мика? Нее. Мика е дяволски измамник. Просто търси подходящата възможност да им срита групово задниците, ще видиш.

Тя кимна. Всеки един от тях наистина по някакъв начин бе засегнат от Дъскоф.

— А каква е историята на Тео?

— Теодосий? О, човече, и той си има история. Дъскоф са го заловили за известно време, когато е бил тийнейджър, опитали са се да го пречупят заради всичката тази земна магия, която има. Вещерите си мислели, че могат да го вземат млад и да го обърнат така, че да го използват за собствените си цели. Изтезавали са го и почти са го убили в този процес, но Сборището го е измъкнало. Има белези по цялото си тяло от малкия си престой при вещерите. Още на секундата, Тео се присъединил към Сборището. Той е един от най-добрите ни ловци.

Тя задъвка долната си устна. Затова изпитваше странна близост с Тео. Историите им бяха различни, но споделяха нещо общо — насилие, макар че, както изглеждаше, Тео бе бил много по-травматизиран от нея.

— А твоята история? — попита го тя.

Адам замлъкна за няколко удара на сърцето, а след това се изсмя грубо.

— Съжалявам, момиченце. Това не се коментира.

— Съжалявам, Адам. Нямах намерение да засягам болно място.

— Няма проблем, но просто не е нещо, за което искам да говоря.

Той паркира джипа пред къщата. Тя слезе и се загледа нагоре към нощното небе, за да се полюбува на разпръснатите ярки звезди.

Къде ли беше Бойл тази вечер?

Не бе казала на Томас за ултиматума на демона… и никога нямаше да го направи. Намесата му би означавала смърт за него. Това бе казал Бойл.

Животът й не струваше колкото този на Томас. Просто не си струваше.

Томас прекрачи входната врата на Сборището, привличайки погледа й. Той носеше чифт тесни дънки, черен пуловер и черни ботуши. Раменете му бяха превити, очите — присвити, челюстта — заключена, а дългата му, разпусната коса се вееше около него, докато вървеше целенасочено към нея.

— Томас… — Тя имаше време да изрече само една дума преди той да я сграбчи през талията и да я метне на рамо. — Томас! — извика му тя, когато той се обърна, без да продума, изкачи се обратно по стълбите и влезе в Сборището.

Богиньо, никога не си бе мислила, че ще го направи буквално!

Смехът на Адам звънтеше зад нея, докато Томас я носеше.

Въпреки възмущението й и въпреки погледите, които получаваха от обитателите на Сборището, той я пренесе през сградата. Томас беше целенасочен в намерението си и нищо, което тя казваше или правеше, не спираше бавното му, целеустремено шествие към стаята му.

Щом влязоха, той затръшна вратата с крак и Изабел почувства съскащо прещракване по нервните си окончания заради защитното заклинание, запечатващо апартамента му.

Гърлото й се стегна и познатата паника накара крайниците й да изтръпнат. Дъхът й излезе рязко, сърцето й се разтуптя и усети как очите й се разширяват. Пое си рязко и накъсано въздух.

Томас я остави да седне на дивана. Поглеждайки надолу към нея, той се намръщи.

— Какво не е наред?

Тя вдигна ръка и поклати глава, опитвайки се да успокои паниката си достатъчно, за да говори. Затваряйки очи, тя се постара да регулира дишането си и да се вразуми. Томас не знаеше за проблема й със заключените помещения и тесните пространства. Тук беше в безопасност, в безопасност. Винаги бе в безопасност с Томас.

Ръцете му се затвориха върху рамената й.

— Изабел?

Тя отвори уста да му каже, че е добре, а след това отново поклати глава. Макар да знаеше, че е в безопасност с него, не можеше да възпре примитивната си реакция към това да бъде заключена в стая. Изабел се изстреля от канапето, изблъска Томас и хукна към вратата.

Усещаше защитното заклинание тежко, лепкаво, когато плъзна ръцете си в него, за да пробва дръжката. Магията на Томас бе силна. Можеше да усети вкуса й върху задната част на езика си като тъмна, плодородна почва.

Дръжката на вратата не помръдна, разбира се. Томас бе заключил заклинанието, за да й попречи да премине или да манипулира по някакъв начин вратата. Умът й търсеше начини водната й магия да противодейства и не откриваше такива.

— Томас, не го прави. — Гласът й звучеше разтреперано.

— Вече е направено.

Не можеше да прекара нощта заключена в тази стая. Не можеше.

— Ами ако — умът й затърси аргументи, — ами ако Бойл се появи тази нощ и аз съм заключена тук, без начин да избягам? Може да е опасно.

— Защитата е нагласена да отчита емоциите ти. Ако побегнеш ужасена, за да спасиш живота си, магията ще разбере и ще те пусне.

Ключ към защитата. Може би щеше да успее да го използва.

Изабел даде воля на страховете си, позволявайки на целия си ужас да излезе наяве. Спомни си… малкия, тъмен килер.

Устата й се напълни с пясък или поне така й се стори. Притиска език към пода, където Анджела е изляла вода през пролуката под вратата. Никога не бе достатъчно, никога не бе достатъчно. Стомахът къркори отвътре. Претърсва джобовете на якето за трохи. Свита в ъгъла само с две дрипави палта и миризмата на нафталин за компания.

Спомни си как си представя, че е едно от онези живеещи в пещерите насекоми, за които бе чела в училище. Развиваха се без очи, тъй като светът им бе в постоянен мрак. Щеше ли и тя накрая да изгуби очите си?

Но най-вече си спомни тъничкия, детски глас на сестра си от другата страна на вратата. Не мога да намеря ключа, Иза, не мога да го намеря.

Сърцето й заби по-бързо. Дъхът й излизаше на кратки и тежки задъхвания, които се забиваха в гърдите й. Изабел отново опита вратата и този път тя се открехна малко.

Томас постави ръка до главата й, с длан върху вратата. Затвори я.

— Толкова ли е плашещо оставането с мен тази нощ, Изабел? — Гласът му бе тих, копринен шепот.

Тя затвори очи и усети напиращите сълзи. Отново си припомни, че вече не е в онзи килер. Сега бе възрастна, упълномощена, способна да се грижи за себе си. Бе с мъж, който никога не я бе наранявал и никога не би я наранил. Всъщност той само искаше да я предпази и вероятно би пожертвал живота си, за да го направи.

Томас бе загрижен за нея. Беше един от малкото на този свят, които ги бе грижа за нея.

Паниката й намаля и с усилие още веднъж установи под контрол дишането и сърдечния си ритъм. Дъхът й излезе накъсано от облекчение, когато се отърва и от последния си страх. Сълза капна върху килима в краката й.

Томас я обърна с лице към себе си. Загриженост за нея бе белязала красивото му лице и за момент тя го обичаше за това.

Може би дори за повече от момент.

Той прокара възглавничката на палеца си по бузата й, улавяйки втората стичаща се сълза.

— Моля те, поне веднъж говори с мен, Изабел. Очевидно е, че причината е нещо повече от това, че те заключвам в стаята за твоя защита.

Тя се взря в него, устните й се разтвориха малко. Най-сетне тя кимна.

— Така е. Имам клаустрофобия и се паникьосвам, когато съм заключена в някоя стая.

— Мамка му, Изабел. Съжалявам. Аз…

Тя сложи пръсти на устните му и го дари с несигурна усмивка.

— Всичко е наред. Аз съм добре, а ти не знаеше. — Тя прокара пръсти от устата му нагоре по линията на челюстта му, за да поеме в шепа бузата му. — Мисля, че сега съм добре.

Той отвори уста, за да каже нещо, но тя се изправи на пръсти и го целуна преди думите да са излезли.

Томас реагира мигновено, обвивайки ръце около талията й и повдигайки я настрани от вратата. Ръцете му бяха навсякъде по нея едновременно, обработвайки копчето и ципа на дънките й, а след това издърпвайки ризата през главата й.

Тя коленичи и повдигна подгъва на пуловера му, прокарвайки език по твърдите му коремни мускули, докато се разкриваха. Повдигайки се, за да срещне устата му, тя издърпа пуловера през главата му и бързо го лиши от останалите му дрехи измежду целувките. Скоро кожата й се плъзгаше по неговата.

С работещи уста и език, Томас я притисна към близката стена и я обърна с лице към нея. Беше оставил обувките й и сега тя разбра защо. Имаха дебело токче и я повдигаха, намалявайки разликата във височините им, така че можеха да правят любов прави.

Задъхана в очакване, тя разпери длани върху стената пред себе си, докато той нежно прокарваше ръце надолу по тялото й, по гърдите й, през корема. Той се зарови между бузите на задника й, изучавайки извивките, а след това се потопи между бедрата й, за да прокара пръсти по интимните й части.

Дъхът й излезе със свистене и тя усети, че се навлажнява. Томас плъзна два пръста дълбоко в нея и в същото време притисна тялото си в нейното. Зъбите му захапаха врата й, карайки я да настръхне.

Може би нямаше да е толкова зле да е заключена в стаята на Томас за нощта.

— Изабел — промърмори той, устните му оставиха леки целувки по кожата й, когато проговори. — Прости ми. Не искам да те изгубя и никога не съм искал да те нараня. Ти стана много важна за мен.

Както и той за нея.

С всеки изминал момент тази истина ставаше все по-категорична в сърцето и ума й. Томас бе мъж, заради когото да остане. На този етап всичко това бе страхотно, но беше ли такова и повдигането на въпроса? Как можеше да признае чувствата си към Томас сега, когато демонът имаше планове за тялото и душата й?

Времето за това бе отдавна минало, изчезнало с посещението на демона посред нощ.

— Спри да мислиш — изръмжа Томас и впи зъби в рамото й достатъчно силно, че да привлече вниманието й.

Тя ахна от изненада и силно удоволствие от собственическото ухапване. Пръстите й се свиха в юмрук върху стената пред нея и тялото й реагира, влагалището й стана хлъзгаво и топло.

Все още хапейки рамото й, той плъзна коляно между бедрата й и я принуди да ги разтвори. След това мушна пениса си до отвора на влагалището й и бавно вкара главичката. Ръцете му откриха гърдите й и ги обхванаха, докато проникваше бавно в нея инч след прекрасен инч.

Дъхът на Изабел излезе на кратки, тежки задъхвания, когато тялото й се разтегна, за да се приспособи към него. Удоволствието от това да го има в себе си я изпълни. Тогава той започна тласъците и удоволствието стана по-наситено. Той дразнеше зърната й, подръпвайки и търкайки ги между възглавничките на пръстите си, докато пенисът му проникваше навътре и навън от нея.

Самата мисъл за това как изглеждат я възбуди до нивото на оргазъм — лицето й, притиснато към стената, твърдото, страхотно тяло на Томас, движещо се зад нея, извиващият му се задник, докато проникваше дълбоко в нея и големите му ръце, собственически контролиращи гърдите й.

Първите вълни на оргазма се надигнаха по гръбнака и нервните й окончания. Томас го усети, плъзна ръка надолу по корема й и между бедрата й, за да помилва клитора й. Оргазмът й избухна, стремителен и непреодолим. Гърбът й се изви, когато я заля, карайки вагината й да пулсира около движещия му се пенис.

Докато последните остатъци от екстаза все още я държаха, Томас я обърна с лице към него. Изражението й бе похотливо и задоволено, тя го знаеше — разтворени устни, наполовина спуснати клепачи. Искаше още от него. Изражението на Томас бе сериозно, почти строго.

Той обхвана бузите й с ръце и се взря в очите й.

— Изабел. — Беше само една дума, но изглежда в нея имаше изключително много емоции.

Тя покри ръцете му със собствените си и се забори с премахването на първоначалното си желание да отхвърли тази емоция, да избяга. Теб също те е грижа за него. Позволи му да се случи.

Поне за сега можеше да му позволи да се случи.

Томас плъзна дланта си от талията към бедрото й и уви крака й около кръста си. След това отново проникна в нея. Очите на Изабел се разшириха, когато той влезе достатъчно бавно, че всеки инч от пениса му да се регистрира като десятка по скалата на удоволствието. После снижи скоростта на тласъците си дори още повече. През цялото време погледът му интимно държеше нейния, докато накрая не свърши дълбоко в нея.

След като всичко свърши, те останаха неподвижни, дишайки тежко, с все още съединени тазове, а погледите им бяха заключени един с друг. За Изабел връзката бе много дълбока. Този дълбок душевен съюз я ужасяваше до мозъка на костите. Този път страхът й не бе заради самата връзка… а защото можеше да я загуби.

Тя имаше демон по петите си.

Томас я придърпа към себе си за момент и отидоха в леглото. Той я задържа близо до себе си, милвайки ръцете и гърба й дълго, докато, въпреки безпокойството й, сънят я надви.

 

 

Когато Изабел се събуди й отне момент, за да си спомни къде се намира. Отвори очи за сутрешните слънчеви лъчи, процеждащи се през прозрачните пердета, покриващи прозореца в спалнята на Томас. Чувстваше тялото си уморено и я болеше по начин, който означаваше, че предната нощ е била любена добре. Беше хубаво чувство. Изпъна се като котка, усещайки Томас да се размърдва от другата й страна.

Ръката му се озова около талията й той я придърпа към себе си, заравяйки лице в косата й и вдишвайки.

— Мммм, по-добре е да се събуждам с теб в леглото си. Това исках.

Тя се сгуши в него и се усмихна. За момент се престори, че нищо не лежи между тях. Никакъв демон. Никакви отговорности към никой друг. Никакво робство на собствените й страхове. За момент се престори, че може да остане с него, че той я обича и че тя го обича… и че може да остане.

Изабел се обърна и притисна плътно голото си тяло в неговото, обвивайки с ръце талията му. Той направи същото, задържайки я до себе си. Харесваше й да бъде държана до Томас Монахан.

След известно време, неспособна да се въздържи, тя прокара длани по тялото му, наслаждавайки се на мощното извиване на мускулите му, далечният глух шум от магията му и усещането от дългата му, копринена коса. Със стон, той я преобърна под себе си, разтваряйки бедрата й и плъзгайки главичката на пениса се в нея.

Дъхът й секна от естествения, прост начин, по който го направи. Сякаш бяха орисани да бъдат заедно. Той склони уста към нейната и я целуна нежно. В някакъв момент бяха преминали от чукане към секс и от там към правене на любов. Промяната бе плавна. Дъхът на Изабел излезе от нея с дълга, бавна въздишка, когато най-сетне прекъснаха целувката.

Той задържа погледа й и завъртя ханша си напред, плъзгайки в нея още един прекрасен инч. Главичката на пениса му уцели някакво сладко местенце в нея, което накара страстта да препусне по вените й и тази странна мъгла от желание да се установи над ума й.

— Сигурен ли си, че никога не използваш магия върху жените си, Томас? — Думите й излязоха изпълнени със сексуална нужда, натежели и колебливи.

— С теб не съм. Нито веднъж. Не бих го направил, освен ако не е уговорено предварително.

Бе чувала, че някои от по-могъщите земни магьосници могат да използват магия по време на секс, макар че умението бе рядко явление. Земните магьосници, които притежаваха тази способност, бяха търсени любовници. Имаше някои хора, които се пристрастяваха към силата.

— Значи го можеш?

Хълбоците му се заклатиха напред и назад във възбуждащи, приятни, малки промушвания във вагината й.

— Разбира се. Искаш ли да ти покажа?

— Любопитна съм.

— Сложи ръка на татуировката ми.

Чувствайки се така сякаш костите й са направени от топъл мед, тя плъзна ръка към татуировката му и притисна длан върху нея. Тя пулсираше с магията му и кожата й изтръпна в отговор. Магията се усили, понасяйки се по ръката й и към тялото й. Опияняваща мъгла се установи над ума й и ръката й падна встрани.

Томас завъртя ханша си така, че пенисът му да проникне възможно най-дълбоко в нея. Дълъг, бавен оргазъм обзе тялото й веднага. Гъделичкаше я и я възбуждаше, докато Томас я обладаваше.

Тогава то избухна в нея и се задържа, изтезавайки тялото й със спазми на удоволствие. Беше достатъчно, за да я накара почти да се побърка, достатъчно, за да я накара да извика от силата му. Продължаваше и продължаваше.

Той се изпразни в нея с тих стон, последван от името й върху устните му.

— Пресвета… — въздъхна Изабел в извивката на врата му. — Напълно ме обезсили с магията си.

Той повдигна глава и я погледна.

— Хареса ли ти?

— Един продължителен, непрекъснат оргазъм? — Тя изсумтя. — Мразя го. — Тялото й още трепереше от него, нервните й окончания пламтяха. Чувстваше се почти опиянена, опиянена от секс. — Виждам как някой може да се пристрасти към това и все пак…

— Какво?

— Беше твърде много, твърде силно. Беше прекрасно, но искам да се фокусирам върху теб, не само върху собственото си удоволствие. Искам да почувствам как пенисът ти се движи в мен, ароматът ти, плъзгането на кожата ти върху моята. Когато ми даваш един продължителен, непрекъснат оргазъм, хубав като този, не мога да се насладя на останалото, на всички мои любими неща.

Той се засмя, тих, копринен звук, който тя обичаше, и се претърколи настрана, повличайки я със себе си и притискайки я към тялото си.

— Ти си невероятна, Изабел.

Тя въздъхна и промърмори с престорена арогантност:

— Всички така ми казват.

— Радвам се, че остана с мен през нощта. От много време исках да се събудя до теб.

Тя подуши шията му и целуна топлата от съня кожа.

— Не че имах особен избор.

— Вярно.

— Но и аз се радвам, че съм тук. — Тя въздъхна и се опита да не мисли за демона и се провали. — Та какъв е планът за днес?

— Обичайният. По-късно, когато слънцето залезе, ще го преследваме. Ще вземем всичките си събрани сведения и ще претърсим местата, където знаем, че е ходил. На този етап това е всичко, което можем да направим.

— Мразя просто да си чакам.

— Правим всичко възможно. Ангажирал съм няколкото въздушни магьосници в Сборището да сканират за всеки слух относно присъствието му, всички водни и земни магьосници използват уменията си, за да го засекат. Докато не получим пробив, това е най-добрият ни план за действие, тъй като няма как да предвидим коя ще е следващата му набелязана жертва.

— Мика откри ли нещо друго в текстовете?

Томас рязко се изправи до седнало положение.

Изабел се повдигна на лакти.

— Какво има?

Той прокара ръка през косата си, бицепсът му се изви. Тъмни кичури бяха уловени между пръстите му. Томас се обърна към нея.

— Забравих да ти кажа снощи. Щом стигнахме в стаята ми…

— Бяхме заети. Какво е открил?

— Мика претърсваше текстовете за всякаква следа от демонски заклинания, които отварят портали. Докато ти беше навън с Адам, той най-накрая откри нещо. Има няколко начина да се направи, всички зависят от вида на кървавата магия, която използва Бойл. Заклинанията работят като секретни брави. Демонът поема и задържа енергийните магии на магьосниците, доста подобно на начина, по който земните магьосници поемат и задържат заклинания. Всеки магьосник трябва да има определен магически характер и трябва да бъдат убити по определен ред и в определени моменти. Ако демонът вземе точните магьосници в точните моменти, това отключва портала.

Изабел седна изправена, придърпвайки чаршафа около себе си.

— Магически характер?

— Доколкото Мика може да каже, това означава, че магьосниците трябва да притежават определен вид магия и определено ниво на сила. Модели за силата на всички магьосници, регистрирани в Сборището, са били документирани.

Тя прокара ръка през оплетената си от спането коса, мислейки.

— Можеш ли да вземеш всички файлове за магьосниците, които демонът е убил?

— Да… защо?

Имам работа за вършене преди теб. Това бе казал Бойл в библиотеката. Това означаваше ли други магьосници за убиване, преди да дойде за нея?

— Искам да видя дали има модел.

Той поклати глава.

— Дори и да можехме да открием модел, съмнявам се да можем да предвидим следващия магьосник, след когото ще тръгне. Има твърде много магьосници със сходни силови модели, за да бъде информацията използваема. Мика вече помисли за това. Не бихме могли да стесним кръга достатъчно, за да бъде от полза.

— Може би не, но все пак искам да проверя. Колкото повече информация имаме, толкова по-добре.

— Съгласен съм. — Той целуна рамото й. — Ще накарам Мика да го прегледа.

— Благодаря ти.

Той я дари с още една бавна целувка, докато прокарваше длан надолу по ръката й и върху откритата й гърда, където бе отметнала одеялата. Изабел затвори очи. Тялото й, дори след толкова много скорошно еротично внимание, реагира.

Той придърпа долната й устна между зъбите си.

— Време е за душ.

Тя се ухили.

— Ами ако искам да си взема душ в собствената си баня?

— Не можеш да си тръгнеш докато не оближа стичащите се по това страхотно тяло капчици. След това ще те пусна.

Изабел не можа да намери пролука в плана.