Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (25)

Двайсет и пета глава

Когато се събудих на следващата сутрин, слънцето вече беше озарило със златен ореол планините наоколо. Веднага установих, че вече не съм в своята страна на леглото. Дори не бях съвсем на леглото. Половината ми тяло беше върху Деймън. Краката ни бяха преплетени под завивката. Бе увил едната си ръка като пояс около кръста ми. Дланта ми лежеше на корема му. Усещах ударите на сърцето му под лицето си, силни и равномерни.

Дъхът ми секна.

Имаше нещо толкова интимно в начина, по който се бяха вплели телата ни. Като на двама влюбени.

Горещ, сладостен огън плъпна по кожата ми. Затворих очи. Всяка брънка на тялото ми усещаше неговото. Ръката му на кръста ми, бедрата му, притиснати към моите, твърдостта на корема му под дланта ми.

Хормоните забушуваха в мен като горски пожар. Гореща лава се разля във вените ми. За миг си представих какво ли щеше да бъде… не, ако не бяхме от различен биологичен вид, защото не гледах на него така, а ако всъщност се харесвахме.

И в този момент Деймън се обърна. Озовах се по гръб, а той не спираше да се движи. Зарови лице в шията ми, сякаш търсеше удобно място. Топлият му дъх галеше кожата ми и по цялото ми тяло се разнесоха тръпки. Ръката му тегнеше върху корема ми. Вклини бедро между краката ми, настъпвайки все по-нагоре и по-нагоре. Горещ въздух излезе с тласък от дробовете ми.

Деймън бълнуваше на език, който не разбирах. Каквото и да казваше, звучеше красиво и нежно. Вълшебно. Неземно.

Можех да го събудя, но за мое учудване, не го направих. Тръпката от докосването му бе по-силна от всичко друго.

Ръката му бе на ръба на дадената назаем фланелка, дългите му пръсти — върху голата плът между нея и долнището на пижамата. Миг по-късно ръката му се плъзна под блузата, премина през корема ми и стигна дотам, където започваха ребрата ми. Пулсът ми се ускори до прединфарктни стойности. Тялото му не спираше да се движи, бедрото му се притискаше все по-силно към мен.

От гърдите ми се откъсна стон.

Деймън застина. Никой не мърдаше. Само часовникът на стената тиктакаше равномерно.

Неволно потръпнах.

Той вдигна глава и срещу мен се облещиха чифт очи, дълбоки и зелени като планински езера. Обърканият му поглед за секунди се проясни и стана остър и твърд.

— Добро утро? — изписках.

Той се оттласна със здравите си ръце и се надигна, без да отмести поглед от мен. Пое дълбоко въздух, но така и не разбрах дали го издиша. Нещо неизказано и силно премина между нас. После очите му се присвиха. Имах странното чувство, че преценява положението и че по някакъв начин обвинява мен за несъзнателните си — но честно казано, толкова приятни — ласки.

Сякаш беше възможно вината да е моя.

Без да каже нито дума, той стана, отвори вратата и я затръшна след себе си, преди да се усетя.

Останах да лежа, вперила поглед в тавана. Сърцето ми биеше като лудо. Страните ми пламтяха. Цялото ми тяло гореше. Не знам колко съм лежала така, но по едно време вратата се отвори, този път с нормална, човешка скорост и в стаята надникна ококореното лице на Ди.

— Вие, двамата, да не би…?

Интересно как след всичко, което се беше случило през последните двайсет и четири часа, това бе първото, което й дойде наум да попита.

— Не — отвърнах и не можах да позная гласа си. Прокашлях се. — Искам да кажа… спахме заедно, но не в онзи смисъл.

Обърнах се и зарових глава във възглавницата. Миришеше на него — на мускус и борова гора. Отпуснах се назад и въздъхнах.

 

 

Ако някой ми беше казал, че ще прекарам съботния следобед с половин дузина извънземни, сто на сто щях да го посъветвам да спре наркотиците. Но ето че седях в един фотьойл в хола на Ди и Деймън точно в такава компания и бях готова всеки момент да си плюя на петите, ако се наложи.

Деймън беше приседнал на страничната облегалка на фотьойла, скръстил ръце пред гърдите си. Същите онези гърди, върху които се бях събудила. Дори самата мисъл за това беше достатъчна, за да започна да се изчервявам. Не бяхме разменили нито дума от сутринта, което ни най-малко не ме притесняваше.

Мястото, на което си бе избрал да седне обаче, бе надлежно отчетено от всички присъстващи. Ди изглеждаше необяснимо самодоволна. Ашли и Андрю бяха свъсили вежди с крайно неодобрение, но самият факт, че бях в стаята, будеше много по-голям смут от това къде седи Деймън.

Господин Гарисън не скри неодобрението си.

— Какво прави тя тук?

Ашли веднага се възползва от случая да иззлобее.

— Свети като фар — просъска тя през зъби. — Сигурно се вижда от Вирджиния.

Каза го с такова отвращение, сякаш не излъчвах светлина, ами бях покрита с циреи. Изгледах я предизвикателно.

— Беше с мен снощи, когато ме нападнаха — отвърна Деймън със спокоен тон. — Знаете какво стана. Нещата малко… излязоха извън контрол. Нямаше как да не види онова, което се случи.

Господин Гарисън прокара пръсти през кестенявата си коса.

— Деймън, точно от теб не съм очаквал подобно нещо. Много добре знаеш какви последици може да има това. Трябваше да бъдеш по-внимателен.

— Какво можех да направя, по дяволите?! Да я нокаутирам, преди да ни нападнат арумианците ли?

Ашли вирна вежда. Беше очевидно, че идеята доста й допада.

— Кейти знае за нас още преди да започнем училище — каза Деймън. — И като ви казвам, че направих всичко, което беше по силите ми, за да не се стигне дотам, можете напълно да ми вярвате.

— Знаела е през всичкото това време? — втрещи се един от братята Томсън. — Как можа да го допуснеш, Деймън? Как можа да поставиш живота на всички ни в ръцете на някаква земна жена?

Ди го изгледа с пренебрежение.

— Както виждаш, дума не е казала, Андрю. Я по-спокойно.

— По-спокойно ли? — свъси вежди Андрю, а Ашли моментално придоби абсолютно същото изражение.

Едва сега започвах да различавам двамата братя. Андрю беше по-дръпнат и носеше обица на лявото си ухо, а Адам, който до момента не беше проронил нито дума, нямаше никакви отличителни белези.

— Та тя е една тъпа… — понечи да изрече Андрю.

— Много внимавай какво ще кажеш — прекъсна го Деймън. Тонът му беше сдържан, но непоколебим. — Нито си наясно с положението, нито си в състояние да я разбереш. Една погрешна дума да си изрекъл, ще се чудиш откъде ти е дошло.

Направо се втрещих, както впрочем и всички останали в стаята. Ашли преглътна на сухо и демонстративно извърна глава. Русата й коса прикри лицето й и не можах да видя изражението й.

— Деймън! — възкликна господин Гарисън и пристъпи крачка напред. — Заплашваш един от своите заради нея? Как не те е срам!

— Не е това, което си мислите — отвърна Деймън, видимо напрегнат.

Поех дълбоко въздух и се престраших.

— Вижте, няма да кажа на никого. Знам какви са рисковете и за вас, и за мен самата. Не се притеснявайте. Наистина.

— И коя си ти, че да ти се доверим? — попита господин Гарисън и ме изгледа изпод око. — Не ме разбирай погрешно. Сигурен съм, че си свястно момиче. Умна си и по всичко личи, че разбираш за какво става дума, но това е въпрос на живот и смърт за нас. Свободата ни е заложена на карта. Не можем да си позволим да разчитаме на честната дума на който и да било земен човек.

— Тя ми спаси живота снощи — каза Деймън.

— Да бе! Хайде, стига, моля ти се — разсмя се Андрю. — Да не би арумианците да са ти изпили мозъка? Няма начин да те е спасила. Никой човек не е в състояние да ни помогне в каквото и да било.

— Какъв ти проблемът пък на теб? — сопнах се, без да ми мигне окото. — Държиш се така, сякаш не ставаме за нищо. Вие може да сте супер и не знам какво още, но това не означава, че ние сме едноклетъчни организми.

Адам избухна в сподавен смях.

— Тя наистина ми спаси живота — каза Деймън и стана, с което прикова вниманието на всички. — Арумианците бяха трима, братя на онзи, когото убих. Успях да се справя с единия, но другите двама ме приклещиха доста яко. Бяха ме повалили на колене и се канеха да изцедят силите ми. Направо бях пътник.

— Деймън! — възкликна Ди и стана бледа като платно. — Това не ни го каза.

Господин Гарисън ме погледна с недоверие.

— Не разбирам как е била в състояние да ти помогне. Та тя е човек. Арумианците са силни, безпощадни и безскрупулни. Как може едно момиче да се опълчи срещу тях?

— Бях й дал острието си и й казах да бяга колкото може по-далеч.

— Дал си й острието?! Единственото ти безотказно оръжие!? — изуми се Ашли и ме стрелна с поглед. — Защо?! Та ти дори не я харесваш!

— Дори и да е така, не можех да я оставя да умре просто защото не я харесвам.

Думите му ме жегнаха като горещ въглен. Мамка му! Защо реагирах така? Какво ми пукаше?

— Можело е да пострадаш — възрази Ашли, видимо притеснена. — Можеше да те убият заради нея!

Деймън въздъхна и седна обратно на облегалката на фотьойла.

— Аз имам и други начини да се защитя. Тя няма. Не избяга, въпреки че й казах да се махне. Върна се и уби арумианеца, който беше на път да ме довърши.

В очите на учителя ми по биология неволно проблесна възхищение.

— Това е… впечатляващо.

Въздъхнах с досада. Заболя ме главата от цялата разправия.

— Само впечатляващо?! — възрази Ди, без да откъсва поглед от мен. — Изобщо не е била длъжна да го прави. Могла е да хукне да се спасява. Нима такава постъпка може да се нарече просто впечатляваща?!

— По-скоро смела — обади се тихо Адам, загледан в килима. — Постъпила е така, както би направил някой от нас.

— Това обаче не променя факта, че знае за нас — отсече Андрю и изгледа с укор брат си. — Нали сте наясно, че ни е забранено да казваме на земните какви сме?

— Ама ние не сме й казали — сопна се Ди, пристъпяйки нервно от крак на крак. — Тя сама разбра. Просто така се случи.

— О, както се случи миналия път, така ли? — стрелна я с поглед Андрю и се обърна към господин Гарисън. — Това вече минава всякакви граници.

Господин Гарисън поклати плава.

— След Деня на труда ми каза, че е станало нещо, но си се погрижил и всичко е наред — каза той на Деймън.

— Какво е станало? — попита Ашли, видимо изненадана. — Да не би да говорите за първия път, когато беше светнала като крушка?

Явно бях някаква светулка за тях.

— Кажете какво е станало де? — настоя Адам с нескрито любопитство.

— Щеше да ме сгази камион — казах с равен тон и зачаках неизбежните погледи на крайно пренебрежение, които и получих.

Ашли се вторачи в Деймън и така ококори сините си очи, че имах чувството, че ще изскочат от орбитите си.

— Спрял си камиона?

Той кимна.

Лицето й посърна и тя се обърна на другата страна.

— Ясно защо е разбрала. Как да обясниш такова нещо. Значи знае оттогава, така ли?

Прецених, че моментът не е подходящ да спомена, че имах съмнения и преди това.

— Не се шашна или нещо подобно — каза Ди в моя защита. — Изслуша ни, разбра защо е важно да си мълчи и с това въпросът приключи. Никога повече не сме го споменавали.

— Да, но вие ме излъгахте. И двамата — отсече господин Гарисън и се облегна на стената между телевизора и библиотеката. — Как мога да ви имам доверие оттук нататък?

Остра, пронизваща болка запулсира в слепоочията ми.

— Вижте, наясно съм с риска. Дори повече от всеки друг в тази стая — каза Деймън и разтри гърдите си там, където арумианецът бе стоварил черния си юмрук. — Но станалото станало. Трябва да продължим нататък.

— Като уведомим службите ли? — попита Андрю. — Сигурен съм, че те ще знаят какво да правят с нея.

— Ти само посмей, Андрю. Така ще те размажа, че ще се чудиш откъде ти е дошло. Нищо, че още не съм се възстановил след снощи.

Господин Гарисън се прокашля.

— Деймън, няма нужда от заплахи.

— Няма ли? — отвърна Деймън.

В стаята настъпи напрегнато мълчание. Мисля, че Адам беше на наша страна, което далеч не можеше да се каже за Андрю и за Ашли. Когато господин Гарисън най-после заговори, не смеех да го погледна в очите.

— Мисля, че не постъпвам разумно — каза той. — Особено след това, на което си станала свидетел. Но няма да те предам на властите. Освен ако не ми дадеш причина да го направя. Може би няма да ми се наложи. Не знам. Вие, хората, сте толкова… непостоянни същества. Нашата самоличност, това, което сме, това, на което сме способни, трябва да бъде запазено в тайна на всяка цена. Мисля, че си го разбрала. — Той замълча за миг и се прокашля. — Накратко, ти си в безопасност, ние не сме.

Андрю и Ашли изобщо не изглеждаха въодушевени от решението на господин Гарисън, но не се възпротивиха. Всъщност никой не каза нищо. Просто се спогледаха, а после започнаха да обсъждат как да се справят с последния арумианец.

— Той няма да чака. Не се славят с търпението си — каза господин Гарисън и седна на дивана. — Мога да се свържа с другите луксианци, но не съм убеден, че е много уместно. Ние й се доверихме, но те няма да го направят.

— Проблемът е, че тя е като мегаватова крушка в момента — добави Ашли. — Дори нищо да не им кажем, щом я видят някъде в града, веднага ще разберат, че се е случило нещо сериозно.

Изгледах я навъсена.

— Съжалявам, но наистина не виждам какво бих могла да направя по този въпрос.

— Някой има ли някакви идеи? — попита Деймън. — Колкото по-бързо разкараме дирята от нея, толкова по-добре ще бъде за всички ни.

Да, понеже едва ли гореше от желание да ми бъде пак бавачка.

— На кого му пука? — каза Андрю с досада. — Важното е да решим какво да правим с арумианеца. Защото той ще я види, където и да я скрием. В момента всички сме изложени на опасност заради нея. Не можем да стоим и да чакаме. Трябва да го открием първи.

Ди поклати глава.

— Ако намерим начин да заличим дирята, ще спечелим време. Това трябва да ни е основният приоритет.

— Ако питате мен, трябва да я закараме някъде на майната си и да я оставим там — смотолеви сърдито Андрю.

— Много благодаря — озъбих му се, разтривайки слепоочията си. — Страшно помагаш с тъпите си идеи.

— По-спокойно де — ухили ми се той. — Просто предлагам.

— Андрю, млъкни! — каза Деймън.

Андрю го изгледа под вежди, но не му възрази.

— Щом се разсее дирята, тя ще бъде в безопасност — настоя Ди, прибирайки косата зад ушите си. — Арумианците не нападат хора. Това със Сара… беше лошо стечение на обстоятелствата.

Започна дискусия какво да ме правят, дали да ме заключат някъде, в което нямаше голям смисъл, тъй като светлината ми щеше да се вижда, където и да ме затворят, или да измислят как да заличат дирята, без да ме убият. Всъщност сериозно подозирам, че за Андрю дори това беше приемлива възможност. Идиот!

— Хрумна ми нещо — каза изведнъж Адам и всички се вторачиха в него. — Ореолът около тялото й е вторичен продукт от нашата светлина, нали така? А светлината ни е концентрирана енергия. Когато използваме силите си, изразходваме повече енергия и светлината ни отслабва.

Господин Гарисън се заинтригува.

— Мисля, че разбирам накъде биеш.

— Аз пък нищо не разбирам — смотолевих.

— След като светлината ни отслабва, когато изразходваме повече енергия, същото би следвало да важи и за дирята, защото тя е просто остатъчна енергия — заключи Адам и се обърна към Деймън. — Да я накараме да изразходва енергия. Така ореолът й би трябвало да отслабне. Може би няма да изчезне съвсем, но поне няма да насочи всички арумианци на Земята към нас.

Не ми стана много ясно какво има предвид, но господин Гарисън кимаше.

— Може и да стане.

Деймън бе скептичен.

— И как ще я накараме да изразходва енергия?

— Можем да я изкараме на полето и да я гоним с колите. Ще падне голяма веселба — ухили се Андрю от другия край на стаята.

— Абе що не си…

Прекъсна ме гръмкият смях на Деймън.

— Не си я обмислил добре тая идея. Забавна е, но няма да стане. Земните хора са крехки.

— А искаш ли да те изритам в задника с крехкия си крак? — казах и го изгледах гневно.

Главата ме цепеше и изобщо не ми беше до шеги. Избутах Деймън от облегалката на фотьойла и станах.

— Отивам да пия вода. Уведомете ме, като измислите нещо, което няма да ми коства живота.

Излязох от стаята и ги оставих да си приказват. Не бях жадна. Просто имах нужда да се махна оттам, да остана поне за малко сама. Нервите ми бяха изопнати до краен предел. Влязох в кухнята и прокарах пръсти през косата си. Блажената тишина облекчи малко от малко пулсациите в главата ми. Толкова силно стиснах очи, че пред затворените ми клепачи заиграха тъмни кръгове.

— Предположих, че си се скрила в кухнята.

Гласът на Ашли, макар и тих, ме сепна.

— Извинявай, не исках да те стряскам — каза тя и се подпря на кухненския плот.

— Няма проблем — отвърнах, не особено убедена, че не го е направила нарочно.

Отблизо Ашли беше толкова красива, че веднага ми се приискваше да сваля десет килограма и да хукна към най-близкия козметичен център. Беше очевидно, че си дава сметка за това. Имаше някаква самоувереност в погледа й, в начина, по който вирваше брадичка.

— Сигурно не ти е лесно. Много ти се насъбра. Не стига, че си научила за нас, ами сега и това снощи.

Погледнах я с подозрение. Не даваше вид, че се кани да ми откъсне главата, но знае ли човек.

— Ами… необичайно е.

През плътните й устни премина лека усмивка.

— Истината е някъде там. Нали така казваха в оня сериал?

— Да, „Досиетата Х“ — отвърнах. — Всъщност, откакто разбрах за вас, все се каня да изгледам отново „Близки срещи от третия вид“. Толкова реалистичен ми се вижда вече.

Тя отново се усмихна, а после вдигна глава и ме погледна в очите.

— Няма да се преструвам, че си ми много симпатична. Ясно е, че никога няма да станем първи приятелки. Все пак изсипа чиния спагети на главата ми. — Понечих да кажа нещо, но тя продължи. — Знам, че се държах гадно с теб, но ти не разбираш за какво става дума. Те са всичко, което имам. Не бих се спряла пред нищо, за да ги предпазя.

— Никога не бих направила нещо, което да ги постави в опасност.

Тя дойде по-близо до мен и с цялото си същество ми се прииска да се отдръпна, но удържах.

— Вече си направила, не разбираш ли? Колко пъти Деймън се е намесвал, за да те защити, с риск да бъдем разкрити? Самото ти присъствие тук ни поставя в опасност.

Кръвта моментално се качи в главата ми.

— Нищо не съм направила. А снощи…

— Снощи си спасила живота на Деймън. Браво. Поздравления — каза тя и прибра съвършено правата си коса зад ухото. — Естествено, животът на Деймън нямаше да бъде застрашен, ако не беше завела арумианците право при него. А ако си мислиш, че между теб и Деймън има нещо, много си се объркала.

Това вече беше прекалено.

— Нищо подобно не си мисля!

— Харесваш Деймън, нали?

— Не особено — изсумтях и грабнах бутилка вода от плота.

Ашли килна глава на една страна и ме изгледа.

— Той обаче те харесва.

Нищо в мен не трепна. Чак се изненадах на хладнокръвието си.

— Не е вярно. Самата ти го каза.

— Не бях права. — Тя скръсти изящните си ръце и започна да ме изучава с поглед. — Интересна си му. Различна си. Нова. Лъскава. Момчетата, дори от нашия вид, обичат лъскави, нови играчки.

Отпих дълга глътка вода.

— Уверявам те, че точно към тази играчка не проявява никакъв интерес — „Поне когато е буден“ — А арумианците…

— Арумианците в крайна сметка ще го убият — каза тя, без да трепне ни най-малко. Тонът й остана равен, лишен от чувство. — Заради теб, дребно човече. Ще умре, за да живееш ти.