Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (22)

Двайсет и втора глава

Вечерта преди бала бях кълбо от нерви. Сериозно се замислих дали да се обадя на Саймън и да му кажа, че няма да отида, но мама бе дала толкова пари да ми купи рокля, а и Ди много се беше постарала да ме направи да изглеждам добре.

Косата ми беше навита и вдигната на кок, подчертавайки шията ми. Над слепоочията ми стратегически бяха разположени няколко къдрици, които се спускаха върху голите ми рамене. Ди дори беше напръскала косата ми с някакъв брокат с аромат на ванилия, който загадъчно проблясваше, когато се обръщах. Кафявите ми очи искряха, подчертани от опушените сенки, с които ме бе гримирала. Дори подозирах, че ми е сложила изкуствени мигли, без да разбера, защото ресниците ми никога не са били нито толкова дълги, нито толкова гъсти. Последното, което напрали, преди да изхвърчи за срещата си с Лиса, бе да нанесе блестящо червило в рубинен цвят на устните ми, от което те станаха просто неузнаваеми.

Погледнах се в огледалото и направо не можах да се позная. Трябваше по-често да се гримирам. Слязох долу и мама се просълзи, като ме видя.

— Боже, колко си хубава! — възкликна и понечи да ме прегърне, но се спря. — По-добре да не те пипам, че ще взема да разваля нещо. Чакай да те снимам.

Сърце не ми даваше да се възпротивя. Търпеливо изчаках да донесе фотоапарата и да нащрака дузина снимки. Досмеша ме, като я гледах как се прави на папарак, облечена в зелената си болнична униформа.

— Тоя Саймън, дето ще ти е кавалер… — сбърчи чело тя. — Не си ми споменавала за него.

Почна се!

— Просто съученик. Нищо повече. Няма за какво да се притесняваш.

Тя ме погледна майчински.

— А какво стана със съседчето — Деймън? Нали излизахте няколко пъти?

Свих рамене. Това бе последното, което бих обсъждала с майка си.

— Ами… врагоприятели сме.

— Какво? — вирна вежди тя.

— Нищо — въздъхнах и погледнах ръката си. По пръстите ми нямаше и следа от нараняване. Но имаше диря, да се надяваме бледа. — Просто сме приятели.

— Жалко — отвърна тя и се протегна да оправи една от къдриците ми. — Изглежда много добро момче.

Деймън? Добро момче? Как ли пък не!

Разговорът ни бе прекъснат от оглушителното ръмжене на мощен двигател. Надникнах през прозореца и ми стана лошо. Пикапът на Саймън бе с размерите на подводница.

— Защо не отидохте на вечеря преди бала? — попита мама, приготвяйки се за поредната фотосесия.

Защото му отказах. Само това ми липсваше. Честно казано, не ми се искаше дори да ме взима от къщи, но ми се стори глупаво да се срещнем направо в училище, пък и билетите бяха у него.

Не си направих труда да отговоря. Просто отидох да отпоря вратата. Саймън вече беше пред прага, облечен в смокинг. Изненадах се, че изобщо произвеждат такива размери. Погледът му, който изглеждаше малко отнесен, ме облази от главата до петите по начин, от който лицето ми придоби цвета на роклята.

— Леле, колко си секси — каза той и ми подаде букетче, което се носеше на китката.

Направо ми призля, като чух как майка ми се прокашля зад мен. Взех букетчето, отстъпих встрани и го поканих да влезе.

— Мамо, това е Саймън.

Той направи крачка напред и й подаде ръка да се здрависа.

— Сега разбирам от кого е наследила красотата си Кейти.

Мама вирна вежда и го изгледа като Ледената кралица.

— Колко мило от твоя страна.

Шмугнах се покрай него и надянах букетчето на ръката си. Добре, че не беше от онези, които се носят като брошка, защото щях да се чудя къде да си го сложа.

Саймън изтърпя геройски поредната фотосесия на мама и дори ме хвана през кръста, усмихвайки се в обектива.

— За малко щях да забравя — каза мама и се шмугна в дневната, за да се върне след малко с черен дантелен шал, който нежно преметна върху раменете ми. — В случай че ти стане студено вечерта.

— Много благодаря — отвърнах и се загърнах още по-плътно.

Мама не можеше дори да си представи колко съм й задължена, че ми даде възможност да се покрия. Много се харесвах в роклята, но сега, когато очите на Саймън буквално изтичаха върху деколтето ми, се чувствах ужасно разголена.

Преди да потеглим, мама ме дръпна настрани, а Саймън излезе да изчака навън.

— Да ми се обадиш, като се прибереш вкъщи. Ако ти се наложи, веднага звъниш. Чу ли? — свъси вежди тя и погледна към входа. — Тази нощ съм дежурна в Уинчестър, но мога да изляза, ако е нужно.

— Няма да се наложи, мамо — отвърнах и я целунах по бузата. — Обичам те.

— И аз те обичам, миличка — каза тя, изпращайки ме до вратата. — Изглеждаш страхотно.

Побързах да изляза, преди да се е разплакала отново.

Качването в пикапа беше истинско изпитание. Направо се удивих, че успях да се справя без стълба.

— Ама вярно си адски секси! — изгледа ме Саймън и лапна едно ментово бонбонче, след което даде на заден ход и излезе на улицата.

Надявах се, че не се беше запасил с тия ментови бонбони за по-късно.

— Благодаря. И ти изглеждаш добре.

С това разговорът ни се изчерпа. Явно Саймън не кипеше от красноречие и остроумие. Каква изненада! Пътуването до училището беше дълго и неловко. Стисках шала пред гърдите си, все едно че животът ми зависеше от това. Той няколко пъти ме погледна, хилейки се мазно и мятайки поредното бонбонче в устата си.

Нямах търпение да пристигнем.

Когато спряхме на паркинга, разбрах защо се тъпче с ментови бонбони. Извади сребърна плоска бутилка от вътрешния си джоб, отпери дълга глътка, след което предложи и на мен. Още не бяхме стигнали, а вече бе подкарал с пиенето. Вечерта започваше страхотно. Отказах му, обмисляйки с кого да се прибера след бала. Нямах проблем с алкохола, но определено имах проблем с пияните шофьори.

Саймън сви рамене и прибра бутилката във вътрешния джоб на сакото си.

— Чакай да ти помогна да слезеш.

Добре, че се сети, иначе щях да се чудя как да се смъкна от тоя танк. Той отвори вратата и се усмихна.

— Благодаря — отвърнах.

— Искаш ли да си оставиш чантата в колата? — попита.

Как ли пък не! Поклатих глава и преметнах миниатюрната чантичка през китката си. Саймън ме хвана за ръка и ми помогна да сляза от пикапа. Само дето ме дръпна излишно силно и се озовах върху гърдите му.

— Добре ли си? — попита той, хилейки се.

Кимнах, опитвайки се да пренебрегна чувството на отвращение, което се надигна в стомаха ми.

От спортната зала бумтеше музика. Спряхме пред матираните стъклени врати и Саймън ме притегни към себе си в неловка прегръдка.

— Много се радвам, че се съгласи да дойдеш на бала с мен — каза той и ме облъхна с дъха си, който миришеше на мента и алкохол.

— И аз — отвърнах, опитвайки се да изглеждам искрена. Сложих ръце на огромната му гръд и го побутнах назад. — Хайде да влизаме.

Той се усмихна и ме освободи от прегръдката си. Спусна едната си ръка по гърба ми, плъзгайки я по извивката на ханша ми. Сковах се, но си казах, че е случайно. Не можах да допусна, че ме опипва по такъв начин. Та дори не бяхме започнали да танцуваме.

Залата беше превърната в салон за танци, украсен с есенни мотиви. От тавана висяха нанизи пожълтели листа, вратите също бяха облепени с тях, по ъглите и пред сцената бяха наредени тикви и „рогове на изобилието“, пълни с есенни цветя и плодове.

Още с влизането ни наобиколиха приятелите на Саймън. Някои от тях ме огледаха от главата до петите и не особено дискретно взеха да го потупват одобрително по рамото. Сякаш току-що бяха установили, че имам цици, и внезапно бях станала суперготина. Мъжете са толкова незрели същества. Докато си подаваха бутилката, която Саймън беше вмъкнал, размених няколко пресилени поздрава с останалите момичета в компанията. Всички до една бяха мажоретки. Ужас!

Огледах се наоколо и забелязах Лиса и момчето, с което бе дошла.

— След малко се връщам — казах и се спуснах към нея, преди Саймън да успее да ме спре.

Приятелят й ме видя пръв и й кимна да се обърне.

— Леле, изглеждаш убийствено — усмихна се тя.

— Ти също! — изкрещях, за да надвикам силната музика.

Тя ме прегърна сърдечно и попита:

— Прилично ли се държи?

— Засега. Може ли? — погледнах я въпросително и си оставих чантата и шала на тяхната маса. — Доста добре са се справили.

Лиса кимна.

— Но пак си е салон по физическо де — засмя се. — С характерната миризма.

Така си беше. След малко отнякъде се появи Кариса и ни задърпа към дансинга, нехаейки за „кавалерите“. Нямах нищо против. Танцувахме трите, заливахме се от смях и правехме какви ли не глупости. Лиса се кълчеше като робот, а Кариса по едно време дори изпълни стъпките на „бягащия човек“.

Мярнах Ди да разговаря с Адам близо до сцената, махнах с ръка на момичетата и си проправих път към тях.

— Ди!

Тя се обърна по посока на гласа ми.

— Здрасти!

Очите й блестяха като насълзени на светлината на прожекторите.

— Всичко наред ли е? — попитах, гледайки притеснено ту нея, ту него. Адам ми се усмихна сковано и изчезна в тълпата. — Плакала ли си?

— Не. Не! — отвърна тя и попи кожата под очите си с малкия си пръст. — Просто… имам чувството, че на Адам не му се идваше с мен. И аз самата не съм сигурна, че искам да бъда тук. Освен това… — Тя поклати глава и отмести поглед встрани. — Както и да е. Изглеждаш супер! Тая рокля е просто убийствена!

Стана ми много мъчно за нея. Беше ужасно, че не можеше да излезе с друг, освен с някой от нейния вид. Особено като се има предвид, че всички луксианци от мъжки пол, които срещнах до момента, бяха ужасни пънове. С Адам бяха израснали заедно и сигурно се чувстваше нелепо, сякаш е отишла на танци с брат си.

— Виж, ако искаш, можем да се чупим — казах с усмивка. — Ще си вземем някой филм и ще ядем сладолед с красивите си рокли. Ще бъде забавно, нали? Можем да гледаме „Смело сърце“. Нали ти е любим?

Ди се разсмя и очите й отново се напълниха със сълзи. Прегърна ме силно и каза:

— Не. Ще се забавляваме тук. Как е кавалерът ти?

Огледах се наоколо, но не го видях.

— Сигурно се налива някъде.

— О, боже! — възкликна тя, отмятайки кичур коса назад. Беше изправила и спуснала косата си и тя се стелеше върху раменете й като черна вода. — Пиян ли е?

— Още не, но се питах дали ще мога да се прибера с вас на връщане.

— Естествено — каза тя и ме задърпа към дансинга. — Сигурно ще ходим на партито след това, но можеш да дойдеш с нас. Или пък да те закараме.

Саймън не беше споменал, че ще има парти. Надявах се да извадя късмет и да забрави, че е дошъл с мен. Докато се поклащахме с Ди в единия край на дансинга, се оглеждах да открия Лиса в тълпата и погледът ми попадна на една маса, върху която блещукаше свещичка в стъклена чаша. Меките отблясъци на пламъка озаряваха високите скули и плътните устни на Деймън. Заковах се на място. Ашли не се виждаше наоколо, а и, честно казано, пет пари не давах къде е.

Когато погледите ни се срещнаха, инстинктивно отстъпих назад, но не отместих очи от неговите. Дълбоко в слабините ми се пробуди неудържим копнеж, който премина през тялото ми като огнена светкавица. Чувството бе от ония, които човек не може нито да предизвика сам, нито да повтори.

И в този момент пред мен изникна Саймън. Сграбчи ме за ръката, без да му пука, че съм с Ди, и ме поведе към средата на дансинга. Песента, която звучеше, не беше бавна, но той все пак преметна мускулестата си ръка през кръста ми и ме притисна към гърдите си. Ръбовете на сребърната му бутилка се забодоха в ребрата ми.

— Къде изчезна? — попита, почти докосвайки с устни ухото ми. Дъхът му миришеше на алкохол. — Реших, че си ме зарязала.

— Не, просто видях приятелките си — отвърнах, опитвайки се напразно да се отдръпна назад. — А твоите приятели къде са?

— А? — извика той, явно не чул какво му казвам заради силната музика. — Има парти довечера след бала. Всички ще ходят. — Беше сложил едната си ръка ниско на кръста ми и пръстите му стигаха доста по-надолу, отколкото ми се искаше. — Трябва и ние да отидем.

По дяволите!

— Не знам. Имам вечерен час — изкрещях, за да ме чуе, опитвайки се да се изместя така, че да махне ръката си от задника ми.

— Е, и? Имаме бал. Трябва да се забавляваме.

Не си направих труда да му отговоря. Бях прекалено заета да избягвам ръцете му, които бяха навсякъде. Изтанцувахме още един танц, след което успях да се изплъзна от прегръдката му, и то само благодарение на Кариса, която се появи отнякъде и ме спаси.

След това нещата не тръгнаха към по-добро. Забелязах, че Ашли вече седи на масата при Деймън. Изглеждаше бясна, а той гледаше в пода. След няколко песни и две-три ходения до тоалетната без нужда, пак се озовах със Саймън. Като човек определено умееше да се появява изневиделица. Този път не лъхаше на алкохол, но — мамка му държеше ръцете си доста свойски, докато танцувахме в навалицата. Усещах всеки сантиметър на тялото му, което изобщо не го притесняваше. Тъкмо обратното. Започна да ме избива пот, когато спусна ръка уж неволно от рамото ми и забърса гърдите ми.

Отскочих назад и го стрелнах с поглед.

— Саймън!

— Какво? — направи се на ударен той. — Извинявай. Изметна ми се ръката.

Да бе, изметнала му се е!

Видях се в чудо какво да правя. Трябваше да се махна от там. Веднага.

— Може ли? — попита някой зад гърба ми.

Саймън ококори сините си очи. Обърнах се. Зад мен стоеше Деймън. Скулите му играеха. Беше вперил поглед в Саймън, сякаш го предизвикваше да му откаже.

След няколко напрегнати секунди Саймън ме пусна.

— Съвсем навреме. Тъкмо исках да си взема нещо за пиене.

Деймън го изгледа изпод вежди и се обърна към мен.

— Един танц?

Нямах представа какво си е наумил, но положих плахо ръце на раменете му.

— Изненадваш ме.

Той не отговори. Просто сложи едната си ръка на кръста ми, а с другата хвана дланта ми. Музиката се забави, почти утихна и започна някаква протяжна песен за изгубена и преоткрита любов. Гледах го в онези невероятни, неземни очи, изумена как е възможно да ме държи толкова… нежно. Сърцето ми блъскаше в гърдите, кръвта бушуваше във всяка частица на тялото ми. Сигурно беше заради песента, заради роклята, заради начина, по който изпълваше смокинга си.

Той ме притегли по-близо до себе си.

Пулсът ми се ускори от въодушевление, примесено със страх. Ослепителните светлини над нас проблясваха в гарвановочерната му коса.

— Забавляваш ли се… с Ашли?

— А ти забавляваш ли се с Чичко Ръчичко?

Прехапах устна.

— Остроумен както винаги.

Той тихо се засмя в ухото ми и в корема ми запърхаха пеперуди.

— Ашли, Андрю и аз дойдохме заедно.

Сложи ръка на хълбока ми, но усещането беше съвсем различно. Под тънкия шифон ме побиха тръпки. Деймън се прокашля и погледна някъде в далечината.

— Ъъъ… много си хубава между другото. Всъщност твърде хубава, за да си с тоя идиот.

Усетих, че се изчервявам, и сведох поглед.

— Да не би да си друсан?

— Ни най-малко, но ми е любопитно защо ми задаваш такъв въпрос.

— Никога не си ми правил комплимент.

— Факт — въздъхна той и ме притегли още по-близо до себе си, свеждайки леко глава. Брадичката му за миг докосна бузата ми и буквално подскочих. — Ей, няма да те ухапя, нито смятам да те опипвам. Споко.

Понечих да му отговоря нещо остроумно, но той вдигна ръка, положи главата ми на рамото си и думите ми увиснаха във въздуха. Щом лицето ми докосна гърдите му, в душата ми забушуваха хиляди непознати усещания. Зави ми се свят. Потанцувахме така известно време и той започна да си тананика вътрешно. Затворих очи. Беше… неописуемо.

— Е, как е кавалерът ти? — попита ме след малко.

— Леко нахален — усмихнах се.

— Както и очаквах. — Той обърна глава и брадичката му за миг се зарови в косата ми. — Но те предупредих, не можеш да отречеш.

— Деймън — казах кротко. Не исках да му позволя да развали мига. — Мога да се справя с него.

— О, вижда се, котенце — изсумтя той. — Движеше ръцете си така бързо по тялото ти, че започнах да се чудя дали не е от нашите.

Сковах се. Отворих очи и започнах да броя до десет. Успях да стигна едва до три и той отново заговори.

— Трябва да се измъкнеш и да се прибереш, преди да се е усетил. — Стисна силно ръката ми. — Мога дори да накарам Ди да приеме твоя образ, ако се наложи.

Отдръпнах се назад и го погледнах, изненадана, че е готов да стигне до такива крайности.

— Значи да обарва сестра ти, така ли?

— За нея не се притеснявам. Знам, че може да се грижи за себе си. Тоя е извън категорията ти.

Бяхме спрели да танцуваме, нехаейки за останалите двойки на дансинга. Погледнах го изумена.

— Моля?! Какво искаш да кажеш?

— Виж, колата ми е отвън. Ще кажа на Ди да се прибере с Адам и ще те закарам у вас. — Изрече го категорично, сякаш всичко вече бе решено. — Да не би да възнамеряваш да отидеш на партито с тоя идиот? — погледна ме изпод вежди той.

— Ти ще ходиш ли? — попитах, дръпвайки ръката си от дланта му. Другата все още беше на рамото му, а неговата — на кръста ми.

— Какво ще правя аз, няма никакво значение — отсече той, видимо изнервен. — Ти обаче няма да идеш на това парти.

— Не можеш да ми нареждаш, Деймън.

Той присви очи, но ясно видях онази странна светлина, която струеше от зениците му, когато беше ядосан.

— Прибираш се с Ди. И ще стане моето, дори да трябва да те метна на гръб и да те изнеса оттук насила. Кълна се!

Свих длан в юмрук върху гърдите му. Не че имаше голяма полза.

— Ще ми се да видя как точно ще го направиш.

Той се усмихна. Очите му заблестяха в тъмното.

— Не се съмнявай.

— Я стига — отвърнах, без да обръщам внимание на погледите, които вече привличахме. През рамото му видях в далечината господин Гарисън, който ни наблюдаваше, и веднага се възползвах от случая. — Да не би да искаш да направиш сцена пред всички?

Деймън издаде звук, който наистина приличаше на ръмжене.

Всеки нормален човек би се смразил от ужас. И аз трябваше да се уплаша, знаейки на какво е способен. Но не ме беше страх.

— Понеже извънземният ни учител ни гледа в момента. Как мислиш, че ще реагира, ако ме метнеш на гръб?

Имах чувството, че всеки сантиметър от тялото му се скова.

Ухилих се като котка, която е изяла цял аквариум риби.

— Така и предполагах.

За моя изненада той отвърна на усмивката.

— Винаги те подценявам, котенце.

Бързоръкият Саймън изникна пред мен, преди да успея да се нарадвам на победата си.

— Готова ли си? — попита той, поглеждайки ту мен, ту Деймън. — Всички тръгват за партито.

Деймън ме гледаше така, сякаш искаше да ми внуши да откажа, и това бе единствената причина да се съглася да тръгна. Нямаше да му позволя да ме командва. Животът си беше мой.