Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лукс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Obsidian, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дженифър Л. Арментраут

Заглавие: Обсидиан

Преводач: Ирена Алексиева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Петя Дочева

Художник: istock photo

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1256-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1482

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Трябваше да стигна чак до Питърсбърг, за да се успокоя поне малко. Дори тогава в мен продължаваше да бушува някаква пареща смесица от гняв и срам. Какво му имаше, по дяволите? Мислех си, че хората в малките градове са мили и любезни, а не се държат като синове на сатаната.

Намерих Мейн стрийт без проблеми. Оказа се буквално централната улица. На един от ъглите имаше библиотека — Общинска библиотека „Грант“. Трябва да си извадя читателска карта, помислих си. Изборът на хранителни магазини беше крайно ограничен. „Фудленд“, чийто надпис гласеше ФУ ЛЕНД заради липсващата буква Д се намираше точно там, където бе казал кретенът.

Витрините му бяха облепени със снимката на някакво изчезнало момиче на моя възраст с дълга тъмна коса и смеещи се очи. Отдолу пишеше, че е видяна за последен път преди повече от година. Беше обявена и награда, но след толкова време едва ли някой щеше да я получи. Стана ми кофти.

Влязох в магазина и тръгнах да пазарувам. Винаги избирах бързо, без се мотая излишно между рафтовете. Започнах да мятам продукти в кошницата и скоро си дадох сметка, че ни трябват доста повече неща, отколкото предполагах. Вкъщи на практика нямаше дори най-необходимото. Скоро количката ми се напълни.

— Кейти?

Бях се замислила и мекият женски глас така ме сепна, че изпуснах кутията с яйца на пода.

— Мамка му!

— Ох, извинявай! Стреснах те. Често ми се случва.

Тя протегна загорелите си ръце, вдигна кутията от пода и я върна обратно на рафта. После взе друга и ми я подаде с изящната си длан.

— Тези са здрави.

Отместих поглед от пакетирания омлет, от който се стичаха оранжеви струйки жълтък, и се втрещих. Първата ми мисъл беше, че това момиче е прекалено красиво, за да стои в супермаркет с кутия яйца в ръка.

Открояваше се като слънчоглед в житна нива.

Всички наоколо бледнееха пред нея. Къдравата й черна коса бе по-дълга от моята и се спускаше до кръста. Беше слаба, висока, с почти съвършени черти, в които имаше някаква невинност. Приличаше ми на някого с тези изумително зелени очи. Сбърчих чело. Нима беше възможно?

— Аз съм сестрата на Деймън. Казвам се Ди — усмихна се тя и остави кутията с яйца в кошницата ми. — Чисто нови! — намигна ми.

— Деймън ли?

Тя посочи към мобилния телефон, който лежеше върху яркорозовата чантичка в предната част на количката й, и каза:

— Говорила си с него преди около половин час. Искала си да те упъти.

Значи капутът си имал име. Деймън — много подходящо. И естествено, сестра му беше точно толкова красива, колкото и той. Как иначе? Добре дошли в Западна Вирджиния, земята на неоткритите модели. Започнах да се съмнявам, че ще си намеря мястото тук.

— Извинявай. Не очаквах някой да ме повика по име. — Замълчах за миг. — Той ли ти се обади?

— Да — отвърна тя и светкавично отмести количката от пътя на един малчуган, който тичаше като бесен в тесния коридор. — Видях ви, като се нанасяхте, и мислех да мина покрай вас, но не посмях. Сега, като ми каза брат ми, че си тук, направо дотичах. Толкова исках да се запознаем. Той ми описа как изглеждаш.

Не ми се мислеше как ме е описал.

Тя ме огледа с любопитство с яркозелените си очи.

— Въобще не отговаряш на описанието, но както и да е. Така или иначе, нямаше начин да не те открия. Тук не е лесно да попаднеш на непознато лице.

Загледах се в едно мърляво момченце, което упорито се катереше по рафта с хляб.

— Брат ти май не ме харесва.

— Какво? — свъси вежди тя.

— Брат ти. Стори ми се, че съм му неприятна. — Обърнах се към количката да оставя опаковка с месо. — Не беше много… услужлив.

— О, не! — разсмя се тя.

Погледнах я с недоумение.

— Съжалявам. Брат ми е малко дръпнат.

Айде бе!

— Видя ми се доста дръпнат, но както и да е.

Тя поклати многозначително глава.

— Не е бил на кеф. Понякога сменя настроенията си по-често и от момиче, вярвай ми. Не си му неприятна. Дори на мен ми идва да го убия по няколко пъти на ден, нищо че сме близнаци. Деймън е особен. Не се разбира добре с… хора.

— Сериозно? — засмях се.

— Е, радвам се, че се запознахме тук! — възкликна тя, сменяйки темата. — Не знаех дали няма да се почувстваш неудобно, ако се бях изтърсила у вас, преди да сте се нанесли и оправили.

— Не, нямаше да е неудобно.

Опитвах се да следя разговора, но не беше лесно. Тя прескачаше от тема на тема като човек с проблеми в концентрацията.

— Трябваше да ме видиш, когато Деймън ми каза, че си колкото нас. Ако беше пред мен, щях да го прегърна. — Тя почти подскачаше от въодушевление. — А ако знаех, че се е държал така грубо с теб, щях да му шибна един.

— Мога да си представя — казах с усмивка. — И на мен ми се искаше да му шибна един.

— Знаеш ли какво е да си единственото момиче в квартала и да трябва да прекарваш повечето време с досадния си брат?

Тя погледна встрани и тънките й вежди леко се вдигнаха. Проследих погледа й. Мърлявото момченце вече подскачаше с по една кутия мляко във всяка ръка, което ме подсети, че не бях взела мляко.

— Ей сега се връщам — казах и се насочих към хладилниците.

Майката на момченцето най-после го откри и се развика:

— Тимъти Робъртс! Остави кутиите веднага! Как не те е…

Момченцето се оплези. Понякога децата са най-убедителният аргумент в полза на въздържанието. Не че имах нужда от убеждаване. Взех мляко и се върнах при Ди, която стоеше, вперила поглед в пода. Стискаше така здраво дръжката на количката, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели.

— Тимъти, ела тук веднага! — Майката сграбчи момченцето за пухкавата му ръка и го затегли настрани. От строго пристегнатия й кок се изплъзна кичур коса. — Колко пъти ще ти казвам да не се приближаваш до тях! — просъска тя през зъби.

Тях ли? Кои тях? Очаквах да видя някой иззад рафта, но бяхме само аз и Ди. Погледнах с недоумение жената. Отвращението, което се четеше в тъмните й очи, ме изуми. Тя изглеждаше направо погнусена, дори ужасена, ако се съди по начина, по който стискаше устни и трепереше.

И гледаше право в Ди.

После вдигна палавото момченце на ръце и избяга, оставяйки количката си насред коридора.

— Какво беше това? — обърнах се към Ди.

Тя се усмихна, но изглеждаше разстроена.

— Малък град. Хората са странни тук. Не им обръщай внимание. Както и да е, след всичкото разопаковане, а сега и пазаруване, сигурно си се отегчила до смърт. Няма по-досадна работа. Тия две неща направо могат да ги сложат като наказание в ада! Представяш ли си? Цяла вечност да разопаковаш кашони и да пазаруваш храна.

От безспирното дърдорене на Ди довърших покупките си ухилена. Обикновено такива хора ме изтощаваха на петата секунда, но въодушевлението в очите й и начинът, по който се клатеше напред-назад на токчетата си, бяха заразителни.

— Взе ли каквото ти трябва? — попита тя. — Аз съм почти готова. Всъщност влязох само за да те намеря, но ме притегли хладилникът със сладолед. Като ме хване, не пуска.

Разсмях се и огледах количката си.

— Да, мисля, че и аз приключих.

— Давай тогава. Да вървим към касата.

Докато чакахме на опашката, Ди продължи да бъбри и аз съвсем забравих за странния инцидент при щандовете за мляко. Казваше ми, че е крайно време в Питърсбърг да отворят и втори магазин за хранителни стоки, защото в този не продавали екологично чиста храна, пък й трябвало екологично чисто пиле за ястието, което щяла да накара Деймън да й сготви за вечеря. След няколко минути свикнах с бързото й говорене и вече не се напрягах да следвам мисълта й. Не беше досадна бърборана, беше просто… жива. Надявах се да ми придаде малко от живеца си.

Опашката пред касата се изниза по-бързо, отколкото в големите супермаркети. Когато излязохме навън, тя се спря до един нов фолксваген и отвори багажника.

— Готина кола — казах.

Явно разполагаха с пари или пък Ди работеше.

— Влюбена съм в нея — отвърна тя и погали задния калник. — Тя е моето бебче.

Започнах да разтоварвам количката на задната седалка на моята таратайка.

— Кейти?

— Да?

Преметнах ключовете на колата около пръста си и вътрешно се примолих да ми предложи да се видим по-късно въпреки гадняра у тях. Мама кой знае докога щеше да спи.

— Искам да ти се извиня за брат ми. Като го знам какъв е, сигурно се е държал отвратително с теб.

Някак ми дожаля за нея, вероятно не й е лесно да живее с такъв бастун.

— Ти нямаш никаква вина.

Тя зачопли нервно по ключодържателя и бавно вдигна очи да ме погледне.

— Всъщност той си пази територията, затова не обича непознати.

Като куче? Почти се засмях, но очите й бяха широко отворени и тя, изглежда, наистина се опасяваше, че няма да й простя. Кой знае колко пъти й се беше налагало да се извинява заради брат си.

— Няма нищо. Може би просто не е бил в настроение.

— Може би — усмихна се тя, но усмивката й беше някак изкуствена.

— Наистина няма проблем. Не се притеснявай — казах.

— Благодаря ти! Виж, не смятам да вися непрекъснато на главата ти, кълна се — намигна ми тя, — но ще ми бъде приятно да се видим следобед. Имаш ли някакви планове?

— Всъщност мислех да се заема с обраслата цветна леха в двора. Искаш ли да ми помогнеш. Ще бъде забавно някой да ми прави компания.

— Супер! Само да оставя покупките вкъщи и идвам веднага — каза тя. — Никога не съм садила растения. Нямам търпение да пробвам!

Преди да попитам що за детство е имала, след като не е посадила дори задължителното бобче, покълнало в памук, тя се метна на колата и вече излизаше от паркинга. Хвърлих последен поглед на покупките на задната седалка и отворих шофьорската врата. Тъкмо понечих да се кача в колата, когато ме обзе странното чувство, че някой ме наблюдава.

Огледах се наоколо, но единственият човек на паркинга беше един мъж с черен костюм и тъмни слънчеви очила, който се взираше в снимката на изчезналото момиче на едно табло за обяви отсреща.

Изглеждаше като изваден от „Мъже в черно“. Липсваше му само устройството за изтриване на паметта и говорещото куче. Би било смешно само дето нищо в мъжа не беше забавно… Още по-малко пък фактът, че вече гледаше право в мен.

* * *

Малко след един на обяд Ди почука на входната врата. Когато се показах, тя стоеше до стълбите на верандата и се клатеше на пети върху платформите на високите си сандали. Много подходящо облекло за работа в градината. Слънцето проблясваше като ореол около тъмната й коса, а на лицето й грееше лъчезарна усмивка. Приличаше на принцеса от приказките. Или може би по-скоро на прекалила с кафе Тинкър Бел, като се има предвид колко беше хипер.

— Здрасти! — казах, излизайки на верандата и затваряйки вратата след себе си. — Не те каня вътре, защото мама спи.

— О, извинявай. Надявам се, че не съм я събудила — почти прошепна тя.

— Едва ли — поклатих глава. — Тя е в състояние да проспи и ураган. Всъщност наистина го е правила.

Ди се ухили и седна на люлката. Както беше хванала лактите си с длани, изглеждаше като срамежливо дете.

— Щом се прибрах вкъщи с покупките, Деймън изяде половин пакет чипс, два от шоколадовите ми сладоледа на клечка и половин буркан фъстъчено масло.

— Стига бе! — разсмях се. — Как успява да изглежда толкова… — секси — във форма?

— Направо не е за вярване. — Тя вдигна краката си на люлката и обгърна коленете си с ръце. — Изяжда такива количества, че трябва да тичаме по два-три пъти на седмица до супера. Естествено, и аз не падам по-долу. — В очите й проблесна хитро пламъче. — Май е по-добре да сменя темата.

Обзе ме почти болезнена завист. Не бях благословена с бърз метаболизъм. Бедрата и задникът ми бяха живо доказателство за това. Не бях дебела, но ужасно се дразнех, когато мама казваше, че съм „закръглена“.

— Не е честно. Аз изяждам едно пакетче чипс и качвам две кила.

— Въпрос на структура. — Пламъчето в очите й ми се стори по-ярко. — Както и да е, трябва непременно да ми разкажеш за Флорида. Никога не съм ходила там.

Приседнах на парапета на верандата.

— Представи си молове и паркинги, докъдето ти стига погледът. Но пък плажовете. Да, заради тях определено си струва.

Обожавах палещото слънце върху кожата си и скърцането на мокър пясък между пръстите.

— Еха! — възкликна Ди, хвърляйки поглед към къщата им, сякаш чакаше някого. — Ще ти е доста трудно да свикнеш тук. Не е лесно да се приспособи човек, когато не се чувства в свои води.

— Не знам — свих рамене. — Не изглежда толкова кофти. Естествено, когато разбрах къде ще се местим, помислих, че е някаква лоша шега. Дори не знаех къде се намира това място.

Ди се разсмя.

— Да, доста хора не знаят. Ние също се втрещихме, като дойдохме.

— О, и вие ли сте дошли от другаде?

Смехът й утихна и погледът й пак се зарея някъде.

— Да, не сме от тук.

— Да не би вашите да са дошли да работят тук? — попитах, въпреки че не можех да си представя какви възможности за работа може да има на това място.

— Да, работят в града. Не ги виждаме много.

Останах с отчетливото впечатление, че това не е цялата истина.

— Сигурно не ви е лесно. Но пък… имате доста свобода, предполагам. Майка ми също рядко си е вкъщи.

— Значи знаеш как е — каза тя и очите й се напълниха със странна тъга. — В общи линии сами си управляваме живота.

— Да, и човек би очаквал при това положение да живеем доста по-забавно, нали?

— И аз така си мислех в началото — отвърна тя някак разсеяно. — Но хората са казали: внимавай какво си пожелаваш.

Тя бавно залюля люлката напред-назад. Никоя от нас не бързаше да запълни настъпилото мълчание. Прекрасно разбирах какво има предвид. Кой знае колко пъти съм лежала будна посред нощ, молейки се мама да се съвземе и да намери сили да започне на чисто. И ето какъв бе резултатът — добре дошли в Западна Вирджиния.

В небето незнайно откъде се появиха тъмни облаци, които хвърлиха сянка над целия двор. Ди се намръщи.

— О, не! Май ще ни се изсипе един от традиционните следобедни порои. Обикновено траят по няколко часа.

— Много жалко. Ще трябва да отложим градинарството за утре. Свободна ли си?

— Естествено — отвърна тя и потрепери от внезапния студ.

— Откъде пък се появи тая буря сега? Сякаш от нищото дойде.

Ди скочи от люлката и изтри длани в панталона си.

— Направо! Е, майка ти май е станала, пък и аз трябва да отида да събудя Деймън.

— Не е ли малко късно да спи?

— Той е особен, казахме. Хайде. Ще дойда утре пак да подхванем селскостопанската работа.

— Чудесно — отвърнах през смях и се вдигнах от парапета.

Тя бързо изтрополи по стъпалата и се обърна на пети:

— Ще предам на Деймън много поздрави от теб!

Усетих как страните ми пламват.

— А, моля ти се. Няма нужда.

— Има, повярвай ми — разсмя се тя и изприпка към съседната къща.

Абсолютен шемет.

Мама беше в кухнята с чаша кафе в ръка. Обърна се, щом влязох, и кафето, естествено, се разплиска по плота. Невинният й поглед беше просто обезоръжаващ. Грабнах една кърпа и отидох да избърша.

— Живее в съседната къща, казва се Ди, срещнахме се случайно в супера — докладвах, докато попивах петната от кафе. — Има брат, който се казва Деймън, и са близнаци.

— Близнаци ли? Колко интересно — усмихна се тя. — Как ти се стори Ди? Готина ли е?

— Да, мамо, готина е — въздъхнах.

— Толкова се радвам! Време беше да излезеш от черупката си.

Нямах усещането, че съм в черупка.

Мама подухна леко кафето си, за да го охлади, и отпи, гледайки ме над ръба на чашата.

— Ще се видите ли и утре?

— Това би следвало да ти е известно. Слушаше през цялото време.

— Естествено — намигна ми тя. — Аз съм ти майка. Това ми е работата.

— Да подслушваш?

— Да. Как иначе ще знам какво става с теб? — отвърна тя най-невинно.

Обърнах очи с досада и тръгнах към хола.

— Малко лично пространство, мамо — подметнах през рамо.

— О, скъпа — провикна се тя от кухнята, — в тази къща няма лични пространства.