Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (23)

Двайсет и трета глава

Партито беше на открито, на около три километра извън Питърсбърг, в посока, обратна на дома ми. Бяха запалили огромен огън на едно ожънато царевично поле, пълно с бали слама. Като ги гледах как се озаряват от пламъците, направо не ми се мислеше до какво може да доведе комбинацията „огън и суха слама“.

Някой довлече кег с бира.

Чудесно! Към взривоопасната комбинация се добави и бира.

По пътя Саймън не беше посягал да ме обарва и като се изключат горните притеснения, се чувствах доста добре, че дойдох. Тръгнахме през полето към кладата.

— Мацките са ей там — каза Саймън, сочейки към отсрещната страна на огъня, където се бяха събрали няколко момичета с червени пластмасови чаши в ръце. — Защо не отидеш да им кажеш здрасти? Да се запознаете?

Кимнах, без да имам каквото и да било намерение да ходя при тях.

— Аз отивам да си взема нещо за пиене — обяви той и ме стисна за раменете, преди да тръгне.

Когато се озова при кега, поздрави някакъв друг як и набит тип и гръмко извика:

— Ураааа!

Край огъня вече се бяха насъбрали доста хора. Тълпата стигаше чак до гората наоколо. Някой си беше вкарал джипа на полето и така беше надул радиото отвътре, че човек не можеше да си чуе приказката. Загърнах се с шала и тръгнах да обикалям измежду хората, търсейки някой познат. Отдъхнах си, като видях Ди да приказва с тримата Томпсън. Малко по-встрани от тях стояха Кариса и Лиса, завити с общо одеяло. Деймън не се забелязваше никъде.

— Ди! — провикнах се и свърнах встрани, за да не се сблъскам с някакво момиче, което гледаше в краката си, опитвайки се да върви по неравната повърхност с високите си токчета. — Ди!

На третото повикване тя се обърна и замаха енергично с ръка. Тръгнах към нея и изведнъж пред очите ми изникна Саймън с две чаши в ръка.

— Господи! — отскочих назад. — Изкара ми акъла!

— Е, хубава работа — засмя се той, подавайки ми едната чаша. — Не чу ли, че те викам?

— Не — отвърнах и взех чашата. Лъхна ме неприятната миризма на евтина бира, а още с първата глътка установих, че и вкусът й е също толкова неприятен. — Нищо не се чува в тая дандания.

— Вярно. Не можем да си кажем приказката, а въобще не успяхме да си поговорим досега — каза Саймън и преметна ръка през рамото ми. — Което е супер гадно, защото цяла вечер ми се искаше да говоря с теб. Хареса ли ти букетчето?

— Много е хубаво. Благодаря ти още веднъж. — Наистина беше хубаво, комбинация от розови и червени рози. — От града ли го купи?

Той кимна, допи съдържанието на чашата си и ме поведе по-далеч от гърмящия джип.

— Майка ми работи в един от цветарските магазини в града. Тя го направи.

— О, много мило — отвърнах и наместих букетчето върху китката си, внимавайки да не го залея с бира. — И баща ти ли работи в града?

— Не. Той пътува до Вирджиния — каза, хвърли настрана пластмасовата чаша и извади плоската бутилка от джоба си. — Той е адвокат — добави с гордост и разви капачката. — Занимава се с обезщетения за телесни повреди. Брат му обаче работи в града. Той е лекар.

— Майка ми пък е медицинска сестра. Но и тя работи във Вирджиния като баща ти. — Правеше движения, с които сякаш имаше за цел да смъкне шала от раменете ми и бе на път да я постигне. — Решил ли си в кой колеж ще кандидатстваш? — попитах, колкото да се намирам на приказка. Като се изключат пъргавите му ръце, не беше лошо момче.

— В Западновирджинския университет като половината ми приятели — отвърна той и погледна с изненада недокоснатата бира в чашата ми. — Не пиеш ли?

— Напротив — казах и отпих една глътка за доказателство.

Той се усмихна и почна да обяснява кои от приятелите му ще кандидатстват в „Маршал“ вместо в Западновирджинския. Издебнах подходящ момент и излях половината бира на земята.

Саймън продължи да говори и да ми задава въпроси, прекъсвайки от време на време, за да се поздрави с някой познат. Излях и останала бира, той моментално отиде да ми напълни чашата отново и така няколко пъти. След третата бира ще да си е мислел, че вече съм пияна, но това не го спря да притичва до кега и обратно, за да ми носи още пиене.

Преди да се усетя, бяхме се отдалечили доста от кладата и почти навлизахме в гората. С всяка стъпка ми ставаше все по-трудно да вървя. Токчетата ми се забиваха във влажната пръст и прегръдката на Саймън все повече ми тежеше.

Той, изглежда, го усети, защото отдръпна ръката си, отнасяйки и шала, който падна накъде зад мен и веднага изчезна в тъмното.

— По дяволите! — възкликнах и започнах да се взирам в избуялата трева.

— Какво има? — попита той, леко заваляйки думите.

— Изпуснах си шала — казах и се върнах малко назад, за да огледам наоколо.

— Изглеждаш по-добре без него — каза той. — Тая рокля е… ммм… нямам думи.

Стрелнах го с поглед и продължих да се взирам в… чернилката под краката ми.

— Стига, моля ти се. Шалът е на майка ми. Ще ме убие, ако го загубя.

— Ще го намерим. Не се притеснявай. Няма да избяга.

Изведнъж той ме хвана през кръста и ме дръпна към себе си. Толкова се сепнах, че изпуснах чашата с бира и нервно се изсмях, опитвайки се да се измъкна от хватката му.

— Въпросът не е дали ще избяга. Трябва да го намеря веднага.

— Не може ли да почака? — каза Саймън и пристъпи към мен.

Отдръпнах се и осъзнах, че съм приклещена между него и едно дърво.

— През цялото време, докато си говорехме, ми се искаше да направя нещо.

— Какво? — попитах, притеснена, хвърляйки поглед към кладата, която изведнъж ми се стори ужасно далече.

Той сложи тежката си длан на рамото ми и ме хвана доста здраво. Чувството, което ме обзе, не беше просто отвращение. Бе нещо по-различно, много по-силно и остави странен вкус в устата ми, подобен на онзи, който усетих, когато арумианецът ме нападна в гръб пред библиотеката. Саймън ме притегли още по-близо до себе си и наведе глава към лицето ми.

За секунда се вцепених, но когато се опомних, вече беше късно. Устните му бяха върху моите. Лъхна ме неприятна миризма на бира и ментови бонбони. Той издаде някакъв стон и ме бутна назад. Гърбът ми опря в дървото, преди да успея да го отблъсна, а той продължаваше да се натиска и да целува стиснатите ми устни. Не можех да дишам. Сложих ръце на гърдите му и започнах да го бутам, докато се отлели от устата ми.

— Саймън! Това вече е прекалено! — извиках, след като успях да си поема въздух.

Опитах се да се измъкна от хватката му, но не можах да го покъртя.

— Стига, де. Кое му е прекаленото? — каза той и промуши ръка между мен и дървото, застопорявайки ме на място.

Вбесих се и започнах да го бутам още по-ожесточено.

— Не съм дошла тук за това!

Саймън се разсмя.

— Всички за това идват. Виж, и двамата сме пили, забавляваме се. Нищо лошо не правим. На никого няма да кажа, ако не искаш да се разчува. Но всички знаят, че си го направила с Деймън през лятото.

— Моля?! — изпищях. — Саймън, махни се…

Лигавите му, мокри устни удавиха думите ми. Езикът му се навря в устата ми. Имах чувството, че ще повърна. Пулсът ми се ускори трикратно и моментално съжалих, че не бях послушала Деймън да се прибера вкъщи, защото тоя наистина ми беше извън категорията.

Някак успях да освободя устата си и извиках:

— Саймън, спри!

Но той не престана. Стиснах клепачи, приклещена към дървото, зашеметена, останала почти без дъх. Изведнъж се чу удар на тяло в земята, последван от нечленоразделен стон. Отворих очи. Саймън лежеше проснат в тревата, а над него се беше надвесил някой, който го държеше за яката.

— Със слуха ли имаш проблем, или не знаеш какво значи думата „спри“?

Веднага познах този плътен глас. Беше смразяващо тих, опасно нисък. Гласът на Деймън, но някак различен. Той дишаше тежко и пронизваше с поглед Саймън, който изглеждаше стреснат.

— Извинявай, пич — смотолеви Саймън и хвана китката му. — Реших, че тя…

— Какво си решил? — попита Деймън и го изправи на крака. — Че „не“ всъщност означава „да“?

— Не! Да! Мислех, че…

Деймън вдигна ръка и Саймън просто… замръзна. Ръцете му увиснаха във въздуха пред лицето му. Кръвта, която течеше от носа му, застина над отворената му уста. Ококорените му очи престанаха да мигат. Изражението на страх и пиянска обърканост се запечата на лицето му.

Деймън го беше вкаменил. Буквално.

Пристъпих крачка напред, за да се уверя, че не ми се привижда.

— Деймън… какво му направи?

— Иначе щях да го убия — отвърна той, без да отмести поглед от Саймън.

Нямах никакво съмнение, че е напълно способен да го убие. Побутнах Саймън по ръката. Плътта му си беше нормална, но вкочанена като на мъртвец.

— Жив ли е? — попитах, преглъщайки на сухо.

— Трябва ли да бъде? — отвърна Деймън.

Спогледахме се — той с разбиране, аз с разкаяние.

— Нищо му няма — каза Деймън и скулите му трепнаха. — Все едно е заспал.

Отново погледнах към Саймън. Приличаше на статуя.

— Господи, каква каша! — въздъхнах и отстъпих назад, обгръщайки раменете си с ръце. — Колко време ще остане така?

— Колкото искам — отвърна Деймън. — Мога да го оставя така да го припикават елените и да го осират враните.

— Няма да направиш такова нещо, нали?

Той сви рамене.

— Трябва да го… размразиш, но преди това искам аз да направя нещо.

Деймън вирна вежда, заинтригуван.

Поех дълбоко въздух и изритах Саймън между краката. Той не реагира, но щеше да го почувства по-късно.

— Майко мила — изсмя се Деймън. — По-добре да го бях убил.

После се обърна към Саймън, махна с ръка и оня се преви на две с ръце между краката си.

— Мамка му! — процеди през зъби.

Деймън го побутна назад.

— Махай ми се от очите и само да си посмял да я погледнеш дори, ще те убия! Кълна се!

Саймън пребледня като платно, избърса кръвта от носа си с опакото на ръката и плахо отмести поглед към мен.

— Кейти, извинявай…

— Изчезвай! — изкрещя Деймън и заплашително пристъпи напред.

Саймън моментално направи кръгом и се омете, препъвайки се в собствените си крака.

Настъпи пълна тишина. Дори музиката сякаш бе спряла. Деймън бавно се обърна и започна да се отдалечава. Стоях насред нищото и треперех.

Щеше да ме остави. Не можех да го виня. Беше ме предупредил няколко пъти и не го бях послушала. Сълзи на яд и разкаяние пареха в очите ми.

Но преди да успея да се разплача, той се върна с шала ми в ръка. Подаде ми го, ругаейки под носа си. Протегнах разтреперана ръка да го поема и видях, че очите му искрят с онази особена светлина. Колко ли време са били така? Погледът му ме пронизваше, тежък и настоятелен.

— Знам — прошепнах, стискайки шала пред скъсаната си рокля. — Моля те, не го казвай.

— Кое? Че те предупредих ли? — Беше отвратен. — Дори аз не съм чак такъв кретен. Добре ли си?

Кимнах и поех дълбоко въздух.

— Благодаря ти.

Деймън отново изруга, приближи се до мен и ме загърна със сакото си, което ухаеше на него.

— Ето — каза с дрезгав глас. — Облечи го. Ще покрие… всичко.

Сведох поглед надолу. Дантеленият шал изобщо не беше в състояние да прикрие разкъсания корсет на роклята ми. Изчервих се и пъхнах ръце в ръкавите на сакото. На гърлото ми заседна буца. Очите ми се напълниха със сълзи. Бях бясна — на Саймън, на себе си — и ужасно засрамена. Загърнах се плътно със сакото и с шала. Деймън никога нямаше да остави това да ми се размине. Сега може да не ми го натякваше, но все някога щеше да ми го хвърли в лицето.

Той посегна да прибере един кичур коса зад ухото ми и пръстите му докоснаха бузата ми.

— Хайде — прошепна.

Вдигнах глава да го погледна. Очите му бяха неочаквано топли и меки. Преглътнах, за да разкарам буцата от гърлото си. Колко беше мил сега. А утре?

— Ще те закарам у дома.

Този път думите му не прозвучаха като арогантна команда. Бяха си просто думи. Кимнах. След цялата каша, която бих забъркала, и като се има предвид, че сигурно пак имах диря върху себе си, не бях в положение да споря. И изведнъж ми светна.

— Чакай малко.

Деймън ме погледна, сякаш беше готов да изпълни заканата си и да ме метне на гръб.

— Кити!

— Не е ли останала диря върху Саймън?

Тази мисъл, изглежда, не го вълнуваше особено.

— Останала е.

— Ами ако…

Деймън се озова пред лицето ми, преди да успея да мигна.

— Това не ми е проблем в момента.

Той ме хвана за ръката — здраво, но не грубо, и тръгнахме в хладната нощ към колата му, която беше паркирана край главния път. Не говорехме. По полето наоколо бяха спрели доста коли. Някой бяха със запотени стъкла. Други дори се клатеха. Погледнах го няколко пъти, докато вървяхме. Очите му все така бяха присвити, а скулите му играеха.

Чувство за вина започна да прогаря вътрешностите ми като киселина. Ами ако някой арумианец видеше дирята върху Саймън? Да, той беше грубиян и замалко не ме изнасили, но какво ли щяха да му сторят, ако го докопаха? Не можехме да го оставим да се шматка нощем по поляните като маяк за зли извънземни.

Когато стигнахме до колата, Деймън пусна ръката ми и отвори дясната врата, за да се кача. Седнах, свалих чантата от китката си и я сложих до мен. През това време той мина откъм страната на шофьора, пишейки съобщение на телефона си, и се качи в колата.

— Пратих съобщение на Ди да й кажа, че ще те закарам у вас. Когато дойдох на партито, тя беше притеснена, че сте се видели за кратко и после си изчезнала някъде.

Кимнах и понечих да дръпна колана на колата, за да го закопчая, но той нещо заяждаше. Целият гняв, който ми се беше събрал от вечерта, изведнъж изби и взех да дърпам като обезумяла.

— Мамицата ти! — процедих през зъби, когато коланът не помръдна.

Деймън се пресегна през мен и бавно отмести ръката ми от колана. В тясното купе нямаше накъде да се дръпна и преди да успея да му възразя, той вече теглеше колана, за да го закопчае от другата страна на седалката ми. Брадичката му, а след това и устните му докоснаха бузата ми. Допирът беше кратък и съвсем несъзнателен, дори случаен, но въпреки това дъхът ми секна.

Той прекара колана пред тялото ми и когато понечи да го закопчае, кокалчетата на пръстите му се отъркаха в корема ми. Подскочих като ужилена. Той вдигна стреснато глава. Аз също се изненадах от реакцията си.

Бяхме толкова близо един до друг, че устните ни почти се докосваха. Дъхът му ме галеше, топъл и сладък. Опияняващ. Той сведе поглед към устните ми и сърцето ми започна да бие като лудо в гърдите.

Имах чувството, че цяла вечност стояхме така.

А после той щракна колана и се облегна на седалката. Дишаше учестено. Ръцете му стиснаха волана. Минаха няколко напрегнати минути, а аз все още трябваше да си повтарям да вдишвам и да издишвам, за да дишам нормално.

Без да каже нито дума, той запали двигателя и потегли. През целия път в колата цареше тягостно и мъчително мълчание. Исках да му благодаря отново и да го питам какво смята да прави със Саймън, но усещах, че това няма да се приеме добре.

Вместо да си правя експерименти, отпуснах глава назад и се направих на заспала.

— Кити? — каза той някъде по средата на пътя към къщи.

Престорих се, че не съм чула. Съзнавах, че се държа детински, но не знаех какво да кажа. Не можех да го разбера. Беше пълна мистерия. Всяко негово действие противоречеше на предишното. Усещах погледа му и ми беше неимоверно трудно да не му обръщам внимание. Точно колкото трудно ми беше да пренебрегна това, което се случваше помежду ни, каквото и да бе то.

— По дяволите! — извика Деймън и рязко натисна спирачки.

Стреснах се и отворих очи. По средата на пътя стоеше мъж. Колата занесе и спря. Полетях напред, коланът се вряза в рамото ми и веднага ме върна обратно. После колата просто угасна — двигател, светлини, всичко.

Деймън заговори на онзи странен, мелодичен език, които бях чула, когато арумианецът ме нападна пред библиотеката.

Уличното осветление беше достатъчно силно, за да разпозная мъжа, който стоеше пред колата. Беше облечен със същите тъмни джинси и кожено яке и носеше същите огромни слънчеви очила, както когато го видях пред витрината на магазина за дрехи. Изведнъж до него се появи друг мъж, почти същия на вид. Изобщо не разбрах как и откъде дойде. Беше като сянка, която някак се плъзна откъм дърветата. После мъжете станаха трима. Стояха на пътя, гледаха ни и не помръдваха.

— Деймън? — прошепнах, вцепенена. Сърцето ми сякаш биеше в гърлото ми. — Какви са тия хора?

Ярка, ослепително бяла светлина озари очите му.

— Арумианци.