Боримир Фурнаджиев — Бари
Коньовица — квартал по поръчка (6)

5. Кристина, сръбкинята

(Здравко Чолич — всяка колекция го заслужава)

 

Тази история разтърси тогава Любо и той винаги, когато се връща към нея, го прави с една много мила топлота, характерна за мъже, имали връзки с много жени. Мъже, които са познали и болката от раздели и самотни нощи. От срещата тогава в кръчмата, той чул една история от устата на това красиво и зряло момиче, което всеки мъж би пожелал. Но не и Графа. Той искал просто да й помогне.

В тия години, като че от нищото за нас българите, в съседна Сърбия започна икономическа криза и вътреособици, които на нас не ни бяха много ясни. Може би дори гражданска война на етническа основа. Международните сили поставиха държавата в икономическа изолация. Снабдяването беше силно намаляло. Обикновеният човек страдаше от недостиг на храна, лекарства и ежедневно необходимите продукти. Разви се веднага черната борса и границата между нашите две страни стана удобна за прехвърляне на стоки.

Международните сили, разбира се, не бяха глупави и пазеха строго на всяка митница.

Това всичко на Графа му беше мътно като информация и подобна лекция му била изнесена от тази жена тогава там, в „Сивият кон“. Молбата й била следната. Той една нощ след три дни, в петък, да я чака на митницата. Тя щяла са прекоси сама границата и той просто да я вземе от паркинга и докара с кола до София. Просто и ясно. Той я чака, докарва и тя му плаща за услугата 100 марки. Германски. Тогава това бяха много пари. Кой не би се съгласил?

Защо точно Любо ли? Тя много го харесвала, а и знаела, че той може всичко. Като неформалният лидер в една махала. Другото, което на първата среща премълчала сръбкинята, нашият го разбрал ден преди петъка. Защото до петъка той направил една от най-бързите си офанзиви към жена. Много му харесала тази млада жена. Била около 26–27 годишна, с едно меко и естествено желание, което имат сръбкините. С оня лек привкус на сексуална готовност, която излъчват всичките техни музикални видеоклипове. Още вечерта след първия разговор той я поканил на вечеря. Тя се съгласила, но да бъде някъде не в центъра. И се разбрали той да я чака в ресторанта пред гарата. След като купил цветя и вече изпушвал третата си цигара пред ресторанта, той видял девойката в един камион. Тя много ловко паркирала този немалък автомобил на улицата, заключила го внимателно, оправила светлата си рокля, изненадващо чиста, и се запътила към ресторанта. Това доста впечатлило нашия и той решил да пита все пак, но по-късно. Вечерята преминала хубаво и по балкански с ракия, мешана скара, с вино и цигари. Достигнала се една емоционална близост на откровение. Любо не предприемал нищо по-агресивно. Просто слушал. А имало какво да научи. В съседната държава всъщност се водела необявена война. И двете страни имали свое кредо, доводи и претенции. Лошото е, че страдал обикновеният човек. Умирали хора. Убили брата на Кристина в провинцията Косово. Баща нямала. Само майка и роднини, които разчитали на нея. И тя припечелвала от търговия. Някои я наричали черна. Те оцелявали. Искала от Любо тази услуга срещу заплащане. Тя щяла да пътува с камиона. Онзи отвън, натоварен с обикновени продукти. Той — след нея. Тя щяла да остави камиона в Сърбия, а той да я прибере до София.

Вечерта преминала бързо и неусетно, говорили много. Графа не пропуснал да й развие две-три теории от неговите, изпитана марка за „сваляне“. Тя също много говорила и се смяла. С онзи звънлив смях на млада жена, още девойка, който кара много сърца да трепват в чувства. Следващите дни минали бързо. В петък вечерта всичко било наред. Кристина шофирала удивително бързо и за двадесет минути пристигнали на границата. Митницата била задръстена с коли. Камионът се наредил на опашка, а нашият гарирал на паркинга. Качил се в кабината и дълго говорили за различни неща от живота. Времето не помръдвало. Минавало полунощ, към два часа Кристина нежно го целунала, вече близостта им била стигнала дотам, нежно поставила глава на рамото му за минута. Любо усетил твърдите й гърди до тялото си, но като никога нищо еротично не изпитал в този момент. За чувствата, които бушували в него, и до днес нищо не споменава. Тя го помолила да я чака в колата поне два часа, щяла да се върне при него. Сега да слезнел, защото ставало два часът и братовчед й трябвало да се яви от Сръбско. Нашият слязъл и от колата си виждал движението и на нашите митничари, и на войниците от европейските сили. Макар и късно, ония проверявали усърдно всеки камион. В един момент настъпило някакво раздвижване, двата буса пред Кристина започнали да правят безсмислени маневри. Напред-назад докато задръстили движението и в двете посоки. В един момент с пълна газ Кристина потеглила към бариерите. Войници и граничари се разбягали. Проехтели изстрели. Без да спира, камионът счупил двете бариери и продължил в Сърбия. Чул се вой на сирени, викове, настъпила суматоха. Раздвижили се коли, митничарски, полицейски и всякакви други. Нашият бръкнал в джоба си за цигара, като се чудел какво да прави. Ситуацията приличала на екшън, ама с истински герои. В това време напипал хартия в джоба си. Писмо. Когато го прегръщала, Кристина явно го пъхнала там.

Нашият не е от страхливите, но тоя път му се свил стомахът. На бележката не пишело обаче нещо особено.

„Любомир, пишела девойката, благодаря ти. Парите ще ти ги платят еди-къде си, утре. Не ме чакай, за да не загазиш. Извинявай, че не ти казах истината. Много те харесвам“. Подпис: Кристина. И отдолу добавено „Като мъж ставаш за всичко, верни са слуховете в твоята Коньовица. К.“

Графа се раздразнил, но осъзнал, че там вече няма работа и леко-леко се измъкнал. След половин час бил вкъщи, но до сутринта не мигнал. Препрочитал бележката и изпушил пакет цигари. Не изчакал денят да започне и отпрашил към посочения адрес. Лесно го намерил, бил в Западния парк: блок, вход, всичко. При позвъняването зад шпионката се чул шепот и говор на хора. Отворил му брадясал мъж и без звук го поканил да влезе. Вътре имало няколко мъже. Царяла напрегната тишина. Отброили му сто марки и го погледнали въпросително, да си ходи. Никой не говорел. Правели явно конспирация. Графа се ядосал:

— Вижте, приятели — прокашлял гласа си той, — не съм дошъл за парите. Вашето момиче ме трогна с това, което прави. Вие знаете кой съм. Оная вечер вие двамата — посочил двама от хората — бяхте на другата маса в кръчмата. Запомних ви. Пиехте мастика, по четири изпихте и не повишихте глас. Затова ви запомних. Какво става с Кристина?

Тогава един от мъжете се приближил до Графа и го погледнал в очите. Бил висок, с широки рамене, но добър поглед. Нашият също обаче бил скроен незле и с хубав профил. Двамата мъже стояли в един незнаен хол, гледали се мълчаливо и сърбинът промълвил:

— Няма я Кристина. Ти, друже, не гледаш ли телевизия? Снощи е загинала. Убили са я европейците. Не шиптари, не бандити. Европа я затри.

На Любо му се подкосили краката. Седнал и почувствал, че му се повръща. Нямало думи в стаята. Само гадно мълчание — дето се лепи по дрехите и пада тежко по пода. Като мръсни парцали с грес. Нямало какво да се каже. Тръгнал си и не се обърнал повече. Знаел, че за последен пън вижда тези хора — балканци, славяни и комшии. Каквито и да били, каквото и да правели, нищо не плащало един живот. Седнал в колата и на този зрял мъж му се приплакало. Ей така, отведнъж. И си спомнил предишната нощ. Разговорите с Кристина. Казват, че човек си предусещал смъртта. Едва ли е така. Нали тогава щяхме да я предотвратяваме. Но това, което Кристина говорела като монолог, се запечатало в съзнанието на Любо за цял живот. Той ни го каза по-късно така:

Това е мислило едно красиво момиче, зряла жена на 26 години

„Животът е като една казарма. Щеш не щеш, имаш дневен режим. Какво се прави в казармата? Сутрин се става, закуска, учение, стрелби и прочее. Следобед — чистене на оръжието, строева и пак отново — проверки, дежурства. Но има в устава един час, наречен «лично време». Дали якичка ще зашиеш, писмо на мама ще напишеш или на любимата, това си е твое време. Така е и в живота: работа, деца, болести, безпаричие, дори война. Но трябва, ако си човек, ако искаш да оцелееш и животът да не те смаже, да имаш всеки ден, ама всеки ден, един час лично време. Твой час. Не на мъжа, не на децата. Дали, каже, ще пиеш след работа с колежки, или ще се шляеш по магазините на града, е твой избор. Но този час е твой. На никого не трябва да позволяваш да ти го отнеме. Нека да сумти свекървата и да завижда етървата. Ти просто живей твоя един час на ден, както ти желаеш. Превърни се за час в онова момиче от детството с ожулените колена. Или гимназистката, тръгваща за първа среща. Обикаляй познати места, хвърляй камъчета в реката, дишай твоя въздух. Бъди личност“.

Никой от тайфата не беше виждал Графа толкова дълбоко трогнат, когато ни разказваше това. Явно обичаше това момиче. Дали защото не беше го притежавал? Или защото тя беше различна? Една непозната различна жена.

Теория за мъжкарите

Графа казва така:

„Господ, когато направил земята и я населил с различни твари, дошло време и за хората. Това за Адам и Ева не било вярно. Господ си бил направил много хора — и мъже, и жени. Да се плодят, множат и величаят името Господне. Както пишело в Библията. Обаче Господ, като умен човек, за да не се губи време, направо си бил направил хората, нали са негови чада, по професии и задължения. И започнал да ги ръси по земята. Като върху пица. С две шепи посипал орачи, три шепи овчари, по малко шивачи, готвачи и прочее. И жени. Колкото мъже, толкова и жени. Обаче му се видяла постна тая Земя. И се сетил за солта. То си има и такъв лаф — «солта на земята». Е, ми тия били ебачите. Тях сипвал по малко, да не пресоли пицата. Той всъщност я пресолил в началото. В краищата, наречени Содом и Гомор. И там, естествено, пицата прегоряла. Но това е друга история. Основният извод бил:

Над Коноьовица са изсипали три-четири зрънца от тия баш майсторите, мъжкарите. Е, разбира се, ние сме били това начело с него Графа. И какво следва от това, че тия мъже не били за една жена? Тяхната роля била да осоляват голямо парче от пицата. Да е вкусно на всички. Особено най-меките места към средата, тоест най-хубавите жени. Щото и хубавата жена си е била създадена от бога да радва много мъже. А не само един, който да я затвори като онази девица Калиопа (намигване, че знаем Яворов), да линее горката. Ми тя си е за нас, к’во лошо? А не някой ревнивец, да я тормози. Той затова и Любо още не бил женен. За да може да изпълнява Божията воля. Да прави много жени щастливи. Такъв си бил жалостив и с добро, широко сърце.“

Край на теорията.

* * *

В това повествование се говори предимно за Любо Графа, макар че авторът не искаше да е така. Само че както и да се завърти действието, той се явява. Защото и сега е жив и здрав, от плът и кръв. Малко над петдесетте и живее в Западния парк. Телефонът му е … който трябва и която иска, го знае.

Всъщност Любо говореше малко за работата си. Той работеше по едно време в един институт в отдел за продажби. И този институт не знае какво загуби, като напусна нашият човек. Само той можеше да пробута такава некачествена стока на някого, и то в чужбина, пък било то и азиатска република.

Как го правеше тоя номер, беше тайна на Графа и отчасти на махалата. А тайната беше проста. Той беше поставил две условия на своя шеф. Да ходи на място в предприятието или държавата, която трябваше да закупи продукцията, и второто условие — да бъде сам на преговорите. Още се помнят ударите му, когато едно предприятие в едно родопско село с 400 къщи купи 500 разпределителни кутии за кабелна телевизия. В селото имаше 50 телевизора, хващаха се две програми с антена, а хората бяха утрепани от работа с тютюна, така че вечер пиеха по една ракия и заспиваха в девет. И там Графа след двудневен престой продаде залежалата стока, и то на цена като за чужбина. Как го направи тоя номер, се разбра по-късно.

Беше пристигнал в селото и право при кмета. А то кметица. Млада, леко пълна и руса, руса, та чак бяла. Нашият преглътнал на сухо и веднага прехвърлил моделите за успех. Модел първи с цветята отпадал. Тук хората били кибритлии и можело и до крамола да се стигне. От втори до осми прийом били приложими за големия град. Като гледал, Любо трябвало да приложи дванайсети вариант. С малко изменение. И така постъпил.

Попитал веднага за мъжа. Девойката кметица се изчервила и казала, че той е в Турция на гурбет. От шест месеца. Нашият веднага пристъпил към въпроса директно. Той искал да помогне. Ако тия неща се купели от селото, щяло да има комисионна за нея. И заводът, не той, щял да я покани в София на екскурзия. Той можел само да й бъде гид. Да я придружи до Копитото, Панчарево и Банкя. И до Рилския манастир. Ако иска само. Той не се натрапвал, това било фирмена политика. А тези разпределителни кутии били не само за телевизия. В тях можело да се постави микрофон и тя, кметицата, можела да знае във всяка къща какво се говори. Било нечестно, но щяла да знае само тя. А честно ли е да им сменят имената на тия хубави хора? Ето тя, кметица, че ако тя била в София, направо в телевизията щяла да чете новините на два езика. И с тая хубост…

Какво е станало после, Любо мълчи — първи закон на махалата — „Тарикат мъж не писка“, но всички разпределителни кутии били изкупени и монтирани по къщите по заповед на кметицата. Тези черни кутии по-късно действително послужили за кабелна телевизия, но чак след десет години.

С тази кметица Графа изкара поредната си връзка и само разстоянието и връщането на мъжа й го лиши от едни хубави посещения на тази жена в столицата на два-три месеца. Но веднъж и той й помогнал в нужда и в тази случка взе участие и журналистът Боби Б. Тогава бяха времената на първите дискотеки у нас. Който имаше мощна уредба и музика, се хващаше да озвучава сватби, колективни и другарски срещи и прочее. Журналистът Боби Б. ходеше и по провинцията. Уговаряше си сватби и добре печелеше.

Когато Графа ходеше с кметицата, той винаги се показваше кавалер, плащаше, черпеше и купуваше нейния билет за рейса, когато тя идваше до София на „семинар“. Много „семинар“ беше, много нещо. В един момент се наложи някакви пари да се платят някъде. Тя поиска от Любо назаем и после ги върна жената.

Графа нямаше, но затова беше тартор, защото като обещаеше, че ще ги даде след една седмица, „щото в банката правели инвентаризация“, той държеше на думата си. Въпросът беше как да ги намери тия 1000 лева. Този въпрос се обсъди една вечер на поредната сбирка в „Сивият кон“. Всички дълго мислихме как да помогнем на приятеля. Боби Б. предложи да вземе Графа за втори дисководещ. В събота правел сватба в едно село. Уговорката била за 300 лева. Щял да му ги даде. Любо се съгласил, че както казвал Остап Бендер, имало 400 сравнително честни начина да се изкарват пари. Е, той се надявал да му хрумне един от тях. И в събота тръгнали. Селото било близко до София. Чисто шопско. Викали му „айдушкото село“. Най-чистото село. Нямало една циганска къща. Причината била проста. Там хората били толкова крадливи, че циганин не се задържал. Щял да умре от глад. Но като имали пари, не се скъпели, черпели наред. Били особени на крайностите. Наблизо имало открита мина за уран. Водата била сладка. С една дума, ендемичен район. Хората се шегували, че тук се раждали или улави, или гении. Гении още нямало.

Сватбата започнала добре. Била богата сватба. Ядене и пиене на корем. И поздрави заваляли. Всеки по пет лева. На микрофона се сменяли Боби Б. и Любо. През цялото време нашият смятал оборота. А бе събирали към триста и петдесет лева, а му трябвали хиляда. А пари сватбарите имали. Само на булката накачили към петстотин лева венец на главата. Тогава от зор го споходило провидението. И без това парите били за кметицата, за лекарства нещо, на някого. И съдбата го дарила с „остър ум“ — негов лаф.

Извикал бащата на булката настрана и му казал:

— Така и така не ви казахме, но в оная черна кутия, дето свири, има вътре и камера. С нея снимаме сватбата, ако искате да я имате на видео. Един филм струва хиляда лева. Мислехме, че сте по сиромаси и да не ви засрамим пред сватовете и другата рода.

— Кой, ние ли сме сиромаси? — засегнал се оня. — Аз — казал — на дъщерята кола „Рено“ съм купил, та да ударя сватовете у земи. Така че ето ти хиляда лева и снимай. Ама повече нашите.

И по едно време Боби Б. забелязал, че хорото се вие и все към едната колона завива — все там, в колоната, гледали всички. Изместили чак масите по-наляво. Родата на булката все там кючеци друсали. Към черната кутия се пулели и физиономии правели, тях не забелязвали вече. Сватбата продължила близо два часа над уговорката. А Любо се загубил по едно време. Няколко пъти до клозета ходил и все с бащата на булката излизал от там. По ръце се държали и се смеели. И гледали другата рода така тарикатски, високомерно. Накрая си тръгнали и Графа пресметнал печалбата. Били изкарали две хиляди лева. Разделил ги по равно и заклел Боби Б. една година в тоя район да не се вясва. И никакви такива, телефони да не дава. Тогава още нямаше тази мода на визитните картички. Че може и бой да ядат, ако ги хванат.

— Е как пък измисли камера? — чудел се Боби Б. — То в телевизията няма преносими, та ние и в колоната ще я скрием.

Любо го изгледал и казал:

— От зор, така се мисли от зор. Пари има ли в България? Има! Обаче ние имаме ли? Нямаме… Живее ли ни се? Да. И к’во — просто трябва да ги намерим по сравнително честен начин. Като великия Бендер. А всички знаехме за Бендер.

* * *

Ако за англичаните стадионът е мястото за изливане на енергия, на американците е в работата, то на нас българите мястото за фукня е кръчмата, капанчето или бирарията на ъгъла. Там се развиват всички теории, там се чертаят грандиозни планове, които често свършват на другия ден до обед, но пак са си грандиозни.

Една вечер част от тайфата на Любо беше в една кръчма в Банишора. На гости на Рашо Банишореца. Тоя Рашо беше нещо като конкуренция на Любо по отношение на жените. Беше действително хубав мъж, приличаше на Джордж Харисън от оная снимка в „Белия албум“. След като ни поръча по една ракия — бяхме на негова територия — той започна отдалече да се фука и леко заяжда с Любо. Графа мълчеше и спазваше приличие до втория коняк. След като обаче Рашо го поднесе за оня случай, дето нашият висял цяла нощ в един вход заключен, и Графа го засече за двете напикавания на Банишореца, писна му и си отвори устата. Ние, компанията, най обичахме такива директни спорове, от които извличахме много житейски поуки и по-рядко грешахме. Все пак е по-гот някой преди теб да се е опарил и ти да знаеш, че „криво железо от огън навън не се рита с гуменка“.

Двамата продължиха да се заяждат взаимно и да се кодошат добронамерено и накрая се разказаха и трите случая.

Първият беше с Любо в ония високите блокове по 14 етажа, първите в началото на Красна поляна. Имал нашият там една девойка, съпруга на военен. Графа винаги е спазвал закона за собствен терен. Тогава обаче така се случило, че военният бил на учение. И учението го давали същата вечер по телевизията. И било в Сливен. И нашият решил да престъпи закона и да прекара една нощ на терена на девойката. Вечерта започнала добре — хапване, пийване и галенка. Бавна и продължителна любовна игра. И като в тъп виц към единадесет часа се позвънило. От долу, от входа. Той се заключвал. По домофона се чул гласът на съпруга — любимата да му отвори. За минута, какво ти за минута — за 12 секунди Любо се намерил на горната площадка между етажите. С дрехи и обувки в ръце, гол. Намърдал се в шахтата и се облякъл. Мъжът шумно се прибрал и нашият тихо се смъкнал към партера. Там обаче вратата на входа се оказала заключена. Било около полунощ. Все някой щял да се прибере. За жалост в този блок на военни явно нямало млади хора. До пет часа сутринта Графа изкарал между първия и втория етаж. За цял живот запомнил това. И винаги, когато го разказвал, намирал съчувствие в истинските мъже. Явно и други са попадали на негово място. Два пъти бил пишкал в мивката на шахтата, а не като Рашо в гащите да го изпусне.

Следващите два случая били на Рашо Банишореца. Отишъл той при една нежна девойка, в една къща към Западния парк. На първия етаж живеела тя, а на втория майка й, глуха вече женица. По всички правила на разказа съпругът бил на село, селото в Балкана. Нощта преминала като при „коньовичарин“, с всички подробности и екстри. Хубаво мислел Рашо си тръгне в малките часове, но се унесъл в дрямка „на един фотьойл“. Онази дрямка след добре свършената работа. И пак, както става в тъпите истории, по едно време се чуло прищракване на ключ. Било към шест сутринта. Опитът на гонен, настиган и бит любовник за секунди изстрелял тренираното му тяло към балкона. Добре че бил с дрехите си. Мъжки глас се чул в коридора. Жената тактично излязла от стаята и заговорила мъжа си в кухнята, за да даде време на Рашо. Банишореца погледнал през балкона. Отдолу имало магазин — височина 2–3 метра. Нямало изход, прекрачил през парапета и тупнал долу. В момента, когато се изправил, някой поставил ръка на рамото му.

„Е, тогава се изпуснах. Направо се напиках в крачола. Целият се подмокрих“, споделил следобеда на Любо. Бил някакъв човечец и попитал дали е отворен магазинът за цигари. Какви цигари бе, братче, помислил Рашо, аз ще умра от шубе, оня цигари търси.

Вторият случай бил още по-мръсен. На една вила в Кътина пак Банишореца замръкнал с „чуждо“. Било късна есен, дъждовно, как да се върне до София. А и мъжът на девойката бил дежурен в Кремиковци. Правили всичко, както си е. И пак, като в предвидим филм, се чул ключ в бравата. За отстъпление оставал само пътят през балкона. Там обаче, картината насираща, било високо 4–5 метра, втори етаж. Ситуацията ставала критична, тука щяло да се мре. Кътинци били ония шопи, дето пръст режат вместо нокът. На балкона нашият съзрял един кашон от телевизор, руски „Рубин“. Свил се зад него и примрял. Мъжът се мотал нещо в стаята и по едно време се отворила балконската врата. Една ръка се подала и хвърлила един фас през парапета. И докато тоя фас, като в забавен каданс пред очите на Рашо се превъртал и падал, една издайна струйка пикня се спускала по крачола му. Мъжът се мотал още малко в къщата, според Рашо били часове, и отпрашил нанякъде. Жената веднага изскочила на балкона, да види нашия. Рашо ни жив, ни умрял набързо се шмугнал в банята, позабърсал се с кърпата и хайде да го няма. Оная се молела да я оправи, била полугола и смъкнала всичко от себе си за секунда, „но кой ти гледа бе, братче“. Нашият се сурнал през полето, та час и нещо до гарата в Нови Искър. Оттогава и той никога не нарушавал правилото за собствения терен.

Дори оная вечер в кръчмата пак цитира баналната шега: комедия е, когато имаш момиче, а нямаш квартира, трагедия — имаш квартира, нямаш девойка, а трагикомедия, когато имаш и двете, а си на комсомолско събрание. Тогава в ония години Комсомолът си беше втора милиция, мърдане няма.

Любо много се кефеше нея вечер. Банишореца се беше замислил по едно време за нещо. Явно ровеше в паметта си. Като се знаеше, че поначало банишорци са „по-лабави“ в мисленето, това явно му костваше много усилия. По едно време очите на домакина светнаха и той поднесе Любо за Мавзолея.

Тогава Любо беше „забил“ едно гадже от Плевен. В един топъл летен ден се мотали по градската градина. Любо по дънки, тесни, впити в него и тениска. Тя също по блузка без нищо отдолу. Парче и половина.

А бе, плевенчанка. Натиска нашият девойчето по пейките и му се иска, та му се плаче. По едно време тя поискала да види Георги Димитров, не била влизала в Мавзолея. Нареждат се на опашката, тогава и опашка имаше за този мазохизъм, да гледаш трупа на един умрял преди години човек. На опашката се притискат, на девойчето гърдите се допират до нашия, чак ще се скъса ципът. На входа проверяващият офицер в един момент се заглежда на Любо в пакета. Ту в чатала гледал, ту в лицето се взирал, и то строго. А нашият си имаше какво да покаже. Влизат вътре, там студено, гледат мумията, Графа си държи девойчето за ръка, зер, умрелият си е там, няма да мръдне, а тази до него — топла, в плът и кръв, да я схрускаш. Излизат и същият офицер вика с един пръст Любо:

— Другарю, елате, ако обичате за справка.

На нашия му се вкиснало, нали постоянно си беше в някакво прегрешение, без да знае какво точно, и винаги си го беше шубе от милицията.

Оня го вкарва в една стая, иска му строго паспорта, разглежда го дълго и мълчаливо. Дори от време на време сравнява снимката с лицето. На Любо му се припикало от зор.

Офицерът започнал строго:

— Е, сега, какво правим, а другарю Димитров? И вие със същото име като Вожда и Учителя, а какво, провокации ли? Мирише на диверсия май…

На нашия му затреперила брадичката:

— А-а, какви провокации, другарю полковник?

Оня бил старши лейтенант, но винаги така се казваше при срещи с офицери, уж не се знаят чиновете.

— Как какви? — продължава оня строго. — Каква е тая ерекция и демонстрация на полова мощ? Всички хора сериозни, отдават почит, а вие с девойка и в ерекция. Да ви се види колко сте мъж, а? Какво ще си помислят чужденците, само вие ли сте мъж у нас? Влизате на такова място, а сте се напърчили като коч, не — като нерез, като скопен нерез. Я седнете и напишете всичко как е било.

— Ама, кое как е? — на Любо му се сковало ченето. — Нищо не съм направил. То си е природа, пикаеше ми се. От уважение към другаря Димитров се бях отлабил — затепвал Графа.

— А, така значи, пикае ти се. Сега ще ти се и присере — продължил милиционерът ледено. — Сядай и пиши или по-точно, я подпиши това предупреждение и оттук направо у вас. Ако ни потрябваш, колегите от районното ще те приберат… тоест ще те поканят за малка справка. И подал един лист на Любо. Той видял трите си имена отгоре и два-три реда и подписал, без да чете.

— Свободен сте и чакайте справка от районното — казал оня и подал паспорта.

Настроението било развалено за дни. Не знаел какво е направил, какво е подписал, но знаел, че милицията знае всичко и ако не подпише сега, ще го намерят отново. Чудил се каква е разликата между нерез, коч и скопен нерез. Май че скопеният нерез си е бил обикновен шопар, ама не бил сигурен. Щом казва милицията, а тя знае, сигурно е такъв.

Историята има и продължение. Вечерта в „Сивият кон“ към девет влязъл Рашо Банишореца и поздравил компанията. Обърнал се към Любо и попитал:

— А бе, Графе, защо си лъгал така за мен?

— Какво бе, Рашо? Знаеш, че съм мъжкар и не говоря зад гърба на никого. Аз се бия лице в лице — казал Любо. Днес явно нямал добър ден.

— Как да не си говорил, даже си написал и донос срещу мен в милицията. Работата е сериозна.

Работата ставала дебела. Любо чак се изпотил. Банишореца продължил:

— Говорил си зад гърба ми лъжи бе, Графе, а уж сме приятели. Казал си, че ми е 32 сантиметра. Не е верно, само 23 сенти е. И друго си писал. Ето ти подписа — и извадил един документ.

„Аз, долуподписаният Любомир и така нататък, от Коньовица, заявявам пред народната милиция, че Рашо Банишореца е пич над мен и по всяко време може да получи половината от пиенето ми, в която и да е кръчма. А аз съм само «развеждач», «плащач» и «изпращач» на девойките за разлика от Рашо, който е най-паче е…ч. Подпис.“

И хвърлил хартията на масата. Всички се втренчили и зачели. Вярно било.

— Ей, мама ти! — ударил Любо по масата. — Брат ти ли беше днеска на Мавзолея, мама ви банишорска? А бе нещо ми се видя познат, ама нали беше катаджия на Княжево.

— А бе беше, обаче нали те прецака, хайде сега черпи, че ти пресъхна гърлото, нали?

— Мен и гъзът ми пресъхна там, ама ще черпя — отвърна Любо и повика Мими сервитьорката за още пиене. Вечерта продължи с много разговори и шеги. Графа уж говореше и се смееше, но му беше нещо криво. И му личеше, че мисли. Той като мислеше, една малка бръчка, вертикална, се появяваше между веждите му. И дигаше веждите, които се закръгляха. Ставаше хем гяволит, хем смешен, но никой не смееше да му го каже.

— Ти пък си си попикавал четката за зъби — ни в клин, ни в ръкав изтърси Любо по едно време. Явно много яко беше мислил и премятал през ума си неща и случки с Рашо.

— Е, на всеки може да се случи — не отрече Рашо.

Ситуацията е следната. Вечер. Звънват ти да излезеш към полунощ, щото нещо някъде става — има купон. Ти си миеш зъбите, може ли без това? Обаче ти се пикае. Знайно е, че 80% от мъжете при удобен случай пикаят в мивката. И Рашо — защото това станало с Рашо. Мие зъби той и пуска една вода. Пуснал водата, та станали две води. И като трябвало да си изплакне четката, то к’во — попикал я. Станало му смешно и по-късно го разказал на един авер.

За тая случка го поднесе Любо.

— Е, ми като е голям дедовият, то мивката си идва малка — контрираше Раши и тая вечер Банишора и Коньовица бяха 1:1.

* * *

Всъщност между Коньовица и Банишора, както се твърдеше ония години, никога не е имало някаква гадна вражда или по-сериозни инциденти. Легенди са слуховете, че в реката редовно са падали бойци и от двете страни при поредните сбивания. Вярно, че на моста на „Опълченска“ спукаха главата на Симо Рендето с парче тухла и той падна, обаче падна не в канала, а се сурна по насипа. Вярно, че се оваля в лайната от снощните пияници, и то естествено банишорци, но това беше, защото седмица по-рано открадна стария запорожец на Вельовия баща. И не само го открадна, да се повози, но сгази три кокошки и се блъсна в оградата на оная къща, дето е живял Алеко Константинов. И когато милицията го подгонила, но не го хванала, той пуснал слуха, че колата си я бил карал Вельо. И цялата история се случила, защото Вельо имал да му връща три лева, дето нашият му дал, за да излезе с Юлия. Проблемът бил и в колата, щото кражбата била в рамките на две улици за сплашване и в това, че след като сгазил кокошките и побягнал, след няколко метра се върнал, взел убитите птици и с бърз бяг се спасил през реката към къщите по „Симеон“. За тия три кокошки после му спукаха главата, защото не можаха да го хванат и само го замеряха с тухли и хоросан, доста подло използвайки, че Банишора е по-високо. Що се отнася до Юлия, всички от нас искаха да спят с нея, първо, защото ставаше за всичко, и второ, защото беше от другата, вражеска махала. Всъщност там се прояви Боби Б., който направи голям жест за онова време — подари една малка плоча на Битълсите — оная с „Help“ и „I’m down“, но и Юлия му се отблагодари. Тогава за един сингъл направо си се печелеше едно чукане. А не да се лъже, че тогава само се е ходело хванати за ръка. Имаше си и любов, и секс, и всичко.

Такива бяха тогава нещата.