Боримир Фурнаджиев — Бари
Коньовица — квартал по поръчка (5)

4. Асен Ловеца

(„Кинкс“, „Ху“ и ’сичко на Дженис Джоплин)

 

Любо Графа винаги обичаше да ни представя нови приятели. През лятото на 197… в „Сивият кон“ се появи неговият приятел Асен — Ацо Ловеца. Викаха му и Кинкса, защото беше маниак на тая група и на „Ху“.

Любо разправяше, че това е единственият ловец, който не лъже за разни ловджийски работи, а само когато имал вземане-даване с гаджета, можел да пусне по един-два лафа така, просто за адет.

Ситен Боре се сети, че този Ацо е същият оня, дето през пролетта за една вечер бил целунал момиче на първа среща, час по-късно набил трима души и нещо с милицията се набъркал. Носеха се слухове за стрелба и гонитба, но нещата бяха мътни. Това беше същият Асен, дето продал една улична котка за сто лева на една чехкиня зимата, пробутвайки я за рядка порода. А номера той го бил чел по книгите. Хващаш една котка през зимата. Затваряш я в клетка на балкона на минус десет градуса и я държиш доволно яко време. Обаче я храниш с месо и сирене. От студа на нея козината й се сгъстява, от обездвижването надебелява и става с лъскав, мазен косъм. Казваш, че е рядка сибирска порода и готово. Правеше го тоя номер два-три пъти, когато имаше жени, които търсят котки. Тия жени бяха най-често у нас по линията на СИВ. Там работеха мъжете им, чехи, унгарци и живееха по едно време около „Руски паметник“.

Освен това Графа разказа и другата случка. Тоя Ацо качва една готина мадама, ама много готина, на мотора — имал мотор — и я кара в Кътина. В къщата на един авер да свършат работа. Тогава в това шопско село до Курило нямаше вили, само здрави селски къщи. И до къщата — сайвант със сено. Та качва Асен гаджето в сайванта на сеното, отгоре под покрива. Тя била пет години по-голяма от него и си знаела за к’во я водят, че кафето е после и цигарката после и прочее. Та без да се мотат, започват хубава, здрава любов. Тя отгоре, той под нея, а бе — мани.

И по едно време, разправял Ацо, като било гаджето отгоре, като започнало да се извива, гърби, пуф-паф, а бе все едно ток я треснал. А то вярно, една жица да се проточи в сайванта и онази, милата, като маа ръцете, да я докосва. И то няколко пъти, щото не се усещала. От Ацовото действане. Такава гръчня не бил виждал, хвалеше се Ацо.

— Аре стига, бе! — кодошели го другите. — Теб не те ли тресна тока?

— А-а, как ще ме фане, бех с презерватив!

(Така беше с разказите тогава.)

И друго казваше тоя Ацо. Кога една жена те е възбудила истински?

Когато като я погледнеш, ти затракат зъбите. На него така му затракали тогава на тавана, че му кънтяла главата. Като разпиляла онези дълги коси в сеното онази красива жена. Гола жена с дълги, лъскави коси в сено. К’во да говорим повече? Какво му трябва на един мъж, за да лудне? И да затрака целият? Чак започнал да си стиска зъбите и правил не чак толкова мили физиономии. Стискал, все едно има вода в устата, кокорел се и дори тайно се ощипал по задника, да се успокои. Добре че е бил в началото в гръб с девойката, та да се осефери малко.

(Това беше отклонение, за да стане ясно, че Ацо беше пич.)

И така. Нея вечер те, нещата, се изясниха, защото сам Асен ги разказа. А той ги разказа, за да влезе в нашата тайфа. А искаше да влезе, защото му трябваше опитът на Любо, за да му помогнел. И то да му помогнел пак по женската част. В смисъл как да „избега“ от Жана, но така, че да не я обиди. Когато Графа трябваше да помогне, винаги ставаше сериозен. Поръчваше си едно коняче „Екстра“ — 48 стотинки. („Плиската“ беше 1 лев и 1 стотинка и беше за баровци.)

И тая вечер двамата с Асен седнаха на една маса и нещо говореха. Първо говореше Ацо, а Любо кимаше. После Любо говореше, а Ацо кимаше. Не само кимаше, но и вдигаше вежди, което значеше, че е впечатлен и се поставя в плана на Графа, какъвто и да беше той — дори и грешен.

По-късно двамата се присъединиха към компанията и пъзелът започна да се реди. Ацо ставаше един от нашите.

* * *

Пролетта на същата година Асен се влюбва в Жана. Това беше една Жана от „Лайош Кошут“ до цигарената фабрика. Една Жана, дето беше много хубава, както може да бъде хубава жена на 21 години. Макар Ацо да живееше срещу стария цирк на „Позитано“, беше видял Жана около „Македония“ — площада, седмици преди това. Като се прескочат две-три седмици обходни маневри, съгледвачи и събиране на информация от верни махленци, една вечер Ацо и Жана осъмват, т.е. се засвечеряват на една пейка в градинката на „Лайош Кошут“. Ачо имаше приказка, а и скоро беше ходил на някаква сказка на един руснак (той тогава тренираше жиу-жицу, нещо като карате и самбо), та беше пълен с лафове за омайване.

Та нея вечер — както казват бургазлии — Ачо беше във вихъра си. Красиво момиче до теб, сто грама коняк „Екстра“ в джоба — за всеки случай — цигарки, топла пролетна вечер, здрава пейка само без две дъски за облягане, но и една стига — к’во му трябва на човек повече. А и хронична ерекция, щото Жана се допираше до Ацо, уж случайно, с онези твърди гърди, без сутиен естествено, от което на всеки нормален мъж му ставаше лошо. Още повече че говореха за сериозни неща. Ацо говореше за „точките на живота“. Дето оня, руснакът професор, ги изнесъл на сказката във ВИФ.

К’во професор, направо академик бил и само нашият му бил задал въпрос и научил всичко. А то било, че по тялото имало точки на живота. И ако ги знаеш и ги набараш, и разтриеш, всичко минавало. И дори да си болен от’секъде, пак минавало. Само трябвало леко да ги масажираш и това е. Нищо друго. Човек трябвало само да знае как да диша като йогите и да се оставел някой да го масажира по точките. Щото човек така се отпускал, че дишало цялото му тяло. И му ставало много хубаво. По-хубаво и от оная работа.

— И от оная работа? — питала Жана и уж случайно пак се допирала до Ацо.

Нашият вече се потял и започвал да затепва и думите.

А бе да, дори от оная работа, ама като се комбинирали масажът на точките на живота и оная работа, ставало страшно и не ’секоя жена можела да издържи. Само истинските жени. Дори и професорът го казал, а той бил известен кенефотерапевт.

— Какъв терапевт? — наострила уши Жана, защото думата нещо я смутила.

Нашият обаче запазил присъствие, нали е коньовичарин, и обяснил, че това не било нещо там дето било кинезо-, а си било кенефо-. Да, но не идвало от другата дума, турската, а от английската „кен“, дето значело мога.

Знаенето и на английска дума съвсем шашнало Жана. Това да знаеш английска дума си значело, че знаеш и други думи. И то като се знаят и други думи, направо можеш да си говориш с някой англичанин. А и с друг чужденец дори можеш да си говориш, какво му е на чужденеца повече от нас. И той говори. Ми то това си било направо велико. А и като слушаш какво е слушал Ацо, направо тоя пич бил божествен. Така му казала Жана: „Ти си божествен“.

Нашият не се смятал за божествен. В момента бил възбуден и преодолял психологическата бариера на 197…, прегърнал Жана и я целунал. И то в устата. Половината небе се сринало върху него. А и тия твърди гърди, дето тя допирала до него — станало нещо велико.

Само че като в лош филм се явил и отрицателен герой. И то не сам, а трима. Тия тримата били махленските хъшлаци, дето в тая градинка се събирали вечер, дрънкали на китара, пушели, пиели коняк и гледали с кого да се сбият. Единият живеел на същата улица и всички момичета по принцип си били негови. Само че те не знаели, че Асен наистина тренирал ония спортове на „Славия“ — ей така, за кеф. И по познатия сценарий след два-три лафа „А бе кой си ти, бе?“ и „Дай една цигара!“, станал един бърз бой или търкал, както му казваше Ацо. На единия — шамар, на другия — ритник в слабините, а третия — с шут отзад, за една-две минути нашият ги разхвърлял. Само че вечерта била развалена. Двамата с Жана тръгнали, той да я изпрати като кавалер. Изпраща я нашият до входа, още страстни целувки, леко обарване по циците и дотук. Тръгва надолу към „Ботев“, обаче ония тримата го чакали в тъмното с камъни. Не смеят да го наближат, а го замерват. Обаче, като във филм на Белмондо, последна идва милицията. Ония замерват и чупят прозорец на първия етаж и падат стъкла на москвича на милицията. А това не се прощава. Милицията спира колата, скача, били две милиции, тоест двама милиционери и подгонват и ония тримата, но и нашия искат да хванат. Само че, който не си е имал работа с милицията, той не знае, че тя: първо арестува, после бие, после на партийния в завода и на ОФ-то в квартала и става напечено.

„А бе бегане му е майката“, си казал Ацо и хукнал по „Ботев“, свил по „Солунска“ и драснал към киното. Едната милиция хукнала по него и като изостанала, извикала: „Стой, ще стрелям!“ И тук сгрешила. Щото кипнала кръвта на Ацо. Спрял, обърнал се и извикал: „И аз“. И стрелял. Тук трябва да се поясни, че още от дете Асен имал влечение към всякакви видове самоделни пушки и бомбички. Сам ги правеше от сяра, калиев перманганат и бронз и всякакви такива неща. Та тая вечер имал един обикновен тапишник — от едно стрелбище го бил спечелил. И що го носел, и той не знаел — бил го забравил, че е у него. Но сега, като му причерняло, извадил го и гръмнал. Оня от милицията се сурнал на асфалта, шапката му хвръкнала в една локва и по логиката на гадостта точно тогава една молотовка на боклука минала, та я смачкала. Цялото това действие се развило за десет секунди, но достатъчно време нашият да разбере, че става действително напечено. Хвърлил пистолета — преценил, че като видят, че е тапешник, няма да го търсят — и така побегнал, че през уличките за една минута се намерил към цирка и от там — вкъщи. Милицията действително не го търсила. Явно са намерили пистолетчето и са минали тихомълком към версията детска работа.

* * *

След тоя случай любовта избухнала между Асен и Жана. Два-три месеца било хубаво. Обаче Жана била много ревнива. Все искала нашият да е с нея. А той точно ставал ловец. Чакал неделята с нетърпение да ходи на лов с приятели, дето имали и билети, и пушки. И той намерил пушка, незаконна, и кръвта му кипяла. Само истински почитател на каквото и да е хоби можел да го разбере. Изобщо на един мъж между 21 и 30 години не му се мислело за по-сериозна връзка. И когато вече му омръзнала тая работа, потърсил Любо.

— Щото поне да имаше нещо по-сериозно — казал на Графа, — да не те е яд. А то само разходки и държане на ръце. Е, и малко галене. И после какво? В банята — сам. И като загубиш образа, посягаш към шампоана на сестра си. (На тия шампоани имаше по една красива женска глава.) Верно, красива, ама като затвориш очи, не стига. А Жана се дърпа. И после губиш образ.

Любо кимал глава. Тогава всички знаехме какво е да загубиш образ. Така беше. Нямаше „Плейбой“.

* * *

Графа мисли няколко дни и измисли нещо. Тъй като нямаше много опит с ловджии (Любо беше ловец на сърца), трябваше да се предприемат бързи действия с цел тоталното омаскаряване на Ацо и сриването на неговия образ до ниво никоя жена да не иска такъв мъж. Мъж ловец, дето го няма събота и неделя вкъщи да се върти в кухнята, да пазарува и да готви — защо не? Изобщо да се върти до гъза на жена си, такъв мъж не е „първа тръпка“ за съпруг.

Планът беше да вземат Жана един ден на лов. Денят трябва да е дъждовен, кален, студен и гладен. Да се забрави храната, а да се види пиене. И като види тя, че това я чака цял живот, да го отпише тоя мъж.

* * *

За всяко действие Любо се подготвяше старателно и сам. И за тази работа, да спаси приятел, той вече имаше план. Първо, хвана едно улично куче, което се моташе пред „Сивият кон“. То беше глухо, мързеливо и кльощаво. Всяко ухо имаше своя посока на движение и в много моменти, като го погледне човек, приличаше на „джадай“, едно същество от едни комикси, по-късно филмирано в „Междузвездни войни“. А беше и леко куцо с предния крак и се движеше много интересно — като крива джанта. Месец преди това се разбра, че е глухо и донякъде сляпо, защото, като подгони една котка по „Позитано“, котката сви рязко и това псе се прасна в една дъска от тарабата на къщата на Васко и си счупи предната лапа. Васко доктора тогава му постави бинт и една дъсчица като шина, та кракът зарасна. Кучето търчеше не зле за тия си дадености.

Та това куче хвана Любо и го прибра при себе си. Какво го хранеше и поеше не се знаеше, но това псе заглади косъма и се държеше някак странно.

В същото време Ацо подготвяше почвата, като увещаваше Жана да дойде с него на лов. Защото ловът бил неговият живот и ако някой го обичал, трябвало да са заедно. На Жана мераците й бяха съвсем други, но явно беше решила да се пребори и с това чудо — хобито на любимия.

В един изненадващо студен и дъждовен за септември ден, Любо каза, че сега е моментът. И Ацо, и приятелката му да бъдели в пет часа сутринта на гарата на Захарна фабрика. Освен това Ацо да носел ония двеста лева, че той Графа му бил намерил куче — белгийско гонче, много рядка порода.

Първите два хода били направени. Жана се вбесила, че в събота, в пет сутринта, трябвало да бъде на майната си и второ, че той, Ацо, бил луд да дава пари за куче и то такава сума. А времето било още по-дъждовно. Валяло вече три дни и всичко било кал.

Така или иначе в този събота ден в пет сутринта тримата се срещнали. Любо бил любезен, подал синджира на кучето и Асен му платил 200 лева. Още в първия миг между Жана и песа се породили чувства на неприязън и средна по сила омраза. Кучето, което Любо нарекъл с гръмкото име Рекс, се опитало да я ухапе по крака. После се отръскало и я напръскало с капки мръсна вода. За финал се дърпало като щуро и не искало да се качи на влака. По-късно в купето било много неспокойно, дори агресивно. Лижело всичките седалки, душело и дори се зъбело на хората по коридора през стъклото. На Жана настроението било под нулата. Вече виждала, че този човек до нея, Ацо, бил влюбен във всичко друго, но не и в нея. А и това гадно псе. Излязла в коридора да пуши една цигара. Искало й се сега да слезе и скъса с Асен, но не знаела дори накъде пътува. А не знаела, защото Графа казвал, че е тайна къде отиват, защото можели да чуят и други ловци. Вътре в купето Ацо попитал шепнешком:

— А бе, Любо, к’во е т’ва куче, бе? Не е ли оня помияр пред кръчмата, само че охранен и много агресивен?

— Той е — отвърнал Графа, — а е агресивен, щото му давам от пет дни „Пирамем“. И ако я ухапе поне два-три пъти, си спасен. А, и да ти върна двестате лева. И Любо му подал парите. Просто се били разбрали Ацо да изглежда съвсем наивен, че се е прецакал за тоя помияр.

— Е, може само един път да я ухапе, през кеца леко да я ръфне, т’ва стига — станало му жал на Асен. Все пак той си харесвал Жана.

— А бе един път. Два-три пъти да я ръфне, к’во, кецове са това. Трябва да я бутне дори в калта — разсъждавал на глас Любо. — Ще й дадем да носи нещо месно, та псето да я ръфне и по ръката. Спокоен бъди, ваксинирал съм го.

Денят продължавал да бъде навъсен, мокър и студен. След като слезли от влака преди Перник, Любо ги повел през някакви мокри поляни и разхождал два часа за патици. Уморил жената и я отегчил до смърт. Тук клякал, там гледал дълго нещо в мократа трева, следи някакви и все мълчал.

Като надежден бъдещ бракониер Ацо имал едно чифте на приятел и една въздушна пушка за Любо. На него тоя район му бил познат и наистина се надявал да гръмне поне една патица. И наистина долу към микроязовира се видяло едно скупище от няколко птици.

— ’Сички долу! — прошепнал Ацо и двамата се пльоснали по корем. Жана и тя легнала, като се изцапала вече доволно. Пуснали кучето, което вместо да прави нещо кучешко, започнало да души торбата на Жана. В торбата имало един обелен кренвирш, мушнат от Любо. Започнало да ръфа онова псе раницата и Жана изпищяла.

— Тихо! — прошепнал тоя път Любо. — А бе, Жана, патиците чуват всичко, тихо. И чуват, и виждат от километри.

— Пикая ви аз на патиците и на лова — развикала се Жана и станала.

Птиците наистина се вдигнали във въздуха.

Кръвта на Асен кипнала, дигнал чифтето и с два изстрела свалил една патица. В тоя момент се чул изстрел и от страна на Любо, придружен от жално квичене на кучето. Жана така се стреснала от тази канонада, че се сринала по крем в мократа кална трева. Асен се затичал към язовира, а кучето, кой знае защо, дръпнало назад към хълма. От хълма обаче се чули други изстрели на ловци и горкото псе се втурнало към Жана. Тя, като видяла търчащото към нея животно с две уши в различни посоки, мокро и леко разногледо, скочила и побягнала през мократа трева. Срещу нея обаче изскочили някакви хора с пушки и тук тя пак се свлякла на земята. Вече от страх.

Картината изглеждала така: Ацо тича към язовира, Жана — наляво, Любо седи на място, кучето се щура, не знаейки от къде какво идва, от хълма се спускат още трима ловци и те стрелят по патиците. Полето ехтяло от канонадата.

Малко по-късно тримата се събрали. Ацо, сияейки, с патица в ръце; Жана, разплакана, мръсна и твърдо решена да скъса с Асен; Любо, спокоен, пуши; ловци, няколко броя, псувайки, се мотаят около язовира, а кучето, кой знае защо на сто метра от тях, гледащо уплашено.

Още на място Жана спретнала скандал, че те не са мъже, а идиоти, които не стават за нищо, егоисти и убийци. Че тя иска приятел — не да убива беззащитни птици, а човек, който си е вкъщи. Човек, спокоен и добър, а не такъв, дето ходи като алтав по блата и гори и като утрепе нещо, скача като улав, че е направил нещо голямо. Изобщо ловците били гадни мъже, егоисти и нещастници.

Тук и на Любо му писнало от тия глупости:

— Ти, момиче, не викай много, че сега е десет часът.

— Е к’во като е десет? — попитала Жана.

— Ами такова, че сега мечката идва с мечетата да пие вода — казал Графа.

— Каква мечка, бе? — Жана се разтреперила.

— Как каква, кафява, дето слиза от Люлин, от резервата. Викат, че била стръвница, ама не ми се вярва. Едно магаре е изяла, та чак пък толкова да е освирепяла — и Любо клател глава.

Повече не било нужно да се говори. Набързо Жана отпрашила нагоре по хълма. Любо и Ацо едва я следвали. Само че и двамата огладнели. Най-близката кръчма била на два километра. Доста скапани от пътя, все пак след час се добрали до нея. Тя била известна на ловджиите в околността, че там можело да се чуят първите велики и истински ловджийски моабети, които след месеци се чували и в София. Казвала се „Завоят“, но всички я знаели като „Кюнците“. Това било така, защото по средата на едно бая голямо помещение имало една печка, направена от варел, и над двадесет метра кюнци въртели под тавана за по-топло.

Това било точното място, където Любо се развихрил. А и Асен веднага видял няколко от редовните присъстващи пишман ловджии и повече ракиджии и се започнало. Жана стояла раздразнена, като виждала как нейният любим се потапял в свои води и това бил неговият свят.

А Любо разказвал истории, които неизвестно защо винаги свършвали с проблем за ловеца. В едната ловецът осакатявал, борейки се с вълк, и оставал хром, с изсъхнала ръка, за цял живот. В друга глиган намушквал някой от дружинката — там, дето само той и най-близка жена пипали и човекът вече не бил мъж. В третата история се разказвало за най-бързата пушка и най-смотания левак, дето за малко не изпотрепал цялата ловна група, барабар с кучетата, и накрая се прострелял сам. Тъй като Графа изпил два коняка и бил на трети, приказката така му вървяла, че дори и стари истории преразказвал, като оная за прасето с двата ножа в гърба, дето го преследвали двайсет километра до границата. А то да вземе да се гътне на браздата и главата му в Сръбско, тялото — в Българско. И как с граничарите се пазарили и едва не стигнало до стрелба и как един от ония казал: „Ше ви пуцам“ и как нашият дигнал пушката и той казал: „Ти ли, бе?“. И за да покаже как било станало, Любо гръмнал във въздуха.

Тук историята се раздвоява.

Едни от свидетелите твърдят, че Любо случайно уцелил кюнците, които се сгромолясали върху две маси. А били поне пет метра черни тръби. И като паднали, били ударили по главата Жана. И затова тя побягнала и не се върнала вече. И се чудили как такава жена се е върнала в София. Сигурно на „стоп“ с някой тарикат. И цъкали.

Другите твърдели, че Любо нарочно уцелил кюнците, за да стресне Жана, та тя да знае с к’ви хора си има работа. И кюнецът не я праснал по главата, а само на масата. И червеното на покривката не било от кръв, а било лютеница. Та той, Любо, как ще нарани жена?!

Вярно, че по-късно признал, че на полето нарочно гръмнал кучето в гъза с дребни сачми, та оная жена да се уплаши и да разбере, че с приятеля му, ей с тоя Ацо, са луди. И всичко това го правел за приятеля си. Това обяснение се приело много мъжки от кръчмата и компанията казала, че щом е така, значи, за приятелството, значи и двамата са пичове, а тая жена да си вземе некой женчо там, от София. Некой, дето марки събира и вода от Горна баня налива и дето не знае к’во е откат, накат и сам срещу един, например глиган. И така като казала кръчмата, всички тоя ден решили, че няма вече да ходят като глухи кучки по дъжда, а ще останат да подкрепят Любо и Ацо в делото им.

Така Асен решил проблема си с това иначе хубаво момиче Жана. Него после дълго време му било малко, тоест много криво, но пък — чак и брак на тая крехка възраст! В знак на милост дори беше прибрал и помияра у тях близо година, преди да го утрепе една каруца. То кучето било само одраскано от изстрела на Любо и бързо се възстановило.

Така още една история от Коньовица завърши в стила на махалата. В дух на свободния мъжки свят.

(Тук избрано на „Ху“.)