Боримир Фурнаджиев — Бари
Коньовица — квартал по поръчка (3)

2. Любо

(Тук може да се пусне Up Around the Bend на „Кридънс“ за фон.)

В една от ония къщи с малките дворове на ъгъла на бул. „Стамболийски“ и ул. „Странджа“ живееше Любо. Тази книга фактически е за него. И спомените, които той остави и оставя у автора и другите пичове.

Любо беше нашият сексуален кумир. Големият плюс му беше, че приличаше на Белмондо. И му викахме Борсалино, по филма. В края на 60-те Любо беше в силните години между „Ролинг Стоунс“ и трите пъти до обед. А това, че три пъти прави секс с Марчела, си е факт, потвърден от Сашо. И то до обед. И то между 9 и 13 часа. И то сериозни пъти (ние си ги наричаме текове). Защото Сашо е бил в другата стая. А е бил в другата стая, защото си е бил вкъщи. И е броил колко пъти Любо ще иде да пикае и Марчела — и тя. А тия неща се чуват. Не е могъл да види нищо, защото Любо го бил заключил с влизането у тях, така че Сашо прекарал 5 часа заключен в собствения си дом, в собствената си стая. Заключен, щото Любо изпратил Марчела до „Възраждане“ и пушили по една цигара в градинката срещу автогара „Запад“ (тогава тя беше на „Възраждане“) и забравил да отключи Сашо. От немай-къде Сашо започнал да чете, та после изкара отличен по история на БКП в Университета. Мисля, че също е бил възбуден и е онанирал веднъж. На Марчела. Но по онова време всички го правехме и никой не си признаваше. И то предимно на нея. Тя си заслужаваше, защото беше копие на Бриджит Бардо от същите години и всички мъже днес между 50 и 65 години знаят за какво става дума. Това, че Любо я притежаваше, като че ли беше естествено, но важно беше как стана така, че да я има. Да я свали, да му стане гадже, бамбина, маце и пр., тоест негово момиче. Любо нямаше някаква особена тайна.

Имаше способи, хватки, „пинизи“, но основното е, че беше умен в тоя занаят — жените. Той не криеше разни тайни. „Да покориш една жена душевно е най-голямата временна, макар и малка победа“, обичаше да казва.

Дрън-дрън, то си идва отвътре. Който си го може, си го може.

Ето обаче и някои основни правила на Любо:

Първо правило: да си винаги интересен и знаещ.

Пример. Попадаш в компания на студенти от Университета и говорят за Достоевски. Ти не знаеш и бъкел за тоя. И отклоняваш разговора. Какво правиш обаче на следващия ден? Бегом в библиотеката и взимаш всичко от литературните анализи върху творчеството на Достоевски. Вярно, че за три дни прочиташ 90 страници, обаче по-лесно ли е да се потиш върху „Братя Карамазови“ или „Идиот“? Четенето не беше от най-силните ни страни по онова време. Ама заради тия пусти момичета на какви ли не мъки се подлагахме. Дори Симо от „Позитано“ беше научил половин стихотворение заради едно момиче — почти два цели куплета. Лошото беше, че и малко фъфлеше завалията, та нищо не му се разбираше.

Второ правило: Любо винаги беше чист. Той въведе сутрешното къпане и закуската в нашата неформална банда.

„Не знаеш, братко, къде ще те срещне ситуацията“, казваше. „Сутрин трябва да се намериш наяден, изкъпан, с чисти дрехи, щото знае ли човек к’во го чака“.

Трето правило: винаги носеше цигари и запалка. Скъпите цигари тогава бяха „Папастратос“, и „Кент“. Обаче Любо имаше филтровите „Стюардеса“. По̀ му вървели, така казваше (а си беше истина, че хронично нямахме пари).

И запалка с бензин! Беше си тогава модно да се пуши. А и една цигара ти дава 7–8 минути време. За разговор. Минутите Любо ги беше засичал. И тук идваше основното правило за покоряване на едно момиче. Много говорене. Да я стъписаш, шашнеш и превземаш с изненада. Една жена си иска говорене. И Любо говореше. Всички сме се шашвали как прескача от тема на тема. Като прочетеше нещо ново, винаги въртеше сучеше и го вмъкваше. Мешаше „Битълсите“ с папата и бригадирското движение с Че Гевара. За к’во му беше да вкарва Че Гевара в движението, не знам. Беше изкарал теорията, че оня бил в Боливия на бригада и направил революция. Те не искали да работят — онези, боливийците, но той загинал, човекът, и те го турили на знамето си. И станали бригадири. И пак не работили, обаче имали кумир. Тая легенда показва колко бяхме неинформирани по онова време дори за комунистическите лидери по света. А бе щом Симо каза, че „Битълсите“ били четирима братя от Лондон…

Веднъж Любо изкара дори комунизма десен строй пред една чехкиня на морето — само и само да я думне (т.е. да спи с нея). Често казваше, докато ядеше поредната баничка: „Ей така — гладните да нахраним, загорелите да оправим и жадните да почерпим с по една бира“. Дълго време беше студент в икономическия. Три години изкара във втори курс, в трети — две, но това не му пречеше да ходи като спасител на морето през лятото. Там научи и перфектен западен език, с който се разбираше идеално с рускини, чехкини и немкини. Езикът вървеше само на морето, съдържаше около сто думи и сто жеста с двете ръце. За среща се казваше класическият монолог, който винаги се разбираше от всички:

„Панимайш, ферщайн, маце, андърстен. Ундер Казиното, в бара в шест, сикс часа тудей, ивнинг, панимайш. Дринк виски с кашу, ферщайн?“

Това дълго изречение се придружаваше с недвусмислено почукване по часовника на цифрата шест, като се сочеше казиното. То на него си пишеше БАР и всичко ставаше ясно.

Освен това на Любо принадлежи и теорията на баш любовника, че и мъжът трябва да има няколкодневен цикъл за почивка. „Защото да си починел, партньорките да си знаели и да не го търсят за секс, а и най-важното — да си подреди срещите човек за следващите седмици до следващия цикъл.“

Така било природно справедливо. Може на някой да му се струва изхвърляне, но когато навлязохме в живота, имаше случаи да ти писне от срещи с жени и да ти се иска чисто мъжка компания за риба.

По едно време Любо донесе една китара и това стана новото му увлечение. Историята тръгнала от някакво момче, дето го запознало с Гошо Минчев. Като се запознали и той — Гошо, не Любо, му изсвирил една песен, нашият направо се шашнал. Това станало някъде в Лозенец, дето не го обичахме тоя квартал. А не го обичахме по причина, че Любо беше ял боя там от трима гъзари. Те били гъзари, защото имали нови дънки и Любо си стоял най-мирно с едно момиче. И ония го попитали:

— Колко е часът?

И Любо, като им казал най-спокойно и с тих глас колко е, те му се били изрепчили: „Я си е… майката!“ И станал боят. После се разбра, че не било точно така. Ние си знаехме, че нашият си е драка и се бие, за да се покаже на гаджето. Ония наистина го попитали колко е часът, но Любо им казал: „А бе я си е… майките“.

Вярно е, че не го биеха често, защото той си беше роден дипломат и любовник. Има такъв тип мъже — още от осемнайсетгодишнината си се оформят коцкари. Та Любо има пръст Малкия Митко да научи китарата и после да иде в състава на Лили Иванова. Щото Любо не я научи. Дрънкаше 2–3 парчета на „Кридънс“, но и това му стигаше. В ония времена не се искаше да си много задълбочен. Трябваше да си универсален. По̀ се котираше от всичко да разбираш. Явно момичетата харесваха хвърлената накуп приказка. Да потънат в двата кубика думи и да изплуват, хванали се за услужливо протегнатата ръка на любимия — в повечето случаи Любо.

Всъщност нашият приятел имаше много принципи за омайване на момичета, но не всички се прилагаха, а и много си интерпретираха в момента. Например лекцията за подаването на ръка, която ни изнесе една вечер в градинката до черквата „Св. Никола“.

Теория на Любо за трамвая

Пътуваш с момиче в трамвая. И я „сваляш“. Спира трамваят, ти слизаш и подаваш ръка на дамата. Обикновено се подава лявата ръка, защото естествено вратата ти остава вляво. И тук е номерът на нашия човек. Той подава дясната. Момичето слиза и Любо нежно го подхваща през талията с лявата, за да слезе. И уж случайно плъзга ръката си по-надолу. И то като безименното пръстче е разперено. За да стигне максимално надолу към цепката, дето разделя двете половини на дупето. А бе и по-нагоре да спре, пак е уж случайно. То е цяла акция. И тест. Ако тя реагира по-остро на това опипване (той го нарича обарване), веднага ставаш по-внимателен. И се включва нещо по-интелектуално. Сартър, Камю и прочее. А бе все имена, прочетени в някои случаен брой на „Литературен фронт“.

* * *

В ония години обаче нещото, което издигаше един човек до личност в рамките на столицата, бяха плочите. Плочите бяха това, което те правеше значим в очите на околните. Помня, че имаше едно момче от Лозенец, приятел на Весо Червото. Та това момче идваше няколко съботи поред в махалата и се фукаше с „Цепелин II“. И уж случайно все ломотеше нещо уж на английски като: юнит, фулет, ливинг, ловинг и тям подобни. Уж случайно не казваше китара, а кухарка, не струни, а жици. Така се перчеше, че ти идваше да го праснеш, та да не пита що го биеш.

Още се носят легенди за Миро, дето беше скрил плочата за Гунди и Котков в гащите си, отзад. Не смеел да седне завалията в рейса от Ниш до Калотина, та и колко зор и шубе изкарал да я пренесе.

В края на 60-те на родителите на Любо им дадоха апартамент в Западния парк. Празен, но приятелят ни го обзаведе набързо със стари кушетки и започнахме там да се събираме вече по-отбрани хора. Направихме си тайфа. И започнаха купони. На плочи, цигари и коняк — водката не беше на мода. И момичета в къси поли. Тези момичета приличаха или на Джейн Фонда, или на Бриджит Бардо. Те можеха да припяват само припева на „Хей Джуд“ — оня дългия с на-на-на, но бяха момичета, дето такива мокри сънища предизвикваха, че и досега се помнят. И те останаха в спомена. Добре че не се оженихме за тях. Така те останаха нашите богини. Такива феи никога не трябва да срещаш после в живота, защото да се разруши мит е жестоко.

Между впрочем Любо имаше цяла изградена стройна теория за своите похождения с млади девойки, както се изразяваше сам. Тя беше следната.

Теория на Любо за живота и гаджетата

Човек активно живее, след като навърши 20 години, когато излезе от казармата. Тогава се ходеше две години в казармата. Значи до 60 години човек има 40 години чисто време да ходи/движи, чука, думка жени, девойки и всякакъв хубав свят. Значи, за да не е разпилян мъжът, трябва да си има строго изработена система. Както викаше взводният: „До клозета да идеш да пикаш, войникът требе под строй да го прави“.

Та значи, взимаме тези 40 години и ги раздробяваме на месеци, стават 480 месеца. Дробиме ги на седмици и се получават 1 920 седмици. (Колко малко!!!)

Средно трябва да се правят по 2 сексуални срещи на седмица — получават се 3 840 пъти (тека, оргазма, чукания и т.н.).

За да има една връзка истинска стойност, Любо беше изчислил — никой не знае как, че му трябват 30 пъти осъществяване на полова близост. Какъв израз — „полова близост“. Обичаше ги нашият тия лафове. След трийсетия път се получавало виждаш ли, лека умора в отношенията, привикване и настъпвала скучна сивота. (Скучна сивота — еле израз!) Сивотата във всеки случай действително едва ли е радостна и весела. Та като се направят 30 контакта, може и за 2–3 месеца да стане това, трябва да се мине към друг обект. Защото истинските мъже са малко и бог ни е пратил тук на земята да ощастливим много жени. Та тия 30 пъти, като ги разделиш на ония пъти от общата бройка, се получава, че за 40 години един мъж е длъжен да ощастливи 128 добри девойки. Което автоматично прави 3,2 обекта на година. И трябва да се търсят тези красиви, нежни девойки, за да изживеят красивите мигове на любовта.

Допълнение към теорията

(Пак на Любо)

В София живеят над 100 000 хубави жени между 20 и 55 години.

Половината да не те харесват, пак остават 50 000. От тях 30 000 са заети, не се получава или се разминавате във времето. От останалите 20 000 половината те харесват, но не дотам, че да залетят към теб. Остават 10 000. От тях да вземем половината — 5 000. Половината от тях, обаче, на теб не ти е кеф да ги търсиш. Е, пак остават 2 500, които вече са твоите гаджета. От тях 1 000 ще са типажа, дето веднага ще прехвръкне искрата. Пак да ги делим на две поради непредвидени обстоятелства, остават 500. А петстотин, за да ги уважиш, ще ти трябват 100 години.

Край на теорията.

Какво беше изчислявал Любо, какво беше смятал, но животът потвърди тази негова теория. Говорил съм с изпечени свалячи, дето достигаха до 120–140 бройки за един 40-годишен активен сексуален живот. И не лъжеха. Бяха все изпечени мъже, дето и граната да хвърлиш по тях, не се отказваха от чуждата девойка.

Случка с Любо № 1

Едно лято, може би на 75-та, Любо се беше цанил за статист. Правеха един филм някъде в Пазарджишко и на статистите плащаха по 10 лв. на ден, плюс нощувка и храна. Като се знаеше, че един филм се снима поне две години, а един епизод и по 15 дни, добри пари падаха. Нашият беше хубав и доста го снимаха в масовите сцени и то все на преден план. Та чак нашумя. Мислеха по едно време да го правят дубльор на Стефан Данаилов, но той отказа. (Това потвърждава колко сме хубави и скромни всички от Коньовица.)

Та една вечер си пие той коняка на ханчето на разклона за Мало Конаре и идва едно момиче отнякъде. Сяда на неговата маса и направо му казва:

„Другарю Г.“ — тогава беше на другарю, — „искам да съм с вас тази вечер — така, сексуално. Страшно си падам по вас“. Любо зяпва, защото все пак той не е някой известен, но не е и кой да е, а онази го нарича на име, знае, че е с продукцията и направо го шашва с готовността си. То на тая ситуация к’во да се отвърне?

Пият двамата по един малък коняк, вземат салам, хляб и бутилка вино за квартирата и тръгват. Всичко става както си трябва, но интересното е, че Любо, със своя богат опит, се шашва не от двучасовата акция и изненадващите знания на партньорката, а от един факт и той е следният. След като доста време нежно се любат — все пак това е Любо, нашият сексуален кумир, той, за да е наясно, нежно я попитал: „Мило, ти свърши ли?“ На което момичето отвърнало:

„Не-е, аз съм още дивети клас“.

Така казала „дивети“.

Значи, това нашият не го е очаквал и се опулил вътрешно. А той, като се опулваше вътрешно, и му идваха теории.

Теория на Любо защо богинята Кали има осем ръце и как се става педераст

(Дословен монолог)

„Значи, това момиче от Пазарджик ме светна. Какви ръце имаше, не знам. Като богинята Кали. Направо ми се видеха осем. С едната пипа корема с другата ти гали подкурието, с третата гърба, а с четвъртата се плъзга към дупето. А-ха да ми направи «три до дупка». А и като задейства и с уста, направо не знаех с какво ме докосва и къде. Е, в тоя момент, братко, ако некой искаше да ме отпори отзад, щех да му дам. Така ме отпусна, че си разтворих всички дупки. Ей, пичове, да знаете, така се става педераст. Сигурно обратните са били големи ебачи в началото. Направо ви казвам — бех си обърнал резбата и т’ва е.

Извод 1. Всяка жена в даден един момент е непредвидима и може да те сбърка.

Извод 2. Много педерасти, преди да станат такива, са били страшни ебачи и дори многото жени са ги разглезили. Омръзнало им е да го правят с жени. Опитали са с мъже. Харесало им е и са продължили. Може и да са прави. Аз, Любо, като направя 500 жени, ще опитам и с мъж“.

Край на теорията.