Паринуш Сании
Моята орис (9)

Девета глава

Животът ми течеше спокойно в обичайното русло. Децата ми бяха здрави и се учеха успешно. Нямахме материални затруднения. Имах относително добри доходи, а Масуд получаваше заплата, по-висока от обичайната. Бяха му предоставили и възможност да си купи жилище и кола. Сиамак бе завършил следването си и сега работеше. Беше готов да ни изпраща пари. След края на войната Парване редовно посещаваше Иран. Щом се срещнехме, всички изминали години моментално се стопяваха и ние се връщахме във времето на нашата младост. Тя беше все така духовита и дяволита и с постъпките си ме караше да припадам от смях. Никога не забравих какво направи за мен. Десет години се грижи за Сиамак като родна майка. Той и сега продължаваше да прекарва почивните дни у тях. Тя ми разказваше с най-големи подробности за неговите успехи и за израстването му. Затварях очи и се опитвах да пресъздам времето, което бях пропуснала, да си представя сина си в различните ситуации. Копнеех да го видя и единствено тази тъга от време на време помрачаваше живота ми. От две години той настояваше да отида в Германия, но загрижеността ми за Масуд и безпокойството за Ширин, която все още бе малка, не ми позволяваха. Докато накрая вече не издържах. На снимките Сиамак бе започнал да ми се струва някак чужд. По настояване на децата и Парване се застягах за Германия. Бях страшно превъзбудена. Колкото повече приближаваше датата за отпътуването ми, толкова повече губех търпение. Как изобщо бях издържала десет години далеч от него! Унесена в грижи, някои дни забравях да погледна снимката му. Спомних си думите на Хамид, светла му памет, който все повтаряше, че безпричинният стрес и меланхолията са характерни за буржоазния начин на живот, че когато стомахът ти е пълен и си безразличен към нещастията на другите, обикновено те обхващат подобни сълзливи чувства. Може и да беше прав, но аз непрекъснато изпитвах печал от раздялата със Сиамак и тъй като бях безсилна да променя тази ситуация, стаих дълбоко емоциите си и не исках да призная дори пред себе си колко много искам да го видя. Сега, когато животът ми бе относително спокоен, имах правото да се отдам на тъгата по сина си и на копнежа да го видя.

* * *

На сбогуване Ширин изглеждаше натъжена, но троснато ми заяви:

— Не съм разстроена, че заминаваш, а че не ми дадоха виза.

Тя вече беше на четиринайсет, можеше да разсъждава и с прямотата на дете, обградено с любов, казваше без задръжки всичко, което й бе на сърцето. Въпреки недоволството й я поверих на грижите на Масуд, Фати, Мансуре и Фирузе и потеглих.

* * *

Щом излязох от транзитния салон на летище Франкфурт, заоглеждах се с разтуптяно сърце. Пред мен застана млад и красив мъж, втренчих се в лицето му. Само погледът и усмивката му ми бяха познати. Няколкото кичури коса, паднали върху челото му, по-скоро ми напомниха за Хамид, отколкото за Сиамак. Въпреки всички снимки, които имах вкъщи, все още очаквах да видя онова момче със слабичко вратле и недодялано поведение. Но той вече беше висок, красив и улегнал мъж, който сега беше разперил ръце срещу мен. Положих глава на гърдите му и той ме притисна към себе си. Какво блаженство, да се приютиш в обятията на сина си като малко дете. Стигах до раменете му. Вдъхнах уханието на неговото тяло и се разридах. Плачех от щастие. След известно време забелязах симпатично момиче, което непрекъснато ни снимаше. Сиамак ми я представи като Лейла. Невероятно, това беше дъщерята на Парване! Прегърнах я и възкликнах:

— Колко красива и голяма си станала! Виждала съм те на снимки, но в действителност си още по-хубава.

Засмя се сърдечно и равните й бели зъби се показаха. Качихме се в малката кола на Сиамак.

— Първо ще отидем у Лейла, леля Парване е приготвила обяд и ни чака. Ако желаеш, още тази вечер, а ако не, утре ще заминем за моя град. Той е на два часа път оттук.

— Браво! Не си забравил персийския, нямаш и акцент.

— Че как да го забравя! Тук има толкова много иранци и най-важното — леля Парване не дава да се говори друг език, освен персийски. Вади душата и на децата си, нали така, Лейла?

Още преди да стигнем до къщата на Парване, разбрах, че между Сиамак и Лейла има нещо повече от дружбата от детските им години.

* * *

Домът на Парване бе красив и уютен. Тя ме посрещна радостно. Съпругът й Хосроу бе остарял повече, отколкото очаквах. Стори ми се в реда на нещата, все пак бяха изминали четиринайсет-петнайсет години. Със сигурност и аз му изглеждах стара и уморена. Децата бяха пораснали. Лале говореше персийски с лек акцент, а Ардалан — третото им дете, което се бе родило в Германия, разбираше какво говоря, но не можеше да ми отговори на персийски. Парване много настояваше да остана при тях, но със Сиамак решихме да отидем в неговия град и да се върнем при тях за края на седмицата. Трябваше ми поне седмица, за да мога да опозная сина си отново. Имахме да разговаряме за толкова много неща, но като останахме насаме, известно време просто мълчахме. Откъде да започна? Как щяхме да прехвърлим мост през всички години на раздяла? Отначало той ме заразпитва за роднините, отговарях му, че са добре и му изпращат поздрави. Поинтересувах се дали времето тук винаги е така приятно, защото преди да тръгна, в Техеран бе много горещо. И неща от този род. Мина цял ден, докато ледовете от дългогодишната раздяла се стопят и ние се увлечем в задушевен разговор. За щастие, следващите дни бяха почивни и имахме достатъчно време. Сиамак ми разказа за трудностите при бягството си, за живота в бежанския лагер, за приема си в университета и накрая за следването и работата си. А пък аз — за Масуд и раните, които бе получил, за дните, когато го мислехме за мъртъв, и за завръщането му. Също така за Ширин и нейните лудории, за готовите й отговори за всяко нещо, непокорството, по което приличаше повече на него, отколкото на Масуд. Не можехме да се наприказваме. В понеделник Сиамак отиде на работа, а аз излязох да се поразходя. Бях изумена колко голям и красив бе светът и ме досмеша колко наивно се мислим за център на света. Научих се да пазарувам и всеки ден готвех вечеря и го чаках да се прибере. После заедно посещавахме забележителностите. Не спирахме да говорим, но престанахме да обсъждаме политиката. Сиамак отдавна беше извън страната, затова нямаше ясна представа от новата ситуация и реалните проблеми. Дори думите и изразите, които използваше, бяха малко поостарели и ми напомняха за първите дни на революцията. Понякога ме напушваше смях.

— Защо ми се подиграваш? — попита ме веднъж поразсърден.

— Скъпи, не се подигравам на теб, но думите ти са някак странни.

— Какви?

— Като на чуждите радиостанции.

— Чужди ли?

— Да, в Иран така наричат радиостанциите, които излъчват предаванията си извън страната, и по-специално радиата на антиреволюционните групи.

— Те как говорят?

— Като теб, смесват истина с лъжа, служат си с думи и изрази отпреди години — и дете би разбрало, че не живеят в Иран. А понякога са толкова далеч от истината, че изглеждат комични и дори досадни. Между другото, ти още ли симпатизираш на муджахидините?

— Не! Някои от схващанията им са неприемливи за мен.

— Кои например?

— Нападенията над Иран и сраженията срещу ирански войници. Понякога се чудя какво щях да правя, ако все още ги подкрепях, щях да съм принуден да се бия срещу брат си? Това е кошмарът, от който понякога се будя нощем.

— Благодаря на бога, че ти дойде умът.

— Е, не съвсем. Сега си мисля повече за баща ми. Бил е голям човек, нали? Трябва да се гордеем с него. Тук има много негови съмишленици. Много ме обичат, разказват ми за него неща, които ние не знаехме. Искат да се срещнат с теб и да им разкажеш за татко.

Погледнах го невярващо, неприятностите не даваха покой на душата му. Не желаех да го обърквам или го лиша от гордостта му, но тази привързаност отдавах на липсата на зрялост:

— Виж какво, моето момче, не жадувам за подобна показност. Сам знаеш, че никога не съм споделяла идеите на баща ти. Той беше много добър човек, благороден и мил, но си имаше своите кривици и недостатъци. И най-вече едностранчива гледна точка. За него и съмишлениците му светът беше разделен на две: тези, които са с тях, и тези, които са против тях. Разправяха се с противниците си не по най-правилния начин. Дори в изкуството признаваха за добри само артисти, споделящи техните идеи, останалите не струваха. Ако кажех, че харесвам някой певец или смятам някой поет за добър, баща ти изтъкваше, че въпросният певец или поет е привърженик на шаха или антикомунист, следователно изкуството му не струва. Караше ме да се чувствам виновна, че се наслаждавам на някоя песен или поема. Тези хора нямаха лично мнение и индивидуални предпочитания. Помниш ли деня, в който почина аятолах Талегани^[1]? Нашите съседи Дехгани, които подкрепяха една от левите групи, непрекъснато звъняха по телефона или идваха у нас, защото не знаеха как да реагират на новината. Преди да почине, аятолах Талегани бе говорил против хората, надигнали се на бунт в Кюрдистан, и те не знаеха как да постъпят. Цял ден търсеха ръководителите на групата, за да разберат дали да скърбят, или не. Накрая дойде заповедта, че аятолахът е подкрепял народа и за смъртта му трябва да се скърби. Тогава госпожа Дехгани избухна в сълзи и двамата с мъжа й се потопиха в дълбока скръб. Помниш ли?

— Не!

— Но аз помня, затова бих искала да разчиташ на собствените си мисли и преценки и да оформяш възгледите си на базата на това, което сам си прочел и научил, за да решаваш сам, не да се влияеш от идеологията, която би те ограничила, би те лишила от лично мнение, би те направила предубеден и неминуемо би те превърнала в тесногръд фанатик. С радост бих споделила това и с приятелите ти и бих им изброила грешките: както техните, така и тези на баща ти.

— Какво говориш, майко? Ние трябва да пазим спомена за него жив. Бил е герой.

— Уморих се от тази игра на героизъм, спомените от миналото са толкова горчиви, че не искам да си ги припомням, и ти се откажи от тях и се дръж за настоящето. Животът е пред теб, защо искаш да киснеш в миналото? Ще ти кажа и друго, не ми се нравят и новите ти пристрастия.

Не разбрах до каква степен му повлияха думите ми, но повече не заговорихме на политическа тема и отново се върнахме към лични и семейни въпроси. Помолих го да ми разкаже за Парване и нейното семейство, за да ми разкрие сърцето си. Най-сетне го стори:

— Мамо, нямаш представа колко мила и умна е Лейла, учи търговски мениджмънт. Тази година завършва и започва работа.

— Обичаш ли я?

— Как разбра?

Засмяхме се.

— Още на летището, майките бързо схващат.

— Искаме да се сгодим, но има пречка.

— Каква?

— Техните. Разбира се, леля Парване е много готина, през цялото това време се грижи за мен като майка, знам, че ме обича, но по този въпрос е на страната на мъжа си.

— А той какво казва?

— Не знам, но сякаш е недоволен от това. Създават ни необясними пречки. Не ни оставят да се видим на спокойствие. Отношението му е като на иранците от преди век. Сякаш не е следвал и не е живял тук.

— Добре, какво точно казва?

— Ние искаме да се сгодим, а той: „Не, не може!“.

— Само това ли? Не се притеснявай, ще поговоря с тях и ще разбера какъв е проблемът.

* * *

Парване нямаше нищо против Сиамак, напротив — дори бе радостна и доволна.

— Имам го за свой син, иранец е, говорим на един език, мога да си споделям с него и радости, и скърби. Винаги ме е било страх децата ми да не се обвържат с германци и да не можем да общуваме като хората. Прекрасно познавам Сиамак, знам кои са родителите му. Той е твой син, а ти си най-добрата ми приятелка. Израсна пред очите ми, знам, че не е способен на лоши постъпки, умен е, учи се добре, успява, очаква го блестящо бъдеще. Най-важното е, че се обичат. Не сме в Иран, та да мога да ги разделя насила.

— Добре, тогава какъв е проблемът? Явно Хосроу не мисли като теб.

— Нищо подобно. Проблемът е друг. Нашият начин на мислене се различава от този на децата ни. Ние все пак сме си иранци, не можем да приемем много неща. Докато децата ни израснаха тук и понятие си нямат какво им приказваме. Непрекъснато говорят за дълъг годеж.

— Парване, просто ти се чудя, какво толкова, ако една година са годеници? В Иран е традиция, може пък да искат по-добре да се опознаят или да посъберат пари, или просто се нуждаят от време.

— Колко си наивна! Знаеш ли в какво се изразява според тях годежът?

— Годеж като годеж.

— Не, мила, незаконно съжителство. Те искат като повечето младежи наоколо да поживеят известно време заедно без брак, а под дълъг период имат предвид поне пет години. И ако след това още се желаят, да се оженят, ако не, да се разделят. Междувременно, ако им се роди дете, не е от значение, все единият от двамата ще го вземе.

Ококорих се слисано.

— Не! Надали това са имали предвид — промълвих шокирана.

— Напротив, миличка, точно това е. Всяка вечер Лейла се кара с баща си на тази тема. Масум джан, Хосроу не приема, въпреки че, дето се казва, е половин германец. Не вярвам и ти да се съгласиш.

— Естествено, че няма да се съглася! Боже, каква грешка! Ако разберат вуйчо му Махмуд и другите. Ненапразно Хосроу хан е толкова хладен с нас. И с право. Сиамак ме учудва, съвсем е забравил откъде идва. Толкова ли бързо стана чужденец? В Иран и сега се пролива кръв само за една дума, разменена между момиче и момче, глава режат, а нашичкият иска да живее пет години с момиче без брак. Невиждано и нечувано!

— Масум, ще ти бъда задължена, ако поговориш с тях, нас ни заболяха устите.

— Разбира се, още тази вечер ще седнем и поговорим. Боже, боже, колко различни светове!

* * *

Същата вечер разговаряхме до зори. Децата говориха колко важно е задълбоченото познанство преди брака и безполезността на някакъв къс хартия пред истинската любов. Ние от своя страна — за важността на съгласието на семейството, за нуждата от регистрацията на брака, за уважение към семейните ценности. Накрая постигнахме споразумение децата да изпълнят това „безполезно и глупаво“ нещо заради нас и в мига, в който почувстват, че е невъзможно повече да живеят заедно, да се разведат. Разбрахме се да сключат брак, докато съм там, а след като уредят жилището си и се почувстват готови, да започнат съвместния си живот.

— Много благодаря, голям товар ми смъкна от плещите! — въздъхна облекчено Хосроу.

— Наистина странен свят, още не мога да го проумея!

* * *

Пътуването беше много приятно, особено след като се увенча със сватбата на Сиамак и Лейла. Не бях на себе си от радост, че моя снаха щеше да е дъщерята на Парване. Толкова хубаво прекарах, че чак не ми се връщаше. Спомените от пътуването щяха да ме съпровождат и в отвъдното. Най-хубавият сувенир от тях бяха снимките, които взех със себе си. С тях украсих всички стени, ниши и маси у дома.

* * *

Хубавите години минаваха бързо. Докато мигна, и Ширин вече завършваше гимназия, а Масуд — последния семестър от следването си и беше погълнат с дипломната си работа. Освен това и отговорностите му в службата явно се бяха увеличили, непрекъснато чертаеше някакви скици у дома. Мълчанието му напоследък обаче не се дължеше на натовареността му. Нещо го измъчваше. Усещах, че от известно време иска да обсъди нещо с мен, но се колебае, което ми бе чудно, защото ние винаги разговаряхме за всичко с лекота. Нямах представа какво му пречи да изложи проблема. Оставих го да се пребори със съмненията си и щом е готов, да дойде и да поговорим. Най-накрая една вечер, когато Ширин беше на рожден ден на приятелка, той дойде и седна до мен:

— Мамо, ще ти бъде ли неприятно, ако се отделя от вас и отида да живея другаде?

Сърцето ми се сви — каква ли беше причината да иска да ни напусне?

— В края на краищата всяко дете някой ден напуска майка си и баща си — отвърнах, като се стараех да се владея: — Каква е причината?

— Например сватба.

— Сватба? Искаш да се жениш ли? Боже господи, така се радвам, че най-сетне се реши! Това е една от мечтите ми.

Наистина много мислех за сватбата на Масуд. От години мечтаех да поискам Фирузе за негова съпруга. Те се харесваха още от деца.

— Слава на бога! Смятах, че няма да се съгласиш.

— Защо да не се съглася, нека да е честито. Добре, кажи кога да бъде сватбата?

— Защо толкова бързаш, мамо? Рибата е още в морето. Първо трябва да отидем да поискаме булката, да видим дали тя ще се съгласи, или не.

— Какви ги приказваш? Разбира се, че ще се съгласи, нима ще намери по-добър от теб? Те всички те обичат още от малък. Няколко пъти ми намекнаха, че се чудят защо не пристъпваш към действие. Фирузе, бедничката, пък никога не е можела да крие чувствата си към теб, очите й я издават. Лелината хубавица, каква красива булка ще бъде!

— Каква Фирузе! — рече студено Масуд и сбърчи вежди. — Тя ми е като сестра.

Смразих се, как беше възможно да греша? Значи всичките искрени отношения, многозначителните погледи, дългите споделяния бяха израз на отношения като между брат и сестра?

— А коя е тогава? — попитах и се постарах да се овладея, но тонът ми бе хладен.

— Братовчедката на Рамине, на двайсет и четири е, много е красива. Наистина е привлекателна, от уважавано семейство с добра репутация. Баща й е пенсиониран служител от Министерството на пътищата.

— Явно добре ги познаваш. И от колко време? Ах, ти, лошо момче такова! И си мълчиш! — засмях се, тъй като исках да посмекча студената си реакция.

Зарадва се като малко дете и се разприказва:

— Ами, запознахме се преди три месеца, а преди един разкрихме чувствата си.

— От три месеца се познавате и вече си решил да се жените! Защо е това бързане?

— Мамо, защо говориш така? Хората отиват да искат ръката на някое момиче дори без да са се виждали, след това се срещат два пъти и се женят.

— Така е, но, сине, съществуват два вида бракове: единият — основан на разум и на определени условия, а другият — на любов. Традиционният брак се извършва, когато някой ги представя и отиват официално да искат ръката на момичето. В този случай се преценяват условията на двете семейства, после всяко изразява своите искания, възрастните обсъждат и преценяват условията и когато всичко е съгласувано, се разрешава на младите да се видят няколко пъти и ако се харесат, ги женят с надеждата, след като всички условия са благоприятни, любовта помежду им да се появи с годините. Вторият вид брак се основава на любовта: двамата млади се влюбват един в друг и не се интересуват от нищо. Заслепени от любовта си, не обръщат внимание на някои неща в своите взаимоотношения и се приспособяват един към друг. Ако срещнат неодобрение, поемат своята отговорност, изправят се срещу всички и се женят, независимо от всякакви логични и разумни аргументи. Смятам, че вашият случай е по-скоро от втория вид. При него обаче двойката трябва да се познава много добре, да са уверени, че любовта им е достатъчно силна и трайна, за да се справят в случай на несъвместимост и да се противопоставят на неодобрението на другите. Мислиш ли, че един месец, та дори и три, са достатъчни да се развие такава силна връзка и любов?

— Прощавай, мамо, но пак се разфилософства. Искам бракът ми да е нещо средно между двете. Какво лошо има в това хем да си влюбен, хем условията да са разумни, правилни и подходящи. Знаеш ли какъв е твоят проблем — нямаш никаква представа за любовта. Както сама си ни казвала, два-три дни след сватбата си още не си била видяла лицето на младоженеца, не си го познавала, така че не можеш да съдиш за любовта. Според Ладан любовта е като падането на ябълка в скута на човек, случва се за миг. Виждаш ли колко хубаво определение за любовта има тя, емоционално и очарователно? Трябва непременно да се запознаеш с нея.

Притеснявах се да му разкрия, че навремето бях готова да умра за любовта си, но не отроних дума по този въпрос, а само отвърнах:

— Какво ли знам аз за любовта! А ти какво знаеш за мен? Както казва Форуг, „всичките ми рани са от любов“.

— Но ти никога не си говорила за това?!

— И сега няма да го сторя, знай само, че ти не си единственият, който познава любовта.

— Добре тогава, кажи какво да правим.

— Нищо, просто трябва да си дадеш време, провери любовта си, нека мине през различни изпитания, нека издържи проверката.

— Не разполагаме с тази възможност, тя има кандидат, възможно е дори тези дни да я омъжат и ние завинаги да се изгубим.

— И това е един вид изпитание — ако наистина те харесва, няма да се омъжи за друг.

— Нямаш представа в какво положение се намира! Семейството й я притиска. Сякаш твоето не те е омъжило насила! Трябва да я разбереш!

— Момчето ми, това момиче е образовано и умно, а по думите ти съдя, че и техните са разбрани хора. Доста се различават от моите родители и нейното положение няма нищо общо с моето преди трийсет години. Ако тя заяви, че не иска да се омъжи за някого, със сигурност ще я разберат и няма да я омъжат насила. Сега нещата доста са се променили.

— Какво се е променило? Традициите са си същите, за семейството единствената цел е да омъжат дъщеря си и могат дори да я заставят. Искали са да го сторят още когато била на седемнайсет, но тя им се противопоставила.

— Е, значи може да им се противопоставя още една година.

— Мамо! Ти защо откри фронт срещу нея? Кажи си направо, че не искаш да се женя за нея и толкова.

— Не съм казала такова нещо. Дори не съм я видяла. Може да си е много добро момичето, само казвам да изчакате малко.

— Нямаме време да чакаме.

— Добре, какво трябва да направи моя милост?

Той скочи от мястото си и ми подаде лист хартия:

— Това е номерът на телефона им, обади им се още сега и им определи среща за вдругиден.

Бях замаяна и се насилвах да не му откажа нещо, на което той имаше пълно право. Действително ли бях открила фронт срещу момиче, което още не бях виждала? Сетих се за майка си, която искаше да вземе за жена на Махмуд Ехтерам Садат, дъщерята на сестра си, и поради това толкова дълго отлагаше да поиска ръката на Махбубе, която той харесваше. Масуд за първи път ме молеше толкова настоятелно за нещо, не биваше да му отказвам. Обаче лицата на Фирузе, Фати и Садег хан не избледняваха пред очите ми. Тази новина щеше да им нанесе страшен удар!

— Добре, не искаш ли да ги проучиш малко повече?

— Не, майко, казах всичко, което исках. Баща й е заявил, че ако има някой друг, то нека да дойде и й поиска ръката до края на тази седмица. В противен случай ще омъжат Ладан за кандидата, когото имат предвид.

Нямаше как, взех слушалката. Познаха ме, явно бяха очаквали обаждането ми и се отнесоха много любезно.

Масуд се зарадва, сякаш товар бе паднал от плещите му. Кръжеше около мен, стараеше се и мен да развесели:

— Хайде, ставай, да отидем да приберем Ширин, че наближава единайсет!

Нямах настроение, работата ми стоеше недовършена, но си помислих, че ако му откажа, ще ми се разсърди, а не исках да развалям радостта му. В колата също малко си поговорихме. Но Фирузе и Фати не ми излизаха от главата. Нали тъкмо Фирузе го върна към живота, тя го накара отново да учи? Какво се обърка? Толкова ли се бях заблудила аз, която имах претенции, че познавам добре сина си?

* * *

Ширин с дяволитата си прозорливост само за няколко минути долови необичайното състояние на брат си:

— Какво става? Господинът е много весел.

— Нищо не е станало — отвърнах. — По-добре ти разкажи как мина празненството, добре ли прекара?

— Да, супер беше, слушахме много музика и танцувахме. Знаете ли, че и аз трябва да ги поканя? Настояха да дойдат на рождения ми ден. Все пак съм ходила на гости у всички, а те не са идвали у нас. Мога да ги поканя другия месец.

— Но рожденият ти ден е през лятото.

— Няма значение. Всъщност трябва да има повод, обаче у нас нищо не се случва.

— Може пък и да има, например ти пък да ги поканиш на сватба — подхвърли брат й.

Ширин погледна Масуд подозрително с ококорени очи, а после и мен:

— Сватба? Чия сватба?

— Моята, сватбата на твоя брат. Искаш ли да се оженя?

Тя ме погледна със съмнение:

— Ти да се ожениш? Не, да си кажа право, не искам. Ама зависи за коя?

— Не я познаваме, запознали се и се харесали.

— Да не би да е онова нахално момиче, дето час по час звъни? Да, тя ще е, нали, Масуд? Абе усещах аз, че има нещо. Да знаеш, мамо, само тази досадница ще е.

Масуд почервеня.

— Каква досадница! Какво искаш — не й е удобно да разговаря с вас и когато аз не вдигна, тя затваря.

— Как така не й е удобно? Много даже й е удобно. Въобще не мълчи. Най-нахално казва: „Масуд хан там ли е?“, а щом я попитам: „Кой го търси?“, кокетно ми отвръща: „Ще го потърся по-късно“. Може да вбеси човек с лигавщините си.

— Престани! — сопна й се брат й. — Мамо, утре трябва да поръчаме цветя, а и не забравяй да облечеш нещо по-шик…

Погледнах го изненадано и промълвих:

— Браво, сякаш сто пъти си ходил да искаш ръката на момиче, толкова добре знаеш всичко!

— Ти пък! Ладан ми обясни какво трябва да се направи, че техните да ни харесат.

— И аз ще дойда! — заяви Ширин.

— Не, не става, следващия път ще те вземем — сряза я Масуд.

— Защо? И аз трябва да я видя. Все пак съм сестрата на младоженеца. Трябва да присъствам.

— Не може! След като сестрата е още дете, не може!

— Как ще съм дете?! На седемнайсет съм! Мамо, кажи нещо, за бога!

— Масуд, защо да не дойде и тя? Обикновено ходят майката и сестрата на кандидата. Не й повтаряй непрекъснато, че е дете, защото ще ти повярва, а аз на нейните години имах дете.

— Не, мамо, този път не! Следващият може.

Стигнахме до нас. Ширин слезе и ядосано затръшна вратата на колата. Разсърди се, но плачът и цупенето й не трогнаха Масуд. Явно нарежданията му идваха от другаде и нямаше възможност за отстъпление.

* * *

Кошницата с цветя бе толкова голяма, че не се побираше в колата, но все пак успяхме да я сместим някак си в багажника, като оставихме капака отворен.

— Можеш ли да ми обясниш защо трябваше да взимаме толкова голяма кошница?

— Ладан каза да вземем най-голямата, за да засенчи другите…

— Що за глупави приказки!!!

* * *

Къщата им бе стара и голяма. Стаите бяха украсени с най-различни антики.

Имаше всички видове порцеланови вази, които бях виждала по магазините. Мебелите бяха стилни, на високи крачета, със златни дръжки и червена, жълта и оранжева тапицерия. По стените висяха репродукции на стари картини в широки резбовани златни рамки. Пердетата бяха червени със златни нишки. Повече приличаше на ресторант или хотел, отколкото на спокоен и уютен дом.

Майката на Ладан бе на моята възраст, с боядисана руса коса и безупречна прическа. Обута в сандали на бос крак, с високи токчета, непрекъснато пушеше.

Бащата беше сериозен и улегнал мъж с прошарени коси, от време на време слагаше лулата си в крайчеца на устата и разказваше за себе си, за предишното величие, за пътешествията си в чужбина, за известни семейства. Аз бях повече слушател. Вечерта премина в опознаване и общи приказки. Колкото и да беше явно, че очакват да изложа сериозните ни намерения, на мен ми се струваше рано. Поисках да отида до тоалетната и майката на Ладан настоя да ме заведе в онази, която се намираше в уединената част на къщата. Явно искаше да ми покаже всички стаи. Дори във всекидневната им нямаше удобна гарнитура в топъл цвят.

— Имате много хубава къща! — казах от учтивост.

— Искате ли да видите и другите стаи? — попита ме доволна.

— Не, не, благодаря, не ми е удобно.

— Но, моля ви, заповядайте! — настоя тя и ме побутна да вляза в спалнята.

Беше ми крайно неприятно. Ако някой поискаше да надникне в личното ми пространство, в никакъв случай нямаше да му позволя, обаче сега изпитах любопитство, примесено с лека злоба, и затова не се противопоставих. И тук завесите бяха плътни и доста скъпи, а останалото обзавеждане беше в същия стил.

На път за вкъщи Масуд обезпокоен ме запита:

— Защо не отвори дума?

— Каква дума? Беше едва първата ни среща.

Той замълча. У дома Ширин се обърна към мен, тъй като бе сърдита на брат си:

— Е? Разказвай! Какво стана в каменната крепост?

— Нищо.

Явно й докривя и се разплака:

— Добре, не ми казвайте, аз съм чужда, въобще не съм човек. Смятате ме за дете и за шпионин и криете всичко от мен.

— Няма такова нещо, маменце! Какви са тези приказки! Ти си единствената сестра на младоженеца. Нека се преоблека и ще ти разкажа всичко.

Тя ме последва и коленичи върху леглото.

— Хайде, разказвай!

— Ти питай, аз ще ти отговарям — отвърнах й, докато се преобличах.

— Момичето как е?

Колкото и да се мъчех да изтъкна някаква отличителна черта на момичето, не се сещах. Направих кратка пауза и продължих:

— На ръст е нисичка, малко по-ниска от мен, но иначе доста по-едра.

— Значи дебела.

— Не, закръгленичка. Все пак аз съм слаба, така че не всеки, който е по-пълен от мен, е дебел.

— Както и да е, друго?

— Мисля, че е с бяла кожа, но тъй като бе силно гримирана, а и в стаята не беше много светло, не можах да разбера със сигурност. Очите й май са кафяви, косата й е боядисана светлокестенява към руса.

— Ах! С какво беше облечена?

— Тясна черна пола до коленете и черно сако на розови и лилави шарки.

— Косата й права ли е?

— Не мисля. Беше я навивала, обаче къдриците бяха твърде много.

— Брей, брей! Каква чаровница! А маменцето и татенцето как бяха?

— Не говори така, грозно е! Родителите й изглеждат свестни хора. Майка й ми е връстница, но е много поддържана и елегантна. Къщата им е пълна с порцеланови вази и антики, пердета с пискюли и стилни златни мебели.

— А този ага, дето стана голям мюсюлманин, като се върна от фронта и само да си сложа малко грим, кипва? Прави ми забележка дори, че русарито ми било назад! Как ще вземе такава жена? И то с тези приятелчета от Хизбула?

— Право да си кажа, и аз не го разбирам. Сякаш изведнъж се е обърнал на сто и осемдесет градуса.

— Да оставим това, ти хареса ли я?

— Ами, какво да ти кажа…

В този момент се обърнах и видях Масуд, облегнат на рамката на вратата, да ме гледа с упрек и раздразнение. Поклати глава и се запъти към стаята си.

* * *

С всяка следваща среща различията в нашето и тяхното мислене ставаха все по-явни. Забелязвах колко несъвместими са двамата млади. На Масуд обаче това не му правеше впечатление, толкова беше заслепен, че не забелязваше нищо наоколо. В същото време се страхуваше да говори с мен и аз си мълчах, чаках той пръв да отвори дума. Осведомяваше ме само, че те ще дойдат на следващия ден да ни върнат визитата, или пък че голямата сестра на Ладан ни кани на гости. И аз, без да изказвам мнение, го придружавах навсякъде и само слушах. През това време научих, че за мехрието^[2] на голямата дъщеря са поискали няколкостотин златни монети, но по-късно младоженецът ги удвоил. Също така разбрах от кой златарски магазин е купена халка с брилянти на братовчедка на Ладан. Колието, обеците и гривната на друга братовчедка с какви скъпоценни камъни са инкрустирани и колко пари е дала за сватбен тоалет булката от миналата седмица. Естествено, не всичко бе чиста истина, тъй като историите понякога бяха противоречиви.

Веднъж подличко възкликнах:

— Блазе ви, вие за няколко седмици сте били поне на десет сватби!

Те млъкнаха и се спогледаха, а настроението им се поразвали. Сетне заспориха лятото или есента е по-подходящо за сватба. Колкото и да се насилвах, момичето не успя да ми легне на сърцето, не можех да намеря обща приказка и да установя сърдечни отношения с това семейство, в което освен за пари, приеми, дрехи и прически, не се говореше за нищо друго. Не желаех да говоря с Масуд, защото се страхувах, че изразяването на каквото и да е мнение от моя страна би било изтълкувано от негова милост като отваряне на фронт. Сам трябваше да разбере колко са различни.

Най-накрая, под натиска на Ладан, Масуд проговори и заяви с негодувание и студенина, която никога не бях чувала в гласа му:

— Е, мамо, докога смяташ да продължаваш с тази игра?

— Коя игра?

— Тази, да не говориш нищо за мен и Ладан и за нашите намерения.

— И какво според теб трябва да кажа?

— Сподели мнението си!

— А какво е твоето? Доколкото разбирам, и ти самият се познаваш отскоро със семейството й. Как ти се струват?

— Какво общо имам аз с нейното семейство?! Обичам нея.

— Всеки човек отраства в семейство и носи възпитанието и културата на дома, в който е отраснал.

— И какво им е на културата? Те са семейство от класа.

Замълчах. Тази дума не съществуваше в речника на Масуд.

— И какво ще рече това „от класа“? Въобще кои хора според теб са с класа?

— Знам ли? Уф, и ти за какви неща ме питаш. Ами, свестни хора са.

— И по какво разбра, че са свестни? По многото вази и антики ли? Защото, вместо да мислят за уют и красота, са се заобиколили с предмети, които просто са скъпи. Защото непрекъснато обсъждат мода, дрехи, цветове на коси или си говорят един друг зад гърба и сравняват живота си с останалите.

— Но, мамо, и ти самата обичаш красивите неща. Непрекъснато ми се караш, че ризата ми не си отивала с панталона, за всяка вещ вкъщи обикаляш по сто магазина…

— Синко, няма нищо лошо в това да обичаш красивите неща. Да разкрасиш дома си и го направиш по-уютен, означава, че се радваш на живота. Изобщо не съм против това. Животът на всеки човек е отражение на начина му на мислене и култура.

— А ти по дома и по бита им разбра какви са недостатъците на начина им на мислене и на културата им, така ли?

— А ти не разбра ли?

— Не!

— Видя ли дори следа от библиотека? Или някой от тях да държи книга в ръцете си? Да заговорят за научен труд, за произведение на изкуството или за антика, без да изтъкнат материалната й стойност?

— Какво говориш, мамо! Не всички хора поставят книгите си на показ. И въобще, какво те интересува тяхната библиотека?

— Исках да разбера мисленето им.

— Боже мой, ние имаме всякакви книги, кой би опознал мисленето ни по тях?

— Някой мислещ човек.

— Как така?

— В библиотеката на комуниста има книги от тази идеология: от основните трудове до по-сложните. Литературните му произведения са главно на Максим Горки и други руски автори. Има също произведения на Ромен Ролан и други подобни автори. Има малко книги за други философии и идеологии. В библиотеката на интелектуалеца, който не е комунист, има няколко книги за комунистическата теория, останали недочетени. Всички останали комунистите биха нарекли „буржоазни“… Притежанието на трудовете на Али Шариати не означава непременно, че дадено семейство е силно свързано с исляма, тъй като непосредствено след революцията всички ги купуваха. В библиотеката на набожния мюсюлманин има молитвени текстове, книги по теория и философия на исляма, религиозни напътствия и тем подобни, а в тази на националиста има колкото искаш книги за личности и събития от славното минало на Иран. Освен това всеки образован човек има книги и по своята специалност.

— Обясни ми защо толкова те интересува тяхната образованост и политическите им пристрастия.

— Защото целият ми живот бе повлиян от различни политически групи и техните схващания, и сега бих искала да знам с кого си имам работа.

— Но ти винаги си била против политиката и все искаше да ти обещаваме, че няма да участваме в никакви групи — възрази Масуд.

— Така е, но не съм ви казвала да не четете и да не се образовате. Като всеки интелигентен човек трябва да имаш представа от различните школи на мислене, за да не ставаш маша в ръцете на хора, борещи се за власт. Ладан говорила ли е с теб за книга, която е прочела, за някаква идея или за свой възглед? Ти си талантлив човек на изкуството! Отраснал си с книгите. А по отношение на изкуството двамата имате ли неща, за които сте единодушни или спорите? Ами религиозните възгледи, които ти прие, след като бе военнопленник? Как смяташ да вирееш в семейство, в което единствената представа за исляма е вечерята в памет на имам Абулфазл^[3], която те отбелязват, сякаш е сватба. Привърженици са на шаха и очакват завръщането на престолонаследника му. И то не заради политически пристрастия, а поради факта че по онова време алкохолът бе разрешен и можеше да се ходи по бикини на плажа. С нашето политическо минало и култура за какво бихме могли ние да си говорим с тях? Скъпи синко, това момиче няма нищо общо с теб. Та тя дори няма да се облича така, както ти би искал. Всеки път ли ще се карате, когато искате да излизате?

— Не се безпокой, тя ми каза, че ще носи чадор, ако аз поискам.

— Вярваш ли? Но и това не е правилно. Човек с изграден характер и собствени мисли не следва да няма собствено мнение.

— Бедничката, вече стана и без собствено мнение! — подскочи той. — Така тя изразява любовта си към мен. Кажи си, че просто си търсиш оправдание. Според теб ние сме идеални, другите не струват!

— Не, миличък, не съм твърдяла подобно нещо. Те може би дори да са по-добри от нас, но са различни.

— Не! Просто си търсиш оправдание.

— Ти ме попита, а аз ти споделих своето мнение. Става въпрос за живота ти и за твоето бъдеще, а те за мен са по-важни от всичко.

— Мамо, аз я обичам. Нещо става с мен, когато тя говори, нейните движения и смях са така привлекателни. Досега не съм срещал толкова женствена жена, много е различна от другите.

Бях поразена. Как не се досетих? Момичето представляваше интерес за Масуд, защото беше различна от всички жени в живота му. В нея имаше нещо специално и женствено, което ние, жените в живота му, така старателно прикривахме. Честно казано, в поведението, в движенията на това момиче имаше много кокетство, дори в гласа й по телефона. Тя бе съблазнителна и пленителна, с две думи — изкусителка. Естествено моят неопитен син, който не беше виждал подобни женствени качества, беше привлечен от тях. Но как да го накарам да разбере, че привличането, което той чувства, е далеч от любовта и твърде неподходяща основа, върху която да се гради съвместен живот? При това положение никакви думи или логика не биха му повлияли, а само щяха да го накарат допълнително да се заинати и противопостави. Затова заявих:

— Най-голямата ми мечта е щастието на децата ми. Вярвам, че то се крие в брак, основан на обич и разбирателство. Уважавам любовта ти и ще направя всичко, което поискаш, дори да е против волята ми. Единственото ми условие е да сте сгодени в продължение на година. За това време ще може по-добре да се опознаете, защото няма да сте ограничени и ще имате възможност да прекарвате повече време заедно, а и ние ще може да спестим пари за сватба, каквато те желаят. Както разбра, очакванията им са големи. Единственото ми изискване е това.

* * *

Семейството на Ладан отначало се възпротивиха, но като разбраха, че съм непоколебима в решението си, приеха дългия годеж. Уверена бях, че тяхното безпокойство не бе свързано с религиозни вярвания, просто искаха да са сигурни, че сватбата ще се състои. Пожелаха да дадат изискан прием в чест на годежа, за да представят бъдещия зет на големия си род, и определиха датата за следващата седмица. Не можех повече да крия, трябваше да осведомя всички. Обаче как щях да съобщя новината на Фати, Фирузе и Садег?

* * *

Една сутрин отидох у Фати. Известно време говорих за божията воля, за участта, за съдбата. Фати ме слушаше до един момент, сетне ме изгледа с подозрение и попита:

— Како, случило ли се е нещо? Говори направо, какво искаш да ми кажеш?

— Какво ли? Винаги съм мечтала някой ден да дойда и да поискам Фирузе за жена на Масуд. Ама не стана, сякаш не било писано.

Лицето на сестра ми потъмня и посърна:

— Напоследък чувствам, че има нещо — промълви тя обидено. — Така, а сега признай, бог ли не пожела, или ти?

— Що за приказки, Фати?! Та аз обичам Фирузе повече от Ширин! Това беше най-голямата ми мечта. Никога не ми е хрумвало, че няма да се осъществи, но не знам как така това момче взе, че се влюби. И като се заинати, искам я, та искам я, накара ме да отида да искам ръката й. Сега ще се сгодяват.

Забелязах сянката на Фирузе в рамката на вратата. Беше замръзнала на мястото си с подноса за чай. Фати изтича до нея и го пое. Племенницата ми се бе втренчила в мен и сякаш с очи ме питаше: „Защо?“.

По лицето й се четеше разочарование и тъга, към които постепенно се прибави сянка на гняв и обида. Обърна се и избяга в стаята си.

— Още като беше малка, ти наляво и надясно разправяше, че Фирузе ще бъде за Масуд — обърна се Фати ядосана към мен. — Двамата винаги са се разбирали прекрасно! Не можеш да отречеш, че Масуд я е обичал.

— И то много даже. И сега я обича, но твърди, че му е като сестра.

Фати се засмя подигравателно и напусна стаята. Знаех, че иска да ми наговори много неща, но не го прави от уважение към мен. Последвах я в кухнята.

— Миличка, каквото и да кажеш, ще си права. Аз самата чувствам, че ще откача. Единственото нещо, което успях да направя, е да забавя тази комична сватба. Споразумяхме се годежът да трае година. Дано това момче прогледне.

— Какви ги приказваш, како?! Добре де, влюбил се е, нека да са щастливи. А ти недей като някоя проклета свекърва да мислиш как ще се разделят още преди да са се сгодили.

— Ох, сестрице — въздъхнах — разбери, сърцето ми се къса! Ако имаха поне нещо общо помежду си, нямаше да се чувствам така. Нямаш представа колко са различни. Не казвам, че момичето е лошо, но не е за нас. Ще дойдеш и сама ще се убедиш. Добре ще е да чуя и твоето мнение, може пък аз да греша, защото още отначало не бях съгласна, може да съм предубедена. Мен ме остави, добре съм, мълча и търпя, но Ширин не иска да я погледне. Стана чувствителна на тази тема. Ако Масуд разбере сестра му какви ги говори по адрес на момичето, няма да ни погледне повече и ще го загубя завинаги.

— Все има някакви добри качества, щом Масуд иска да се ожени за нея — апострофира ме Фати. — Все пак тя на него трябва да му харесва.

— Искаш ли аз да говоря с Фирузе? — попитах. — Не можеш да си представиш колко неудобно се чувствам пред това дете. Само за нея се притеснявам.

Фати сви рамене:

— Не знам, може пък да не й се говори.

— Няма значение, дори да ме изгони от стаята си, няма да се разсърдя.

Тихо почуках на вратата на стаята и я открехнах. Фирузе лежеше на леглото, сините й очи и обляното й в сълзи лице бяха зачервени. Щом ме видя, ми обърна гръб, за да скрие лицето си. Стана ми мъчно за нея, не можех да понеса това мило и добро момиче да страда. Приседнах в края на леглото и я погалих.

— Масуд не те заслужава. Помни ми думата, той ще съжалява. В случая той губи. Не знам защо бог не желае това дете да има тих и спокоен живот след всичките изпитания и беди, които преживя. Надеждите ми бяха ти да му дадеш такъв живот. Жалко, че той не го заслужава.

Крехките й рамене потрепваха, но не отрони дума. Болката от поражението в любовта ми беше позната. Станах и се прибрах у дома, уморена и разбита.

* * *

На церемонията за годежа от наша страна присъстваха сестрите на Хамид, майка ми, Фати, Садег хан и Парвин ханом. Моят Масуд, красив и елегантен, с костюм и вратовръзка, стоеше до Ладан, издокарана в дантелена рокля и с розови цветя в косата, току-що върнала се от фризьор.

— Брей, брей! Погледнете само годеника! Не казваше ли той, че връзката е като примка и не може да я търпи. Какво стана сега?! Как с лекота сам си надяна примката! Само да го видят колегите му! — промълви с присмех Ширин.

Стараех се да изглеждам щастлива и развълнувана, но в действителност не се чувствах никак добре. Спомних си какви мечти имах за сватбата на Масуд. Смятах, че това ще бъде най-хубавата нощ в живота ми. Ширин се държеше много невъзпитано и критикуваше всичко. Щом някой от гостите поздравеше младоженците и им пожелаеше щастие, тя се извръщаше и прошепваше: „Пфу…“, без да довърши. Това ме напрягаше, но тя не преставаше — колкото и да я убеждавах, че не бива да го прави заради брат си, въобще не ме слушаше. Най-лошо се получи, когато я помолиха като сестра на младоженеца да изиграе танца с ножа^[4] и по време на танца да подаде ножа на Ладан, за да разрежат тортата. Тя отказа и им се тросна:

— Не понасям подобни циркове.

Масуд ни погледна с укор. Не знаех как да реагирам.

* * *

Не минаха и три месеца от годежа на Масуд, и Фирузе се омъжи. Научих последна. Докривя ми, но знаех, че имат право. Фирузе беше красиво и умно момиче и не беше никак чудно, че има много кандидати, но не смятах, че ще се омъжи толкова скоро.

— Миличка, защо толкова бързаш? — попитах я, когато отидох да я видя. — Защо не изчака, за да може по-спокойно да харесаш някой, който ще оцени какво съкровище си?

Тя се усмихна горчиво.

— Не, лельо, към никого няма да изпитам такава любов и привързаност, затова заръчах на нашите да ми изберат някой, когото сметнат за подходящ. Разбира се, аз също харесвам Сохраб, умно и добро момче е. Мисля, че по-нататък ще се влюбя в него и ще забравя всичко.

— Да, разбира се — съгласих се, но си помислих: „Пламъкът не ще угасне!“, после продължих: — Но защо не изчакаш една година, не вярвам годежът на Масуд да продължи дълго? Отсега се вижда, че имат разногласия.

— Не, лельо, няма да стане, дори ако Масуд ей сега дойде и падне в краката ми, развали годежа си и ми поиска ръката. Бях го превърнала в свой идол, но нещо се пречупи в мен и вече нищо няма да е както преди.

— Прости ми, че ти заговорих за това, не беше нарочно, просто винаги съм мечтала да ми станеш снаха.

— Лельо, престани вече! По-добре никога да не го беше казвала! Именно тези твои думи ме направиха нещастна. Откакто се помня, все се виждах като съпруга на Масуд и твоя снаха. Сега се чувствам като жена, чийто съпруг й е изменил пред очите. Всъщност бедничкият Масуд нищо не е направил. Никога не сме се клели във вярност и той е в пълното си право сам да избира жената, която обича. Твоите приказки създадоха измамни илюзии у мен.

За щастие Сохраб бе мил, разбран, образован и красив младеж, отраснал в културно семейство. Следваше във Франция. Един месец след сватбата двамата заминаха за Париж. Аз заедно със семействата им с насълзени очи и свито сърце ги изпратих с пожелание за вечно щастие.

* * *

Годежът на Масуд и Ладан трая само седем месеца. Синът ми внезапно сякаш се събуди от дълбок сън.

— Нямахме какво да си кажем — обясни той. — С часове й говорех за архитектура, изкуство, религия и култура, но тя отначало ме слушаше с огромно внимание, но вече не проявяваше никакъв интерес към нито една от тези теми. В главата й са само гримове, прически, дрехи и маникюр. Дори спорта не обича. Не можеш да си представиш колко безсмислени и смешни са мислите и идеите й — единствено като заговоря за пари, мога да привлека вниманието й. Странни хора са, готови са да не вечерят, да се унижават и да взимат заеми, само и само на дадено събиране да са с тоалет, с който преди това никой не ги е виждал. Между тяхното разбиране за репутация и почтеност и нашето разликата е от небето до земята.

Най-сетне си отдъхнах, но жалкото бе, че изпуснахме милата ни Фирузе, а думите и поведението на Масуд издаваха неговото съжаление за станалото. Дори смятам, че именно нейната сватба беше първият удар, който го накара да се опомни, но каква полза, беше твърде късно.

Масуд отново се вкопчи в работата си. Отношенията му с Ширин също се оправиха. В дома ни отново се възцари предишното спокойствие. Масуд се чувстваше гузен за главоболието, което ми бе създал през тези няколко месеца, и искаше да ми се отплати по някакъв начин. Един ден се върна вкъщи много весел:

— Мамо, добра новина! Работата ти е уредена.

— Моята работа ли? Тя си е наред.

— Имам предвид продължаването на следването ти. Знам колко искаше да завършиш. Никога няма да забравя изражението ти, когато те отстраниха от университета. Говорих с няколко човека, между които е деканът на факултета по литература, с него бяхме заедно в армията. Той се съгласи да си вземеш оставащите кредити, да се дипломираш, а после спокойно да запишеш магистратура. Доколкото те познавам, и докторат можеш да защитиш.

В главата ми се заблъскаха най-противоречиви мисли. Замислена стоях на мястото си — вече не бях така въодушевена да получа въпросния къс хартия.

— В университета имах състудентка, Махназ, която поръча да напишат калиграфски любимата й мисъл и я закачи на стената: „Всичко, което исках, постигнах един ден, когато вече не го исках!“.

— Какво, майко? Значи не искаш, така ли?

— Не, скъпи, напразно си се старал.

— Но защо?

— Защо ли?! Години наред ми отказваха това мое право. Най-малката загуба беше, че не получих увеличението на заплатата, от което толкова много се нуждаех в онези трудни години. Сега с хиляди молби и връзки се съгласяват да ми направят тази услуга!… Не, благодаря, не я искам. Днес всички ме уважават за моите познания и опит. Понякога за редактиране ми плащат като на специалист с докторска степен. Всички ме ценят. Никой вече не ме пита за дипломата. Дори споменаването й ме разсмива. Освен това тези хора така раздават степени и титли, че те губят стойността си за мен. Исках да постигна нещо сама, а не по милост.

* * *

Същата година приеха Ширин в университета, специалност „Социология“. Бях много щастлива и горда от факта, че и трите ми деца ще бъдат висшисти. Дъщеря ми бързо си намери приятели. Тъй като исках да следя от разстояние с кого контактува, й предложих да се събират у нас. Така бях по-спокойна. Опознах по-добре младите хора около нея. Постепенно апартаментът ни се превърна в желано място за техните събирания. Въпреки че понякога пречеха на работата ми, нарушаваха спокойствието и концентрацията ми и ме натоварваха с повече чистене и готвене, бях доволна и вършех всичко на драго сърце.

* * *

След две години, в началото на зимата, се роди първото внуче на мен и на Парване. Заминах за Германия за неговото раждане. Беше красиво и сладко момиченце, което нарекоха Дорна. С Парване го обожавахме, грижехме се за него и често спорехме на кого повече прилича. Мисълта, че съм станала баба, ме изпълваше с щастие и радост, чувствах се по-млада и по-жизнена, отколкото преди десет години. Въпреки че ми бе много трудно да се откъсна от малкото същество, бях принудена да се върна в Иран за Ноу руз. Не ми се искаше да оставам сами Масуд и Ширин за празника.

При завръщането си забелязах промени около себе си. Сред приятелите на Ширин се бе появил младеж на около двайсет и шест години, когото не бях виждала преди. Тя ми го представи като Фаромарз Абдоллахи и обясни, че учи магистратура.

— Добре дошли в обществото на великите социолози — приветствах го след размяната на обичайните любезности. — Как се спогаждате с тях?

— Доста трудно! — засмя се той и ме изгледа внимателно и с любопитство.

— Ха! Фаромарз, подиграваш ли ни се? — смъмри го Ширин.

— Какво говорите, ханом! Та вие сте короната, която с гордост носим!

Ширин весело се изкиска. Мина ми през ум, че тука има нещо.

Когато всички си тръгнаха, дъщеря ми поиска да узнае мнението ми за тях.

— Не са се променили много в моето отсъствие, повечето ги знам отпреди.

— А какво ще кажеш за тези, които виждаш за първи път?

— За онова високо момиче, което седеше на дивана и което не съм виждала преди, за него ли?

— Не, тя е Негин, а момчето, което седеше до нея, е годеникът й. Много са готини, другия месец ще се женят и всички сме поканени.

— Чудесно, много си отиват.

— А какво мислиш за другите? — настояваше Ширин.

— Кои други? Имаше ли други?

Много добре знаех, че целият разпит е заради Фаромарз, но ми се прииска малко да я подразня.

— Искаш да кажеш, че не си забелязала един едър мъж?!

— Че те всички са едри, кого имаш предвид?

— Фаромарз, разбира се! Той смята, че си много хубава жена, и според него като млада си била голяма красавица.

— Симпатичен младеж — засмях се. — Според мен и той не е лош.

— Само това ли…?

— Как искаш да дам мнение за човек, с когото си разменихме две думи? Ти ми разкажи за него, за да разбера дали отговаря на външния си вид.

— Какво точно?

— Всичко, което знаеш, дори това, което ти се струва маловажно.

— Той е второ дете в семейство с три деца като нашето. Фаромарз е техният Масуд, на двайсет и седем, много е начетен, майка му е учителка, а баща му е строителен инженер, повечето време е в командировка, а Фаромарз работи във фирмата при баща си.

— Но това не е по специалността му, нали е от вашия факултет?

— Не е. Не ти ли казах, че е в Техническия?

— Тогава какво прави с вас? Къде се запозна с него?

— Той е много близък приятел на Соруш, годеника на Негин, все ходеше с него. Много често го срещахме в университета, но след заминаването ти той официално се присъедини към групата ни и повечето време прекарва с нас.

— Друго?

— Какво друго, това е всичко.

— Не, миличка, разказа ми общи неща, сега чакам да чуя нещо повече за характера и личността му.

— Ха, че откъде да знам?

— Какво означава това? Искаш да ми кажеш, че си се сприятелила с него, защото е второ дете, майка му е учителка, баща му е инженер, а той учи в Техническия факултет, така ли?

— Мамо, с теб не може да се разговаря. Да не намекваш, че ми е гадже?

— Може и да ти е, това не ме тревожи, за мен е важно да разбера какъв човек е.

— Не те тревожи ли? Значи нямаш нищо против да съм приятелка с него, така ли?

— Виж какво, дъще, ти си голямо момиче, скоро ще навършиш двайсет и една, значи си напълно зряла. Вярвам ти и вярвам в начина, по който съм те възпитала. Никога не ти е липсвала обич и знам, че няма да се увлечеш по първия, който ти засвидетелства обичта си. Знаеш си правата и няма да позволиш никому да ти ги отнеме. Уважаваш религиозните и обществените норми, умна и чувствителна си, притежаваш интуиция. Не се поддаваш на емоции и можеш да вземаш разумни решения.

— Вярно! Наистина ли смяташ, че съм такава?

— Разбира се, скъпа! Понякога постъпваш по-зряло и взимаш по-разумни решения от мен самата. По-добре от мен контролираш чувствата си.

— Наистина ли?

— Защо се съмняваш в себе си? Да не би напоследък чувствата ти да са толкова силни, че ти се струва, че заглушават разума ти?

— Ох, така е! Да знаеш само колко ме е страх.

— Много добре, именно този твой страх свидетелства, че разумът ти работи.

— Всъщност не знам какво да правя.

— Нима е нужно да правиш нещо?

— Не е ли?

— Не, сега освен да учиш, да мислиш за бъдещето си и да си дадете възможност да се опознаете, не е нужно да правиш нищо друго.

— Но аз все за него мисля, иска ми се да го виждам по-често, да съм непрекъснато с него…

— Добре, нали го виждаш в университета, кани го колкото искаш и у дома, когато съм тук, естествено. И аз искам да го опозная по-добре.

— Не се ли опасяваш, че аз… кой знае… може да отида твърде далеч?

— Не! Няма, защото ти вярвам повече, отколкото на себе си. Когато момиче си науми нещо, дори с белезници и окови ще го направи и никакви препятствия няма да го спрат. Човек сам трябва да си слага спирачки, а ти го можеш.

— Благодаря ти, майче, колко си добра! Олекна ми. Не се безпокой, всичко ще е под контрол.

* * *

Един следобед след новогодишните празници, когато с Масуд бяхме само двамата у дома, той дойде и седна до мен:

— Мамо, чувствам, че трябва да взема сериозно решение за своето бъдеще. Ти не смяташ ли така?

— Как да не смятам! От доста време исках да поговоря с теб на тази тема, но да ти кажа право, не си падам много по сватосването и ми се иска сам да си харесаш някое момиче, да го опознаеш, да разбереш дали е за теб. Надявах се в университета или на работното си място да срещнеш подходящата.

— В действителност, мамо, онзи път така се опарих, че сега ме е страх. Не мисля, че вече мога да хлътна така до уши. Сега обаче има една възможност, която е едновременно разумна и практична. И ако ти я сметнеш за подходяща, ще пристъпя към действие. Пък и всичките ми приятели се изпожениха и аз, да си призная, се чувствам самотен.

— Милият ми той, имаш пълното право да бъдеш щастлив.

Нещо ме жегна в сърцето, щом се сетих за Фирузе, въздъхнах дълбоко и после продължих:

— Е, разказвай, каква е тази възможност?

— Господин Магсуди има двайсет и пет годишна дъщеря, която следва химия. На няколко пъти намекна, че няма нищо против да му стана зет.

— Той е добър и мил човек, със сигурност има и добро семейство. Има обаче проблем.

— Какъв?

— Заместник-министър е, а това е политически пост.

— Мамо, престани вече. Правиш от мухата слон. Да не би да се страхуваш, че може да го хвърлят в затвора и да го екзекутират?

— А защо не? Политическите игри ме ужасяват. Страхувах се и за теб и затова те накарах да ми обещаеш никога да не приемаш отговорен пост и политическо назначение.

— Ако всички мислеха като теб, кой щеше да управлява страната? — упрекна ме Масуд. — Съжалявам, но май имаш нужда от психолог.

* * *

Независимо от всичко определихме ден, в който да поискаме ръката на момичето. С Ширин бяхме готови да тръгваме, когато Масуд каза:

— Искам да ви помоля за нещо. Може ли — в знак на уважение към ага Магсуди — да си сложите и чадори.

Вбесих се и му се сопнах:

— Виж какво, синко, не смяташ ли, че и ние сме хора, че имаме свои мисли, мнения и вкусове? Не може всяка секунда да се превръщаме в нещо, което не сме. Знаеш ли колко пъти в своя живот съм променяла начина си на обличане заради приумиците на мъжете? В Гом носех чадор, в Техеран — забрадка. След сватбата баща ти искаше да не ги нося, а след революцията облякох манто и забрадка. После твоя светлост ме накара у Ладан да бъда елегантна — тогава щеше да ти хареса дори да съм с деколте. Сега, когато отиваме да искаме ръката на дъщерята на шефа ти, ми нареждаш да си сложа чадор. Не, момчето ми, ако не съм успяла да се опълча срещу другите хора в моя живот, на теб, моя син, ще се опълча. И като жена на средна възраст, вкусила и добро, и зло в живота си, ще ти заявя, че имам достатъчно разум, за да избирам сама как да се обличам. Ще отидем, както си се обличаме, и няма да се държим лицемерно, само и само да им се харесаме.

* * *

Атефе беше набожно, сериозно и кротко момиче, а най-важното — чувствително и умно. Имаше светла кожа и големи сиви очи. Майка й, която дори пред мен и Ширин не сваляше хеджаба си, беше отлична домакиня, а господин Магсуди, пред когото се чувствах задължена за помощта към Масуд, както винаги бе мил и любезен. Беше понапълнял и косата му побеляла. Непрекъснато въртеше броеницата между пръстите си. Още с влизането ни с Масуд се увлякоха в служебни разговори, сякаш не бяхме дошли за друго. Въпреки че обстановката в тяхната къща донякъде ми напомни за тази у Махмуд и Али, това не пробуди негативни емоции у мен. Тук атмосферата на набожност и благочестие по някакъв начин ми даряваше мир и спокойствие. Нямаше и намек за страх от греха и ада. Вместо това чувствах присъствието на ангелите на любовта и приятелството. За разлика от дома на Махмуд, тук смехът и веселието не бяха грях. Така че дори Ширин, която покрай вуйчовците си не обичаше много религиозните семейства, бързо се сприятели с Атефе и двете забъбриха.

Всичко мина бързо и добре. В средата на пролетта отпразнувахме сватбата на Масуд и Атефе. Въпреки че Масуд преди години се бе възползвал от възможността, която се предостави от министерството да закупи хубав апартамент, тъстът му настоя младото семейство да се нанесе на втория етаж на тяхната къща, който беше празен и предвиден за Атефе.

* * *

В деня, в който Масуд дойде да си събере нещата и да се раздели с нас, много се стараех да изглеждам весела. Помагах му и го подкачах. Но когато си тръгна, седнах на леглото му в празната му стая и загледах стените. Без него апартаментът изглеждаше празен и сякаш без душа. Почувствах сърцето си тъжно. Помислих си: „Пиленцата отлитат и гнездото постепенно се опразва“. За първи път се уплаших за бъдещето си и от самотата, която ме очакваше.

Ширин, която тъкмо се прибра, открехна вратата и попита:

— Замина ли? Колко е пусто без него!

— Да, всички деца си отиват, но това е най-хубавата раздяла. Благодаря хилядократно на бог, че Масуд е жив и здрав, че дочаках сватбата му.

— Но на нас сега ще ни е много самотно без него, нали, мамо?

— Така е, но все пак сме си двечките. Слава на бога, че те имам, все още има няколко години, докато и ти ме напуснеш.

— Колко…?

— Поне докато завършиш, не мислиш да се омъжваш, нали? Така ли е?

Стисна устни и вдигна рамене:

— Знае ли се, може пък до месец-два и аз да се омъжа.

— Да не смяташ, че ще ти позволя? Докато не завършиш, дори не си го помисляй.

— Да, но ако обстоятелствата го наложат? Тогава какво?

— Какви обстоятелства? Не се поддавай на увещания, завърши си спокойно, започни работа, стъпи си на краката, а не накрая да те бият, да си с вързани ръце и да търпиш всякакви унижения. Чак тогава мисли за женене. Защото, щом го направиш, ставаш отговорна за дома и семейството си. Това време, когато си млада, необвързана и без никакви грижи, е твърде кратко и никога няма да се повтори. Какъв е смисълът да го скъсяваш излишно?

* * *

Масуд идваше редовно да ме вижда и все повтаряше:

— Стига, спри да работиш. Вече си на възраст, в която трябва да си вземеш почивка.

— Но, синко, аз обичам работата си — възразих. — Повече ми е като хоби, без нея се чувствам безполезна.

Но той не ме послуша. Незнайно как събра всичките ми документи и ме пенсионира. От една страна, се радвах, че имам постоянен доход, но не можех да не работя. Приех няколко поръчки за изпълнение. Освен това Масуд ми оставяше пари — повече, отколкото ми бяха нужни. Знаех, че финансовото му положение е доста добро, но не бях доволна от работата му, не исках да се занимава с административна дейност. Все му натяквах:

— Ти си човек на изкуството, архитект, защо се обременяваш с тази изморителна и объркана административна работа. Повишението в тази сфера е измамно. В момента, в който вашите хора напуснат, ще рухнеш. Трябва да приемеш длъжност, за която имаш квалификация. Защо всички вие, които сте толкова набожни и дълбоко вярващи, стане ли дума за статус и позиция в обществото, ставате толкова безотговорни и превзети и си мислите, че заслужавате всички постове?!

— Мамо, знам какъв ти е проблемът. Парила си се много пъти. Не се притеснявай, и на мен не ми се нравят игричките в службата, скоро ще започна частен бизнес. Разбрахме се с няколко приятели да направим фирма. Имам някои работи за довършване в службата. Но когато всичко е уредено, ще напусна.

* * *

Независимо от моето старание да отбягвам темата, няколко месеца по-късно се наложи сериозно да поговорим за сватбата на Ширин. Фаромарз завърши магистратурата и се готвеше да замине за Канада. Възнамеряваха да се оженят, преди той да замине, за да може по-късно да уреди визата за престой на жена си. Бях против Ширин да прекъсне следването си, но те бяха уверени, че уреждането на документите на Ширин ще продължи с години и тя ще има възможност през това време да завърши. Мисълта, че ще се разделя с Ширин, беше много мъчителна, но тя бе толкова щастлива и развълнувана, че не можех да си позволя тъгата ми да проличи. Разписаха се и малко по-късно Фаромарз замина. Щеше да се върне, когато Ширин се дипломира и документите й за пребиваване станат готови, за да направим сватбеното тържество, а после младоженците да заминат завинаги.

* * *

Смятах, че независимо от трудностите, съм се справила добре със задълженията си. И трите ми деца бяха образовани, успели и задомени. Свалих товара от плещите си, но се чувствах празна и безцелна, както преди се чувствах след годишните изпити в училище. Сякаш вече нямаше какво друго да правя. Благодарях на бога повече от всякога, защото се страхувах, че ще ме помисли за неблагодарна и ще ме накаже. Утешавах се, че Ширин няма да замине най-малко една година. Но не можех да пренебрегна тъмните облаци на старостта и самотата, които хвърляха своята сянка върху мен.