Паринуш Сании
Моята орис (4)

Четвърта глава

В средата на 1977 г. почувствах политическо неспокойствие в страната. Начинът, по който хората говореха и се държаха, осезаемо се бе променил. В учрежденията, по улиците и най-вече в университета бяха станали по-дръзки. Положението в затвора се подобри и Хамид и останалите затворници получиха повече облекчения. Освен това намаляха ограниченията за предаването на дрехи и на храна. Но в своето разбито сърце не намирах лъч светлина и не можех да си представя величината на случващите се събития.

* * *

Няколко дни преди Ноу руз въздухът ухаеше на пролет. Вървях към къщи, потънала в мисли. Там се сблъсках с интересна гледка. В средата на хола бяха нахвърляни няколко чувала с ориз, ламарини с олио, торби с чай и боб и различни други хранителни продукти. Бях изненадана. Бащата на Хамид понякога ни носеше ориз, но не и толкова други неща. След затварянето на печатницата и те изпитваха финансови затруднения. Като ме видя така объркана, Сиамак каза през смях:

— Чакай да видиш най-хубавото! — и ми подаде плик с банкноти. В него имаше голяма пачка от по сто томана.

— Какво е всичко това? — попитах. — Откъде дойде?

— Познай!

— Да, мамо, това е състезание!

— От дядо ви?

— Нее… — и двамата се засмяха дяволито.

— Парване?

— Не! — и отново смях.

— Парвин ханом? Фати?

— Изключено! — заяви Сиамак. — Никога няма да познаеш… Да ти кажа ли?

— Да, бързо казвай кой ги донесе!

— Вуйчо Али! Но нареди да ти кажем, че са от вуйчо Махмуд.

Бях шокирана.

— Ха! Защо? Видял е предзнаменование в съня си?

Вдигнах телефона и се обадих на мама. Тя не знаеше нищо.

— Тогава ми дай Али! — наредих й аз. — Да видя какво е станало.

Али ме поздрави много сърдечно, тонът му не бе обичайният.

— Какво става, Али ага? Да не би да раздаваш храна на бедните?

— Какво говориш, како, просто изпълних дълга си.

— Какъв дълг? Нищо не съм ви искала.

— Много си великодушна, но все пак ние трябва да изпълним дълга си.

— Благодаря ти, Али джан, но аз и децата ми не се нуждаем от нищо. Ако обичаш, ела веднага и си вземи всичко.

— И като го взема, какво да го правя?

— Не знам, прави каквото искаш. Дай продуктите на някой, който има нужда.

— Како, не знаеш как стоят нещата. Аз нямам нищо общо, батко ти ги изпрати. На него му кажи. Не изпрати само на теб, а и на много други. Аз само ти ги донесох.

— Странно, значи той раздава милостиня? Нечувано и невиждано! Да не би да се е побъркал?

— Какво говориш, како? Иди после и прави добро!

— На мен доста добро сте ми правили. Много ви благодаря. Моля те по-бързо ела и си вземи и това.

— Само ако батко ми нареди… Тогава ще дойда да ги прибера. Говори с него.

— Добре, точно това ще направя.

Позвъних в дома на Махмуд. Случаите, в които се бях обаждала, се брояха на пръстите на едната ми ръка. Вдигна Голам Али и след обичайните поздрави даде слушалката на баща си.

— Здравей, сестро, как така се сети за нас?

— По някакво съвпадение и аз исках да те попитам същото. Какво стана, че си спомни за нас? И си ни изпратил милостиня.

— Каква милостиня, това ти се полага. Съпругът ти е в затвора, защото се бореше за свободата и срещу тези безбожници. Ние, дето нямахме смелост да се бием и да понесем затвора и изтезанията, сме длъжни поне да се грижим за семейството му.

— Но, батко, Хамид вече четири години е в затвора и през това време ние с божията помощ някак сами се справяхме. Нямаме нужда от никого и ще продължим да го правим.

— Права си, сестро, имаш пълното право да ни се сърдиш. Срам ме е, не бях на себе си, не ми дойде на ума, прости ми.

— Моля те, батко, уверявам те, че сме в състояние да се грижим за себе си. Не желая децата ми да растат от подаяния. Ако обичаш, изпрати някого да вземе тези неща…

— Какви са тези приказки? Аз имам дълг, ти си моята любима сестра, а Хамид е нашата гордост.

— Но, батко, Хамид е същото онова нещастно комунистче, когото ти наричаше разбойник и смяташе, че заслужава смъртна присъда.

— Не се заяждай, сестро, защо е тази злоба… Казах ти вече, че тогава не разбирах нещата. Сега смятам всеки, който се е борил срещу тираничния режим, достоен за похвала, бил той мюсюлманин или неверник.

— Отлично, батко, въпреки всичко не се нуждая от тези неща, така че ела и си ги вземи.

— Раздай ги на съседите или ги изхвърли. Няма кого да изпратя! — рече ядосано и затвори телефона.

* * *

През следващите месеци промените ставаха все по-осезаеми. В службата, въпреки че никой не трябваше да разбира, че мъжът ми е политически затворник, на практика почти всички знаеха и доскоро, с изключение на най-близките ми колеги, останалите се държаха резервирано и идваха в стаята ми само когато го налагат служебните задължения. Бях свикнала с това положение, но напоследък цялата предпазливост и въздържаност бяха изчезнали. Явно вече никой не се страхуваше да контактува с мен. Кръгът ми от познати непрекъснато нарастваше. Колегите ми не се възмущаваха от прекомерните ми отсъствия, нито че уча на работното място. Накрая се стигна дотам, че роднините, приятелите, състудентите и колегите в службата открито обсъждаха мен и проблемите ми. Интересуваха се как е Хамид и изказваха съчувствие и загриженост. На обществени събрания ме канеха да седя на централно място и се превръщах в обект на внимание. Колкото аз се чувствах неловко, толкова Сиамак се радваше и перчеше. Сякаш му порастваха криле и той въодушевен говореше за баща си с нескрита гордост.

Отговаряше на въпросите относно залавянето му и нахлуването в нашата къща. Лошото беше, че с детското си въображение доста разкрасяваше нещата.

Няма и две седмици от началото на учебната година, когато ме привикаха да се явя в училището на Сиамак. Притесних се, че както обикновено се е скарал или сбил с някого. Но когато влязох в учителската стая, разбрах, че поводът е друг.

Наобиколиха ме група учители и заместник-директорът. Затвориха вратата, за да не разберат други хора, като например директорът и служителите от администрацията. Явно им нямаха доверие. Заразпитваха ме за Хамид, за политическата обстановка в страната, за бъдещите промени и за революцията. Бях смаяна — те смятаха, че разполагам със секретни сведения за по-нататъшните планове за разгръщане на революцията. Разказах им каквото искаха да знаят за ареста на Хамид, но за останалото само отвръщах: „Не знам“, „Няма откъде да знам“. Стана ясно, че Сиамак е говорил за баща си, за революционната му дейност и нашата осведоменост по политическите въпроси с такова преувеличение и въодушевление, че поддръжниците са решили не само да се убедят в истинността на думите му, но и лично да се срещнат с главните участници. Една от учителките с насълзени очи каза:

— Естествено е такъв баща да има син като Сиамак! Нямате представа колко красиво и пламенно говори само.

— Какво разказва за баща си?

Бях любопитна да разбера какво говори Сиамак за баща си пред непознати.

— Като възрастен, като оратор той смело застана пред всички ни и заяви: „Моят баща се бори за свободата на потиснатите. Много негови другари загинаха за каузата, а той от години е в затвора. Не се е огънал пред зверските изтезания и не е проронил дума“.

На връщане към къщи ме разкъсваха противоречиви емоции. Радвах се, че Сиамак се самоутвърждава, като привлича внимание и се чувства горд. Обаче бях обезпокоена, че си създава и почита кумири. Открай време беше трудно дете, а сега в ранните си младежки години преживяваше смущаващ и деликатен етап. Притеснявах се как сега ще се справи с гордостта и одобрението, след като беше подложен на толкова обиди и унижения. Щеше ли да устои неговата незряла личност на подобни спадове и върхове? Чудех се защо се нуждае от толкова внимание, одобрение и любов. Стараех се, доколкото мога, да му ги дам.

* * *

Уважението и възхищението на околните се усилваше с всеки изминал ден. Изглеждаше ми преувеличено и пресилено и се питах дали не се дължи просто на любопитство. Независимо от това ми ставаше все по-трудно и досадно. Понякога се чувствах неискрена, лицемерна и виновна. Непрекъснато обяснявах на всички, че не зная нищо за идеите и убежденията на съпруга си и никога не съм му помагала в този негов път. Но хората отказваха да приемат тази истина. В службата и в университета по време на всяка дискусия относно революцията хората ме сочеха и ме избираха за свой представител. Когато обяснявах, че не знам нищо, че нямам нищо общо, те го приемаха за проява на присъщата ми скромност. Единственият, запазил същото отношение към мен, бе господин Заргяр, който внимателно наблюдаваше промените около мен. В деня, когато служителите решиха да изберат Революционен комитет в учреждението ни, за да засвидетелстват съпричастността си към надигащите се народни маси, един от моите колеги, който до този момент ме поздравяваше сухо и вяло, произнесе прочувствена реч за моята революционна, хуманна и свободолюбива личност и ме номинира за кандидат. Станах и с увереността, която бях придобила в трудния си обществен живот, благодарих на оратора за оказаното доверие и отхвърлих твърденията му, като най-чистосърдечно заявих:

— Никога не съм била революционерка. Съдбата ме срещна с човек, който има определени политически възгледи. Когато за първи път се сблъсках с нищожна част от основата и структурата на неговите убеждения, аз припаднах.

Всички се разсмяха и заръкопляскаха.

— Повярвайте ми, говоря ви истината. Именно поради този факт съпругът ми ме държеше настрана от своята дейност. С цялото си същество се моля за освобождаването му, но що се отнася до политическата идеология и политическото предимство пред другите, аз не го притежавам.

Мъжът, който ме номинира, се провикна от множеството в знак на протест:

— Но вие сте страдали, след като мъжът ви е в затвора от толкова отдавна. Сама сте се справяли с живота и сте се грижили за децата си. Не говори ли всичко това, че споделяте неговата идеология и убеждения.

— Не! Защото щях да направя същото и ако той бе в затвора за кражба. Това свидетелства само, че като жена и майка е мой дълг да се справям със своя живот и този на децата си.

Вдигна се шум, но по изражението на господин Заргяр разбрах, че съм постъпила правилно. Този път моите колеги гласуваха за мен заради моята скромност и искреност.

* * *

Вълнението от революцията растеше все по-силно с всеки изминал ден, а с неговия размах в моето сърце избуяваше нова надежда. Възможно ли бе да се превърне в реалност това, за което Шахрзад и другите жертваха живота си, а Хамид търпеше мъченията в затвора?

За първи път с братята ми бяхме на една страна, желаехме едно и също нещо, разбирахме се и се чувствахме близки. Те се държаха като истински братя и подкрепяха мен и семейството ми. Добротата на Махмуд стигна дотам, че каквото купуваше за децата си, купуваше и за моите. Мама със сълзи на очи мълвеше:

— Жалко, че баща ти не е жив да види тази обич. Все се притесняваше и казваше: „Когато умра, те с години няма да се виждат, а най-самотна ще бъде моята дъщеря, дето никого си няма и на която братята й няма да помогнат“. Как ми се иска той да беше жив и да види как братята са готови да се жертват за сестра си.

* * *

Махмуд носеше позиви и магнетофонни записи, Али ги презаписваше, а аз ги разпространявах в университета и в службата. Сиамак и приятелите му скандираха по улиците различни лозунги, а Масуд рисуваше картини от демонстрациите и ги надписваше: „Свобода“. От лятото участвахме в срещи, лекции и протести срещу режима на шаха. Дори за миг не се запитах коя група организира тези събития. Какво значение имаше? Ние бяхме заедно и искахме едно и също нещо. Важното беше, че Махмуд със своите познанства имаше достъп до новини, записи и позиви. Струваше ми се, че всеки ден ме приближава до Хамид. Започнах да вярвам, че мечтата ми да сме истинско семейство и децата ми да имат баща вече не е неизпълнима. Сега с цялото си същество се радвах, че Хамид е жив. Изтерзаното му лице вече не ме караше да се питам дали не е по-добре той да беше загинал мигновено заедно с другарите си, вместо да търпи мъчения с години. Започнах да си мисля, че това, което преживя, не е било напразно и че много скоро ще бере плодовете от своята борба. Тяхната мечта ставаше реалност, хората се надигнаха и скандираха по улицата: „Долу тиранията!“. Когато навремето Хамид и другарите му говореха, че ще настъпят такива дни, ми се струваше нереалистично и идеалистично.

* * *

Докато революцията набираше сила, все по-слабо успявах да контролирам синовете си. Бяха се сближили с вуйчо си. Със специално внимание и привързаност, които за мен бяха нещо ново и странно, Махмуд идваше, вземаше ги и ги водеше да слушат дебати и речи. Сиамак с удоволствие посещаваше тези събития и с радост следваше вуйчо си, докато Масуд много скоро се дистанцира и си служеше с различни извинения, за да не ходи. Щом попитах защо, той просто отвърна:

— Не ми харесва.

Когато по-настоятелно поисках да узная причината, той каза:

— Срамувам се.

Не можах да разбера от какво се срамува, но и не упорствах. Докато Сиамак с всеки ден все повече се въодушевяваше. Настроението му беше приповдигнато и престана да създава неприятности. Сякаш чрез скандирането на лозунги даваше отдушник на гнева и на неудовлетвореността си. Постепенно започна дисциплинирано да следва религиозните практики. Винаги му е било трудно да става рано сутрин, но сега се стараеше да не изпусне сутрешната молитва. Не знаех дали да се радвам, или да бъда загрижена от тази промяна у него. Някои неща, които правеше, например изключваше радиото, когато звучи музика, или отказът му да гледа телевизия, ме връщаха години назад и много ми напомняха за фанатичното поведение на Махмуд.

* * *

Към средата на септември Махмуд заяви, че иска да направи възпоменателна церемония за баща ни. Вече беше изминал месец от годината след смъртта му, но никой не се възпротиви. По всяко време и по всеки повод бяхме готови да се поклоним пред паметта на този скъп човек и да раздадем милостиня за него. Тъй като беше обявено извънредно положение и имаше полицейски час, решихме панихидата да бъде в петък по обяд и няколко дни преди това се заехме с приготовленията. Броят на гостите се увеличаваше с всяка минута. Мислено благославях Махмуд, че в тези размирни времена се реши да направи този помен. В уречения ден още от сутринта в дома му всички бяхме заети с работа. Ехтерам Садат, която ставаше все по-дебела, сновеше с охкане и пъшкане напред-назад. Белех картофи, когато тя най-накрая се отпусна до мен.

— И ти много се измори — обърнах се към нея. — Благодаря ти за това, което правиш. Всички много сме ти задължени.

— Няма защо — отвърна. — В края на краищата, време беше да направим една прилична панихида за ага джан, бог да го прости. Освен това е подходяща причина да съберем хората в тези времена.

— Между другото, Ехтерам джан, как е батко тези дни? Да чукна на дърво, напоследък май нямате проблеми.

— Къде ти? Всичко мина. Въобще не го виждам, какво остава да се караме. Прибира се толкова изморен и умислен, че не се занимава с нас, камо ли да придиря за нещо.

— Все така ли е вманиачен в молитвения ритуал? Непрекъснато ли го започва от начало?

— Да не чуе дяволът, сега е много по-добре. Толкова е зает, че няма време да се мие дълго преди молитва и да повтаря ритуала безкрайно. Революцията напълно го промени, сякаш го излекува. Сега Махмуд заявява: „Според аятолаха аз в момента съм в предните редици на революцията, която е по-важна от джихад в името на бога, и съм достоен за най-голямата божия благодат“. Така че в момента е обсебен от революцията.

Следобедът започнаха речите. Ние бяхме в задната стая и не чувахме добре. От страх гласовете да не ехтят на улицата не използваха високоговорител. Гостната и трапезарията бяха претъпкани с хора, едвам се сместихме най-отзад. Имаше народ и пред прозорците. След изказванията на двама-трима души относно революцията, тиранията на управляващите и нашата задача да премахнем настоящия режим, чичото на Ехтерам Садат взе думата. Вече беше известен духовник и след няколкото месеца в затвора мнозина го считаха за герой. В началото той изброи добродетелите на баща ми, а после продължи:

— Това уважавано семейство години наред се бори за вярата и за нашата родина и понесе своите рани. През 1963 г., след събитията от пети юни и залавянето на аятолах Хомейни, те били принудени да напуснат своя дом в Гом, защото животът им бил застрашен. Преживели са тежки удари, дадоха млад живот, загубиха сина си, а зет им все още е в затвора и само бог знае какви мъчения трябва да изтърпи…

За малко се обърках, нямах представа за кого говори. Сръгах с лакът Ехтерам Садат:

— За кого говори?

— За мъжа ти, за кой друг!

— Не, този младеж, който сме изгубили…

— За Ахмад, за кой друг.

— Ха! За Ахмад?! — не можех да повярвам.

— Ами да, не си ли се замисляла при какви загадъчни обстоятелства умря той? Насред улицата, а нас известиха чак след три дни и Али отиде в съдебна медицина да го разпознае. После обясни, че по трупа му имало следи от удари и рани.

— Може би защото се е скарал с друг наркоман за дрога.

— Не се говори така за покойник!

— И кой наприказва на чичо ти всички тези глупости относно нашето преместване от Гом?

— Не знаеш ли, че семейството ти е напуснало Гом след събитията на 5 юни? Животът на баща ти бил застрашен, както и на Махмуд. Била си малка и не помниш.

— Много добре си спомням — отвърнах гневно. — Преместихме се в Техеран през 1961 г. Как си позволява Махмуд да разкаже всичките тези лъжи на чичо ти и да злоупотребява с доверието и въодушевлението на хората.

Ораторът вече говореше за Махмуд, как такъв баща не може да няма такъв достоен син като него, посветил живота и богатството си на революцията, отдаден на тежка работа и саможертва… Издържа десет семейства на политически затворници и се грижи за тях като истински баща. И най-вече заема специално място в семейството на сестра си, за което от години се грижи като истински брат и не допуска те да чувстват нужда и самота. В този момент чичото на Ехтерам Садат даде знак и не щеш ли, Сиамак се изправи сред множеството и тръгна към него, сякаш бе специално обучен за това и знаеше точно кога да се изправи и да изиграе своята роля. Моллата го помилва по главата и каза:

— Това невинно дете е син на почтен муджахидин, воюващ за исляма, който от години гние в затвора. Престъпната ръка на режима направи това дете и хиляди други деца сираци. Но слава на бога, момчето има добър и всеотдаен вуйчо, като Махмуд Садеги, който е заел мястото на баща му. Иначе кой знае какво щеше да сполети това изстрадало семейство в отсъствието на баща…

Догади ми се, имах чувството, че яката на блузата ме души, несъзнателно започнах да я дърпам, най-горното копче се откъсна и изтърколи на пода. Изправих се толкова гневно, че майка ми и Ехтерам Садат, които седяха до мен, ме погледнаха изплашено. Снаха ми ме задърпа за чадора и прошепна:

— Седни, Масум, заради паметта на баща си седни, грозно е!

Махмуд седеше зад моллата и ме изгледа с безпокойство. Понечих да извикам, но нямах глас. Сиамак уплашен и изненадан се дръпна от моллата, запроправя си път сред множеството и дойде при мен. Дръпнах го за ръката и го смъмрих:

— Не се ли срамуваш от себе си?

Ханом джан се заудря по бузата и заповтаря:

— Боже, убий ме! Не ни срами, момиче!

Изгледах Махмуд с отвращение. Искаше ми се да му кажа много неща, но започнаха траурните песни и всички станаха и се заудряха по гърдите. Проправих си път, ядосано стиснала ръката на Сиамак, и напуснах къщата. Масуд ме държеше за края на чадора и тичаше след мен. Идеше ми да спукам Сиамак от бой. Отворих вратата на колата и грубо го бутнах вътре. Той непрекъснато повтаряше:

— Какво ти е? Какво е станало?

— Само млъкни!

Гласът ми бе толкова заповеднически и гневен, че момчетата не промълвиха дума, докато стигнахме до къщи. Това ми даде възможност да се замисля: „Какво е виновно детето? Каква е неговата вина в тази ситуация?“.

У дома известно време проклинах и ругаех земята, небето, Махмуд, Али, Ехтерам, после седнах и заплаках. Сиамак седеше пред мен засрамен, а Масуд ми донесе чаша вода и с насълзени очи ме накара да я изпия, та да дойда на себе си. Постепенно се успокоих.

— Не знам какво те разстрои така, но каквото и да е, моля за прошка.

— Значи не знаеш? Как така не знаеш? Я ми кажи, това ли правиш на всичките събрания, на които ходиш с вуйчо си? Така ли те показват на всички?

— Да — отвърна гордо той — и всички възхваляват татко.

Въздишка се отрони от дъното на душата ми, не знаех какво да отвърна на това дете. Помъчих се да запазя хладнокръвие и да не го изплаша:

— Виж какво, синко, четири години живяхме без баща ти и нямахме нужда от никого, най-малко от вуйчо ти. Борих се да не се чувстваме задължени никому, да ви отгледам почтено, а не от хорска милостиня и състрадание, за да не ви гледат като нуждаещи се сираци. Досега винаги сме стояли здраво на краката си. Може да ви се е струвало трудно, но запазихме гордостта и честта си, както и тези на баща ви. А сега този нещастник Махмуд за своя собствена облага се възползва от вас и ви разкарва като марионетки, за да събудите хорското съжаление и всички да се възхищават какъв добър вуйчо имате. Не се ли запита как така той се сети за нас през последните седем-осем месеца и защо преди това няколко години веднъж не се поинтересува как сме. Виж, синко, прояви малко повече разум и не се оставяй така лесно някой да злоупотребява с твоите чисти чувства. Ако баща ти разбере, че Махмуд те използва така, много ще се разстрои. Хамид не е на едно мнение с вуйчо ти по нито един въпрос и не би желал нито самият той, нито семейството му да бъдат оръдие в ръцете на човек като Махмуд.

* * *

По онова време не знаех какви са истинските мотиви на Махмуд, но повече не позволих на синовете си да го придружават и не отговарях на телефонните му обаждания.

* * *

В средата на октомври учрежденията, училищата и университетът, където обучението ми сякаш нямаше край, ту затваряха, ту отваряха врати. Оставаше ми един семестър до завършването, но нямахме лекции. Непрекъснато имаше стачки или някакви демонстрации. Участвах в различни политически събрания, слушах казаното и преценявах дали има надежда Хамид да бъде спасен, или не. Понякога бях оптимистично настроена и виждах всичко в светли краски, друг път толкова се обезверявах, сякаш бях хвърлена на дъното на дълбок кладенец. Щом издигнеха глас в защита на политическите затворници, аз бях в предните редици със синовете си от двете ми страни, чиито ръчички, свити в юмруци, бяха като малки знаменца. С цялата си преживяна болка, мъка и гняв скандирах: „Свобода за политическите затворници!“. Сълзи се стичаха по бузите ми, но ми беше леко на сърцето. Като гледах множеството, което крачеше с мен, безкрайно се въодушевявах. Искаше ми се да прегърна всеки и да го целуна. Може би това бе първият и последен път, когато изпитах подобно чувство към своите сънародници. Сякаш всички бяха мои деца, бащи, майки, сестри и братя.

* * *

Скоро се разнесе слух за амнистия на политическите затворници. Заговори се, че на 26 октомври, рождения ден на шаха, ще освободят някои затворници. Надеждата покълна в мен, но се стараех да не вярвам, не можех да понеса поредното разочарование. Бащата на Хамид увеличи усилията си за освобождаването му. Събра още писма и препоръки и ги изпрати на властите. Действахме заедно и взаимно се информирахме за постигнатия напредък. Нагърбвах се усърдно и вземах присърце задачите, които той ми възлагаше.

Малко по малко от контактите, които установихме, научихме, че хиляда затворници със сигурност ще получат амнистия, само трябваше да се уверим, че името на Хамид е сред тях. През тези дни много спорехме със свекър ми в тази връзка:

— Да не се окаже само някаква политическа игра, безрезултатна реклама — усъмних се аз — за да се поукротят хората?

— Не, в тази обстановка не могат да си позволят подобно нещо. Трябва да освободят поне няколко по-известни затворници, та хората да се убедят с очите си, да се поуспокоят, в противен случай ще стане по-лошо. Ти, дъще, имай надежда, имай надежда!

Но аз се страхувах да се надявам. Ако Хамид не бъдеше сред освободените, отново щях да затъна в блатото на безнадеждността и отчаянието. Страхът и надеждата силно изопваха нервите ми. Най-много се тревожех за децата си, боях се, че след толкова надежда и очакване те няма да понесат шока от неуспеха и разочарованието. Полагах големи усилия да скрия информацията от тях, но по улиците мълвата се носеше отвсякъде като буен поток. Сиамак се връщаше у дома, почервенял от вълнение, и ми предаваше последните новини, но аз му отвръщах хладнокръвно и спокойно:

— Не, синко, това е само пропаганда за усмиряване на народа. Засега не мисля, че ще направят подобно нещо. еншалах, когато революцията победи, заедно ще отидем да отворим вратите на затвора и ще ги освободим.

Свекърът ми възприе моя подход и го използваше спрямо майката на Хамид.

С приближаването на двайсет и шести октомври вълнението ми все повече се усилваше. Ей така купувах някои неща за Хамид: бельо, ризи, дрехи за вкъщи. Не можех да обуздая мечтите и плановете си какво ще правим след неговото освобождаване. Обаче няколко дни преди заветната дата свекърът ми дойде у дома уморен и обезкуражен. Изчака подходящ момент, когато децата бяха заети, и сподели:

— Списъкът е почти готов, но явно името на Хамид не е в него. Разбира се, увериха ме, че ако ситуацията остане такава, ще освободят и него, но този път вероятността е твърде малка. В този списък са главно религиозни дейци.

Преглътнах гнева си и отвърнах:

— Знаех си, ако имах късмет, нямаше да водя този живот.

За миг всичките ми надежди се превърнаха в отчаяние и със сълзи на очи отново затворих прозорчето, което се бе отворило в сърцето ми. Свекър ми си тръгна, но на мен ми беше много трудно да скрия от децата състоянието си. Масуд непрекъснато се въртеше около мен и повтаряше:

— Мамо, какво има? Главата ли те боли?

— Нещо ново ли се е случило? — попита Сиамак.

Непрекъснато се окуражавах: „Бъди силна! Изчакай още малко!“, обаче чувствах как стените на дома ми се приближават и ме притискат. Не можех повече да остана в тази самотна и тъжна къща, хванах децата си за ръка и излязох. Пред джамията бе оживено, множеството скандираше лозунги и аз несъзнателно тръгнах към тях. Дворът беше претъпкан с народ. Не знаех какво пак е станало. Проправихме си път сред тълпата. Не разбирах какво скандират, но нямаше значение, аз си имах свой лозунг. Гневно и почти през сълзи завиках:

— Свобода за политическите затворници!

Не знам какво е имало в гласа ми, но не след дълго всички скандираха заедно с мен.

* * *

Този ден беше официален празник, слънцето още не бе изгряло, когато разбрах, че няма да мога да се излежавам повече. Знаех, че мерките за сигурност ще бъдат засилени, затова не смятах да излизам. Нямах представа как да успокоя опънатите си нерви. Трябваше да се занимавам с нещо, както винаги да потърся убежище в работата. Нужно ми беше да изразходвам енергията си в безсмислен труд. Свалих спалното бельо и завесите и ги пъхнах в пералнята. Измих прозорците и почистих стаите. Не ми се занимаваше с децата и ги изпратих да играят на двора, но бързо ми стана ясно, че Сиамак замисля да се измъкне навън. Извиках ги обратно и ги накарах да се изкъпят, а аз се заех с чистенето на кухнята. Не ми се готвеше, имахме достатъчно храна от предишния ден, която щеше да стигне за трима ни, а биби напоследък беше толкова отпаднала, че не ядеше почти нищо — каквото и да сготвех, тя ядеше само хляб и кисело мляко. В лошо настроение нахраних децата и измих съдовете. Не остана нищо за правене. Канех се да почистя двора, когато почувствах, че не са ми останали сили, щях да припадна от умора. Точно това целях — довлякох се до банята, пуснах водата и заридах. Само тук можех да се наплача на спокойствие.

* * *

Някъде към четири следобед излязох от банята. Косата ми беше мокра, но какво от това — взех една възглавница и се излегнах на пода пред телевизора в хола. Децата си играеха пред мен. Очите ми се затваряха, когато вратата се отвори и влезе Хамид. Стиснах очи, за да продължи този сладък сън, но около мен заехтяха гласове. Бавно повдигнах клепачи. Децата гледаха втренчено слабия мъж с почти бели коси и мустаци. Замръзнах. Сънувах ли? Тържествуващият и леко треперещ глас на свекъра ми ни помогна да се опомним:

— Ето съпруга ви, уважаема! Какво ви е, деца? Защо стоите като истукани, приближете се, баща ви си дойде!

Прегърнах Хамид и усетих, че не е много по-едър от Сиамак. Разбира се, за тези години го бях виждала много пъти, но никога не ми беше изглеждал така съсухрен и мършав. Може би дрехите му бяха широки и го смаляваха. Приличаше на момче, облякло дрехите на баща си. Всичко беше поне с два номера по-голямо. Панталоните му, пристегнати с колан, се диплеха около краката му, раменете на сакото му се свличаха и ръкавите стигаха до върховете на пръстите му. Коленичи и прегърна децата. Опитах се да притисна в обятията си своите три най-скъпи същества и се наведох над тях. Четиримата плачехме и споделяхме преживяната мъка.

— Престанете вече! Хамид е уморен и много болен. Взех го от лазарета на затвора. Нека да си почине, а аз ще отида да доведа майка му — обади се бащата на Хамид, като триеше сълзите си.

Прегърнах го, целунах го, сложих глава на рамото му и отново заридах:

— Благодаря ви, благодаря…

Колко мил, умен и съобразителен беше този възрастен човечец, понесъл сам безпокойството и тичането по институции последните няколко дни. Хамид имаше температура.

— Ела, ще ти помогна да се съблечеш и да си легнеш.

— Не, нека първо се изкъпя.

— Да, прав си, трябва непременно да отмиеш цялата мръсотия и страдание от затвора и после леко и спокойно да заспиш. За радост днес имаме нафта и бойлерът от сутринта работи.

Помогнах му да се съблече, бе много отпаднал и едва се държеше на крака. Сякаш се смаляваше с всяка дреха, която махаше от себе си. Накрая се изплаших от слабата му фигура — беше само кожа и кости, целият в белези. Настаних го да седне на стол, за да му събуя чорапите. Зачервената и груба кожа на разранените му стъпала ме изкара извън релси. Прегърнах краката му, положих глава върху коленете му и се разплаках. Какво бяха сторили с него? Щеше ли отново да стане нормален здрав човек. Изкъпах го и му облякох бельото и пижамата, която купих миналата седмица, окрилена от надеждата, че Хамид ще се върне. Бяха му големи, но не чак толкова. Внимателно се излегна на леглото, искаше да се наслади на всеки миг. Завих го, положи глава на възглавницата, затвори очи и с дълбока въздишка отрони:

— Действително ли съм в собственото си легло? Не мога да повярвам! Какво удоволствие!

Момчетата наблюдаваха всяко негово движение с любов, възхищение, леко съмнение и стеснителност. Той ги повика. Седнаха до леглото и тримата подеха разговор. Запарих чай. Извиках Сиамак и го изпратих до сладкарницата да купи сладки и сухари. Изцедих портокали, стоплих супата, която ни беше останала. Всяка минута пъхах в ръцете на Хамид нещо за ядене.

— Скъпа, спри се! Отвикнал съм да ям толкова — възразяваше той през смях. — Трябва малко по малко да се захраня.

* * *

След един час пристигнаха майка му и сестрите му. Свекърва ми се беше побъркала от щастие, кръжеше около него като пеперуда, говореше му нежно и плачеше. Целуваше го от главата до петите и пак отново, а несвързаните й думи се превърнаха в ридание. Облегна се на стената и се свлече на пода. Очите й бяха празни, а косите й — разчорлени. Започна да се задъхва и силно пребледня. Хамид нямаше сили да избърше сълзите си, само повтаряше:

— Мамо, престани! За бога, успокой се!

Маниже прегърна майка си и извика:

— Побързайте, донесете й подсладена вода.

Мансуре дотича и я напръска с вода. Свекърва ми се размърда и заплака. Бързо приготвих захарна вода с няколко капки валериан и й ги дадох с лъжичка. Озърнах се за децата и ги видях да стоят до вратата и да гледат с насълзени очи ту баба си, ту баща си. Постепенно първоначалното вълнение се уталожи. Майката на Хамид отказа да напусне спалнята, но обеща, че няма да плаче. Сложи си стол срещу Хамид и седна, приковала поглед в сина си. Току изтриваше някоя сълза, която безшумно се отронваше по страните й. Свекърът ми се настани в хола до майка си, която тихо мълвеше молитви, изтегна се и облегна уморената си глава на възглавницата. Сигурна бях, че от сутринта досега не беше спирал. Донесох му чай и поставих ръка върху неговата:

— Благодаря ти. Днес си се преуморил.

— Ех, ако можеше всичките ни безпокойства и тревоги да се решават като днес.

Чувах как Мансуре успокоява майка си:

— Мамо, моля те, стига вече! За бога, трябва да се радваш! Не да плачеш като опечалена.

— Радвам се, маменце! Радвам се, нямаш представа колко се радвам! Мислех, че няма да доживея да видя единствения си син вкъщи.

— Тогава защо плачеш пред него и го разстройваш?

— Погледни само какво са направили тези гадове с детето ми! На какво е заприличал! Виж колко е отслабнал и отпаднал! Колко е остарял! Много ли те измъчваха, сине? Биха ли те?

— Не, мамо — отвърна й Хамид малко неловко — само не ми харесваше как готвеха, а после настинах и се разболях.

В този момент звънна ханом джан, която тези дни не ме беше чувала, за да попита как съм. Слиса се от новината, че Хамид се е прибрал. След няма и половин час всички пристигнаха с цветя и сладки у нас. Щом зърнаха Хамид, мама и Фати се разплакаха. Махмуд го разцелува, прегърна децата и ги поздрави, сякаш между нас нищо не се бе случило. После пое нещата в свои ръце и нареди на Ехтерам Садат:

— Приготви чашите, направи хубав чай — ей сега ще дойдат да го видят. Али, отвори вратата на гостната, нареди маса и столове и напълни чиниите със сладки.

— Никого не чакаме! На никого не сме казали — учудих се.

— Не е нужно да съобщаваш, списъкът с освободените е разпространен навсякъде. Така че хората ще дойдат.

Веднага ми стана ясно, че е намислил нещо, и гневно му заявих:

— Виж какво, батко, Хамид е болен, нуждае се от почивка. Сам виждаш, че има температура и едва диша. Не смей да каниш никого!

— Не съм ги канил. Сами ще дойдат.

— Аз пък никого няма да пусна. Да ти е ясно, после да няма обидени.

Той се стъписа и ме загледа объркан, после изведнъж се сети за нещо:

— Значи и лекар не искаш да дойде да види бедния човечец, така ли?

— Много даже искам, но къде да го намеря? Днес е празник.

— Аз имам познат и ще му се обадя да дойде.

Започна да звъни на различни места. След час пристигна лекарят с още двама души, единият от които носеше голям фотоапарат през рамо. Изгледах с укор Махмуд. Лекарят нареди всички да напуснат стаята и се зае да преглежда Хамид, а фотографът снимаше белезите му. Диагнозата, която докторът постави на съпруга ми, беше хронична пневмония. Изписа му много лекарства и заръча болният да ги взима и инжекциите да му се бият навреме. Посъветва ме постепенно да увеличавам количеството храна, която му давам. Преди да си тръгне, му даде няколко таблетки и му би две инжекции за през нощта, докато му купим необходимото на следващия ден. Махмуд връчи рецептите на Али и му нареди рано сутринта да ги изпълни и донесе. Чак тогава всички се сетиха за въведеното извънредно положение и полицейския час. Бързо си събраха нещата и си тръгнаха. Майката на Хамид отказваше да си ходи, но баща му я принуди, като й обеща, че ще я доведе рано на другата сутрин.

Всички си тръгнаха, с много молби и увещания накарах Хамид да изпие чаша мляко и дадох лека вечеря на децата. Толкова бях уморена, че нямах сили да прибера разхвърляните чинии и чаши. Довлякох се до кревата и легнах до Хамид, който вече спеше дълбоко под въздействието на сънотворното, което лекарят му бе дал.

Загледах се в изпитото му лице и признателна, че си е у дома, после се обърнах и погледнах през прозореца към небето, благодарих на бог от все сърце и го помолих Хамид да стане, какъвто си беше преди.

Заспах, преди да успея да довърша молитвата си.