Паринуш Сании
Моята орис (5)

Пета глава

След седмица общото състояние на Хамид се подобри. Температурата му спадна, започна да се храни по-добре, но все още далеч не беше излекуван. Имаше непрекъсната кашлица, която го мъчеше най-вече нощем, и усещаше обща слабост вследствие на лошото хранене и на нелекуваните болести през последните четири години. Обаче постепенно разбрах, че не те са проблемът. Преди да се разболее тялото, боледувала е душата му. От цялото му същество лъхаше меланхолия. Не говореше, беше безразличен към новините на деня. Не искаше да се среща с никого от старите си приятели, не отговаряше на никакви въпроси.

— Според вас нормална ли е тази меланхолия, унинието и безразличието към случващото се наоколо? Всички ли излизат от затвора в такова състояние? — попитах лекаря.

— До известна степен, но не чак така. Естествено донякъде у всеки от тях се забелязва нетърпимост към шум, известна отчужденост, непривикналост към обикновения семеен живот. Но преждевременното му освобождаване, революцията, за която е мечтал, фактът, че е сред семейството си, което го посреща радушно, би следвало да го върне към реалния свят, да го оживи и да събуди у него жажда за живот. Напоследък проблемът, който имам с хора като Хамид, е трудността да ги запазя спокойни, за да може душевното им състояние да влезе в ритъм на телесното, а него трябва да подтиквам и провокирам, за да може просто да привикне към ежедневието.

* * *

Не можех да разбера причината за меланхолията му. Отначало отдавах мълчанието му донякъде на болестта, но той вече бе здрав. От друга страна, не му позволяваха да свикне с обичайния семеен живот. Около нас бе толкова многолюдно, че двамата не можехме да си поговорим насаме. Къщата ни беше същински хан — непрекъснато влизаха и излизаха най-различни хора. Още на втората вечер, след като той се прибра, майка му се премести у нас. Голямата му сестра Монир дойде от Табриз с децата си. Всички ми помагаха, но нито аз, нито Хамид можехме да понесем тази глъчка. Знаех, че вина има и Махмуд, и ми се искаше да му откъсна главата. Всеки ден водеше хора да гледат, сякаш бе открил някакво странно същество. И за да не се възпротивя, бе поел като своя грижа храната, като ми заръча да раздавам на бедните, каквото остава. Странна ми беше тази щедрост. Не знаех какви лъжи пак бе изфабрикувал, но все изкарваше, че освобождаването на съпруга ми е резултат от постъпките, които той е направил. Със сигурност щеше да кара Хамид всеки път да се съблича, за да показва раните му на хората, но не посмя. Политиката винаги беше горещата тема в къщата. След време някои от старите приятели, както и нови привърженици, започнаха да навестяват Хамид. Те водеха със себе си млади и ентусиазирани последователи, които желаеха да видят новия герой отблизо и да чуят от него за историята на групата и за другарите, пожертвали живота си. Но Хамид отказваше да се среща с тях и все си намираше оправдание. След посещението им ставаше още по-меланхоличен и тих. А не правеше така сред приятелите на Махмуд и останалите. Един ден, когато лекарят дойде да го прегледа, се обърна към мен:

— Ханом, защо у вас винаги е толкова шумно? Не ви ли казах, че болният има нужда от покой?

— Какво да правя, докторе? Не мога да ги изгоня, не ми е удобно да кажа на роднините да не идват.

— Но аз мога! — заяви той.

Преди да си тръгне, съобщи пред всички присъстващи, които го бяха наобиколили:

— Още първия ден ви обясних, че болният е с опънати нерви и се нуждае от спокойствие, чист въздух и тишина, за да се възстанови и възвърне предишното състояние. Тук обаче е като на стадион, и нищо чудно, че в момента той се чувства по-зле, отколкото в началото. Ако ще продължавате така, аз отказвам да го лекувам.

Всички го гледаха стреснато.

— Какво да правим, докторе? — попита загрижена свекърва ми.

— Ако смятате, че няма да успеете да държите вратата на този дом затворена и да му създадете подходящата обстановка, отведете го другаде.

— Ох, докторе, прав сте! Още в началото им казах да дойде у нас, там е по-широко и тихо — рече тя.

— Не, ханом, имам предвид спокойно място, където да бъде само с жена си и децата.

Зарадвах се. Лекарят четеше мислите ми. Всеки даде различно предложение и после всички напуснаха дома ни по-рано от обичайното. Мансуре се постара да остане последна.

— Прав е лекарят. Да ви кажа истината, аз откачих в тази обстановка, какво остава за горкичкия ми брат, който от четири години е свикнал на самота и тишина. Единственият изход е да заминете за Каспийския район, докато Хамид се пооправи. Вилата ни стои празна. На никого няма да кажа къде сте.

Не бях на себе си от радост — това бе най-доброто решение за нас. Северната част на страната бе моята мечта, още повече че училищата бяха във ваканция, положението на учрежденията и университета бе неустановено, така че можехме без никакъв проблем да прекараме известно време заедно.

* * *

Есента край Каспийско море ни посрещна с пъстрота и красота, с приятно слънце, синьо небе и море, менящо всеки миг цвета си. Вятърът довяваше към брега мирис на солена вода. Беше приятно да се седи на слънце. Четиримата застанахме на терасата на вилата и аз казах на децата да дишат с пълни гърди, защото този въздух може да съживи и умрял. Погледнах към Хамид, но той нито виждаше красотата, нито чуваше думите ми, нито усещаше мириса на море и вятъра в лицето си. Тъжен и безразличен се прибра в стаята и седна. Казах си: „Не се отчайвай! Разполагаш с необходимото място и време. Ако не съумееш да се възползваш от тази възможност и не му помогнеш, няма да си достойна за съпруга и за милостта, която бог ти стори“. Направих програма и всеки слънчев ден, а те не бяха малко през този сезон, извеждах Хамид под различен предлог навън да се разхождаме понякога по пясъка край морето, друг път из гората или пък пазарувахме край пътя и после се връщахме. Потънал в мисли, Хамид ме следваше, но не отронваше и дума, не чуваше въпросите ми или им отговаряше с поклащане на глава и „да“ или „не“. Аз не обръщах внимание и продължавах да му говоря за нещата, случили се в неговото отсъствие, за красотата на природата. Играех с децата, рецитирах стихове, смеех се. Понякога бях погълната от изключителната красота на живописните гледки пред очите ми. Щом дойдех на себе си, започвах да ги възхвалявам, а той ме гледаше учудено и безразлично. Не купувах вестници и не гледахме телевизия, защото бях разбрала, че новините още повече го разстройват. След като бях живяла доста дълго в безпокойство и стрес, липсата на информация и на мен ми въздействаше успокоително. Децата, които в резултат на сполетелите ни беди бяха пораснали преждевременно, тук отново възвърнаха детската си жизнерадост. Тичаха, играеха. Смехът им бе като музика за ушите ми.

— Децата отдавна не са били толкова весели и щастливи — обърнах се към Хамид. — Много бързо им отнехме детството и ги лишихме от него, но все още не е късно, може да им се реваншираме.

Той само вдигна рамене и обърна гръб. С такова безразличие гледаше всичко, че ми хрумна безумното предположение, че е станал далтонист. С децата си измислихме игра на цветове. Всеки трябваше да назове някакъв цвят от тези около нас. Често имахме противоречия и молехме Хамид да разреши спора. Така го принуждавахме да погледне — макар и безразлично — и да отсъди. Мислех си, че все пак съм по-упорита от него, и се чудех докога ще се съпротивлява така.

Всеки изминат ден правех разходките по-продължителни. Хамид престана да се оплаква на кратки разстояния. Укрепна и понапълня. Не говореше хладно и вяло. Понякога, когато усетех, че му се говори, цялата се превръщах в слух и правех всичко възможно да го предразположа. Седмица след пристигането ни тук, в един слънчев октомврийски ден, приготвих всичко необходимо и се отправихме на пикник. След като повървяхме, разстлахме одеялата си на хълм със зашеметяваща гледка. Слънцето грееше прекрасно, небето и морето преливаха в различни оттенъци на синия цвят — от тъмно до най-светло, а на едно място се смесваха. От другата страна гората се извисяваше към небето, грейнала във всевъзможни цветове под златните слънчеви лъчи. Прохладният есенен ветрец полюшваше пъстрите клони и галеше страните ни с приятна и освежаваща хладина. Децата се заиграха, а Хамид седеше в края на одеялото, загледан в незнайна точка на хоризонта. Подадох му прясно запарен чай. Лицето му бе придобило цвят и се беше позакръглило. Разсмях се, без да искам, а той ме погледна учудено:

— Защо се смееш?

— На теб, на себе си, на всички глупави мисли, които ме терзаеха през тези четири години.

— Какви мисли?

— Остави, не бяха хубави.

— Не, кажи!

— Обещай, че няма да се сърдиш?

— Добре де! Какви са били?

Зарадвах се, бях събудила интереса му.

— Мислех си дали не беше по-добре да бяха убили и теб тогава.

Очите му светнаха.

— Наистина ли?! Значи и ти го искаш?

— Не! Исках го, защото тогава смятах, че вече няма да се върнеш към нормалния живот и така лека-полека ще си отидеш от този свят. А ако те бяха убили, щеше да трае само миг и нямаше да страдаш толкова.

— И аз си мисля същото и се измъчвам, че не загинах смислено и смело.

— Но сега съм щастлива, че си жив. Напоследък непрекъснато си мисля за Шахрзад и съм й много благодарна, че те запази жив за нас.

Хамид извърна глава и отново се втренчи в хоризонта, сетне промълви:

— През тези четири години денонощно не ми даваха покой едни и същи въпроси. Защо постъпиха така с мен? С какво съм ги предал? Защо не ме държаха в течение на нещата? Толкова ли недостоен бях поне съобщение да ми оставят?

През последните месеци бяха прекъснали всякаква връзка с мен. Заради тях преминах обучение за акция и може би, ако не ме бяха лишили от доверието си и бяхме заедно, Шахрзад и останалите сега щяха да са живи. Може би аз съм главният виновник за тяхната гибел. Боже, какво бях сторил, че изпаднах в немилост пред тях!

Дълго стаяваният в него гняв изведнъж изригна, Хамид опря глава на коленете си и силно зарида. Сякаш се отприщи бент. Дожаля ми за него, но ме беше страх, че всяко мое движение би затворило отново бента. Оставих го да се наплаче и щом плачът му премина в тихо хлипане, се обърнах към него:

— Те ти вярваха, винаги си бил техен скъп приятел. Бяхте истински приятели.

— Да, единствените приятели, които съм имал, бяха всичко за мен. Бях готов да жертвам за тях всичко — дори семейството си. Сама знаеш, но те не ме искаха. Отстраниха ме, не се нуждаеха от помощта ми. Захвърлиха ме като предател, като чужд, като злодей. Сега с какво лице да се покажа, как да живея? Хората няма ли да се запитат защо не съм бил с тях, защо и аз не загинах? Може дори да заподозрат, че аз съм ги издал. Ти не разбираш, но откакто съм излязъл от затвора, всички ме гледат с подозрение и съмнение.

— Не, не, скъпи, грешиш, те обичаха теб повече от всеки друг, дори от себе си. Въпреки че имаха нужда от твоята помощ, бяха готови себе си да изложат на опасност, но теб да запазят.

— Ооо, не говори глупости! Не сме се договаряли за подобно нещо. Най-важното за нас бе нашата цел, обучавахме се да я постигнем, да се борим и да загинем за нея. Нямаше място за подобни безсмислени приказки, кръга ни напускаха само предателите и хората, на които не можехме да разчитаме. Точно така постъпиха и с мен. Знаеш ли какво означава това?

— Ох, Хамид, не е така. Не, скъпи, лъжеш се. Аз знам нещо, което ти не знаеш. Всичко това направи за нас Шахрзад.

— Какви са тези измишльотини? За нея революцията бе над всичко. Защо трябваше да се отказва от един боец.

— Ти не я познаваш, както я опознах аз през онези няколко месеца, които бяхме заедно. Освен революционерка, комунистка, член на група, водач и героиня, Шахрзад преди всичко бе жена. Съжаляваше, че е лишена от спокоен семеен живот с деца и съпруг. Помниш ли колко се привърза към Масуд, за нея той беше детето, за което тя подсъзнателно си бе мечтала. И като майка, като жена, не бе готова да го лиши от баща. Независимо от увереността си, че всички трябва да се бият в името на народа, независимо че мислеше за благото на всички деца по света и смяташе всички тях за свои, щом почувства майчината обич, доброто на нейното дете и плановете за него взеха превес, като при всяка майка. Като всяка майка тя промени виждането си и се замисли за благото на своето дете, то стана неин приоритет. Конкретен приоритет, който нямаше нищо общо с абстрактния лозунг за щастието на всички деца по света. Това е инстинктивна склонност, която и най-чистите души придобиват, след като станат родители. Невъзможно е за една майка да изпитва по-голямо съжаление към гладуващото дете от Биафра, отколкото към своето, ако и то да е сполетяно от същата съдба! За няколкото месеца в нашия дом тя се почувства като майка и от сърце и душа прие Масуд за свое дете, затова не искаше той да бъде сполетян от нещастия или лишен от нещо.

Известно време Хамид ме гледа удивен и смълчан, после каза:

— Грешиш, Шахрзад бе силна, беше боец — тя имаше много по-висши идеали! Не може да бъде сравнявана с обикновените жени, дори да са като теб.

— Скъпи, фактът, че е боец и е силна, не пречи да бъде и жена.

За миг Хамид се смълча и замисли, по лицето му прочетох, че нова светлина огрява черните му мисли. Оставих го да ги прехвърли добре в главата си, сетне продължих:

— Помниш ли колко обичаше поезията на Форуг? Все четеше стиховете й.

— Да, е и? И Форуг беше революционер и борец.

— Да, но е била и жена и най-добре изразява емоциите и съкровените чувства на жената, страдаща заради онова, от което е била лишена в своя живот. И Шахрзад силно се заинтригува. Фаррохзад пише неща, за които преди Шахрзад не можеше да говори. Ще споделя нещо: един ден Шахрзад каза, че ми завижда за живота и семейството. Може ли да повярваш?! Да завижда на мен! Отвърнах й, че сигурно се шегува, че аз трябва да й завиждам, тъй като тя е идеалната жена, а аз съм като жените отпреди сто години, които прекарват живота си в домакинство, или както казва мъжът ми, които са символ на потисничеството. Знаеш ли какво ми отговори?

Хамид поклати глава.

— Изрецитира ми стих на Форуг.

— Кой стих? Кажи, ако го помниш.

— Тя каза:

Каква височина, какъв ти връх?

Какво ми дадохте вие?

Заблудени слова, отречена плът и желание?

Какво ми дадохте вие?

С цвете в косите излъчвам сияние —

и без измамно царско одеяние.

 

Каква височина, какъв ти връх?

Приютете ме вие,

трептящи светлини на недоверчиви домове,

по чиито покриви сушат се дрехи в редове

в обятията на благоуханен дим.

 

Приютете ме вие,

обикновените и осъществени жени.

Вълнение в утробата си

с тънките си пръсти доловили.

И с уханието на кърма от пазвата си

въздуха упоили.

— Помниш ли вечерта, когато трябваше да си тръгне? Непрекъснато прегръщаше и целуваше Масуд и плачеше. На сбогуване ми заръча: „Каквото и да става, на всяка цена трябва да запазиш семейството си и да отгледаш децата си в спокойна и ведра атмосфера. Масуд е много чувствителен и се нуждае и от двамата си родители. Липсата на единия може да му се отрази зле“. Тогава не разбрах какво искаше да ми каже. Чак по-късно ми стана ясно, че непрекъснатото натякване на всяка цена да съхраня семейството си не е било препоръка към мен, тя просто е разсъждавала на глас.

— Изключено! Личността, която ми описваш, не е Шахрзад! Значи не е искала да върви по този път? Не е вярвала в нашите идеали? Никой не я е принуждавал, винаги можеше да се откаже, кой щеше да я упрекне?

— Не, Хамид, как не разбираш? Това, за което ти говоря, бе дълбоко скрита част от нейната природа, за чието съществуване до този момент и тя самата не е знаела. Разбрала е през онези няколко месеца. Другата й природа, преобладавала през годините, си познавал ти и на нея беше посветила живота си. Непознатата страна на Шахрзад се прояви мимолетно и единственото, което осъществи благодарение на нея, бе да те запази от смъртта. Останалото, в скрито съжаление, зарови надълбоко в сърцето си. Оставиха те без информация заради самите себе си — в случай че те заловят, да не можеш да издадеш нищо за тях, а заради самия теб не те информираха за акцията. Не знам по какъв начин е убедила останалите, но явно е успяла.

Лицето на Хамид бе придобило странно изражение на съмнение, надежда и почуда. Не беше съгласен напълно с думите ми, но след четири години размишляваше върху нова вероятност за своето отстраняване. Тази неясна надежда предизвика у него най-голямата промяна — вместо предишното му мълчание се появи желание за разговор. След този ден разговаряхме непрекъснато. Подложихме на обсъждане и анализ целия си живот, отношенията и поведението в семейството, след като бяхме водили таен живот. Възлите се развързваха един по един и след всеки се отваряше прозорче към свободата, щастието и облекчението от премълчаното усещане на безизходност. Хамид си възвърна самоувереността, която от дълго време смяташе за изчезнала.

Понякога по време на спор учудено ме поглеждаше и възкликваше:

— Колко си се променила! Изглеждаш улегнала и начетена, говориш като философ, като психолог. Университетът ли те промени за тези години?

— Не! Животът ме принуди, нужно беше да разбера, за да избера най-правилния път. Бях отговорна за децата си, нямаше място за грешки. За щастие, имах и твоите книги, университета, работата си. Те също създадоха тази възможност за мен — отговарях му, без да крия гордостта си.

* * *

След две седмици Хамид беше по-енергичен и в добро настроение. Постепенно възвръщаше предишния си вид. Заедно с изчезването на мрачното му настроение, тялото му придобиваше сила и жизненост. С проницателните си погледи децата забелязаха промяната и вече се престрашаваха да се приближат до баща си. Запленени и развълнувани изпълняваха заповедите му, смееха се с него и със своя смях озаряваха живота ми. С възстановяване на здравето и разпалването на жаждата на Хамид за живот, нуждите и желанията му също се пробудиха и след дългия мрак и въздържание нашите любовни нощи ни донесоха силна страст.

* * *

Родителите на Хамид заедно с Мансуре и съпруга й дойдоха за два дни при нас. Изненадаха се и се зарадваха от промяната, която откриха в него.

— Видяхте ли, казах ви, че само така ще се оправи! — рече Мансуре.

Свекърва ми не беше на себе си от радост, непрекъснато се суетеше около сина си, а на мен благодареше, че съм го излекувала. Не знам защо нейното отношение винаги бе трогателно, дори в радостни мигове на човек му се доплакваше. През двата дни непрекъснато валя и бе студено, а ние седяхме край камината и си приказвахме. Бахман, съпругът на Мансуре, ни разказваше последните вицове за шаха и премиера Азхари. Хамид се смееше от сърце и всички бяха убедени, че вече е здрав. Въпреки това след дълго обсъждане се реши да поостанем още една-две седмици. Най-вече, след като свекърва ми пошушна, че бабата на Хамид не е никак добре и освен това няколко от предишните му приятели се навъртали и питали за него. Изплаших се и реших да удължа колкото може повече престоя ни сред тази тишина и покой. Бахман предложи да ни остави колата си, а те да се приберат с кола под наем, за да разгледаме повече градове в тази част на страната, въпреки че намирането на бензин по онова време беше трудно.

* * *

Останахме още две прекрасни седмици в Северен Иран. Купих на децата волейболна топка. Хамид играеше с тях, тичаше, спортуваше, а те, несвикнали на подобни отношения с него, го гледаха като кумир и го следваха навсякъде.

Рисунките на Масуд бяха изпълнени с четиричленни семейства сред цветя и градини, които се хранят, играят и се разхождат под слънчевите лъчи. На всички картини слънцето усмихнато и обичливо наблюдаваше семейството. Срамежливостта и сковаността в отношенията между бащата и синовете се бяха стопили. Те му разказваха за училището и за учителите си. Сиамак сподели за дейността си в името на революцията, за местата, на които е бил с вуйчо си Махмуд, за това, което е слушал да се говори там. Баща му слушаше замислен и учуден. Един ден, уморен от игра с тях, той се отпусна на одеялото до мен и помоли да му налея чай.

— Чудни деца, не знаят какво е умора. Откъде черпят тази енергия? — възкликна.

— Как ги намираш?

— Изключителни! Не съм допускал, че толкова ще ги обичам. В тях виждам детството и младостта си.

— Спомняш ли си как не понасяше деца? Помниш ли какво направи, когато ти съобщих, че съм бременна с Масуд?

— Не! Какво?

Досмеша ме. Той дори не помнеше, че ме остави сама в онзи толкова емоционален момент, но сега не му беше времето да се заяждам и да му напомням горчиви неща.

— Нищо, не е важно.

— Не, кажи ми де, кажи!

— Отказа се от всякаква отговорност.

— Много добре знаеш, че тогава проблемът не бе детето. Не бях уверен в своето бъдеще и в собствения си живот. Все си мислех, че няма да живея повече от година. При това положение и за двама ни беше наистина глупаво да имаме дете. Между нас казано, и ти нямаше да страдаш толкова през годините. Нямаше да имаш толкова големи отговорности.

— Ако не бяха децата, нямаше да има за какво да живея и да се боря. Тяхното съществуване ме тласкаше да вървя напред и правеше всичко поносимо.

— Необикновена жена си ти. Както и да е, сега се радвам, че ги има и че ти ме дари с тях. Пък и положението се промени, вече ги очаква по-добро бъдеще, не се безпокоя.

Думите прозвучаха като благословия от неговата уста.

— Наистина ли?! Значи няма проблеми да си имаме дете? Вече не те е страх.

— О, не! За бога, Масум, да не би да има нещо? — подскочи той като ужилен.

Щях да припадна от смях:

— Не се страхувай, не се разбира толкова бързо? Обаче не се знае, все още съм в детеродна възраст. Знаеш, че тук няма хапчета. Шегата настрана, ако сега забременея, пак ли ще се паникьосаш и ще ти стане неприятно?

Замисли се и каза:

— Няма. Е, разбира се, не съм много възторжен, но вече не ме смущава толкова.

Когато изчерпахме всички теми, започнахме политически и социални дискусии. Все още не му беше ясно какво точно беше станало и какво точно бе довело до освобождаването му от затвора, защо хората са се променили толкова. Разказах му за хората, за студентите и колегите ми през призмата на своя опит. За срещите ми с тях, как са се държали в началото и как по-късно са променили своето отношение. За господин Заргяр, който ме назначи само защото мъжът ми беше в затвора, за господин Ширази, бунтар по рождение, когото политическите и обществените проблеми бяха изпълнили с омраза и черногледство. Най-накрая и за Махмуд, който се кълнеше, че е готов да жертва имота и живота си за революцията.

— Махмуд наистина е феномен. Никога не съм смятал, че аз и той някога бихме могли да направим дори две крачки заедно.

Постепенно желанието на Хамид да общува с околните нарасна. Започна да се интересува от новините, да заговаря хората на улицата и в магазините. Намери си и приятели, с които да спори и от които да научава новините и слуховете от първа ръка. Така изминаха двете седмици от престоя ни, но повече не бе възможно да го задържа в тази спокойна и затворена обстановка. Поехме към Техеран.

* * *

Пристигнахме в края на помена за седемте дни от смъртта на бабата на Хамид. Не бяха сметнали за наложително да ни информират. Всъщност са се страхували, че данданията и хората могат да повлияят на състоянието му. Бедната женица, загубата й не остави никаква следа в живота на никого. Ничие сърце не трепна, в действителност тя беше мъртва от години. Отсъствието й нямаше дори отражението, което има всяка смърт, и се изгуби на фона на гибелта на младежите, които според мълвата бяха избивани на цели групи. Затвориха прозорците и вратите на долния етаж и книгата на живота й, която сигурно е била интересна и приятна, стигна своя край.

* * *

В Техеран Хамид се върна към начина си на живот отпреди години. От най-различни краища пристигаха книги и брошури, с всеки изминал ден около него ставаше все по-оживено. Хора, които го познаваха отпреди, го издигнаха на пиедестал като герой за младото поколение, като бивш затворник, преживял насилие и оцелял благодарение на пожертвалите се основатели на групата. Скандираха в негова чест, възхваляваха превъзходството му, считаха го за свой ръководител, а той постепенно не само възвръщаше изгубената увереност в себе си, но и с всеки ден ставаше все по-горд. Говореше им като ръководител и им изнасяше лекции за средствата и начините за борба. Седмица след завръщането ни Хамид и една въодушевена група счупиха печата и катинарите на печатницата. Пригодиха останалото оборудване, макар и малко първобитно, за печатане на позиви, брошури и бюлетини. Сиамак следваше баща си като вярно куче, изпълняваше заповедите му, гордееше се, че е негов син, стараеше се навсякъде да бъде близо до него. За разлика от него Масуд ненавиждаше всякакво внимание, непрекъснато странеше от тях и рисуваше край мен мирни демонстрации. В картините му никого не нараняваха, не се проливаше и капка кръв.

* * *

През деветия и десетия ден от мохаррам^[1], отбелязващ смъртта на имам Хусайн, у нас дойде голяма група от хора и всички заедно се отправихме на планираната за този ден демонстрация. Заобиколен от приятелите си, Хамид се оказа отделен от нас. Родителите му бързо се прибраха, а аз и сестрите му, Фати и мъжът й, Садег, се стараехме да не се изгубим в тълпата. Викахме и скандирахме различни лозунги до прегракване. Независимо че бях много развълнувана да видя как хората дават отдушник на гнева и безсилието си, не можех да се освободя от страха и мрачното предчувствие, които ме бяха обхванали. Хамид за първи път ставаше свидетел на народния прилив на възторг от революцията. Както и предполагах, това силно му повлия и той се отдаде на еуфорията до полуда.

* * *

Не след дълго усетих, че общото ми състояние е променено. Бързо се уморявах, сутрин ми се гадеше, но вътрешно се радвах и си казвах: „Това дете ще се роди в други условия, ние вече сме истинско семейство. Едно красиво момиченце ще внесе повече топлина в дома ни. Хамид не е опитал от удоволствието да има мъничко бебе“. Въпреки това не смеех да му съобщя, а когато най-после го сторих, той се засмя:

— Знаех си, че ще ни създадеш проблеми, но какво да се прави. Пък и не е зле — и това е един от плодовете на революцията, ще са ни нужни хора.

* * *

През изпълнените с опиянение дни на революцията всеки миг беше пълен със събития. Всички взимахме участие. Както къщата на Махмуд беше пълна с хора, така и в нашата цареше оживление, но постепенно домът ни се превърна в място за политически срещи, въпреки че опасността все още дебнеше от засада и полицията смяташе струпването на повече хора за незаконно. Обаче Хамид беше толкова горд, ентусиазиран и дръзко вършеше дейността си.

— Няма да посмеят да се заяждат с нас. Ако отново ме арестуват, ще се превърна в легенда, а те не искат това.

* * *

Вечер се качвахме на покрива, скандирахме „Аллах акбар^[2]“ и по пътя за бягство, който Хамид си бе набелязал преди години, отивахме у съседите. Всяка вечер до късна доба спорехме и обменяхме идеи. Всеки — и малък, и голям, имаше свое собствено мнение за политическата обстановка. Въодушевлението нарасна още повече, когато шахът напусна страната. Махмуд нареди всеки път, когато е необходимо, да се събираме у тях, за да научаваме последните новини и програми. В общата си работа Махмуд и Хамид се сближиха и сприятелиха, не спореха помежду си, но изказваха мнение за новините, програмите за дейността и демонстрациите. Хамид сподели с Махмуд и приятелите му опита си с въоръжените акции и партизанската война. С наближаването на деня, в който щеше да пристигне имам Хомейни, сътрудничеството им се засили. Повечето вражди и различието във възгледите бяха забравени, много от прекъснатите връзки отново бяха възобновени. Например открихме вуйчо ни, който от около двайсет и пет години живееше в Германия. Като всеки иранец извън пределите на страната и той беше въодушевен. Стараеше се да се информира по телефона от Махмуд за положението в Иран. Махмуд започна да говори и със съпруга на братовчедка ни Махбубе. Обменяха сведения за ситуацията в Гом и Техеран. Брат ми наистина не скъпеше пари и богатство. Понякога се чудех това ли е същият онзи Махмуд.

Тринайсетгодишният Сиамак много бързо съзряваше. Изпълняваше задълженията си като истински мъж, рамо до рамо с баща си. Все по-рядко го виждах, през повечето време не знаех дали е обядвал, или вечерял, но бях сигурна, че е в прекрасно настроение. С красивия си почерк Масуд пишеше лозунги по стените, а понякога и върху хартия, а ако разполагаше с време, им рисуваше рамки от цветя и клонки. Тичаше с другите деца из улицата. Въпреки опасността, която тази работа криеше, не можехме да попречим на децата. Принудих се да се включа в неговата група и стоях на пост в уличката, за да могат децата спокойно да пишат лозунгите си, а после коригирах грешките им. Така хем сина си пазех, хем вземах участие в революционната му дейност. Масуд наистина се въодушевяваше по детски, че върши нещо забранено и опасно в съучастие с майка си.

Единствената сянка на тъга, която ме караше да помръквам в онези дни, бе раздялата ми с Парване, дължаща се не на отдалеченост или пътуване, а на разлика във възгледите и убежденията ни. Тя толкова много ми помогна, когато Хамид беше в затвора, и бе от малкото хора, които в онзи период ни посещаваха, грижеше се за децата ми. Сега бе прекъснала всякакви отношения с нас. Те бяха поддръжници на шаха и считаха революционерите за разбойници. Споровете ни изостряха противоречията помежду ни, несъзнателно се нагрубявахме и всеки път се разделяхме почти скарани. Постепенно загубихме всякаква охота да се срещаме. Така и не разбрахме как и кога са си стегнали багажа и са напуснали страната. Безрезервната ми подкрепа за революцията се сблъска със съжалението, че губя завинаги приятелката си, но не успя да го заличи.

* * *

Хубавите и вълнуващи дни на революцията преминаха като вятър. Радостта и опиянението достигнаха своя връх следобед на 11 февруари^[3]. По телевизията звучеше химнът, а говорителката прочете в детската програма стихотворението „Снощи сънувах, че някой дойде“ на Форуг. Не бяхме на себе си от радост, с химна на уста вървяхме от къща на къща и се прегръщахме, черпехме се със сладки и се поздравявахме. Чувствахме се свободни и леки, сякаш бяхме отхвърлили тежък товар от плещите си.

Бързо отвориха училищата, учрежденията заработиха, но всичко бе объркано и необичайно. Времето минаваше в дискусии и спорове. Някои смятаха, че непременно трябва да се запишем в новосъздадената партия на Ислямската република и по този начин да засвидетелстваме верността си към революцията. Други го намираха за напълно излишно, тъй като не беше времето на шаха, когато всички бяха длъжни да членуват в „Растохиз“. В този период аз бях обект на внимание повече от всякога. Всички ме поздравяваха, сякаш сама бях осъществила тази революция. Желаеха да се срещнат с Хамид. Веднъж на връщане от печатницата Хамид дойде да ме вземе от работа и колегите ми настояха той да влезе. Посрещнаха го като герой, но той въпреки дейността си бе скромен по природа и всяка непредвидена програма го объркваше, затова успя да каже само няколко думи, да раздаде на колегите ми от току-що отпечатаните материали, които носеше, и да отговори на част от въпросите им. Приятелите ми го прецениха като мил и нежен и ме поздравяваха, а аз бях опиянена от гордост.