Паринуш Сании
Моята орис (7)

Седма глава

Децата бяха много недоволни и разстроени от преместването. Цялата неразбория ги объркваше, не знаеха какво да правят и мърмореха. Недоволството изразяваха чрез упорития си отказ да ми помагат. Сиамак лежеше на едно легло с хвърлен накриво върху него дюшек, покрил очите си с ръка. Масуд седеше на земята до зида в двора, подпрял брадичка на коленете си, загледан в неизвестна посока, и от време на време с парче останал от строежа гипс чертаеше линии върху тухлите от настилката в двора. Ширин, за щастие, бе при Парвин ханом, така че с нея нямах проблем.

Унилите им и тъжни лица ме натъжаваха най-много от всичко, неразборията ме побъркваше и вече нямах желание да правя нищо сама. Не можех да ги накарам насила, мълчанието им беше знак, че само чакат искра, за да избухнат и да вдигнат скандал. Отидох и седнах в една от стаите, поех дълбоко дъх, за да премине ядът ми, говорих си сама. Нужно беше известно време, докато се поуспокоя и събера сили да застана лице в лице с тях. Станах, запарих чай и излязох от къщи. В хлебарницата на уличката тъкмо вадеха следобедната фурна. Купих два топли хляба барбари^[1] и тихо се прибрах у дома. Постлах една черга в двора и сложих върху нея хляба, чая, масло, сирене и малко плодове. Извиках момчетата да пием чай. Знаех, че са гладни, защото за обяд към единайсет хапнаха само по един сандвич, преди да напуснем онази къща. Първо малко се позабавиха, но мирисът на топъл хляб и краставица, която белех, засили апетита им. Не след дълго като котета се промъкнаха на чергата до мен и започнаха да ядат. Щом усетих, че лошото им настроение от глада премина в доволство от храната, започнах:

— Вижте какво, деца, напускането на онази къща е най-тежко за мен, тъй като в нея преминаха всичките щастливи дни от живота и младостта ми, свързана е с много скъпи спомени. Но имаме ли друг избор? Нека бъдем реалисти! Животът продължава. Вие сте млади и още в началото на жизнения си път, ще си имате собствени домове, по-големи и по-хубави от нея. Не трябва да се привързвате към стари къщи.

— Но те нямаха право да ни я вземат. Нямаха! — извика гневно Сиамак.

— Защо да са нямали право? Къщата е тяхна. Имало е уговорка, докато майка им е жива, да не продават къщата, но когато тя почина, трябваше да си вземат наследството.

— Те въобще не идваха да навестяват биби, ние се грижехме за нея.

— Тъй като ние живеехме там, наше задължение беше да се грижим за нея.

— Но и от къщата на дядо нямаме право на наследство. Всички имат, само ние не.

— Ами такъв е законът, момчето ми, ако синът почине преди баща си, губи правото си на наследство.

— Защо законът е все против нас? — попита Масуд.

— Що за приказки? Ти какво общо имаш с наследството? Кой ти напълни главата с подобни неща?

— Да не сме глупаци? От всички страни слушаме за това, още от погребението на дядо.

— Ние нямаме нужда от нищо. Пък и сега сме в къщата на дядо ви, те направиха тези стаи за нас за своя сметка. Тук нямаме проблеми, какво значение има дали е на наше име, или не. Не плащаме наем, пък и не е зле. Ще пораснете, ще си построите по-хубави къщи и ще живеете по-добре. Не искам децата ми като някакви лешояди да се интересуват само от наследство.

— Да, да, трай, коньо, за зелена трева!

— Искаш да кажеш, че ти се живее в стара къща? Аз имам по-големи мечти за вас. Скоро ще тръгнете в университета, ако желаете, може да следвате и да работите. Единият ще стане лекар, а другият — инженер, ще устроите живота си, ще си купите свои къщи, и то какви — модерни и прекрасно обзаведени, и няма да искате да погледнете онази съборетина. И тогава аз като една ханом баджи от старите времена, ще ходя от къща на къща да ви търся булки. Където отида, все ще казвам: „Единият ми син е лекар, а другият — инженер, да не им е уроки, стройни са, имат си къщи, хубави коли“. Момичетата ще припадат по вас.

Момчетата се усмихнаха на моите думи, засмяха се какви ги нижа.

— Е, Сиамак ага, кои момичета ви харесват повече — русокосите или чернокосите?

Лошото му настроение се беше изпарило и засмян отвърна:

— Чернокосите.

— А на теб, Масуд?

— Да са със сини очи, цветът на косата няма значение.

— Сини като очите на Фирузе, така ли? — запитах.

— Глупчо, издаде се! — засмя се Сиамак.

— Какви ги приказваш, нищо не съм казал. Мамините очи понякога са сини.

— Не си измисляй, на мама очите са зелени.

— Пък и Фирузе ми е като сестра.

— Има право. Сега Фирузе му е като сестра, но като порасне, кой знае, може да му стане и жена.

— Майкооо, какво говориш? Сиамак, ти пък какво се хилиш без причина?

Прегърнах го, притиснах го към гърдите си и го целунах. После казах:

— Да знаете какво ще направя аз за вашите сватби! — Тези думи сякаш ме окрилиха. Почувствах прилив на енергия. — Деца, според вас как трябва да подредим дома си?

— Дом? Как го казваш! Човек наистина може да си помисли, че е дом.

— Разбира се, че е дом. Почакай само да го подредя, после всички ще ни завидят. Не е важно какъв е домът, важното е как ще го подредиш. Някои например живеят в барака или мазе и така го правят, че става по-хубав и уютен от замък. Това е изкуство. Не като да отидеш и да живееш в готов и подреден дворец. Всеки дом разкрива личността, вкуса и душата на човека, който го обитава.

— Но този е много малък.

— Защо да е малък? Имаме две стаи, гостна и голям и красив двор, в който ще прекарваме половината година. Почакайте само да го засадим с цветя и растения, ще видите колко красиво ще стане. Ще боядисаме заедно басейна и ще пуснем в него червени рибки. Следобед пускаме водоскока, ще си седим тук и ще се наслаждаваме. Как ви се струва?

Децата изведнъж се промениха. Вместо тъгата и унинието отпреди час, в погледите им се появи оживление. Непременно трябваше да се възползвам от благоприятния момент:

— Добре тогава, младежи, ставайте! Голямата стая е за вас, оправете я! Цветът й е много хубав, нали? Между нас казано, онази къща още малко и щеше да падне на главите ни. Тук поне е ново. Другата стая е за мен и Ширин. Вие внесете големите неща, останалото оставете на мен. Онази маса със столовете е за двора. Масуд, дворът плаче за теб: когато се понаредим, разгледай го и виж какво е нужно, какви цветя трябва да купим. Сиамак хан, ваша милост трябва да прокара антена и телефонен кабел от къщата на баба, а корнизите закачете заедно с Масуд. Да не забравим да почистим дървения нар от къщата на прабаба ви, много е подходящ за двора, ще го застелем с черга. Ако решим, вечер може да спим на него. Ще бъде чудесно, нали?

Момчетата се въодушевиха и започнаха да дават предложения.

— Смени пердетата в нашата стая, те са от онази къща и са много тъмни — предложи Масуд.

— Прав си, ще излезем и заедно ще изберем хубав и весел плат на цветя, от него ще ви ушия и покривка за леглата. Обещавам ви, че стаята ви ще стане светла и много модерна.

Така децата приеха новия си дом и постепенно привикнахме с него. След седмица вече се бяхме настанили, а след месец в градината имаше красиво басейнче, изпълни се с цветя и свежест, стаите живнаха с пердета и весели украси. Парвин ханом беше доволна от преместването ни, защото идваше по-лесно. Майката на Хамид също се радваше, че сме до нея. Сподели, че така по-малко се страхува. По време на нападенията спираха тока и се разнасяше воят на сирените, а ние всички мигом отивахме при нея. Децата свикнаха с войната и я приемаха като част от живота си. Когато прекъсваха тока и започваха бомбардировките и ракетните обстрели, карахме Ширин да ни рецитира стихове и ние й пригласяхме. Така мислите на всички ни се отклоняваха от случващото се, само свекърва ми ужасена вперваше поглед в тавана.

Господин Заргяр редовно ни навестяваше и ми носеше работа. Беше толкова мил и грижовен! Вече го нямаше сухото и официално отношение, както преди в службата. Бяхме станали добри приятели. Споделях проблемите си с момчетата и се съветвах с него. Той също беше останал сам. В началото на войната жена му и дъщеря му се върнали във Франция и сега той не знаеше какво да прави.

— Знаете ли, получих писмо от господин Ширази — съобщи веднъж той.

— Какво пише? Добре ли е?

— Не мисля, страда. Струва ми се, че носталгията ще го изкара извън релси. Последните му стихове са като книга за емиграцията, тръпки те побиват. Написах колко му завиждам, че е там, и само да знаете какво ми отговори!

— Какво?

— Аз не съм като вас, че да го запомня. Много дълго стихотворение е. Помня само началото:

На запад, казваш, от пиле мляко има.

Ала за мен тук западът е изток,

а всеки изгрев — залез.

— Имате право, самотата и носталгията ще го съсипят.

Думите ми се оказаха пророчески. Много скоро наранената душа на нашия приятел намери вечен покой. Покой, който така и не позна в земния си път…

Отидох на церемонията, организирана от неговото семейство. Беше почетен и хвален, но продължаваше почти конспиративното мълчание, с което беше обгърната поезията му приживе.

* * *

Господин Заргяр ме представи на няколко издателства и аз изпълнявах задачите им у дома. Накрая ми намери и постоянно място в редакцията на едно списание, въпреки че заплатата не беше голяма, но с надомната работа се получаваше добре.

* * *

Записах децата в близкото училище. Първата седмица тръгнаха намръщени и с нежелание, тъй като се бяха разделили с приятелите си. След месец обаче дори не си спомняха за предишното си училище. Сиамак си намери много нови приятели, а Масуд, какъвто беше добър и отзивчив, бързо спечели обичта на всички. Ширин беше навършила три години и беше много весело и бъбриво дете. Приказваше с всички, танцуваше и се катереше по раменете и гърбовете на братята си. Исках да я дам на детска градина, но Парвин ханом не ми позволи.

— Излишни пари ли имаш? Трепеш се от работа, тичаш в редакцията, пишеш на машина вкъщи, четеш или пък шиеш. И сега искаш да им пълниш джобовете с твоите изкарани с труд и пот пари. Няма да ти го позволя, аз да не съм умряла? — заяви ми тя.

Започвах да привиквам към новия си начин на живот. Имаше война и непрекъснато слушахме ужасяващи новини, но тя ни се струваше много далеч от нас. Толкова бях погълната от работата си, че само при воя на сирените се сещах за боевете. Особено когато бяхме всички заедно, от нищо не ме бе страх. Бях уверена, че това е най-хубавата смърт — всички заедно, на едно място и за миг. Слава богу, на момчетата им бе рано да ходят войници. Надявах се, че когато това стане, войната ще е приключила. Колко можеше да продължи тази война? Пък и момчетата ми не бяха от тези, дето им се ходи на фронта. Започнах да си мисля, че проблемите ми вече са в миналото, че всичко е наред и относително спокойно ще отгледам децата си.

* * *

Изминаха няколко месеца. Терорът и убийствата се засилиха, политическата дейност мина в нелегалност. Ръководителите на противниците на режима избягаха, войната продължаваше, а аз се тревожех за бъдещето и бдях над момчетата. Явно думите ми и събитията бяха оказали своето влияние върху Сиамак и той беше прекъснал всякакви връзки с приятелите си муджахидини, или аз поне така си мислех. С настъпването на пролетта тревогите ми понамаляха. Децата се подготвяха за изпитите в края на годината. Щом чух слуха, че ще отварят университетите, започнах да ги убеждавам да кандидатстват. Исках така да са погълнати от уроците си, че да нямат възможност да мислят за нищо друго.

* * *

Една пролетна вечер, както обикновено пишех на машина текст, който бях редактирала. Ширин спеше, лампата в стаята на момчетата още светеше. Удари с юмруци по вратата и звънът на звънеца ме накараха да замръзна на мястото си. Сърцето ми заби лудо. Сиамак излезе от стаята и ме погледна въпросително и учудено. Масуд сънен дойде при нас. Звънецът не спираше и тримата тръгнахме към вратата. Изтиках момчетата встрани и се показах през полуотворената врата. Някой я бутна и отвори широко, тикнаха пред очите ми някакъв лист, но в тъмнината не можах да разбера какво пише. Отстраниха ме от пътя си и влязоха. Сиамак затича към къщата на баба си. Двама го последваха и го повалиха в средата на двора.

— Оставете го! — изкрещях.

Исках да му се притека на помощ, но ме дръпнаха навътре.

— Какво е станало, какво е направил? — попитах ги умоляващо.

По-възрастният нареди на Масуд да покрие главата ми с чадора. Не можех да се успокоя, виждах как в тъмното Сиамак седи на двора. Божичко, какво щяха да сторят на свидната ми рожба? При мисълта, че ще го изтезават, закрещях и припаднах. Когато дойдох на себе си, след като Масуд ме напръскал с вода, вече отвеждаха Сиамак.

— Няма да позволя да отведете детето ми, то нищо не е направило! — завиках и се затичах след тях. — Къде го водите? Кажете ми!

Един пасдар на средна възраст ме погледна със съчувствие и когато колегите му излязоха, тихо ми прошепна:

— Водим го в „Евин“. Не е сериозно, не се плаши. Ела другата седмица и кажи, че търсиш Азатоллах Хадж Хосеини. Аз лично ще ти дам информация.

— Благодаря. За бога, не наранявайте сина ми! В името на вашите деца ви моля!

Той кимна с глава в знак на съпричастност и излезе. Ние с Масуд тичахме до края улицата след него. Съседите надзъртаха иззад пердетата. Когато колата зави, седнах насред платното. Масуд с мъка ме прибра у дома. Пребледнялото лице на Сиамак, уплашените му очи, умоляващият му глас, който непрекъснато повтаряше: „Мамо, мамо, за бога, направи нещо!“, не ми даваха и миг покой. Цяла вечер не бях на себе си. Него нямаше да мога да преживея. Та той беше само на седемнайсет и наистина невинен. Може би искаха да го обвинят за това, че бе продавал вестници на кръстовището. Но защо го арестуваха, та той отдавна бе прекъснал всякакви връзки с онези.

* * *

Сутринта някак успях да се надигна и се изправих на треперещите си нозе. Не можех да стоя със скръстени ръце и да загубя детето си. Нямаше кой да ми помогне. Животът ми бе като повтарящ се сериал. Всеки път имаше дребна разлика, но издръжливостта ми отслабваше. Облякох се. Масуд бе заспал на канапето, тихо го повиках и му казах:

— Днес няма нужда да ходиш на училище, стой тук и изчакай Парвин ханом. Остави й Ширин, а ти звънни на леля си Фати и й разкажи за случилото се.

— Ти къде отиваш толкова рано? Колко е часът? — попита сънен той.

— Пет. Отивам при вуйчо ти Махмуд да не го изпусна.

— Не, мамо, не. Няма защо да ходиш.

— Няма как. Става дума за детето ми. Няма време за подобни приказки. Той има хиляди познати. Каквото и да става, ще го накарам да ме отведе при Хадж ага.

— Моля те, мамо, недей да ходиш. Пръста си няма да мръдне, помниш какво стана онзи път.

— Не, маменце, този път е различно. Хамид му бе чужд, но Сиамак е негова кръв. Дете на сестра му, в ръцете му израсна.

— Не, майко, не. Ти не знаеш.

— Какво? Какво е станало? Какво не знам?

— Не исках да ти казвам. Вчера следобед видях един от тези пасдари на улицата.

— Е, и?

— Ами не беше сам, а с вуйчо Махмуд. Разговаряха и гледаха към нашата къща.

Свят ми се зави. Значи Махмуд го е предал? Как е възможно?! Собственият си племенник! Обезумяла излязох на улицата. Не знам как стигнах до къщата на Махмуд. Зачуках по вратата като бясна. Голам Хосеин и Махмуд бързо отвориха. Голам Али от известно време беше на фронта. Махмуд още беше по домашни дрехи.

— Ти, ти, ти, безчестнико! Довел си пасдари до нашата къща! Довел си ги, за да арестуват моя Сиамак. Така ли?

Гледаше ме хладнокръвно. Очаквах да отрече, да ме успокои или да се почувства оскърбен, че съм си помислила подобно нещо.

— Момчето е муджахидин, нали? — отвърна той със същото хладнокръвие.

— Не, моят Сиамак не е достатъчно голям, че да има политически пристрастия. За две години три пъти си смени убежденията. Никога не е членувал в никаква група.

— Така си мислиш, сестро!… Заровила си главата в пясъка, нали с очите си го видях да продава вестници на кръстовището.

— И само заради това го изпращаш в затвора?

— Законът на шериата ме задължава. Не виждаш ли какви предателства и убийства вършат? Няма да си продам религията и блаженството в задгробния живот заради твоя син. И мой син да беше, пак така щях да постъпя.

— Но моят син е невинен, не е муджахидин.

— Това вече не ме засяга. Мой дълг беше да го докладвам, което и сторих. Останалото е в ръцете на справедливия ислямски съд. Ако е невинен, ще го пуснат.

— Просто така? Ами ако сгрешат, тогава какво? Те не са безупречни. И детето ми да си отиде заради една грешка! Как ще живееш тогава? Ще ти тежи на съвестта.

— Какво общо има това с мен? Ще тежи на тяхната съвест, пък дори и да извършат подобна грешка, той ще се присъедини към мъчениците, ще отиде в рая, душата му цяла вечност ще ми е благодарна, че съм го спасил от съдба като бащината му. Те са изменници на вярата и държавата.

Единственото нещо, което ме крепеше на краката ми, беше гневът.

— Няма по-голям изменник на вярата и държавата от теб самия — изкрещях. — Такива като теб унищожават исляма, прогонват хората ни. Кой ти дава право да си играеш със съдбите на хората? За собствена облага вършиш какви ли не гадости, а после си измиваш ръцете с религията.

Заплюх го в лицето и излязох. Главата ми щеше да се пръсне от болка. По улицата на два пъти се спирах встрани и повръщах жлъчка. Стигнах до къщата на мама. Али се готвеше да излиза. Хванах го за ръката, заувещавах го да ми помогне, да намери познат, да поиска помощ от тъста си, който имаше много връзки. Поклати глава и каза:

— Сестро, не можеш да си представиш колко зле се чувствам, много обичах Сиамак, нали отрасна в ръцете ми…

— Обичах ли? Говориш за него сякаш е умрял.

— Не исках да кажа това. Никой нищо не може да направи. Щом става дума за муджахидин, всички се отдръпват, толкова много хора са убили тези безчестници. Нали разбираш?

Влязох в стаята на мама, отпуснах се на килима и заудрях главата си в стената:

— Порадвай се на синовете си, запретнали ръкави да изпратят сина на сестра си на смърт! Едно седемнайсетгодишно момче! А ти ми казваш да не си го слагам на сърце, една кръв сме били.

В това време пристигнаха Фати и Садег с малкото си дете. Вдигнаха ме. Върнахме се у дома. Фати ронеше сълзи, Садег гневно дъвчеше мустака си.

— И за Садег се притеснявам — прошепна сестра ми, ами ако вземат и него да обвинят, че е муджахидин? Нали един-два пъти спори с Али и Махмуд?

С обляно в сълзи лице се обърнах към зет си:

— Садег ага, хайде да вървим в „Евин“, може да научим нещо.

Отидохме, но нямаше резултат. Попитах за Азатоллах Хадж Хосеини, но ми отговориха, че днес нямало да идва. Прибрах се объркана и замаяна. По изражението ми Фати и Парвин ханом разбраха, че не носим новини. Опитваха се да ме накарат да хапна нещо, но аз не можех. Непрекъснато мислех какво ли яде там Сиамак и избухвах в плач. Какво да правя? При кого да отида? Бях сама жена.

— Махбубе! — извика изведнъж Фати.

— Коя Махбубе?

— Братовчедка ни, нали свекърът й е духовник. Говори се, че е много влиятелен. Леля много го хвалеше и обясняваше, че е добър и мил човек.

— Да, имаш право.

Хванах се като удавник за сламка. Озари ме лъч на надежда. Изправих се.

— Къде?

— Отивам!

— Почакай, със Садег ще дойдем с теб — спря ме сестра ми. — Утре заедно ще отидем.

— Утре ще е късно! Сама ще тръгна.

— Как така?

— Защо не? Знам къде живее леля. Нали не си е сменила адреса?

— Не!

— Не може да пътуваш сама.

— Няма да е сама, аз тръгвам с нея — каза Масуд, докато се обличаше.

— Но ти си на училище… Днес също не ходи.

— Какво ти училище при това положение? Няма да те оставя сама и толкоз! Аз съм мъжът в къщата.

Поверихме Ширин на Парвин ханом и тръгнахме. Масуд ме обгрижваше като малко дете. Седеше изправен на седалката, за да мога да облегна глава на рамото му и да поспя. Непрекъснато ми даваше вода и бисквити. Говореше с околните като мъж. Взе такси и ме настани в него. Вечерта пристигнахме в дома на леля. Тя се изненада да ни види на прага си по това време. Втренчи се в лицето ми и възкликна:

— Жива да не бях! Какво е станало?

— Лельо, помогни ми! Ще загубя и детето си! — изхлипах и заплаках.

След половин час дойдоха Махбубе и съпругът й Мохсен. Махбубе беше запазила младежката си свежест, само беше малко понапълняла и по-зряла. Мъжът й изглеждаше симпатичен, разбран и състрадателен. Любовта и привързаността между тях бе очевидна. Заплаках и заразказвах какво ме е сполетяло. Съпругът на Махбубе ме утешаваше и обнадеждаваше с думите си:

— Невъзможно е при такива слаби обвинения да му се случи нещо лошо.

Обеща на другия ден да ме заведе при баща си и да направят необходимото. Малко се поуспокоих. Леля ме накара да хапна нещо леко, а Махбубе ми даде успокоителни. След двайсет и четири часа се унесох в горчив и тежък сън.

* * *

Свекърът на Махбубе бе мил, човечен и разбран. Сълзите ми го трогнаха. Смирено и деликатно ме успокояваше. Обади се на няколко човека по телефона, записа няколко имена и бележки. Даде ги на сина си Мохсен и му нареди да ме придружи. Върнахме се в Техеран. Не спирах да се моля. Още с пристигането Мохсен се зае да се свързва с хора и да разговаря с тях. Накрая направи план за срещи за следващия ден. На сутринта отидохме в затвора „Евин“. Мохсен си поговори свойски с началника на затвора, който му обясни:

— Явно е бил симпатизант, но досега няма нищо сериозно срещу него. Ще го освободим веднага щом изтече законният срок за задържане.

После помоли Мохсен да поздрави баща си от негово име.

* * *

Тези думи ми помогнаха да не рухна десет месеца. През тези черни и тъжни десет месеца всяка вечер сънувах как бият с камшици Сиамак, завързан за краката, и как плът от стъпалата му остава по камшика, и се будех с вик. Около седмица след залавянето му се погледнах в огледалото и се видях остаряла, измъчена, отслабнала и прежълтяла. Най-странното от всичко бяха кичур бели коси отдясно. След екзекуцията на Хамид косата ми се беше прошарила, но този кичур бе съвсем нов, резултат от неприятностите напоследък.

Непрекъснато поддържах връзка с Махбубе, а чрез нея — и с мъжа й и свекър й. Веднъж участвах на срещата на родителите на затворниците с ръководството на затвора. Попитах за Сиамак. Оказа се, че служителят на затвора добре го познава.

— Няма място за безпокойство, ще го освободим — успокои ме той.

Зарадвах се, но си спомних думите на една от майките: „Когато кажат, че ще го освободят, имат предвид освобождение от живота“.

Страхът и надеждата ме убиваха. Стараех се да работя — хем да наваксам изоставането, хем да не ми остава време да мисля.

* * *

Новината за отварянето на университета стана реалност. Отидох да запиша няколкото кредита, които не ми достигаха, и да приключа най-сетне със следването си, покрай което толкова се измъчих. Хладнокръвно и навъсено администраторът ми заяви, че нямам право да влизам в университета.

— Но аз бях приета. Сега искам да завърша обучението, само трябва да си взема тези няколко кредита. Всъщност съм посещавала лекциите, остава само да взема изпитите.

— Името ви е в списъка за чистката.

— Защо?

— Значи не знаете причината? — попита ме с иронична усмивка. — Вие сте съпруга на комунист и майка на лицемерен изменник.

— Гордея се и с двамата! — отвърнах гневно.

— Гордейте се колкото си искате, но нямате право да вземете диплома от нашия ислямски университет и да посещавате лекциите в него.

— Знаете ли през какви трудности преминах? Ако университетът не бе затворил, отдавна щях да съм завършила?

Безразлично повдигна рамене… Говорих с още няколко души, но напразно. Смазана излязох от университета… Всичките ми усилия бяха отишли на вятъра.

* * *

Топлото слънце на късния февруари пропъди пронизващия студ на зимата. Във въздуха се носеше хладният мирис на пролетта. Садег хан беше дал колата ми на сервиз… Вървях пеша към службата си. Сърцето ми се бе свило тревожно. Потопих се в работа. Към два следобед ми позвъни Фати:

— След работа ела у нас. Садег ще докара децата, като вземе колата от сервиза…

— Нямам настроение, ще се прибера вкъщи.

— Не, непременно ела. Имаме работа.

— Каква? Има ли някакви новини?

— Не, но от Махбубе разбрах, че са в Техеран, и ги поканих у нас. Може пък да има нещо ново.

Щом оставих слушалката, се замислих: според мен гласът на Фати не звучеше както обикновено. Притесних се. В този момент ми донесоха спешна работа и аз се заех с нея. Но мислите ми не ми даваха мира. Обадих се вкъщи и наредих на Парвин ханом:

— Приготви Ширин, Садег ага ще дойде да я вземе.

Тя се засмя:

— Дойде, изчакваха Масуд, но и той си дойде. Сега отиват у Фати. Ти кога ще бъдеш там?

— Когато свърша работа. Парвин ханом, кажи ми истината има ли някаква новина!

— Новина? Каква новина? Аз не знам. Ако имаше нещо, Садег ага щеше да каже. Миличка, не се тревожи толкова, ще се поболееш.

* * *

Щом приключих, предадох материала и хванах първото такси към дома на Фати. Тя ми отвори със стаено въодушевление. Изгледах я внимателно и проницателно.

— Здравей, како, какво ти е, защо ме гледаш така? — учуди се тя.

— Фати, кажи ми истината. Какво е станало?

— Трябва ли да е станало нещо, че да дойдеш у нас?

Фирузе се затича и с танцова стъпка се хвърли в прегръдките ми, Ширин също дотърча. Погледнах към Масуд, стоеше замислен и тих. Овладях се и влязох.

— Масуд, станало ли е нещо? — попитах тихо.

— Не знам, и ние сега дойдохме. Според мен има нещо подозрително. Непрекъснато си шушукат.

— Фати, какво става? Ще се побъркам, кажи ми, де! Скъси ми се животът! — изкрещях.

— За бога, успокой се. Каквото и да се е случило, е за добро. Бъди спокойна.

— Знаеш ли нещо за Сиамак?

— Да, чух, че за Нова година ще го пуснат.

— Наистина ли?

— А може и по-рано… — допълни Садег.

— За бога, кой го каза? Откъде го чухте?

— Успокой се. Ела седни, ще донеса чай.

Масуд стискаше здраво ръката ми, Садег се смееше и се занимаваше с децата.

— Садег ага, за бога, обяснете ми като хората! — замолих се.

— Аз не съм в течение, Фати трябва да ти каже.

— От кого е чула? От Махбубе ли?

— Да, доколкото знам, от нея е научила.

В това време Фати внесе поднос с чай. Усмихната и подскачайки, Фирузе носеше захарницата.

— Фати, в името на децата, седни и ми обясни като хората какво каза Махбубе!

— Каза, че всичко е наред, еншалах, тези дни ще го освободят.

— Вярно ли е? Кога точно?

— Може би още тази седмица.

— Боже, миличка, нима е възможно!

Облегнах се на креслото. Фати бе приготвила всичко предварително и веднага ми пъхна една чаша в ръцете. Изпих я и се поуспокоих. Изведнъж скочих.

— Къде тръгна? Какво те прихвана?

— Трябва да отида и му оправя стаята. Ако детето ми се прибере утре, всичко трябва да е наред. Толкова неща имам да върша.

— Не, сестрице, седни. Страшно си напрегната! Всъщност Махбубе каза, че Сиамак може да си дойде още тази вечер.

Пак се отпуснах в креслото.

— Какво значи това? Говори нормално!

— Ами че Махбубе и Мохсен отидоха в „Евин“ — в случай че днес го освободят, да го доведат. Ти запази спокойствие. Искаш ли да ти дам още няколко капки успокоително. Изпий и това хапче, всеки момент може да дойдат. Трябва да си готова.

— Какво става? Кога ще дойдат? — заразпитвах неспокойна и объркана.

В този момент Масуд се провикна:

— Сиамак!

Сиамак се показа зад стената. Сърцето ми не можеше да се справи с толкова радост и емоции, щеше да изхвръкне от гърдите ми. Прегърнах сина си, беше отслабнал и се беше източил. Дъхът ми спря. Напръскаха ме с вода. Пак го притиснах в обятията си. Галех лицето, очите и ръцете му. Той ли беше наистина!? Моят скъп Сиамак!

Масуд плака цял час в прегръдките на брат си. Как това добро и мило момче, което смело беше поело отговорностите на своите плещи и през цялото време ми вдъхваше надежда, толкова дълго беше преглъщало сълзите си?!

Засмяна и развълнувана от цялата дандания и радост, Ширин известно време странеше и се срамуваше, но сега се хвърли в прегръдките на батко си.

Цялата вечер премина в неописуема радост, веселие и еуфория.

— Трябва да ти видя краката — сетих се изведнъж.

— Майко, остави ме. Какви ги приказваш?! — засмя се Сиамак.

Най-напред се обадих на Хадж ага и разплакана му благодарих от все сърце.

— Нищо не съм направил.

— Как така?! Много добре знам какво направихте. Върнах си моя Сиамак само благодарение на вас.

* * *

Два дни имахме купища гости. Маниже и Мансуре се занимаваха със свекърва ми, която напоследък беше замаяна, объркана, забравяше. Вече не правеше разлика между Сиамак и Хамид.

Толкова обети бях дала, че не знаех кой да изпълня по-напред. Зарязах си работата и четиримата отидохме на поклонение на гроба на имам Реза в Машхад. После заминахме за Гом да благодарим лично на леля, Махбубе, Мохсен и моя ангел спасител — Хадж ага. Какъв хубав ден беше! Чувствах се като преродена. Щом децата ми бяха здрави и до мен, нищо не можеше да ме сломи.

* * *

Наближаваше Сиамак да навърши седемнайсет години. Беше изостанал една година в училище, но тъй като тръгна година по-рано, се движеше с връстниците си. Трябваше да се запише в гимназия, но имаше досие и отказаха да го запишат. Колкото и да се мъчихме, нищо не се получи. Аз таях огромни очаквания децата ми да станат висшисти, а сега се оказа, че синът ми и гимназиално няма да вземе. Сиамак беше изнервен. Това ограничение беше още един удар за него. Без работа, без посока и затворен вкъщи, той направо не се побираше в кожата си. Някои от старите му приятели започнаха да ни навестяват и макар той да не изглеждаше заинтригуван от тях, присъствието им ме правеше неспокойна.

Реши да тръгне на работа. Виждаше как се трепя и как едва свързваме двата края, затова искаше да помогне по някакъв начин. Но какво умееше? Нито имаше капитал, нито образование. От друга страна, войната не бе свършила и с всеки изминал ден се приближаваше към нас. Борех се с тези свои мисли, когато ме навести Мансуре. Споделих с нея притесненията си за Сиамак.

— Всъщност затова съм дошла при теб. Той трябва да продължи да учи. Всички от последното поколение на нашето семейство са с висше образование. Как така Сиамак дори гимназия няма да завърши.

— Проучих и разбрах, че може да държи приравнителни, но трябва да посещава вечерни курсове. Той обаче иска да работи. След като нямало да му разрешат да следва, за какво му била гимназиална диплома. И тъй като трябвало да работи свободна професия, по-добре да започнел отсега.

— В действителност, Масум джан, аз имам друго предложение. Не знам как ще реагираш на него, но моля те, нека си остане между нас, не го споделяй с никого.

Погледнах я изненадано:

— Добре. Какво е?

— Знаеш, че моят Ардешир завърши гимназия преди година и сега трябва да отиде войник, а тази война няма край. Помниш, че от малък си е страхлив — ако не умре от куршум, ще умре от страх. Затова решихме да го отървем от казармата.

— Да го отървете ли? Как? Нали знаеш, че им забраняват да напускат страната.

— Именно тук е проблемът, трябва да го прекараме нелегално през границата. Намерихме човек, иска двеста и петдесет хиляди томана, за да ги прекара през граница. Предлагам да ги изпратим заедно. Ще е от полза и за двамата. Какво мислиш?

— Ами, добре, но трябва да събера парите.

— Не се притеснявай, ако не ти достигат, ние ще ти помогнем. Много е важно да са заедно. Най-вече за Ардешир. Защото Сиамак няма да си остави коня в реката. Да не му е уроки, стана мъж, но Ардешир има нужда от помощ. По-леко ще му е да не е сам. И ние ще сме по-спокойни. Проучихме на много места, навсякъде приемат бежанци. Там ще могат да учат, ще им дадат и финансова помощ. Теб какво те притеснява? Парите ли?

— Не, щом е за благото на децата, и живота си ще продам, ще взема заем, ще изпратя Сиамак, но трябва да съм сигурна, че е за негово добро. Ще си помисля и ще се посъветвам с него. Дай ми една седмица време.

Два дни размишлявах какво да правя. Дали е правилно да поверя детето си на тази възраст в ръцете на трафикант, който при всички положения си е престъпник? Доколко опасно е нелегалното преминаване на границата? А после и животът в чужда страна, сам на другия край на света? Кой ще му помогне, ако се наложи? Трябваше да се посъветвам с някого. Споделих под секрет всичко със Садег.

— Ами не знам, всяка работа крие риск, ама тази е доста опасна. Нямам никаква представа за живота зад граница, но познавам много хора, които в последно време станаха бежанци. Е, разбира се, неколцина се върнаха.

На другия ден имах уговорка с господин Заргяр за предаване и приемане на материали. Той беше завършил висшето си образование в чужбина, можеше да ме насочи. Представих му положението, а той се замисли и каза:

— Аз, разбира се, не съм много запознат с нелегалното преминаване на границата, не знам колко е опасно, въпреки че напоследък е много разпространено. Има риск, но Сиамак трябва да си реши. Но от друга страна, като му дадат бежански статут, което със сигурност ще направят, след като е лежал в затвора, няма да има финансови проблеми, а ако има и способности, ще има най-добрите условия да учи. Обаче самотата и отчуждението също са много сериозен проблем. В подобна ситуация много от младежите на неговата възраст изпадат в депресия и имат сериозни емоционални проблеми, в резултат на които не само не могат да учат, но и не могат да водят обикновен начин на живот. Не искам да ви плаша, но сред такива деца има много случаи на самоубийства. Затова погрижете се при него да има човек, който наистина е състрадателен и мил, който да запълни вашата липса и да се грижи за него.

Единственият човек извън Иран, когото познавах и на когото имах доверие, беше Парване. Обадих й се от къщата на Мансуре, защото се страхувах, че нашият телефон се подслушва. Когато споделих намеренията ни, тя се зарадва:

— Не се колебай, нямаш представа колко се тревожех за него. За бога, на всяка цена го изпрати при мен. Обещавам ти, че ще се грижа за него като за свой син. Въобще не се безпокой.

Сърдечният й тон, готовността, с която откликна, понамалиха тревогата ми. Дойде време да разкажа за плана и на Сиамак. Нямах представа каква щеше да е неговата реакция. Ширин спеше. Тихо отворих вратата на стаята на момчетата и влязох. Той се бе излегнал на кревата, вперил поглед в тавана, а Масуд учеше на бюрото си. Седнах на леглото до Сиамак и започнах:

— Искам да поговоря с вас.

Той се понадигна, а Масуд се обърна и попита:

— Какво има, мамо? Случило ли се е нещо?

— Не, синко, още не. Искам да вземем решение относно бъдещето на брат ти.

— Нима ни дават право на избор?! — възкликна гневно Сиамак. — Трябва само да се съгласяваме с техните решения.

— Не, маменце, няма нищо общо с тях. Цяла седмица обмислям да те изпратя в чужбина.

— Ха! И с какви пари? Знаеш ли колко искат? Поне двеста хиляди томана за трафиканта и горе-долу толкова ще са нужни за живот, докато се решат нещата с бежанския статут.

— Браво! Колко точно… А откъде знаеш?

— Проучих. Знаеш ли колко от приятелите ми заминаха?

— Не. А защо не ми каза?

— Какво да ти кажа? Знам, че не разполагаш с пари, и само ще се натъжиш.

— Парите не са важни — щом е за твое добро, все ще ги намеря. Кажи ми само: искаш ли да заминеш, или не?

— Искам, как да не искам!

— И какво ще правиш там?

— Ще уча. Тук нямам никакво бъдеще. Няма да ми разрешат да следвам.

— Няма ли да ти домъчнее за нас?

— Ще ми домъчнее, и то много, но докога ще седя до теб и ще те гледам как се трепеш от работа. А бъдещето ми?

— Обаче трябва нелегално да преминеш границата, което е много опасно. Готов ли си да поемеш този риск?

— Да не би да е по-голям от риска да съм в казармата или на фронта?

Имаше право. Следващата година щяха да го привикат, а както се очертаваше, войната нямаше да свърши скоро.

— Но ако те изпратя, трябва да ми обещаеш няколко неща и още сега да се закълнеш, че ще си удържиш на думата.

— Добре, но какви са те?

— Първо, няма да припарваш до никакви политически групи и групировки, няма да се замесваш с тях и повече няма да докосваш оръжие. Второ, да завършиш най-високата степен на образование и да станеш уважаван и добър специалист. Трето, да не забравяш майка си и при нужда да помагаш на брат си и сестра си.

— Няма нужда да се кълна, и аз искам същото.

— Всички казват така, после забравят.

— Как ще ви забравя, вие сте моят живот! Единствената ми цел е да мога един ден да ти се отблагодаря за всичко, което си направила за мен. Бъди сигурна, че здравата ще уча. Няма да се забърквам с политика. Да си кажа право, вече ми се повдига от всички политически групи.

* * *

Часове разговаряхме за заминаването на Сиамак, събирането на парите, плановете за неговото бъдеще. Той отново се оживи, въодушеви и обнадежди, но едновременно с това бе разтревожен и разстроен. Продадох два килима, останалото ми злато, дори халката си и гривничката на Ширин. Взех назаем от Парвин ханом, но пак не стигаха. Господин Заргяр, който имаше представа как живея и знаеше за трудностите ми още преди да ги споделя, един ден донесе у дома петдесет хиляди томана, като обясни, че е събрал неизплатените ми хонорари.

— Не ми дължат толкова много.

— Е, и аз прибавих малко.

— Колко? Трябва да знам, за да ви ги върна.

— Не е важно, но съм си записал и ще си приспадна от следващите ви заплати.

Точно след седмица връчих двеста и петдесет хиляди томана на Мансуре и уверено й заявих, че сме готови.

— Откъде намери толкова? — погледна ме учудено. — Аз ти бях заделила сто хиляди томана.

— Благодаря, но сама се справих.

— Ами за прехрана и за харчове през първите месеци, когато ще са в Пакистан? Имаш ли за тях?

— Не, но ще събера. Сега вземи тези и уреди нещата.

— Няма нужда. Аз имам останалата сума.

— Добре тогава, после постепенно ще ти се издължа.

— Не е нужно. Парите са твои, делът на твоите деца. Ех, само ако Хамид бе починал една седмица по-късно! Половината къща и останалото наследство щяха да са ваши!

— Ако Хамид не бе умрял, баща му щеше да е още жив.

* * *

Връзката ни с трафиканта — висок и тъмнокож младеж в местна носия — се оказа цяла сага. Псевдонимът му бе Мохин ханом. Отговаряше на телефонните обаждания само когато кажехме, че търсим Мохин ханом. Каза момчетата да имат готовност и щом им нареди, да тръгват към Захедан. Пое ангажимент с помощта на приятелите си да ги преведе през граница и ги отведе в град Куета^[2] и до офиса на ООН. Говореше се, че ги покриват с овчи кожи и ги превеждат заедно със стадата. Като чух за това, се разтреперих, но се постарах Сиамак да не разбере за страха ми и съмненията ми. Той обаче беше безстрашен търсач на приключения, тези разкази му се нравеха и го изпълваха повече с въодушевление, отколкото със страх.

* * *

Вечерта, когато се обадиха да тръгват, Бахман хан, мъжът на Мансуре, се отправи с момчетата към Захедан. На прощаване имах чувството, че откъсвам парче от себе си. Не бях уверена, че постъпвам правилно. Мъката от раздялата и опасността, на която го излагах, направо ме парализираха. Цяла нощ не станах от килимчето си за молитва. Молех се, плачех и поверих сина си в божиите ръце.

Прекарах три дни в страх и безпокойство, докато най-после не дойде новината, че са минали границата благополучно. След десет дни Сиамак лично ми се обади от Исламабад. Гласът му бе далечен и тъжен. После за мен остана само болката от раздялата. Масуд страдаше много за брат си, а среднощният ми плач го измъчваше още повече. Мансуре беше по-зле от мен. Тя не се бе отделяла от сина си дори за ден и сега беше неутешима. Вдъхвах й сили, но всъщност окуражавах себе си:

— Трябва да сме силни! В тези времена ние, майките, трябва да понесем мъката от раздялата с нашите деца и тяхното отсъствие в името на техния живот и бъдеще. Това е цената, която трябва да платим заради обичта си към тях, иначе ще бъдем егоисти.

Четири месеца по-късно една вечер Парване ми се обади по телефона и даде слушалката на Сиамак. Изпищях от радост. Беше стигнал до целта си. Парване ме увери, че е поела грижата за него, но той трябва да остане известно време в лагера за бежанци. За разлика от останалите, които безделничеха, Сиамак не си губеше времето там и веднага се зае да учи езика. После завърши училище, а след това бе приет да следва машинно инженерство. И не забрави за обещанието си. Парване беше създала традиция той да прекарва почивните дни у тях. Така редовно получавах вести за него. Парване на драго сърце ме осведомяваше за напредъка му. Бях много радостна и горда. Чувствах, че съм изпълнила една трета от майчинските си задължения и с още по-голямо желание се залавях с работата си. Постепенно изплатих дълговете си. Масуд с огромно старание се грижеше за нас и живота ни. Наред с учението изпълняваше ролята на бащата в семейството и ни обграждаше с любов, внимание и надежда.

Със сладкия си гласец и с дяволиите си, Ширин изпълваше дома ни с настроение и радост. Животът ми се поуспокои, но знаех, че е временно, тъй проблемите не свършваха, а войната се точеше без край. През онези дни, когато отново започнах да се смея, ага Заргяр, със сериозно изражение, забол поглед в масичката пред дивана, ми направи предложение за брак. Знаех, че жена му си е заминала за Франция заедно с дъщеря му, но нямах представа, че се е развел. Той беше образован и възпитан мъж, добра партия от всяка гледна точка.

Животът ми с него щеше да ме отърве от редица от проблемите ми — материални и емоционални. Освен това не бях безразлична към него. Открай време го смятах за добър приятел. Можех без притеснение да разкрия душата си пред него. Отдавна усещах, че храни по-специални чувства към мен. Може би той щеше да ми даде привързаността и обичта, които не почувствах от страна на Хамид.

След смъртта на съпруга ми той беше третият ми кандидат, но ако на първите двама без колебание отказах на мига, с господин Заргяр не знаех как да постъпя. Женитбата с него от гледна точка на разума и на чувствата изглеждаше най-подходяща. Обаче Масуд ме наблюдаваше с любопитство и изглеждаше нервен и неспокоен.

— Никой не ни трябва, мамо! — заяви веднъж той без заобикалки. — Ако имаш нужда от нещо, само ми кажи, аз ще ти го набавя. Да кажеш на този господин Заргяр да не идва повече тук, че не понасям да го виждам.

Разбрах, че не бива да нарушавам неотдавна възцарилото се спокойствие и да насочвам вниманието си към друг, освен към децата си. Трябваше изцяло да се посветя на тях. Почувствах, че аз трябва да запълня празното място на баща им, не някой чужд човек. Присъствието на господин Заргяр в живота ми може и да беше изгодно и приемливо за мен, но явно щеше да накара моите деца, по-специално синовете ми, да се чувстват неудобно и да бъдат нещастни.

След няколко дни с дълбоко съжаление дадох отрицателен отговор на господин Заргяр и го помолих да не ме лишава от приятелството си.