Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hand of the proffet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Ричард Чайлд

Заглавие: Ръката на пророка

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Националност: американска

Излязла от печат: 03.02.2014

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-461-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4680

История

  1. — Добавяне

6.

Раймон Тренкавел се протегна, доколкото му позволяваше купето на седана „Воксхол“, погледна си часовника и отново насочи вниманието си към триетажната сграда от отсрещната страна на Уестфери Роуд. Наблюдаваше лабораторията „Брайтън“ повече от час. Моментът беше настъпил.

Той свали наследствения си пръстен и го пъхна в джоба на кафявия си кадифен панталон. После си сложи очила с телени рамки и се погледна в огледалото. Със сивия пуловер и оръфаното вълнено сако имаше вид на типичен университетски преподавател.

Слезе от колата, вдигна поглед и видя буреносните облаци, носещи проливен дъжд над тъмносивата Темза. Отвори чадъра си, пресече улицата и влезе в модерния комплекс. Подмина желязната скулптура, изобразяваща летящи птици, и мина през въртящата се врата.

— Добре дошли в лабораторията „Брайтън“ — каза иззад мраморния плод охранителят, без да откъсва очи от книгата, която четеше. — Документите ви за самоличност, моля.

Раймон му подаде служебна карта от Университета на Северна Каролина и шофьорска книжка от същия щат, американски паспорт и карта на гост професор в Лондонския университет. Парижкият гангстер Лазар Крос — поредният обитател на бащиния му престъпен свят — можеше моментално да се свърже с най-добрите фалшификатори в Европа.

Докато охранителят оглеждаше документите му, Тренкавел си спомни как Крос го погледна с единственото си око и му каза: „За вас е безплатно, mon ami. Приемете го като жест в памет на баща ви. — Вдигна чашата си коняк и прибави: — Не познавам друг човек, който може да изплаши и ангел така, че да го накара да се отрече от Бог“.

Охранителят го погледна и се усмихна.

— Всичко е наред, професор Янус. Но какво търси един янки в лабораторията „Брайтън“?

Тренкавел отговори на усмивката му. „Янки“ — това му харесваше.

— Търся доктор Макгрегър. — Харесваше му да произнася думите с аристократично южняшко провлачване.

— Той е долу в ТАМС залата — отвърна охранителят. — Ще му се обадя.

— Няма нужда. Ако е възможно, бих искал да разгледам ТАМС.

— Това е просто едно голямо помещение с един адски огромен апарат. Но щом проявявате интерес… — Мъжът сви рамене. — Слезте с асансьора на ниво Бе три. После тръгнете по жълтата линия в коридора.

Докато се спускаше в подземната част на лабораторията със светлия модерен асансьор, Раймон се наблюдаваше в огледалото. Както обикновено, не можеше да не обърне внимание на хоризонталния синкав белег на брадичката си. Баща му държеше да тренира фехтовка с истинска сабя. И естествено, гадният садист му забраняваше да използва предпазители и маска.

Вратата на асансьора се отвори и той последва жълтата линия по коридора до двукрила метална врата, носеща символа за радиоактивност. На двата прозореца пишеше: „Тандем масспектрометър“.

Тренкавел влезе и се озова на площадка, от която се спускаше бетонно стълбище. Под него се намираше огромната зала, в която се помещаваше ТАМС.

В средата на помещението се издигаше грамадният ускорител, чиито масивни канали се извиваха из просторната лаборатория. Петима лаборанти с бели престилки обикаляха по пътеката над апарата, а неколцина други правеха настройки на голям компютърен терминал по-близо до входа.

Един от мъжете не носеше бяла манта. Беше на средна възраст, с тъмен костюм, рошава рижа коса и гъста брада. Раймон го позна въпреки неясната снимка, която беше получил по факса от своя съучастник на Йона.

— Професор Макгрегър? — повика го Тренкавел, докато се спускаше по стълбището. — Аз съм Питър Янус, приятел на Катлийн Филипс. — Протегна ръка. — Тя ме помоли да ви навестя.

Макгрегър свъси рунтавите си ръждивокафяви вежди и стисна ръката му.

— Че защо Катлийн ще… — Почеса се по брадата. — Кой казахте, че…

— Доктор Питър Янус, професор по история в Университета на Северна Каролина. В момента съм със стипендия в Лондонския университет. Катлийн ми се обади и ме помоли да помогна.

Макгрегър кимна и хвърли поглед към доклада в ръката му.

— Тъкмо свършихме анализите и…

— Значи сте готови с резултатите, така ли?

— Катлийн каза ли ви какво открихме?

— Да, но според мен…

— Хайде да поговорим на четири очи.

— Разбира се.

Макгрегър отиде при една дребна изключително красива петдесетина годишна жена с прошарена червеникаво руса коса и каза:

— Благодаря, Маги. — Прегърна я. — Нямам думи да изразя признателността си. — После се обърна към Тренкавел. — Това е сестра ми, доктор Маги Макгрегър. Един от най-добрите физици във Великобритания. Пък и в цяла Европа, по дяволите!

— О, Иън! — Тя погледна Раймон и си свали очилата. — Приятно ми е да се запознаем, доктор Янус.

Тренкавел хвана ръката й.

— За мен е чест, доктор Макгрегър. — Леко стисна ръката й и жената се изчерви.

Макгрегър си погледна часовника.

— Не съм закусвал. Хайде да отидем в „Да Гън“. Правят най-вкусните яйца с наденица в цял Лондон.

— Внимавай в картинката, Иън. — Сестра му го заплаши с пръст. — Само закуска и чай. — Погледна Тренкавел и му намигна. — „Да Гън“ са прочути и с чудесната си колекция от уиски.

Набитият професор нежно погали сестра си по бузата.

— По-късно ще ти се обадя. Ако си послушна, може да те заведа на вечеря в „Кенсингтън Плейс“.

— О, нещо май се изхвърляме, а?

Макгрегър се обърна към другите физици и лаборанти.

— Искам да благодаря на всички, че днес дойдохте толкова рано, за да приключим с анализите. Справихте се страхотно.

Докато се качваше по стълбището и излизаше през вратата, професорът погледна Тренкавел и го попита:

— Запознат ли сте с използването на тандем масспектрометър за радиовъглеродно датиране, доктор Янус?

Раймон се усмихна.

— Разбира се. Когато няма как да се приложи традиционното радиовъглеродно датиране, тъй като можем да пожертваме съвсем малка проба, използваме ТАМС в Университета на Аризона. Те разполагат с най-добрата калибрационна колекция от дървесни проби.

— Да, в „Брайтън“ също използват тяхната калибрационна колекция. — Макгрегър спря и извади от на сакото си джиесем. — Тук не се хваща сигнал, но като се качим горе, ще трябва да се обадя на Йона и да…

— Да се уверите в думите ми ли?

— Не, но… ъъъ…

— Спокойно. — Тренкавел го потупа по гърба. — И аз бих направил същото.

Излязоха във фоайето. Макгрегър вече изглеждаше по-спокоен.

— Този дъжд е ужасен — отбеляза Раймон, докато вадеше чадъра си от стойката до плота на охранителя.

— Пак не хващам силен сигнал. — Археологът намръщено се взираше в дисплея на мобилния си телефон. — Всичко е заради проклетата сграда. Построена е така, че да сведе до минимум контаминирането на пробите с космически лъчи. Което направо побърква тези адски устройства.

Тренкавел посочи с чадъра си през затъмнените прозорци на фоайето.

— Можете да се обадите от колата ми. По-добре, отколкото да стоите на дъжда.

— Прав сте.

Излязоха през въртящата се врата и забързаха към колата. Раймон отключи с дистанционното и се качиха. Раймон погледна Макгрегър, забеляза озадаченото му изражение и попита:

— Какво има?

— Всъщност не ми обяснихте защо Кат ви е привлякла в нашия проект. — Професорът се почеса по брадата. — Споменахте, че ви е помолила да помогнете, но…

— Знам само каквото ми каза тя. Че вашият екип е открил кодекс, написан на хиберно-латински. Навярно от осми или началото на девети век.

— Е, направените от Маги и нейните хора анализи определиха възрастта на пробата от пергамента на около хиляда и двеста години — като продължаваше да се чеше по брадата, отвърна Макгрегър. — Та изглежда, че…

— Значи е истински!

Археологът леко се отдръпна, присви очи и се втренчи за няколко секунди в Тренкавел, после започна да набира някакъв номер.

— Да видим дали ще успея да се свържа с Катлийн. Тя ще каже…

— Дайте ми телефона, професоре. — Раймон дръпна джиесема от ръката на Макгрегър и го притисна към дясната врата.

— Къде ви изчезна… акцентът?! — възкликна археологът. — Вие не сте американец! Кой сте, по дяволите?

— Човек, който е готов да използва ей това тук.

— Богородице и вси светии! — ахна Макгрегър, облещен към опряния в корема му късоцевен револвер.

Когато Тренкавел отключи багажника на колата, Макгрегър надигна червендалестото си лице и примижа на сивата следобедна светлина.

— Излизай! — Раймон го сръга с револвера.

Археологът понечи да се подчини, но коленете му се огъваха като гумени.

Тренкавел се поотдръпна, без да го изпуска от мушка.

— Разкърши се и се поотпусни. Остава ни още съвсем малко път.

— Нали няма пак да ме натикаш в багажника?

— За съжаление се наложи да взема тази предпазна мярка. Ланкашър е далеч и…

— Ланкашър ли?!

Раймон посочи предната седалка с пистолета.

— Млъквай и се качвай.

Когато излязоха на Естюъри Роуд, заваля дъжд. След малко пред тях се появи Моркъм Бей. На кейовете край скалистите му брегове бяха пристанали десетки яхти.

— Виждаш ли третата яхта от края на първия кей? — Тренкавел посочи. — Онази голямата? Казва се „Жералда дьо Лавор“. — Погледна пленника си. — Разбираш ли от яхти, Иън?

Професорът само изсумтя и заразтрива краката си.

Раймон влезе в паркинга на пристанището и спря чак до водата.

— Само я погледни — каза той. — Не намираш ли, че „Жералда дьо Лавор“ е разкошна?

Макгрегър, който все още разтриваше бедрата си, само сви рамене.

Широката пет метра яхта имаше газене един метър, ала притежаваше аеродинамичната форма на състезателен съд. Ходовият мостик на горната й рулева рубка обхващаше цялата ширина на кораба и се устремяваше към кърмата на два вертикални стабилизатора като изтребител Ф-15. Затъмнените елипсовидни странични илюминатори и заобленият преден прозорец на долната рубка допринасяха за футуристичния й, предполагащ високи скорости силует.

— Не би ли казал, че „Жералда“ е по-скоро произведение на изкуството, отколкото кораб, Иън?

— Какво искаш от мене? — попита Макгрегър. — Какво значи всичко това?

Тренкавел се обърна към пленника си.

— Слез от колата. Бавно. И си вземи куфарчето.

Минаха по трапа и се качиха на моторната яхта.

Раймон продължаваше да държи револвера в джоба си, въпреки че не се налагаше. В този дъжд кеят напълно пустееше.

— Кръстих яхтата „Жералда“ на господарката на Лавор — заразказва Тренкавел, докато вървяха по палубата. — Това е поредната тъжна история от миналото на моята катарска родина. — Без да обръща внимание на дъжда, той спря и отправи поглед оттатък залива. — Ватиканските кръстоносци превзели Лавор и избили всички благородници, сред които брата на Жералда, както и стотици жители на града. После тези кръстоносци, тези Христови войни, дали всичко от себе си, за да убият хубавицата Жералда, като я изнасилят многократно.

Раймон се облегна на парапета — изведнъж се почувства без сили, сякаш преживяваше ужасен спомен.

— Безбройните изнасилвания и побои явно не убили силната Жералда — продължи той. — Затова смелите войни на Ватикана хвърлили смазаното й голо тяло в кладенец и заглушили виковете й с камъни.

— Нима и днес защитаваш катарската кауза? — попита Макгрегър след малко.

Тренкавел избърса дъждовните капки от лицето си.

— Техните защитници отдавна са мъртви.

— Янус. — Археологът се почеса по брадата. — Римският бог с две лица, нали?

Усмивката на Раймон се стопи.

— И бог на началото и края.

Отвори плъзгащата се стъклена врата и въведе Макгрегър в просторния салон на яхтата. Облечен в тъмносиня куртка и със светлосин тюрбан на главата, Каосен седеше до една полирана маса от тиково дърво с чаша чай в ръка.

— Този пък кой е? — Професорът отстъпи назад.

— Седни, Иън. — Тренкавел посочи стола до туарега. — Свали си шлифера и се отпусни. — Метна собствената си връхна дреха върху друг стол, отиде при бюфета и извади бутилка уиски и две чаши.

Макгрегър с трепереща ръка надигна чашата си още щом му я напълниха и я изпи на екс.

— Още малко?

Археологът кимна почти отчаяно. Отпи голяма глътка, после погледна своя похитител.

— Нещо против да ми обясниш какво…

— Вашият археологически екип е открил любопитна находка — прекъсна го Тренкавел, заобиколи масата и седна.

— Как научи? Пазехме го в тайна от пресата.

— Разкажи ми всичко, което знаеш за нея.

— Да я откраднеш ли искаш? — Професорът изгълта остатъка от уискито си и рязко остави чашата на масата. — Можеше да се сетя и сам.

— Погледни приятеля ми. Иън.

Макгрегър се завъртя в мига, в който в ръката на Каосен проблесна бусаади — дълъг остър нож. Ученият вдигна ръка към гърлото си.

— Господи!

Тренкавел се обърна към прислужника си и му нареди на берберски:

— Запали двигателите и поеми на запад. Знаеш накъде. — Погледна си часовника. — Още поне час и половина ще е светло. Как е времето?

— Бреговата служба съобщава, че бурята отминава на запад, саид. — Туарегът се поклони, излезе от салона и се заизкачва по стълбата към горната рубка. След малко се задействаха компресорите.

Макгрегър се сепна.

— Къде ме водиш, за бога? — Удари с юмруци по масата. — Настоявам да ми кажеш!

Раймон извади от пояса си револвера, „Смит & Уесън“, магнум 357-и калибър.

— По-спокойно, Иън. Пийни още едно. — Остави револвера на масата. — Ще се насочим на запад и ще влезем в Калф ъв Ман.

— В залива има само някакъв тъп резерват за птици. Октомври е. Там ще е абсолютно пусто.

— Знам.

— Да… прекосим Ирландско море по тъмно?! — Макгрегър се ококори. — Ти ще ме убиеш и ще ме хвърлиш през борда!

Двата двигателя на „Жералда“ заработиха с гърлено боботене.

— Няма нужда да те убивам — отвърна Тренкавел. — Просто за известно време ще те изолирам. — Наведе се напред и наля на пленника си още едно уиски. — Маги — така се казваше сестра ти, нали?

Археологът кимна.

— Ако искаш пак да я видиш, ще ми разкажеш всичко, което ти е известно за находката на Йона. — Раймон вдигна револвера и го насочи към него. — Всичко, Иън. И не ме лъжи, иначе наистина ще те хвърля на рибите.