Ричард Чайлд
Ръката на пророка (45)

44.

Катлийн бързаше към главната сграда, почти забравила желанието си да избяга, забравила дори страха си. Тласкаше я една-единствена мисъл: трябваше да вземе древната пророческа книга.

Пристъпваше покрай сградите в североизточния ъгъл на замъка. Стигна до едно хъмви и приклекна между него и едно кално атеве, за да изчака края на стрелбата. Когато гърмежите най-после стихнаха, се изправи. Някак си трябваше да се добере до…

— Ей, Кат, какво е намислила прелестната ти главичка?

Тя се завъртя рязко.

— Джейми!

Втурна се към него и го прегърна. Едва тогава видя разкъсаните му панталони и стичащата се по крака му кръв.

— Господи, Джейми…

Накара го да седне зад хъмвито.

— Как успя да… Ти ли вдигна такава тупурдия?

— С малко помощ от един приятел… е, не точно приятел.

— Кой?

Камерън я погледна със странна усмивка.

— Двамата с онзи, който ни залови при Лох Ба, проследихме хеликоптера с моя хидроплан. Казва се Раймон Тренкавел. Идва за книгата.

— Какво?!

— За да те измъкна оттук, трябваше да сключа сделка…

— С дявола!

— Бих продал и душата си, за да те спася, Кат.

В очите му заблестяха сълзи и тя го погали по бузата.

— Но той е убиец, Джейми!

— Без него нямаше да стигна дотук. Категорично. Той иска само проклетата книга.

— Е, няма да я получи!

Катлийн разкъса крачола му, огледа раната на светлината на прожекторите и установи, че куршумът е минал през бедрения мускул, без да засегне костта. Свали шала от шията си, уви го около раната и го стегна като турникет.

— Съжалявам, Джейми, знам, че боли.

— Виж сега — отвърна пилотът, като потрепери от болка, — онази… онази холивудска глупост, „Това е само повърхностна рана“^[1], сигурно е написана от сценаристи, които никога не са правили нещо по-опасно от това да си разбъркат мартинито. — Устните му се извиха в онази негова прелестна дяволита усмивка. — Но пък и аз не съм Джон Уейн. Нали?

— Уф, я млъквай. Ужасно се притеснявах. Мислех, че… — Тя вдигна ръката му и я целуна, което го накара да се вцепени.

— Оох… Кат, би могла да си малко по-внимателна…

Катлийн забеляза странните ъгли, под които бяха извити палецът, показалецът и средният му пръст.

— Боже господи! Я си виж ръката! Как…

— Сигурно съм паднал, когато ме раниха. Ъъъ… нямам представа.

Тя поклати глава.

— Здраво място не ти е останало.

— Съкрушен съм от това очевидно заключение.

— Къде е хидропланът?

— Скрих го в едно заливче на няма и пет километра южно оттук.

Катлийн се изправи, отвори вратата на хъмвито и потърси ключовете. В контактния ключ? В сенника? Под седалката?

— Веднага се връщам. — Целуна го по челото и тичешком отиде да провери атевето, „Ямаха Гризли“, 600 кубика, почти същия, какъвто бяха карали с Дейвид по време на почивка в Монтана предишната година. И ключът се оказа там!

Върна се при Камерън.

— Можем да избягаме с атевето.

— А ръчките? Не съм сигурен дали… — Той погледна пострадалата си ръка.

— Няма проблем, мога да го управлявам. Въпросът е дали ти ще можеш да управляваш хидроплана…

— Само ме закарай при него.

— Първо трябва да свърша нещо.

— Какво? Да напишеш прощално писмо ли? Дай да се махаме оттук!

— Трябва да взема книгата, Джейми. — Катлийн обхвана лицето му в шепи.

Той отблъсна ръцете й.

— Ти не си наред!

— Това не подлежи на обсъждане. Трябва да взема книгата от Касиди. Не можем да оставим такава власт в… Моля те, Джейми. Опитай се да ме разбереш.

Очите му омекнаха.

— Спасителка на нашето бъдеще, а?

Тя сви рамене и се извърна.

— Добре, Кат. — Той леко я хвана за брадичката, отново обърна лицето й към своето и отметна кичур коса зад ухото й. — Щом тази книга с толкова важна за теб…

— Обичам те, Джейми Камерън. — Катлийн го целуна по устните и прошепна в ухото му: — Пожелай ми късмет. Няма да се бавя, обещавам.

— Помогни ми да се изправя, моля те.

— Не. Знам какво си намислил.

Той с мъка се надигна и без нейна помощ, хвана я за пуловера и я притегли към себе си. Сините му очи бяха придобили цвета на стомана.

— Идвам с теб, Катлийн. Стига приказки. Имаме работа.

 

 

Мъжът, когото Касиди бе нарекъл Деджагър, се хвърли напред и десантният му нож мина толкова близо до Тренкавел, че той усети полъха на изместения въздух. Французинът блокира следващата му атака, рязко се завъртя и с обратен замах поряза дясната ръка на противника си. После светкавично отскочи, зае изходна позиция и продължи да обикаля около него.

— Бива си те — без да обръща внимание на стичащата се от раната му кръв, каза Деджагър и се ухили. — Доста си тренирал, а?

— Само през целия си живот.

Усмивката на Деджагър постепенно се стопи и след половин секунда той го нападна със серия вертикални замахвания, принуждавайки го да отстъпи. Явно изтълкувал погрешно целта на тази маневра, Деджагър продължи да го атакува все по-настойчиво и бързо. Тренкавел отстъпваше, оставяше го да се приближи още и при всяка крачка замахваше напред с ножа. Едно от замахванията наляво на Деджагър обаче се оказа прекалено дълбоко и това даде възможност на Раймон да контраатакува: той заби ножа си толкова дълбоко в рамото на наемника, че острието одраска костта. Деджагър изрева, завъртя се, за да защити раненото си рамо, и отскочи назад.

С периферното си зрение французинът забеляза, че Касиди пълзи към револвера си. Деджагър се възползва от разсейването му, налетя му ниско и успя да го рани в ребрата.

Раздраната плът пареше така, сякаш го измъчваха с горелка. Тренкавел заотстъпва и противникът му го последва, като яростно мушкаше и замахваше с ножа си. Отбивайки атаките, Раймон се приближаваше към ранения милиардер, който продължаваше да пълзи към оръжието си.

А после Деджагър, кой знае защо, прекрати нападението.

В този сякаш замръзнал във времето момент Тренкавел разбра причината: наемникът беше видял пистолета на Каосен. След секунда противникът му вече държеше 12,7 милиметровия „Дезърт Ийгъл“ и го насочваше срещу него.

— Повече няма да ни създаваш проблеми, гарантирам ти — процеди през зъби едрият наемник. — Обаче трябва да призная, че си истински боец, затова няма да бавя разходката ти до ада.

Деджагър изпъна ръката си и Раймон зачака… Не… Не, почти приветства изстрелването на едрокалибрения куршум. Гърмежът го накара да потрепери… Но… Не усещаше болка… И продължаваше да стои на мястото си!

И тогава зърна нещо странно в главата на наемника. Брадичката му беше вирната нагоре, сякаш напрягаше слух да чуе далечен звук. Озадаченото му лице подсилваше това впечатление.

Спрялото време отново полетя и мъжът се строполи. По лицето му рукна кръв и потече по белия мраморен под.

Когато видя Джейми Камерън на прага с димящия револвер „Уебли“ в ръка, Тренкавел го почувства по-близък от всяко друго човешко същество — освен Елен.

Ала пилотът насочи оръжието си към него.

— Идваме само за книгата, Раймон. Не искам да пострадаш.

Касиди с усилие се изправи и заотстъпва, все още стиснал окървавената си ръка.

Катлийн го посочи и каза:

— Този човек стои зад всичко. Джейми. Даниъл Касиди.

— А, той ли е? — Камерън се прицели в него. — Е, теб нямам проблем да те очистя. Само ми дай повод.

Милиардерът избърса потта от лицето си и кимна.

Докато пилотът държеше двамата на мушка, Катлийн прибра кодекса и бележките си в оранжевата кутия и затвори капака. Отиде при масата, взе пратените на Касиди резултати от изследванията и останалите сведения и ги хвърли в огъня.

Не биваше да оставя никакви следи, свързани с книгата.

— Добре, да се махаме — каза тя и се върна при Камерън. После посочи Тренкавел. — Какво ще правиш с него?

— Да. Джейми — усмихна се французинът. — Какво ще правиш с мен? — След миг усмивката му изчезна и черните му очи заблестяха като полиран оникс. — Нима ще ме измамиш? Сключихме сделка, mon ami.

— Сделките понякога се развалят.

— Любовта стои над приятелството, а?

Камерън хвърли поглед към Катлийн.

— Нещо такова.

— Колко трогателно.

— Обърни се, Раймон. Пъхни си ръцете в джобовете.

Археоложката го хвана за ръката.

— Какво си намислил?

— Той ще дойде за известно време с нас. Вземи автомата на охранителя и резервния пълнител от куртката му.

Прекалено изтощена, за да спори, тя преметна ремъка на оранжевата кутия на рамо, вдигна оръжието, приклекна и свали от колана на убития и резервния пълнител. Празните очи на мъртвеца сякаш я гледаха с нямо обвинение. Археоложката потисна връхлетелия я пристъп на гадене и бавно се изправи.

— Нищо ли не разбираш от оръжия? — попита Джейми.

— Какво? Ъъъ… някога ходех на лов с баща ми.

— Свали стария пълнител и го смени.

Зарадвана, че има с какво да прогони от мислите си убития Деджагър, Катлийн бързо смени пълнителя и тръгна към вратата. Тренкавел я последва.

— Чакайте малко — спря ги Камерън, сръга французина с дулото на оръжието си и без да изпуска Раймон от мушка, клекна и вдигна револвера на милиардера. После се изправи, впери очи в ранения Касиди и каза сухо:

— Всичките ти главорези са мъртви. Като всеки насилник, който изгуби предимството си, сега си нищо.

— Така ли мислиш? — озъби му се милиардерът.

— След като отрепките ти вече ги няма, кой ще ти върши мръсната работа? — презрително изсумтя Камерън. — Ще си развалиш маникюра.

Двамата с Тренкавел тръгнаха към изхода, но Джейми спря и измърмори:

— Какво пък, по дяволите?

И се извъртя и фрасна Касиди в брадичката с ляво кроше. Милиардерът политна назад и се свлече на пода.

Катлийн видя, че Тренкавел се напряга, сякаш усетил шанс за себе си. За нейна изненада обаче той само се усмихна и сви рамене.

Тримата излязоха от библиотеката, а след това и от сградата. Камерън куцаше силно и очевидно много го болеше.

— Какво ти е на крака? — попита Тренкавел, докато вървяха през двора.

— Оня здравеняк случайно ме улучи.

— Случайно ли? — ухили се Раймон. — Нали ти казах, mon ami, богинята на късмета е много гадна вещица.

Джейми само кимна, побутна го с револвера и му посочи да мине покрай паркираното хъмви и да влезе в гаража. Катлийн ги последва, любопитна какво е намислил.

Вътре Камерън накара французина да се обърне, поотдръпна се и насочи револвера към гърдите му.

— Раймон — каза тихо. — Видях на какво си способен. Подготовката ти. Уменията ти. Би трябвало да ти пръсна черепа и да реша проблема. — Млъкна, погледът му стана суров. После мъчително преглътна. — Но не мога да го направя.

Тренкавел се усмихна.

— И аз не бих могъл да те застрелям, mon ami.

— Знам само, че си върнах Кат, и за това ти дължа поне живота ти. Обаче ти все още искаш книгата и имаме нужда от преднина.

Раймон се усмихна още по-широко.

— И ме доведе в този гараж, за да ме повалиш в безсъзнание, но Касиди да не може да ме намери.

— По-умен си, отколкото изглеждаш.

Французинът се засмя, обърна се с гръб към него и небрежно скръсти ръце на гърдите си.

— Ако ще ме удрят, поне да е приятел.

Джейми вдигна револвера и го удари с дръжката по темето. Тренкавел се строполи на земята и Камерън клекна и провери сънната му артерия, като продължаваше да се цели в него.

— Нищо му няма, само ще го боли главата. — Погледна Катлийн. — Остави му автомата за всеки случай.

— Да не си полудял? Този човек е убиец и…

— Няма да убие нито теб, нито мене. Сигурен съм. И не искам да е беззащитен, ако онова богато копеле дойде да го търси. — Изправи се и нежно я погали по бузата. — Моля те, Кат, заради мен.

Тя се усмихна.

— Господи, колко си бил мекушав!

— А сега, ако ти е омръзнало гостоприемството на Касиди, според мен е крайно време да напуснем това приятно местенце.

Катлийн погледна крака му. Въпреки турникета раната му силно кървеше. Сигурно го болеше много и силите му сто на сто бяха на изчерпване.

Самата тя се чувстваше малко странно. Беше чела за преживяванията на новобранците след първото им сражение — замайване, гадене, усещане за нереалност. Ала въпреки това й се струваше, че има бъдеще.

Помисли за кодекса в пластмасовата кутия. Да, бъдещето определено беше у нея. „Друг въпрос е какво ще правя с него“.

— Хайде, Кат. — Джейми я хвана за ръка.

Докато излизаха от гаража, тя видя, че той куца още по-лошо. Дано атевето запалеше. Джейми не можеше да върви по неравния терен чак до хидроплана.

Когато се приближиха до атевето, Камерън повдигна вежди и попита:

— Сигурна ли си, че можеш да управляваш това нещо?

— Не разваляй романтичната нощ с такива мъжкарски приказки.

— Не се заяждай. Според мен, общо взето, тази вечер се държах доста мило.

— Е, нощта още не е свършила.

Той се настани отзад и Катлийн завъртя ключа, натисна бутона за запалване и мощният двигател се събуди с рев. Тя обърна и се насочи към портата на замъка. Там спря и погледна здравата метална решетка.

— Как се отваря това нещо?

— Търпение, скъпа — отвърна Джейми, изпъшка, смъкна се от седалката, закуцука към долепената до входа будка и влезе в нея.

— Трябваше да оставиш на мен! — извика тя подире му.

След секунди се разнесе пулсиращо бръмчене на електромотор, последвано от подрънкване на верига, и решетката бавно започна да се вдига. Джейми излезе и тръгна към Катлийн. Усмихваше се. Изведнъж усмивката му помръкна.

— По дяволите! — изруга той. — Знаех си, че трябваше да го убия онова копеле!

— Кое от двете? — Катлийн се обърна и видя, че Касиди се качва на хъмвито. След миг изпод четирите огромни колела изригнаха буци пръст и огромната машина полетя към тях.

— Да се махаме, Кат! Нашето джудже не може да се мери с това чудовище!

Камерън се покатери зад нея и тя завъртя ръчките докрай. Докато минаваха по моста, Джейми посочи надясно.

— Давай на юг!

Катлийн хвърли поглед през рамо. Касиди тъкмо минаваше през портата. Тя отново насочи вниманието си към пресечения терен напред. В този момент пропаднаха в плитка дупка, изхвърчаха от отсрещната страна и тежко се удариха в земята. Зъбите й изтракаха от разтърсващия сблъсък.

— За бога! — възкликна Камерън. — Кой се опитва да ни убие, ти или Касиди?

— Искаш ли да ме смениш?

Все още бяха в зоната на прожекторите, но бързо се носеха към мрака извън осветения периметър.

Когато се приближиха към ръба на скалите, Джейми надвика воя на двигателя:

— Още малко по-натам и сме мъртви!

В същия миг в пръстта вляво от тях се забиха куршуми. Катлийн се обърна и видя, че Касиди се е провесил от прозореца на хъмвито с автомат в ръка.

Благодарение на широкото си шаси неговата кола се движеше по неравния терен с по-висока скорост и по-стабилно от тях.

— Кат! — изкрещя Камерън. — Настига ни! Няма да стигнем до тъмното…

Внезапно Катлийн усети, че под тях има само въздух… Сякаш изтече цяла вечност преди отново да се приземят от отсрещната страна на едно тясно дере. Тя тежко се изтърси на земята, а Джейми отхвърча на няколко метра от нея.

Атевето леко се олюля и спря с все още работещ двигател, сякаш ги предизвикваше да го яхнат отново.

Катлийн запълзя към Камерън. Касиди бързо се приближаваше. Тя трескаво затърси револвера на пояса на Камерън, ала той явно беше изпаднал. Вперила очи в летящото към тях хъмви, Катлийн прегърна любимия си и зачака неизбежното.

Когато чудовищната машина вече заплашваше да се извиси над тях, от стената на замъка отекна автоматен откос.

Пластмасовият покрив на хъмвито се раздроби на парчета и предното стъкло се пръсна. Колата рязко зави наляво и веднага след това надясно към ръба на скалите. Въпреки оглушителния рев на мотора в момента преди задните светлини да потънат в триста метровата пропаст Катлийн чу вика на Касиди — пронизителен, смразяващ кръвта крясък. Нечовешкият вой сякаш увисна в мрака за миг, после постепенно заглъхна и накрая се сля с вятъра.

Джейми се надигна и погледна към замъка.

— Нали знаеш кой ни спаси?

— Нашият ангел пазител. Добре, че настоя да му оставим автомата.

— Така си е.

Катлийн се усмихна и поклати глава. Нейният храбър рицар наистина харесваше онзи побъркан. Тя не разбираше защо, но това беше една от многото причини, поради които го обичаше толкова много.

Изправи се и настъпи нещо твърдо. Погледна надолу и видя револвера на Джейми и до него този на Касиди. Вдигна ги и ги пъхна в пояса си. Камерън продължаваше да се взира в замъка и Катлийн се наведе и го целуна по бузата.

— Хайде, мой сантиментални глупако, да тръгваме към хидроплана.

Джейми понесе пътуването през пресечената местност тежко. Пъшкаше при всяка неравност, при всяко разтърсване. Когато най-после стигнаха до скалите високо над пристаналия хидроплан, Катлийн му помогна да слезе, след това завъртя ръчките и машината с рев и хрущене на чакъл изхвърча във въздуха, запремята се надолу и потъна в Лох Айнърт.

Камерън включи миниатюрното си фенерче и заслизаха към чакащия ги хидроплан.

Спускането по осветяваната само от бледия подскачащ лъч тясна пътека беше опасно, но преди двамата с Раймон да се отправят към замъка, Джейми предвидливо бе опънал подсигуряващо найлоново въже и сега Катлийн се държеше за него. Предпазливо зави зад един скален перваз и изведнъж докосна нещо топло и лепкаво по стената. Кръвта на Джейми. Спря и попита разтревожено:

— Как си?

Той се облегна на скалата да си поеме дъх.

— Ами… Бих могъл да демонстрирам смелост и… да ти отговоря, че съм добре, обаче ти… сигурно няма да ми повярваш.

— Още колко остава?

— Доста.

— По дяволите, знаех си, че трябваше да отидем в Талискър.

— Казах ти, Кат, не мога да оставя хидроплана тук по време на следващия отлив. Пък и в замъка Бейра оставихме прекалено много убити, за да даваме обяснения на талискърския полицай. А и спокойно може да се окаже, че Касиди е подкупил и него.

Изведнъж се олюля към нея и тя го натисна обратно към скалата.

— Господи, Джейми! Ще издържиш ли?

— Няма да остана тука я!

— Дай ми фенерчето и се облегни на мен.