Анди Уеър
Марсианецът (3)

3.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 25

 

Помните ли онези ужасни задачи, които сме решавали в час по математика? За вода, която се влива в басейн по тръба с определен дебит и се излива от него по друга тръба с друг дебит, и се пита кога басейнът ще се изпразни? Е, тази идея е ключова за проекта, по който работя аз. Проектът е „Марк Уотни не умира“.

Жизненоважно е да произведа калории. Достатъчно калории, за да оцелея четири години. Ясно е, че ако не бъда спасен от „Арес 4“, със сигурност ще умра. Затова целта ми е тази — да издържа четири години.

Имам много мултивитамини, два пъти повече от необходимото. А във всеки порцион се съдържат пет пъти повече от минималното количество протеини, така че ако разпределя внимателно дажбите си, протеини няма да ми липсват през въпросните четири години. С други думи, основните ми хранителни нужди са решени. Остава единствено да си набавя калории.

Нуждая се от хиляда и петстотин калории на ден. Разполагам с храна за четиристотин дни. Колко калории следователно трябва да произведа дневно през целия период, за да оцелея хиляда и четиристотин дни (когато ще кацне екипажът на „Арес 4“)?

Ще ви спестя изчисленията. Отговорът е хиляда. В качеството си на фермер трябва да произвеждам по хиляда калории на ден, за да оцелея до появата на „Арес 4“. Всъщност дори малко повече, защото вече сме ден 25, а аз още не съм отгледал нищо.

Със своите шейсет и два квадратни метра плодородна земя ще съм в състояние да произведа по около двеста осемдесет и осем калории на ден. Трябва да увелича тази си производителност до хиляда. Иначе казано, трябва да учетворя планирания добив, ако искам да оцелея.

Трябва ми повече обработваема площ и повече вода да я напоявам. Нека караме стъпка по стъпка.

Колко обработваема площ мога да постигна?

Подслонът има площ от деветдесет и два квадратни метра. Да речем, че ги оползотворя всичките.

Освен това разполагам с пет легла, които не се използват. Да речем, че покрия и тях с пръст. Те са по два квадратни метра, значи общо увеличават площта с десет квадрата, с което тя нараства на сто и два квадратни метра.

В подслона има три лабораторни маси, всяка с площ приблизително два квадрата. Едната ще оставя за себе си, другите две мога да посветя на каузата. Така ще прибавя още четири квадрата, с което общата площ нараства до сто и шест квадратни метра.

Разполагам с два марсохода. Те са херметизирани, така че астронавтите да ги използват без скафандри, когато излизат на дълги обходи по повърхността. В марсоходите е твърде тясно, за да отглеждам растения във вътрешността им, а и предпочитам да ги използвам по предназначение. Но и двата имат надуваеми палатки за спешни случаи.

Трудно ще е да използвам херметизираните палатки за отглеждане на зеленчуци, но пък всяка от тях има площ от десет квадратни метра. Ако приемем, че преодолея успешно проблемите, те ще ми осигурят още двайсет квадратни метра обработваема площ, с което нивите ми ще нараснат до сто двайсет и шест квадрата.

Сто двайсет и шест квадрата обработваема земя. Това вече е нещо. Не знам откъде ще намеря вода да напоявам почвата, но както казах, всяко нещо с времето си.

Следващият въпрос, който трябва да обмисля, е за максималния добив от картофи, който мога да постигна. Досега правех изчисленията си въз основа на средния добив на Земята. Но фермерите, които отглеждат картофи, не са притиснати до стената като мен. Възможно ли е да постигна по-висок добив?

За начало, аз мога да обръщам внимание на всяко растение. Да се грижа за всяко поотделно, да ги привързвам и прочие. Освен това, когато надземната част поникне, мога да пресаждам растенията по-надълбоко, а над тях да засаждам млад разсад. Фермерите на Земята не си правят този труд, защото отглеждат буквално милиони стръкове картофи.

Не го правят и по друга причина, а именно, защото този начин на отглеждане унищожава почвата и за дванайсет години напред я превръща в ялова пръст. Тоест този начин на отглеждане не е устойчив. Но на кого му пука? Аз трябва да оцелея само четири години.

По мои изчисления с помощта на горепосочените тактики бих могъл да увелича добива приблизително с петдесет процента. А и със сто двайсет и шестте квадратни метра обработваема земя (над два пъти повече от шейсет и двата, с които разполагам понастоящем) добивът ми ще надхвърли деветстотин калории на ден.

Това вече е сериозен напредък. Пак ще ме заплашва глад, но не непременно и не неизбежно. Току-виж съм успял да оцелея, макар и прегладнял. Бих могъл да намаля нуждата си от калории, като сведа до минимум активността си. Бих могъл също да увелича температурата в Подслона, така че тялото ми да използва по-малко калории за затоплянето си. Бих могъл да си отрежа едната ръка и да я изям, добавяйки си по този начин безценни калории и снижавайки общата си потребност от енергия.

Е, не ще да е точно така.

Да речем, че успея да разчистя споменатата площ за садене на картофи. Звучи разумно и осъществимо. Откъде обаче ще взема вода? За да премина от шейсет и два на сто двайсет и шест квадратни метра почва при дълбочина от десет сантиметра, ще ми трябват още шест цяло и четири кубически метра пръст (има да си копая!) и повече от двеста и петдесет литра вода.

Петдесетте литра резерв са за мен — да я пия, ако водният рециклатор се повреди. Значи не ми достигат двеста и петдесет литра.

Уф. Лягам си.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 26

 

Денят беше тежък, но продуктивен.

Уморил се бях да мисля, затова вместо да си блъскам главата откъде да взема двеста и петдесет литра вода, се отдадох на физически труд. Трябва да вкарам адски много марсианска пръст в Подслона, макар сега тя да е суха и ялова.

Вкарах един кубически метър, преди да капна от умора.

След това се вдигна слаба пясъчна буря, която вилня в продължение на час и затрупа соларните панели. Затова се наложи пак да облека скафандъра и да изляза навън. През цялото време бях в ужасно настроение. Премитането на огромно поле от соларни панели е досадно и уморително. Но след като приключих, се прибрах в своя малък подслон в прерията.

Време беше за ново удвояване и аз реших да свърша и това, та да ми се махне от главата. Отне ми един час. Още едно удвояване и използваемата почва ще е на ниво.

Също така сметнах, че е време да започна със засяването. Вече имах достатъчно плодородна почва, за да засея един ъгъл. Разполагах с дванайсет картофа.

Имам голям късмет, че не са изсушени чрез замразяване или направени на пюре. Защо от НАСА са изпратили дванайсет цели картофа, съхранявани при ниска температура, но над точката на замръзването? И защо са ги изпратили с нас във вид на компресиран товар, вместо да ги пуснат с някой контейнер заедно с другите провизии и оборудване? Защото Денят на благодарността се падаше по време на експедицията и психиатрите на НАСА са сметнали, че ще ни се отрази добре, ако си сготвим нещо за празника. Не просто да го изядем, а да го сготвим. Сигурно има някаква логика в това, но на кого му пука?

Разрязах всеки картоф на четири, като внимавах всяко парче да има минимум по две „очи“. Очите са местата, където картофите покълват. Оставих ги да престоят няколко часа, после ги посадих на достатъчно разстояние едно от друго в кьошето. Бог да ви пази, картофчета! Животът ми зависи от вас.

Обикновено минават деветдесет дни, докато отгледаш зрели, големи картофи. Но аз не мога да чакам толкова. Ще извадя първата реколта рано, ще срежа картофите и ще ги използвам за семе, с което да засея цялата нива.

Ако поддържам температурата в Подслона около двайсет и пет градуса, картофите ще се развият по-бързо. Също така, осветлението ще им доставя предостатъчно „слънчево“ греене. Ще ги поливам обилно (след като измисля откъде да намеря вода). Нито лошо време, нито паразити, нито плевели ще тормозят моите картофчета. При тези благоприятни условия само след четиресет дни би трябвало да се сдобия със здрави малки картофчета, които да използвам за семе.

Реших, че толкова фермерство ми стига за един ден.

Пълен порцион за вечеря. Заслужил си го бях. А и бях изгорил сума ти калории, които трябваше да си възстановя.

Разрових нещата на командир Люис и намерих личната й флашка. Всички ние имахме право да си вземем дигитално развлечение по избор, а вече ми беше писнало да слушам албумите на „Бийтълс“, които Йохансен си беше донесла. Време беше да прегледам запаса на Люис.

Евтини телевизионни сериали. Това си беше взела. Цели сезони на комедийни сериалчета от далечното минало.

Е, на харизан кон зъбите не се гледат. Започнах с комедията „Трима са много“.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 29

 

През последните няколко дни вкарах в Подслона всичкия марсиански камънак, който ще ми трябва. Подготвих лабораторните маси и леглата и дори разстлах пръстта върху тях. Все още нямам вода, с която да я съживя, но идеи имам. Адски смотани идеи, но все пак идеи.

Днешното ми голямо постижение беше разпъването на херметизираните палатки.

Проблемът с палатките на марсоходите е, че те не са предназначени за често използване.

При нужда надуваш палатката, влизаш в нея и чакаш някой да те спаси. Шлюзът им е крайно опростен — състои се от клапи и две врати. Изравняваш налягането в шлюза с налягането от своята страна на палатката и влизаш; изравняваш го с налягането от другата страна и излизаш. Това означава, че при всяко влизане и излизане губиш много въздух. А ще трябва да влизам в палатките поне по веднъж на ден. Обемът им е твърде малък, за да си позволя загуба на въздух.

Часове наред си блъсках главата как да свържа палатков шлюз към шлюза на Подслона. Подслонът има три шлюза и аз съм готов да свържа два от тях с палатките. Успея ли, би било страхотно.

Най-много ме вбесява това, че шлюзовете на палатките са предвидени за свързване с друг шлюз! Така де, в палатката може да има ранени хора или да нямате достатъчно скафандри. Трябва да има начин да прехвърлите хората в защитена среда, без да ги излагате на марсианската атмосфера. И има!

За жалост, идеята е, че колегите ти от екипажа ще дойдат да те спасяват с марсоход. Шлюзовете на Подслона са много по-големи и съвсем различни от тези на марсоходите. И като си помислиш, наистина няма нужда да свързваш палатките към Подслона.

Освен ако не си зарязан на Марс, всички те мислят за мъртъв, а ти водиш отчаяна борба за оцеляване с времето и стихиите. Но извън тази крайно невероятна ситуация, нужда наистина няма.

Накрая се примирих с неизбежното. Щях да губя известно количество въздух при всяко влизане и излизане от палатките. Добрата новина е, че палатките имат въздушен клапан от външната си страна. Не забравяйте, че са предвидени за извънредни ситуации. Подслонилите се в палатката може да се нуждаят от въздух, който да им бъде доставен от марсохода чрез въздушна тръба. Най-обикновена тръба, която изравнява налягането между марсохода и палатката.

Подслонът и марсоходите имат стандартизирани клапани и тръби, затова аз успях да свържа палатките директно към Подслона. Така изгубеният въздух ще се възстановява автоматично.

Умните глави от НАСА са свършили страхотна работа с тези палатки. Веднага щом натиснах паникбутона в марсохода, се чу оглушително изпукване и палатката се разпъна, вързана за шлюза на возилото. Всичко трая не повече от две секунди.

Затворих шлюза откъм марсохода и се сдобих с прекрасна, херметично изолирана палатка. Свързването на изравняващата налягането тръба беше лесно — като никога използвах оборудването по неговото присъщо предназначение. След това на няколко прехода през шлюза (изгубеният въздух автоматично се компенсираше от Подслона) внесох в палатката необходимото количество пръст.

Повторих процеса с втората палатка. Всичко мина много лесно.

Остава само… (въздишка)… проблемът с водата.

В гимназията редовно играех Dungeons and Dragons. Сещате се — настолната ролева игра, от която са се пръкнали всички подобни компютърни игри. (Едва ли ви е хрумнало, че този ботаник и машинен инженер е бил зубър и пълен загубеняк в гимназията, но е факт.) Винаги играех лечителя. Едно от заклинанията, които можех да правя, беше „Създай вода“. Винаги съм смятал, че това е тъпо заклинание, и не помня да съм го използвал повече от веднъж-дваж. Боже, какво ли не бих дал да владеех тази магия сега, в действителност.

Както и да е. Този проблем ще го мисля утре.

Тази вечер трябва да погледам „Трима са много“ Снощи го спрях по средата на епизода, когато господин Роупър видя нещо и го интерпретира извън контекста.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 30

 

Измислих един идиотски опасен план как да се сдобия с нужната вода. Изобщо не преувеличавам. От друга страна, нямам голям избор, така че… Идеите ми се изчерпаха, а след няколко дни ми предстои ново удвояване. При последното удвояване ще съм покрил цялата марсианска пръст, която успях да внеса в Подслона и палатките. Ако не напоя добре сместа, плодородният компонент просто ще си умре.

Тук, на Марс, няма много вода. На полюсите има лед, но те са много далече. Ако искам вода, ще трябва да я направя от нищото. За щастие, знам рецептата — набави си водород; добави му кислород; подпали ги.

Нека караме стъпка по стъпка. Ще започна с кислорода.

Разполагам с голям резерв от кислород, но не чак толкова, че да направя двеста и петдесет литра вода. Два резервоара под налягане, сбутани в единия край на Подслона, са целият ми запас (плюс въздуха в самия Подслон, разбира се). Всеки резервоар съдържа двайсет и пет литра течен кислород. Подслонът е програмиран да прибегне до него само в случай на извънредна ситуация, извън това използва оксигенатора, за да поддържа химичния баланс на въздуха за дишане. Резервоарите с кислород са тук главно за да захранват скафандрите и марсоходите.

Така или иначе, резервният кислород ще ми стигне само за сто литра вода (петдесет литра О₂ дават сто литра молекули с един кислороден атом). Това ще ме лиши от обходи и резервен кислород. И ще ми даде по-малко от половината необходима вода. Абсурд.

Работата е там, че на Марс е по-лесно да се намери кислород, отколкото си мислите. В атмосферата има деветдесет и осем процента въглероден диоксид. А аз разполагам с машина, чието основно и единствено предназначение е да извлича кислорода от въглеродния диоксид. Да живее оксигенаторът!

Има и проблем обаче — атмосферата на Марс е силно разредена. Налягането й е едва една деветдесета част от земното. Затова е трудно да се съберат по-големи количества. Да вкараш въздух отвън вътре е почти невъзможно. Всъщност Подслонът е конструиран с изричната цел да предотврати подобно проникване. Когато използвам шлюза, в Подслона влиза марсиански въздух, разбира се, но количеството му е пренебрежимо, минимално.

И точно тук на сцената се появява горивният генератор на МИА.

Колегите ми от екипажа излетяха с МИА преди седмици.

Но долната половина на апарата остана тук. НАСА няма навика да оставя излишни машинарии в орбита. Така че долната половина на апарата, която е свързана с кацането му, както и горивният генератор, останаха тук. Помните ли как ви обясних, че МИА сам си синтезира гориво с помощта на марсианската атмосфера? Първа стъпка от този процес е събирането на въглероден диоксид и съхраняването му в съд под налягане. Свържа ли го към генератора на Подслона, ще получавам по половин литър течен въглероден диоксид на час, безкрайно. След пет дни ще разполагам със сто двайсет и пет литра въглероден диоксид, от които ще получа сто двайсет и пет литра кислород, след като го прекарам през оксигенатора.

Достатъчно, за да направя двеста и петдесет литра вода. С други думи, вече имам готов план за кислорода.

С водорода ще е по-трудно.

 

 

Обмислих варианта да източа водородните горивни клетки, но те действат като акумулатори, които ми осигуряват енергийно захранване през нощта. Без тях ще стане много студено. Бих могъл да се навлека и увия с одеяла, но студът ще убие посевите ми. А и горивните клетки съдържат минимално количество водород, така че не си струва да ги жертвам. Ако не друго, поне енергия имам в изобилие и не искам да се откажа от този лукс.

Следователно трябва да измисля нещо друго.

Честичко споменавам МИА. Сега обаче ще говоря за МСА. Марсианският спускаем апарат.

По време на двайсет и трите най-страшни минути в живота ми аз и четирима от колегите ми едва не оцапахме гащите, докато Мартинес пилотираше МСА към повърхността на планетата. Представете си, че ви затворят в пералня и я пуснат да центрофугира. Същото беше.

Първо, метнахме се от „Хермес“ и намалихме орбиталната си скорост, за да преминем към свободно падане по зададените параметри. Всичко течеше гладко, докато не навлязохме в атмосферата. Ако си мислите, че турбуленцията е нещо неприятно, когато пътуваш със самолет при скорост от седемстотин и двайсет километра в час, представете си какво е да падаш с двайсет и осем хиляди километра в час.

Няколко комплекта парашути се разтвориха, за да намалят скоростта на падането ни, после Мартинес завърши кацането ръчно, като включваше двигателите да убие допълнително скоростта и да контролира напречното движение на спускаемия апарат. Тренирал беше за това с години и се справи отлично със задачата си. Надмина всички очаквания, като спусна апарата само на девет метра встрани от целта. Направо разби всички класации с това кацане.

Благодаря ти, Мартинес! Може да се окаже, че ти си ми спасил живота!

Не с безупречното кацане, а защото благодарение на него остана много гориво. Стотици литри неизползван хидразин. Всяка молекула хидразин съдържа четири водородни атома. Следователно всеки литър хидразин съдържа достатъчно водород за два литра вода.

Днес направих кратък обход да проверя ситуацията. В резервоарите на МСА има двеста деветдесет и два литра гориво. Достатъчно да направя почти триста литра вода! Много повече, отколкото ми трябва!

Има само един проблем — извличането на водород от хидразин е… ами… на този принцип работят ракетите. Става много горещо, адски горещо. И опасно. Ако се опитам да го направя в кислородна атмосфера, огромното количество топлина и извлеченият водород ще експлодират. В края на реакцията ще се получи много вода, но аз ще съм твърде мъртъв, за да оценя по достойнство резултата.

Хидразинът е едно доста просто съединение. Германците са го използвали още по време на Втората световна война като самолетно гориво и нерядко се е стигало до зрелищни експлозии.

Достатъчно е да го прекараш през катализатор (който аз мога да извлека от двигателя на МСА) и съединението се разлага на азот и водород. Ще ви спестя химията, важното е, че накрая пет молекули хидразин се превръщат в пет молекули безвреден двуатомен азот (от който е съставена приблизително седемдесет и пет процента от земната атмосфера) и десет прекрасни двуатомни молекули водороден газ. По време на процеса съединението преминава през амоняк. Химията, понеже е мърлява кучка, не ангажира всичкия амоняк в реакция с хидразина, което означава, че в края на процеса ще остане известно количество неразложен амоняк. Обичате ли миризмата на амоняк? Е, тя ще е доминираща в моето все по-приятно съществуване. Защо ли имам чувството, че съм попаднал право в Ада?

Химията е на моя страна. Сега големият въпрос е как да контролирам скоростта на реакцията и как да събера водорода. Отговорът е — не знам.

Е, сигурно ще измисля нещо. Или това, или ще умра.

Както и да е, има нещо далеч по-важно — просто не мога да се примиря, че замениха Криси със Синди. „Трима са много“ никога няма да е същият след това фиаско. Времето ще покаже.