Анди Уеър
Марсианецът (26)

26.

Събраха се.

Навсякъде по Земята, събраха се.

От площад „Трафалгар“ до площад „Тянънмън“ и Таймс Скуеър, събраха се и гледаха гигантските екрани. В офисите се скупчиха около компютърните монитори. В баровете гледаха мълчаливо телевизора в кьошето. По къщите седяха, затаили дъх, и следяха като омагьосани драмата.

В Чикаго една възрастна двойка също седеше и гледаше. Държаха се за ръце. Мъжът прегърна нежно съпругата си, която се люлееше напред-назад, онемяла от див ужас. Представителят на НАСА стоеше тактично настрана, готов да отговори на всички евентуални въпроси.

— Горивно налягане — зелено — чу се гласът на Йохансен от милиарди телевизори. — Настройка на двигателите — идеална. Комуникации — на шест. Готови сме за предстартова проверка, командире.

— Разбрано — чу се гласът на Люис. — КАПКОМ?

— Начало — отвърна по устав Йохансен.

— Насочване.

— Начало — отново Йохансен.

— Дистанционно управление.

— Начало — каза Мартинес.

— Пилот.

— Начало — каза Уотни от МИА.

Доволни викове разлюляха тълпите по света.

Мич седеше пред конзолата си в контролната зала. Следяха показанията и бяха готови да помогнат с всичко необходимо. Закъснението на сигнала между „Хермес“ и Земята правеше подобна необходимост крайно невероятна.

— Телеметрия — чу се гласът на Люис по говорителите.

— Начало — отвърна Йохансен.

— Абордаж — продължи командирът.

— Начало — обади се Бек от въздушния шлюз.

— Резервен абордаж.

— Начало — каза Вогъл, който беше в шлюза при Бек.

— Контролна зала, тук „Хермес“ — докладва Люис. — На линия сме за изстрелване и ще стартираме по график. Време минус четири минути и десет секунди до изстрелването.

— Записа ли, времеви? — попита Мич.

— Потвърждавам, полетен — долетя веднага отговорът. — Часовниците ни са синхронизирани с техните.

— Не че можем да направим нещо — измърмори Мич.

— Но поне ще знаем какво би трябвало да се случва във всеки един момент.

 

 

— Остават приблизително четири минути, Марк — съобщи Люис в микрофончето на слушалките си. — Как си там долу?

— Нямам търпение да се озова там горе, командире — отвърна Уотни.

— Ние ще се погрижим за това — каза Люис. — Гравитацията при теб ще се увеличи многократно, не забравяй. Не е изключено да загубиш съзнание. Не се притеснявай, Мартинес ще се погрижи за кораба.

— Мартинес е задник. Кажи му да не прави излишни салта.

— Разбрано, МИА — каза Люис.

 

 

— Още четири минути — каза Мартинес и си изпука кокалчетата. — Готова ли си да полетим, Бет?

— Да — потвърди Йохансен. — За пръв път ще участвам в изстрелване при нулева гравитация.

— Хм, не се бях сещал да го погледна от този ъгъл — подхвърли Мартинес. — Права си обаче. За пръв път няма да се размажа по облегалката на креслото. Странна работа.

 

 

Бек се носеше в шлюза, прикачен с кабел към стената. Вогъл стоеше до него, магнитните ботуши го залепваха към пода. И двамата гледаха през отворената външна врата на шлюза към червената планета долу.

— Не съм и подозирал, че пак ще се върна тук — каза Бек.

— Да — кимна Вогъл. — Ние сме първите.

— Първите какво?

— Първите, които са дошли два пъти на Марс.

— Аха. Вярно. Дори Уотни не може да се похвали с това.

— Не може.

Загледаха се отново в планетата.

— Вогъл — каза Бек.

— Да?

— Ако не успея да стигна до Марк, искам да ми откачиш кабела.

— Доктор Бек — отвърна Вогъл. — Командир Люис беше категорична по този въпрос.

— Знам какво каза Люис, но ако не ми достигнат няколко метра, искам да ме отрежеш. Имам реактивна раница и мога да се върна и без осигурителния кабел.

— Няма да го направя, доктор Бек.

— Рискувам собствения си живот и ти казвам, че няма проблем.

— Ти не си командир на тази мисия.

Бек го изгледа намръщено, но визьорите им бяха спуснати и ефектът се изгуби.

— Добре — съгласи се Бек. — Но се хващам на бас, че ще си промениш мнението, ако ножът опре до кокала.

Вогъл не отговори.

 

 

— Време минус десет — съобщи Йохансен. — Девет… осем…

— Включвам основните двигатели — докладва Мартинес.

— Седем… шест… пет… задържащите клапи освободени…

— Около пет секунди, Уотни — каза в слушалките си Люис. — Дръж се.

— До скоро виждане, командире — отвърна Уотни по радиото.

— Четири… три… две…

 

 

Уотни лежеше в ускорителното кресло. МИА потръпваше в очакване на изстрелването.

— Хм — каза Уотни на празната кабина. — Чудя се колко ли още…

Корабът се издигна рязко и ускори с невероятна сила. Ускори по-бързо от всеки друг пилотиран кораб в историята на космическите пътувания. Инерцията притисна Уотни толкова силно в креслото, че той не успя дори да изсумти.

Понеже очакваше нещо такова, беше подложил сгъната риза на тила си в шлема на скафандъра. Главата му се притисна в тази импровизирана възглавница, полезрението му се размаза по краищата. Не можеше нито да вдиша, нито да помръдне.

Право пред погледа му брезентовата кръпка от платнището на Подслона плющеше диво с нарастващото ускорение на кораба. Ставаше му трудно да се концентрира, но някакво гласче в главата му нашепваше, че това не вещае нищо добро.

— Скорост 741 метра в секунда — извика в скоропоговорка Йохансен. — Височина 1350 метра.

— Разбрано — отвърна Мартинес.

— Малко е — отбеляза Люис. — Височината е много малка.

— Знам — каза Мартинес. — Тромав е, съпротивлява се. Какъв е проблемът, по дяволите?

— Скорост 850, височина 1834 — докладва Йохансен.

— Няма достатъчно мощност! — прецени Мартинес.

— Мощността на двигателите е сто процента — възрази Йохансен.

— Не, бавен е и тромав, казвам ти — настоя Мартинес.

— Уотни — извика в слушалките Люис. — Уотни, чуваш ли ме? Можеш ли да докладваш?

 

 

Уотни чу гласа на Люис някъде в далечината. Все едно някой му говореше през дълъг тунел. Смътно се зачуди какво ли иска командирът. Погледът му се задържа за миг върху плющящото платнище. Беше се скъсало и пробойната се разширяваше.

Но после един болт на стената привлече вниманието му. Главата му беше петоъгълна. Зачуди се защо в НАСА са решили да използват болтове с пет, вместо със стандартните шест страни. Това означаваше, че ти трябва специален гаечен ключ, ако искаш да го развиеш или затегнеш.

Платнището продължаваше да се къса, скъсаният край се развяваше като знаме на бурен вятър. През отвора се виждаше безкрайно червено небе. „Красиво е“ — помисли си той.

Колкото по-високо се издигаше МИА, толкова по-рядка ставаше атмосферата. Скоро платнището спря да се вее. Червеното небе стана черно.

„Пак е красиво“ — помисли си Марк.

Докато губеше съзнание, се зачуди откъде би могъл да си вземе такъв готин петоъгълен болт.

 

 

— Вече реагира по-добре — каза Мартинес.

— Върна се на курса при пълно ускорение — докладва Йохансен. — Нещо със съпротивлението на въздуха, сигурно. Вече напусна атмосферата.

— Беше все едно управляваш летяща крава — изсумтя Мартинес. Пръстите му танцуваха по контролите.

— Ще можеш ли да го издигнеш? — попита Люис.

— Ще стигне до орбита — отговори Йохансен, — но е възможно да се отклони от курса за прехващане

— Гледайте да го издигнете до орбита — каза Люис. — После ще се притесняваме за прехващането.

— Разбрано. Изключване на главния двигател след петнайсет секунди.

— Вече се движи много по-гладко — съобщи Мартинес. — Спря да се дърпа.

— Още е доста под заложената височина — каза Йохансен. — Скоростта е в норма.

— Колко под? — попита Люис.

— Не мога да кажа със сигурност — отговори Йохансен. — Имам само данните за ускорението. Ще ни трябват радарни замервания през равен интервал, за да изчисля реалната му орбита.

— Връщам в режим автоматично насочване — докладва Мартинес.

— Изключване на главния двигател след четири — започна да отброява Йохансен, — три… две… едно… Изключване.

— Потвърждавам изключването — каза Мартинес.

— Уотни, там ли си? — попита Люис. — Уотни? Уотни, чуваш ли?

— Сигурно е изгубил съзнание, командире — каза Бек по радиото. — При изкачването са го затиснали дванайсет g. Дай му няколко минути да се свести.

— Разбрано — отговори Люис. — Йохансен, изчисли ли орбитата?

— Имам радарен сигнал през интервали. Изчислявам нашия обхват на прехващане и скоростта…

Мартинес и Люис наблюдаваха напрегнато младата жена, докато тя работеше със софтуера за изчисляване на прехващането. За орбитите обикновено отговаряше Вогъл, но сега той имаше друга задача. Йохансен беше неговият дубльор по орбитална динамика.

— Скоростта на прехващане ще бъде единайсет метра в секунда… — започна тя.

— Мога да се справя с това — каза Бек по радиото.

— Разстоянието ще бъде… — Йохансен млъкна в потрес. Преглътна и продължи: — Между „Хермес“ и МИА ще има шейсет и осем километра. — И зарови лице в шепи.

— Тя шейсет и осем километра ли каза?! — възкликна Бек. — Километра?!

— По дяволите — прошепна Мартинес.

— Стегнете се — нареди Люис. — Намерете решение. Мартинес, МИА има ли някакво останало гориво?

— Няма, командире — отговори Мартинес. — Махнали са орбиталната маневрираща система, за да намалят масата на кораба.

— Значи ние ще трябва да идем при него. Йохансен, време до прехващане?

— Трийсет и девет минути, дванайсет секунди — отговори Йохансен, като се опитваше да овладее гласа си.

— Вогъл — продължи Люис, — какво отклонение можем да направим за трийсет и девет минути с йонните двигатели?

— Някъде около пет километра — отговори той от въздушния шлюз.

— Не е достатъчно — прецени Люис. — Мартинес, ами ако насочим всичките си маневрени двигатели в една посока?

— Зависи колко гориво искаме да си оставим за маневрите по пътя към дома.

— Колко ти трябва?

— Бих могъл да се справя с двайсет процента от наличното.

— Добре, ако сега използваме останалите осемдесет процента…

— Проверявам — прекъсна я Мартинес. Вече въвеждаше данните в конзолата си. — Ще получим скорост за промяна на траекторията от трийсет и един метра в секунда.

— Йохансен — каза Люис. — Математика, моля.

— За трийсет и девет минути ще сме се отклонили със… — Йохансен едновременно говореше и пишеше. — Със седемдесет и два километра!

— Готово — каза Люис. — Колко гориво…

— Ще използваме 75.5 процента от наличното гориво за маневри — докладва Йохансен. — Това ще сведе обхвата на прехващане до нула.

— Действайте — нареди Люис.

— Слушам, командире — отзова се Мартинес.

— Чакайте — каза Йохансен. — Обхватът ще спадне до нула, но скоростта при прехващането ще е четиресет и два метра в секунда.

— Значи имаме трийсет и девет минути да измислим нещо и по този въпрос — заключи Люис. — Мартинес, маневрените двигатели. Включвай.

— Слушам — отговори той.

 

 

— Лелеее — проточи Ани и се обърна към Венкат. — Адски много неща станаха за адски кратко време. Обясни, ако обичаш.

Венкат се напрягаше да чуе разговора в контролната зала през шушукането на виповете в галерията. През стъклото видя как Мич размахва в безсилие ръце.

— Изстрелването не е минало никак добре — каза той, загледан в екраните зад Мич. — Разстоянието за прехващане е прекалено голямо. Затова използват маневрените двигатели да го скъсят.

— Какво правят маневрените двигатели? По принцип?

— Въртят кораба. Не са предвидени да го движат. „Хермес“ няма бързи двигатели с голяма мощност. Само бавните йонни двигатели с малко ускорение.

— Значи… проблемът е решен? — попита обнадеждено Ани.

— Не — поклати глава Венкат. — Ще стигнат до него, но когато го наближат, скоростта им ще е нараснала до четиресет и два метра в секунда.

— Това много ли е? — попита Ани.

— Около деветдесет километра в час — каза Венкат.

— Няма начин Бек да грабне Уотни при тази скорост.

— Не могат ли да използват маневрените двигатели, за да намалят?

— Вече използваха максимално възможното количество гориво, за да скъсят разстоянието навреме. Нямат достатъчно, за да убият скоростта — обясни Венкат, смръщил чело.

— И какво могат да направят?

— Не знам — призна той. — А дори да знаех, няма как да им го кажа навреме.

— Гадост — заключи Ани.

— Да — съгласи се Венкат.

 

 

— Уотни — повика Люис. — Чуваш ли ме?

— Уотни? — повтори тя.

— Командире — обади се Бек по радиото. — Той е със скафандър за обходи, нали?

— Да.

— Значи скафандърът му има биомонитор — каза Бек.

— Който излъчва сигнал. Сигналът не е силен, защото е предвиден да покрива няколкостотин метра, колкото да го уловят от марсохода или Подслона. Но не е изключено да го уловим и ние.

— Йохансен — каза Люис.

— Залавям се — отвърна Йохансен. — Трябва да проверя каква е честотата му в техническите спецификации на скафандрите. Дай ми секунда.

— Мартинес — продължи командирът. — Някаква идея как да намалим?

Той поклати глава.

— Не се сещам за нищо, командире. Много бързо се движим и това е.

— Вогъл?

— Йонните двигатели нямат достатъчно тяга — отвърна Вогъл.

— Трябва да има нещо — настоя Люис. — Нещо, което можем да направим. Каквото и да е.

— Улавям данните от биомонитора му — съобщи Йохансен. — Пулс 58, кръвно налягане 98/61.

— Не е толкова зле — каза Бек. — Стойностите са ниски, но пък той е живял на Марс година и половина, така че не е изненада.

— Време до прехващане? — попита Люис.

— Трийсет и две минути — отговори Йохансен.

 

 

Блаженото безсъзнание се превърна в смътно осъзнаване и оттам в болезнена реалност. Уотни отвори очи, а миг по-късно примижа от остра болка в гърдите.

Почти нищо не беше останало от платнището. Сцепени парчета се протягаха лениво в безтегловност около ръбовете на дупката, която платнището би трябвало да покрива. През отвора се откриваше чудесна гледка към Марс, видян от орбита. Хоризонтът на голямата червена планета се протягаше сякаш в безкрая, а рехавата атмосфера смекчаваше очертанията й. Само осемнайсет души в историята бяха виждали тази гледка лично.

— Да ти го начукам — каза той на планетата долу.

Посегна към контролите на ръкава си и примижа от болка. Опита отново, по-бавно този път, и включи радиото.

— МИА до „Хермес“.

— Уотни?! — долетя отговорът.

— Същият. Ти ли си, командире? — попита той.

— Да. Какво е състоянието ти?

— Намирам се на кораб без контролен панел. Това е горе-долу всичко, което знам.

— Как се чувстваш?

— Гърдите ме болят. Май съм счупил ребро. А вие как я карате?

— Правим всичко възможно да те приберем — каза Люис. — Възникна усложнение при изстрелването.

— Да — съгласи се Уотни и погледна към дупката в предницата на кораба. — Платнището не издържа. Скъса се малко след старта.

— Това обяснява поведението на кораба по време на изкачването през атмосферата.

— Много ли са зле нещата, командире? — попита той.

— Успяхме да коригираме обхвата на прехващане с маневрените двигатели. Но има проблем със скоростта.

— И колко голям е този проблем?

— Четиресет и два метра в секунда.

— Мамка му.

 

 

— Е, поне Марк е добре — каза Мартинес.

— Бек — повика Люис. — Онази твоя идея… Каква би била скоростта ти на придвижване без осигурителен кабел?

— Съжалявам, командире — отговори той. — Вече направих изчисления. В най-добрия случай двайсет и пет метра в секунда. А дори да вдигна четиресет и два в секунда, ще ми трябват още четиресет и два, за да се изравня с „Хермес“ на връщане.

— Разбрано — каза Люис.

— Хей — включи се Уотни по радиото. — Аз имам една идея.

— Защо ли не се учудвам — промърмори Люис. — Каква ти е идеята?

— Бих могъл да намеря тук нещо остро и да пробия дупка в ръкавицата на скафандъра си. После да използвам тягата на изтичащия въздух и да долетя при вас. Насочването ще е лесно, защото източникът на тягата ще е при ръката ми.

— Как изобщо му хрумват такива щуротии? — вметна Мартинес.

— Хм — изсумтя Люис. — Можеш ли да вдигнеш четиресет и два в секунда по този начин?

— Идея си нямам — призна Уотни.

— Трудно ще контролираш движението си — продължи Люис. — Ще се въртиш около оста си и ще е почти невъзможно да удържиш вектора на приближаване.

— Признавам, че е убийствена идея — каза Уотни. — Но помисли си само — ще полетя като Железния човек.

— Ще продължим да търсим решение — увери го Люис.

— Железния човек, командире. Железния човек.

— Остани на изчакване — каза Люис. Свъси чело, после продължи:

— Хм… Може би идеята не е чак толкова лоша…

— Шегуваш ли се, командире? — възкликна Мартинес. — Идеята е ужасна. Ще се изстреля в космоса като…

— Не цялата идея, а част от нея — прекъсна го тя.

— Да се използва въздух като тяга. Мартинес, включи конзолата на Вогъл.

— Добре — каза той и пръстите му полетяха по клавиатурата. Екранът превключи към конзолата на Вогъл. Мартинес смени езика от немски на английски.

— Готово. Какво искаш да направя?

— В конзолата на Вогъл има софтуер, който изчислява отклонения от курса при пробойни в корпуса, нали така?

— Да — кимна Мартинес. — Изчислява корекциите на курса, необходими в случай на…

— Да, да — прекъсна го Люис. — Зареди го. Искам да знам какво ще стане, ако гръмнем АВШ.

Мартинес и Йохансен се спогледаха.

— Хм. Слушам, командире — каза Мартинес.

— Автономния въздушен шлюз? — попита Йохансен. — Искаш да го… отворим?

— В кораба има много въздух — обясни Люис. — Ще ни осигури значителна тяга.

— Дааа — проточи Мартинес, докато зареждаше софтуера. — И междувременно може да взриви носа на кораба.

— Освен това ще изгубим всичкия си въздух — почувства се длъжна да добави Йохансен.

— Ще запечатаме мостика и реакторното. Всичко друго може да издържи условия на вакуум, но не ни трябва внезапна декомпресия тук, нито около реактора.

Мартинес въведе данните в софтуера.

— Мисля, че ще си организираме същия проблем, който би имал Уотни, но в по-голям мащаб. Не можем да насочим тласъка.

— Не се и налага — каза Люис. — Автономният шлюз е при носа. Изтичащият въздух ще създаде вектор на тласъка по централната ос. Просто трябва да насочим кораба противоположно на посоката, в която искаме да отидем.

— Добре, ето го резултата — съобщи Мартинес. — Пробойна при АВШ, със запечатани мостик и реакторно, ще ни ускори до двайсет и девет метра в секунда.

— След което относителната ни скорост ще бъде тринайсет метра в секунда — добави Йохансен.

— Бек — повика Люис. — Следиш ли разговора?

— Чух всичко, командире — отговори той.

— Ще се справиш ли при тринайсет в секунда?

— Ще има риск — отговори Бек. — Тринайсет, за да се изравня с МИА и още тринайсет да се изравня с „Хермес“. Но е несравнимо по-добре от четиресет и два в секунда.

— Йохансен — каза Люис. — Време до прехващане?

— Осемнайсет минути, командире.

— Какъв трус можем да очакваме? — обърна се Люис към Мартинес.

— Въздухът ще излети за четири секунди — съобщи той. — Натискът ще е малко под 1 g.

— Уотни — каза Люис в слушалките си. — Имаме план.

— Ура! План! — отвърна Уотни.

 

 

— Хюстън — отекна в контролната зала гласът на Люис, — решихме да отворим пробойна в АВШ, за да създадем тяга.

— Какво? — промърмори Мич, после ревна: — Какво?!

— О… боже мили — промълви Венкат в галерията.

— Мамка му мръсна — изруга Ани и скочи на крака. — Аз по-добре да ида в залата за пресконференции. Имаш ли да споделиш нещо, преди да тръгна?

— Ще пробият дупка в кораба — каза Венкат, все още в шок. — Нарочно ще пробият дупка в кораба. Небеса…

— Схванах — отвърна Ани и хукна към вратата.

 

 

— Как ще отворим вратите на шлюза? — попита Мартинес. — Не можем да ги отворим дистанционно, а ако някой е наблизо при разхерметизацията…

— Да — кимна Люис. — Можем да отворим едната врата, докато другата е затворена, но как да отворим втората?

Замисли се, после нареди:

— Вогъл, искам да се върнеш тук и да направиш бомба.

— Ъъ, би ли повторила, командире? — отвърна Вогъл по радиото.

— Бомба — потвърди Люис. — Ти си химик. Можеш ли да направиш бомба от материалите, с които разполагаме?

— О, да — каза Вогъл. — Имаме запалими материали и чист кислород.

— Звучи добре — кимна Люис.

— Както всички знаем, много е опасно да се взривяват бомби на космически кораб — отбеляза прагматично Вогъл.

— Значи ще я направиш малка — каза Люис. — Колкото да отвори дупка във вътрешната врата на шлюза. Каквато и да е дупка. Ако взриви цялата врата, добре. Ако отвори малка пробойна, пак става — въздухът ще изтече по-бавно, но това няма значение. Промяната в инерцията ще е същата и ще получим желаното ускорение.

— Херметизирам шлюз 2 — докладва Вогъл. — Как ще активираме бомбата?

— Йохансен? — повика Люис.

— Ами… — Йохансен си сложи слушалките и ги включи. — Вогъл, можеш ли да вкараш жици в бомбата?

— Да — отговори Вогъл. — Ще използвам тапа с винт и малка дупка, през която да вкарам жиците. Дупката ще се отрази на херметизацията, но в незначителна степен.

— Може да прекараме жицата до осветителен панел 41 — предложи Йохансен. — Той е близо до шлюза и мога да го включвам и изключвам оттук.

— Добре, това ще е дистанционният ни спусък — одобри Люис. — Йохансен, заеми се с осветителния панел. Вогъл, ела тук и направи бомбата. Мартинес, върви да затвориш и запечаташ вратите на реакторното.

— Слушам, командире — откликна Йохансен и се оттласна от креслото си по посока на коридора.

— Командире — каза Мартинес, спрял на изхода. — Да донеса ли скафандри?

— Няма смисъл. Ако печатът на мостика не издържи, вакуумът ще ни засмуче със скорост близка до тази на звука. Ще станем на каша, със или без скафандри.

— Разбрано, командире.

— Къде си, Вогъл? — попита Люис.

— Идвам, командире.

— Бек — повика тя в слушалките. — И ти се прибирай. Но не сваляй скафандъра.

— Добре — каза Бек. — Защо?

— Ще се наложи буквално да взривим една от вратите — обясни Люис. — Предпочитам да съсипем вътрешната. Външната е важна за маневрите ни по-нататък.

— Звучи логично — отвърна Бек, докато излизаше от шлюз 2.

— Има един проблем — продължи Люис. — Искам външната врата да бъде застопорена в крайно отворено положение с активиран механичен стопер, така че да не се блъсне при декомпресията.

— Някой трябва да е в шлюза, за да го направи — каза Бек. — Но ако външната врата е отворена, няма как да се отвори вътрешната.

— Именно — потвърди Люис. — Искам от теб да отидеш при АВШ, да го разхерметизираш и да заключиш външната врата в крайно отворено положение. След това ще допълзиш по външния корпус до шлюз 2.

— Разбрано, командире — каза Бек. — Има скоби по целия външен корпус. Ще съм като планински катерач с все осигурителното въже.

— Залавяй се — нареди Люис. — Вогъл, нямаш време. Трябва да направиш бомбата, да я заложиш, да се върнеш в шлюз 2, да облечеш скафандъра, да разхерметизираш шлюза и да отвориш външната врата, за да влезе Бек.

— В момента си съблича скафандъра и не може да отговори — обади се Бек. — Но чу нарежданията.

 

 

— Уотни, как си? — прозвуча гласът на Люис в ухото му.

— Засега добре, командире — отвърна Уотни. — Спомена за някакъв план?

— Така е — каза тя. — Ще изпуснем въздух, за да създадем тяга.

— Как?

— Ще взривим дупка в АВШ.

— Какво?! Как?!

— В момента Вогъл прави бомба.

— Знаех си, че Вогъл е луд учен под прикритие! — извика Уотни. — Ако питаш мен, по-добре да се придържаме към идеята за Железния човек.

— Това е твърде рисковано и ти го знаеш — отвърна Люис.

— Работата е там, че съм егоист по душа. Искам всички мемориали у дома да са само за мен. Не ви искам там, щото сте загубеняци. Не ви разрешавам да взривявате АВШ.

— О — възкликна Люис. — Е, щом не ни разрешаваш… чакай малко… Случайно си погледнах към нашивките и според тях аз съм командирът. Идваме да те приберем.

— Много смешно.

 

 

Като химик, Вогъл знаеше как се правят бомби. Всъщност голяма част от обучението му беше посветено на това как да избягва неволното създаване на бомби.

На борда на кораба нямаше много запалими неща заради непредвидимите, но като цяло ужасни последствия от възникването на пожар. Ала храната, по природа, съдържаше въглеводороди, които горят. Понеже нямаше време за прецизна математика, Вогъл пресметна с приближение наум.

Захарта съдържа четири хиляди калории на килограм. Една калория е равна на 4184 джаула. При безтегловност захарта се носи свободно в пространството, зрънцата се разпръскват и това увеличава значително реактивната повърхност. В среда от чист кислород всеки килограм захар ще произведе 16.7 милиона джаула и ще ги излъчи взривно със силата на осем пръчки динамит. Такава е природата на горенето в среда от чист кислород.

Вогъл внимателно отмери захарта. Сипа я в най-здравия контейнер, който успя да намери — лабораторна мензура от дебело стъкло. Здравината на контейнера беше толкова важна, колкото и самия експлозив. При слаб контейнер би се получила огнена топка с малка ударна сила. Ако контейнерът е достатъчно здрав, би удържал напрежението, докато то достигне пълния си разрушителен потенциал.

Проби дупка в тапата и оголи парче жица. Пъхна жицата в дупката.

— Sehr gefährlich — измърмори той, докато наливаше в контейнера чист кислород от запасите на кораба, после бързо нави тапата. Само за няколко минути беше измайсторил простичка, но достатъчно мощна бомба.

— Sehr, sehr, gefährlich.

Оттласна се към изхода на лабораторията и пое към носа на кораба.

 

 

Йохансен работеше върху осветителния панел, когато Бек доплува до шлюза.

Тя го стисна за ръкава на скафандъра.

— Внимавай, като излезеш навън.

Той се завъртя да я погледне.

— А ти внимавай, като залагаш бомбата.

Тя целуна визьора му, после отклони смутено поглед.

— Това беше глупаво. Не казвай на никого какво съм направила.

— А ти не казвай на никого, че ми е харесало — усмихна се Бек.

Влезе в шлюза и запечата вътрешната врата. След като разхерметизирането завърши, отвори външната и я заключи в крайно положение. Хвана се за една от скобите по външния корпус и се изтегли.

Йохансен гледаше през прозореца, докато Бек не се скри от погледа й, после насочи отново вниманието си към осветителния панел. По-рано го беше изключила дистанционно от конзолата си. Издърпа кабела, оголи краищата му и забели ролката изолирбанд.

След няма и, минута Вогъл се появи. Носеше се бавно и предпазливо по коридора, стиснал с две ръце бомбата.

— Спрях се на единична жица — обясни той. — Не исках да рискувам с две, за да не се получи искра. И най-слабото статично електричество би ни изложило на риск, докато свързваме бомбата.

— А как ще я взривим? — попита Йохансен.

— Жичката трябва да се нагрее. Ако й пуснеш ток, би трябвало да свърши работа.

— Ще трябва да заобиколя прекъсвача — каза Йохансен, — но ще стане.

Усука жиците на осветителния панел към жичката на бомбата и ги стегна с изолирбанд.

— Извинявай — каза Вогъл. — Трябва да се връщам в шлюз 2, за да пусна доктор Бек на кораба.

— Да, да, тръгвай — измърмори Йохансен.

 

 

Мартинес доплува обратно до мостика.

— Останаха ми няколко минути, затова пуснах диагностика на реакторното. Всичко е готово за ускорение, а помещението е херметизирано.

— Добре си направил — одобри Люис. — Подготви корекцията в посоката.

— Разбрано, командир — каза Мартинес и се оттласна към креслото си. — Ще ми отнеме известно време… Трябва да направя всичко отзад напред. АВШ е при носа, тоест източникът на тласъка ще е диаметрално противоположен на двигателите. Софтуерът ни не е подготвен за ситуация, при която имаме двигател на носа. Ще трябва да го излъжа, че ще се оттласнем към Марк.

— Имаш време. Важното е да няма грешки — подчерта Люис. — И не стартирай програмата, преди да ти кажа. Нека първо Бек се прибере в кораба.

— Разбрано — отвърна той. След миг добави: — Добре, настройките са готови.

— Остани на изчакване — каза Люис.

 

 

Вогъл, облякъл отново скафандъра си, разхерметизира шлюз 2 и отвори външната врата.

— Крайно време беше — отбеляза Бек и се прехвърли на борда.

— Извинявай, че се забавих — каза Вогъл. — Но трябваше да направя бомба.

— Странен ден е днешният — вметна Бек. — Командире, с Вогъл сме на позиция.

— Разбрано — долетя отговорът на Люис. — Застанете до предната стена на шлюза. Налягането ще нарасне до 1 g за четири секунди. Гледайте и двамата да сте вързани.

— Разбрано — каза Бек и се обърна да закачи осигурителния си кабел. Двамата мъже се притиснаха към стената.

 

 

— Добре, Мартинес — каза Люис. — Насочи ни накъдето трябва.

— Разбрано — отвърна пилотът и стартира програмата.

Миг по-късно Йохансен долетя през вратата на мостика. Стаята се завъртя около нея и тя посегна да се хване за най-близката скоба.

— Бомбата е готова — докладва тя. — Мога да я задействам оттук, като включа осветителен панел 41.

— Запечатай мостика и седни на конзолата си — нареди Люис.

— Разбрано — каза Йохансен. Активира спешното херметизиране и запечата входа на мостика. Не беше сложно — завъртя няколко пъти ръчката и готово. После се настани на креслото пред конзолата си и пусна бърза проверка.

— Увеличавам налягането в мостика до 1.03 атмосфери… налягането е стабилно. Имаме пълна херметизация.

— Разбрано — каза Люис. — Време до прехващане?

— Двайсет и осем секунди — докладва Йохансен.

— Леле — възкликна Мартинес. — Били сме на косъм.

— Готова ли си, Йохансен? — попита Люис.

— Да. Трябва само да натисна ентър.

— Мартинес, как е ъгълът ни?

— Идеален, командире — докладва пилотът.

— Вържете се — нареди Люис.

Тримата стегнаха предпазните колани на креслата си.

— Двайсет секунди — докладва Йохансен.

 

 

Теди зае мястото си във ВИП галерията.

— Какво е положението? — попита той.

— След петнайсет секунди ще взривят АВШ — уведоми го Венкат. — Ти къде беше?

— Говорих по телефона с президента — каза Теди. — Мислиш ли, че планът ще сработи?

— Нямам представа — поклати глава Венкат. — Никога не съм се чувствал по-безполезен.

— Не знам каква утеха е това, но така се чувстваме всички. По целия свят.

От другата страна на стъклото Мич крачеше напред-назад.

 

 

— Пет… четири… три… — отброяваше Йохансен.

— Готови за ускорение — каза Люис.

— Две… едно… — продължи Йохансен. — Включвам панел 41.

И натисна ентър.

 

 

Вътре в бомбата на Вогъл токът, захранващ вътрешната осветителна система на кораба, се изля през тънка оголена жичка. Жичката бързо се нагря до температурата, при която захарта се възпламенява. Онова, което в земната атмосфера би се ограничило до слабо пламъче с кратък живот, се разгоря неконтролируемо в чистия кислород на мензурата. За някакви си стотина милисекунди гигантското налягане, създадено от горенето, пръсна контейнера и последвалата експлозия разкъса вратата на въздушния шлюз.

Въздухът в търбуха на „Хермес“ се юрна към вакуума на открития космос и тласна кораба в противоположната посока.

Инерцията притисна Вогъл и Бек към стената на шлюз 2. Люис, Мартинес и Йохансен залепнаха за креслата си. Силата на инерцията не беше голяма, беше всъщност по-малка от онази на земната гравитация. Но се появи внезапно и беше неравномерна.

След четири секунди трусовете утихнаха и в кораба отново се възцари безтегловност.

— Реакторното още е херметизирано — докладва Мартинес.

— Както и мостикът — добави Йохансен. — Очевидно.

— Щети? — попита Мартинес.

— Не знам — отговори Йохансен. — Насочих външна камера 4 към носа. Не виждам повреди по корпуса близо до АВШ.

— За това ще се тревожим по-късно — каза Люис. — Какви са относителната ни скорост и разстоянието до МИА?

Йохансен затрака по клавиатурата пред себе си.

— Ще се приближим на двайсет и два метра при скорост от дванайсет метра в секунда. Оказва се, че тласъкът е бил дори по-силен от очакваното.

— Уотни — повика Люис. — Получи се. Бек тръгва към теб.

— Гол! — изрева Уотни.

— Бек — каза Люис. — Твой ред е. Дванайсет метра в секунда.

— Страхотно! — възкликна Бек.

 

 

— Ще изляза със скок — каза Бек. — Това ще увеличи скоростта ми с още метър-два в секунда.

— Разбрано — отвърна Вогъл и прихвана хлабаво осигурителния му кабел. — Късмет, доктор Бек.

Бек опря крака в стената отсреща, оттласна се и излетя през шлюза.

Озовал се извън кораба, той се огледа. Вдясно от себе си видя онова, което не се виждаше през вратата на шлюза.

— Визуален контакт! — извика. — Виждам МИА! За бога, Марк, какво си направил с бедния кораб?

— Трябва да видиш какво направих с марсохода — отговори Уотни по радиото.

Бек се оттласна по прехващащия курс. Беше го упражнявал многократно. Обучението беше част от сценарий, при който трябва да се спаси астронавт със скъсан осигурителен кабел, но принципът беше същият.

— Йохансен — извика той. — Хващаш ли ме с радара?

— Да — отвърна тя.

— Съобщавай на Марк относителната ми скорост през две-три секунди, става ли?

— Разбрано. 5.2 метра в секунда.

— Хей, Бек — каза Уотни. — Предницата е широко отворена. Ще те чакам там.

— Не разрешавам — реагира Люис. — Никакви движения без осигурителен кабел. Остани вързан в креслото си, докато Бек не те закачи.

— Разбрано — подчини се Уотни.

— 3.1 метра в секунда — докладва Йохансен.

— Ще тласна още малко — каза Бек. — Трябва да ускоря, преди да забавя за прехващането. — Завъртя се, готов да включи реактивния двигател на раницата.

— Единайсет метра до целта — съобщи Йохансен.

— Разбрано.

— Шест метра.

— Ииии… обратна тяга — каза Бек и включи отново двигателя. МИА надвисна пред него. — Скорост? — попита той.

— 1.1 метра в секунда — отговори Йохансен.

— Става — каза той и протегна ръка към кораба. — Нося се по инерция към МИА. Мисля, че ще успея да хвана разкъсаното платнище…

Разкъсаното платнище беше единственото нещо, което да хване. Извън него, повърхността на кораба беше гладка и равна. Бек се протегна максимално и успя да го сграбчи.

— Контакт — докладва той. Стисна по-здраво платнището, придърпа се напред и посегна да се хване и с другата ръка. — Стабилен контакт!

— Доктор Бек — обади се Вогъл. — Отминахме максималната точка на приближаване. Вече се отдалечаваш от „Хермес“. Остават ти сто шейсет и девет метра кабел. Ще ти стигнат за четиринайсет секунди.

— Разбрано — каза Бек.

Вкара глава в отвора, обхвана с поглед кабината и видя Уотни, който лежеше вързан в ускорителното си кресло.

— Визуален контакт с Уотни! — докладва той.

— Визуален контакт с Бек! — докладва Уотни.

— Как си, пич? — подхвърли Бек и се вмъкна в кораба.

— Аз… такова… Дай ми минутка. Ти си първият човек, когото виждам от година и половина.

— Нямаме минута — каза Бек и се оттласна от стената. — Кабелът ще ни свърши след единайсет секунди.

Тласъкът отнесе Бек при креслото, където той се блъсна тромаво в Уотни. Двамата се хванаха за лактите, иначе сблъсъкът щеше да отхвърли Бек към стената.

— Контакт с Уотни! — докладва Бек.

— Осем секунди, доктор Бек — съобщи по радиото Вогъл.

— Разбрано — отвърна Бек, докато свързваше трескаво с клипс предницата на своя скафандър с предницата на скафандъра на Уотни. — Вързани сме — съобщи той.

Уотни щракна отключващия механизъм на коланите, които го привързваха към креслото.

— Освободих коланите — докладва той.

— Да се махаме оттук — подкани Бек и се оттласна с крака от креслото по посока на отвора в носа на кораба.

Двамата мъже се понесоха през кабината на МИА. На минаване през отвора Бек протегна ръка и се оттласна от ръба.

— Излязохме — докладва Бек.

— Пет секунди — каза Вогъл.

— Относителна скорост спрямо „Хермес“ — дванайсет метра в секунда — съобщи Йохансен.

— Тласкам — каза Бек и активира реактивната си раница.

Двамата ускориха към „Хермес“. След няколко секунди показанията на реактивната раница, които Бек виждаше на вградения в шлема си монитор, светнаха в червено.

— Дотук с горивото — каза Бек. — Скорост?

— Пет метра в секунда — отвърна Йохансен.

— Готовност — обади се Вогъл. Досега беше отпускал кабела през шлюза. Сега хвана с две ръце малкото останала дължина. Не го дръпна, не го стисна дори — това би го изхвърлило през шлюза. Просто го хвана, за да създаде триене.

„Хермес“ повлече Бек и Уотни със себе си, а действията на Вогъл играеха ролята на амортисьор, който да абсорбира шока. Ако Вогъл приложеше твърде много сила, шокът щеше да изтръгне осигурителния кабел от клипсовете, които го свързваха със скафандъра на Бек. Ако приложеше недостатъчна сила, кабелът щеше да се изниже преди изравняването на скоростите и резкият опън, когато стигне до края си, щеше да доведе до същия резултат — разкачване със скафандъра на Бек.

Вогъл успя да намери равновесната точка. След няколко секунди напрежение и интуитивна физика Вогъл усети как кабелът се отпуска постепенно в ръцете му.

— Скорост нула! — докладва развълнувано Йохансен.

— Издърпай ги на борда, Вогъл — нареди командирът.

— Разбрано — потвърди той и започна бавно, педя по педя да придърпва колегите си към шлюза. След първите няколко секунди спря да дърпа, само прибираше кабела, докато Бек и Уотни се движеха по инерция към него.

Двамата се появиха при входа и Вогъл ги хвана. Бек и Уотни сграбчиха по една скоба в шлюза, докато Вогъл ги заобикаляше, за да затвори външната врага.

— На борда сме! — докладва Бек.

— Външна врата на шлюз 2 затворена — съобщи Вогъл.

— Да! — ревна Мартинес.

— Разбрано — каза Люис.

 

 

Гласът на Люис отекна по целия свят:

— Хюстън, тук „Хермес“. Екипажът е на борда и в пълен състав.

Контролната зала се взриви. Хората наскачаха от столовете си, крещяха, прегръщаха се, плачеха. Същото се повтаряше навсякъде по света, по паркове, в барове, молове, в частни домове, класни стаи и офиси.

Мич свали със замах слушалките си и се обърна към ВИП галерията. През стъклото се виждаха добре облечени мъже и жени, които се поздравяваха шумно. Мич срещна погледа на Венкат и въздъхна дълбоко от облекчение.

Венкат скри лице в шепи и прошепна:

— Благодаря ви, богове.

Теди извади синя папка от куфарчето си и се изправи.

— Ани ще иска да отида при нея в залата за пресконференции.

— Днес май няма да ти трябва червената папка — каза Венкат.

— Да ти кажа ли истината? Този път не си подготвих червена. — Тръгна към изхода и подхвърли в движение: — Браво, Венк. А сега се погрижи да стигнат до дома.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН ОТ МИСИЯТА 687

 

В първия миг това „687“ ме хвана неподготвен. На „Хермес“ отброяваме времето с дни от мисията — на Марс може да е просто ден 549, но тук е ден от мисията 687. И знаете ли какво? Няма значение кой ден е на Марс, защото АЗ ВЕЧЕ НЕ СЪМ ТАМ!

Боже мили! Наистина не съм на Марс. Познава се по това, че няма гравитация и че наоколо ми се мотаят други човеци. Още не мога да свикна.

Ако това беше филм, всички щяха да са във въздушния шлюз и да размахват победоносно юмруци, но не се случи така.

По време на изстрелването съм счупил две ребра. Усетих тъпа болка още щом дойдох в съзнание, но когато Вогъл ме издърпа в шлюза, болката стана наистина силна. Не исках да отвличам вниманието на хората, които бяха заети да ме спасяват, затова изключих микрофона си и се разциврих като момиченце.

Без майтап. Когато си в космоса и микрофонът ти е изключен, можеш да си цивриш, без никой да те чуе.

След като ме вкараха във въздушен шлюз 2, отвориха вътрешната врата и така аз най-сетне се озовах на кораба. „Хермес“ все още беше във вакуум, затова не се наложи да изчакваме шлюза да изравни налягането.

Бек ми каза да се отпусна и ме бутна по коридора към каютата си, която при нужда служи и за корабен лазарет.

Вогъл се отправи в противоположната посока да затвори външната врата на АВШ.

Отидохме в каютата на Бек и изчакахме корабът да се херметизира отново и да възстанови атмосферата. „Хермес“ разполага с достатъчно въздух за тази цел — всъщност има достатъчно въздух да напълни търбуха си още два пъти, ако се наложи. Би бил адски смотан кораб за далечни космически пътувания, ако не може да се възстанови след декомпресия.

След като Йохансен съобщи, че всичко е наред, доктор Бек, който го раздаваше нещо като шеф, ме накара да изчакам първо той да си съблече скафандъра, след това ми помогна с моя. Махна ми шлема и очевидно се потресе. Уплаших се да нямам някаква страшна рана на главата, която съм получил, без да усетя, но се оказа друго. Потресла го беше вонята.

От доста време не си бях мил… нищо.

След това дойде ред на рентгенова снимка и превръзка на гърдите, докато другите от екипажа чакаха отвън.

После най-сетне размахахме победоносно юмруци (доста болезнен жест в моя случай), а след това колегите ми се посветиха на задачата да стоят възможно най-далеч от вонята ми. Побъбрихме си няколко минути, после Бек изгони всички. Даде ми нещо за болката и ми каза да си взема душ веднага щом усетя, че мога да си движа ръцете свободно. И сега чакам лекарството да подейства.

Мисля си за гигантския брой хора, които са положили неимоверни усилия за да спасят жалкия ми задник и откровено казано — не го разбирам. Колегите от екипажа жертваха година от живота си, за да се върнат за мен. Безброй служители на НАСА работиха денонощно върху модификациите на марсохода и МИА. Пичовете в ЛРД си скъсаха задниците да конструират сонда, която бе унищожена при изстрелването. След това, вместо да се откажат, конструираха още една, която да снабди „Хермес“ с необходимото за удължения полет. Ръководството на Китайската космическа агенция зачеркна свой дългосрочен проект, за да осигури ракета за моето спасяване.

Оцеляването ми сигурно е струвало стотици милиони долари. И всичко това, за да бъде спасен един смотан ботаник. Защо изобщо са си направили този труд?

Добре де. Досещам се какъв е отговорът. Отчасти заради онова, което символизирам — научния прогрес и междупланетното бъдеще, за което мечтаем от векове. Но по-важното е друго — направили са го, защото дълбоко в нас е закодиран основният инстинкт да си помагаме в нужда. Понякога може и да не изглежда точно така, но е вярно.

Ако турист се загуби в планината, хората организират търсене. Ако влак катастрофира, хората се редят на опашка да дадат кръв. Ако земетресение изравни град със земята, хора от целия свят пращат помощи. Този инстинкт е толкова фундаментален за човешката природа, че се среща навсякъде, без изключение, без разлика на национални и културни различия. Да, има разни тъпанари, на които просто не им пука, но те са малцинство и броят им клони към нулата, когато ги сравним с другите, с онези, на които им пука. И точно затова милиарди хора са ми стискали палци. Яко, а?

Както и да е, ребрата ме болят ужасно, зрението ми още е размазано (страничен ефект от силното ускорение), много съм гладен, ще минат още двеста и единайсет дни, преди отново да стъпя на Земята, и очевидно воня като скункс, който се е изсрал върху нечии потни чорапи.

Но това е най-щастливият ден в живота ми.