Анди Уеър
Марсианецът (20)

20.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 376

 

Най-сетне приключих с модификациите на марсохода!

Най-трудно ми беше да измисля как да осигуря животоподдържащите системи. Всичко останало беше просто тежка физическа работа. Много физическа работа.

Зарязал бях дневника, затова нека ви разкажа накратко какво стана:

Първо, трябваше да довърша дупките с дрелката, която уби „Патфайндър“. После изпилих милион малки парченца сплав между дупките. Добре де, бяха седемстотин четиресет и девет, но имах чувството, че са милион.

Така се сдобих с една голяма дупка в караваната. Препилих ръбовете, за да не са твърде остри.

Помните ли палатките? Изрязах дъното на едната и онова, което остана, беше с точния размер и форма. Използвах лепящи ленти да го прикрепя към дупката откъм вътрешността на караваната. След като залепих и херметизирах няколкото теча, които открих, се получи хубав голям балон на покрива й. Разширеното херметизирано пространство е предостатъчно да побере оксигенатора и атмосферния регулатор.

Регулаторът има външен компонент, известен под колоритното название „външен компонент на атмосферния регулатор“. Регулаторът изпомпва въздух към него, така че въпросният въздух да замръзне под влиянието на ниските марсиански температури. Прави го по тръба, която минава през клапа в стената на Подслона. После въздухът се връща по друга подобна тръба.

Не беше особено трудно да прекарам тръбите през платнището на балона. Имам няколко резервни клапи. Простичко казано, те представляват малки квадрати от същия материал като платнището, със страна десет сантиметра и с клапа в центъра. Защо имам такива ли? Ами, представете си какво би станало, ако по време на нормална мисия клапата на регулатора се повреди. Една толкова незначителна повреда би сложила край на цялата мисия. Далеч по-лесно е да изпратят резервни клапи.

Външният компонент е относително малък. Стъкмих му рафт точно под рафтовете на соларните панели. Тръбите и рафтът са готови да поемат външния компонент, когато дойде моментът да инсталирам оксигенатора в караваната.

Все още има много работа.

Аз не бързам обаче. Не си давам зор. Излизам за по четири часа да свърша нещо, през останалото време си почивам в Подслона. От време на време си вземам и почивни дни, особено когато гърбът ме боли. Не мога да си позволя травми.

Ще се опитам да пиша по-редовно в дневника. Сега, когато има реални шансове да се измъкна оттук, хората може и да го прочетат. Ще бъда по-старателен и ще пиша всеки ден.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 380

 

Завърших топлинния резервоар. Помните ли експериментите ми с РТГ и горещата вана, която си устроих? Принципът е същият, но измислих едно подобрение — да потопя РТГ. Така всичката топлина ще се складира.

Започнах с голям твърд контейнер за проби (или „пластмасова кутия“ за хората, които не работят в НАСА). Прекарах тръба през отвора и покрай едната стена на кутията, после навих тръбата на спирала върху дъното. Залепих я да не мърда и запуших края й. С помощта на най-малкото си свредло пробих множество дупчици във въпросната намотка. Идеята е връщащият се въздух да минава през водата като малки мехурчета. По-голямата допирна повърхност ще осигури по-добро затопляне на въздуха.

После взех среден еластичен контейнер за проби (найлонова торба с цип) и се опитах да пъхна РТГ вътре и да го запечатам там херметически. Но РТГ е с неправилна форма и въпреки усилията си не успях да изкарам всичкия въздух от торбата. А вътре не трябва да има въздух. Ако остане, част от топлината ще се задържи във въздуха, вместо да отиде във водата, и е твърде вероятно торбата да се стопи от прегряване.

Опитвах на няколко пъти, но все оставаше въздушен джоб. Започвах сериозно да се дразня, когато се сетих, че имам въздушен шлюз.

Облякох скафандър, влязох в шлюз 2 и свалих налягането до пълен вакуум. Напъхах генератора в торбата и я затворих. Получи се перфектна херметизация.

После дойде време да направя някои тестове. Сложих РТГ в контейнера и го напълних с вода. Контейнерът побра двайсетина литра, които генераторът затопли за нула време. Температурата се повишаваше с градус на минута. Изчаках водата да се загрее до четиресет градуса. После свързах тръбата на регулатора — онази, по която се връща охладеният въздух — и зачаках да видя какво ще стане.

Сработи перфектно! Въздухът си бълбукаше доволно през водата, точно както се бях надявал. Нещо повече, мехурчетата раздвижваха водата, което допълнително изравняваше температурата в целия обем на кутията.

Оставих устройството да работи в продължение на час и в Подслона започна да става студено. Топлината от радиационния генератор не може да компенсира топлината, която се губи от голямата допирна площ на Подслона с марсианския въздух. Но няма значение. Вече бях доказал на практика, че е достатъчна да затопли далеч по-малкия марсоход.

Прехвърлих тръбата за връщащия се въздух към регулатора и всичко се върна към нормалното.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 381

 

Мислех си за законите на Марс. Да, знам, че е глупаво, но имам много свободно време.

Съществува международен договор, според който никоя държава не може да предявява претенции към територии и неща, които не са на Земята. А според друг договор, ако не си на територията на никоя държава, влизат в сила законите на морското право.

Следователно Марс се намира в „международни води“.

НАСА е американска невоенна организация и е собственик на Подслона. Значи, докато съм в Подслона, важат американските закони. Изляза ли навън, озовавам се в международни води. После, вляза ли в марсохода, отново попадам под ударите на американското законодателство.

Ето я и готината част: на някакъв етап ще стигна до кратера Скиапарели и ще си присвоя МИА на „Арес 4“. Никой не ми е давал изрично разрешение да го направя и няма как да ми го дадат, докато не се кача на „Арес 4“ и не включа комуникационните системи. След като се кача на „Арес 4“ и преди да съм говорил с НАСА, аз реално ще поема контрола над съд в международни води без разрешение.

А това ме прави пират!

Космически пират!

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 383

 

Сигурно се чудите какво правя в свободното си време. Основно мързелувам и зяпам телевизия. Но вие правите същото, така че не бързайте да ме съдите.

Също така планирам пътуването си.

Първият ми преход, онзи до „Патфайндър“, беше лесна работа. Равен терен от начало до край. Единственият ми проблем беше с навигацията. Но пътуването до Скиапарели ще включва преход през силно пресечен терен.

Разполагам с груби сателитни карти на цялата планета. Картите не са подробни, но пак добре, че имам и такива. В НАСА едва ли са очаквали, че ще си правя разходки от по три хиляди и двеста километра.

Ацидалийската равнина (където се намирам в момента) е със сравнително малка височина. Същото важи и за Скиапарели. Но теренът помежду им се издига и спада с до десет километра по вертикалата. Ще има доста участъци, където шофирането ще е чиста проба опасно.

В началото, докато съм в равнината, всичко ще е наред, но след шестстотин и петдесет метра започва надупчената от кратери Арабия Тера.

Има едно нещо, което работи в моя полза и това си е дар божи, буквално. По силата на някакъв геоложки каприз има една долина на име Моурт Валис, която се намира на съвършеното място.

Преди милиони години е била река. Сега е долина, която пресича ужасната Арабия Тера почти по права линия към Скиапарели. Теренът на долината е значително по-заравнен, а последният й участък се изкачва плавно.

Като съберем дължината на Ацидалийската равнина и долината Моурт, ми се падат хиляда триста и петдесет километра сравнително леснопроходим терен.

Останалите хиляда осемстотин и петдесет километра… е, те няма да са толкова приятни. Особено когато стигна до голямото спускане към самия Скиапарели. Ужас.

Както и да е. Долината Моурт. Супер си е.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 385

 

Най-лошото от пътуването до „Патфайндър“ беше принудителният ми престой в марсохода. Трябваше да живея натясно, сред купчина боклуци и всякакви телесни миризми. Точно като в колежа.

Туш!

Сериозно обаче. Много беше гадно. Двайсет и два дни пълна мизерия.

По план трябва да тръгна за Скиапарели сто дни преди спасението си (или смъртта си), и се кълна в Бога, че по-скоро сам ще си откъсна главата, отколкото да живея толкова дълго в марсохода.

Трябва ми място, където да стоя прав и да правя по няколко крачки, без да се удрям в разни неща. Обходите в скафандър не се броят, моля-моля. Трябва ми лично пространство, а не петдесеткилограмова дреха.

Затова днес започнах да си правя палатка. Място, където да си почивам, докато батериите се зареждат, място, където да си легна като човек.

Наскоро съсипах една от херметичните си палатки, за да разширя кабината на караваната. Другата обаче е в отлично състояние. Нещо повече, има си механизъм за свръзка с въздушния шлюз на марсохода. Преди да я превърна в оранжерия за картофи, основното й предназначение беше да служи като спасителна лодка в спешни случаи.

Мога да я прикрепя към който шлюз си поискам. По-добре да е към този на марсохода, а не на караваната. Марсоходът си има компютър и контролно табло. Ако поискам да проверя състоянието на каквото и да било (животоподдържащите системи или как върви зареждането на батериите), ще ми трябва бърз и директен достъп до кабината, без да обличам скафандър.

Допълнително предимство е, че докато пътувам, ще я държа сгъната в марсохода и ако се наложи спешно да се евакуирам, ще ми е подръка.

Палатката е основата на моята „спалня“, но само толкова. Не е много голяма, горе-долу колкото кабинката на марсохода е. Но си има механизъм за свързване, което я прави идеална като за начало. Планът ми е да удвоя площта и височината й. Така ще имам достатъчно място да дишам спокойно.

Платнището на Подслона е еластично. Когато го напълниш с въздух, се стреми към сферична форма. А тази форма не е полезна. Затова Подслонът и палатките имат подове от специален материал. Състои се от малки сегменти, които не се прегъват на повече от сто и осемдесет градуса по шевовете и това позволява на пода да запази плоската си форма.

Основата на палатката е шестоъгълна. Имам още една основа — от другата палатка, която в момента е балон. Когато приключа с преустройството, спалнята ми ще има два долепени шестоъгълника за под със стени наоколо и грубо скроен таван.

Доста лепило ще отиде за този проект.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 387

 

Палатката е висока метър и двайсет. Не е направена за удобство. Направена е да приюти астронавтите, докато колегите им от екипажа се притекат на помощ. Аз искам два метра височина. Искам да стоя вътре прав! Не е кой знае какво, нали?!

На хартия е лесно да се направи. Просто трябва да скроя парчета от платнището, да ги изрежа, да ги залепя заедно, после да ги прикрепя с лепило към съществуващите стени и под.

Но ще е нужно много платнище. В началото на мисията имах шест квадратни метра резерв и повечето вече използвах за други цели. Най-вече да запуша пробойната, заради която Подслонът гръмна.

Проклетият въздушен шлюз 1.

Накратко, спалнята ми има нужда от трийсет квадратни метра материал. Много повече, отколкото ми е останало. За щастие, имам алтернативен източник на платнище — самия Подслон.

Проблемът е (съсредоточете се, защото тук нагазваме в много сложна наука), че ако изрежа дупка в Подслона, въздухът ще излети на секундата.

Ще трябва да разхерметизирам Подслона, да отрежа каквото ми трябва, после пак да го сглобя (в по-малък вариант). Днес цял ден се занимавах с шев и кройка, по-точно само с кройка на този етап — опитвах се да реша колко и какви парчета платнище ще ми трябват. Важно е да не прецакам нещата, затова пресметнах всичко три пъти. Дори си направих макет от хартия.

Подслонът представлява купол. Ако отнема платнище от стените близо до пода, мога да смъкна останалото платнище надолу и да го запечатам. Така Подслонът Ще заприлича на килнат купол, но това не е проблем.

Важното е да го херметизирам добре. Така де, ще живея в него само още шейсет и два дни.

Нарисувах кройките на стената с маркер. После ги мерих и проверявах няколко пъти от страх да не сбъркам.

Цял ден се занимавах с това. Може да не изглежда много, но сметките и разкрояването се оказаха трудна работа. Стана време за вечеря.

Вече от седмици карам на картофи. Теоретично, при три четвърти дажба би трябвало още да ям порциони. Но е трудно да спазваш намален хранителен режим, затова аз ям картофи.

Имам достатъчно да ми стигнат до изстрелването, следователно няма да умра от глад. От друга страна, вече ми се повръща от картофи. Те са богати на фибри, така че… нека кажем, че е добре дето съм единственият човек на тази планета.

Запазил съм си пет порциона за специални случаи. Надписал съм ги. „Заминаване“ ще изям в деня, когато потегля за Скиапарели. „Половината път“ ще изям, когато измина първите хиляда и шестстотин километра, а „Пристигане“ — когато стигна до кратера.

Четвъртият се казва „Оцелял съм след нещо, което е трябвало да ме убие“, защото някаква голяма прецаквация със сигурност ще се случи, убеден съм в това. Не знам какво ще е, но ще се случи. Марсоходът ще се повреди или ще получа смъртоносни хемороиди, или ще налетя на враждебен марсианец, или някаква друга гадория. Когато това стане (и ако оцелея), ще изям въпросния порцион.

Петият е запазен за деня на излитането. „Последно ядене“.

Май името не е чак толкова добро.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 388

 

Започнах деня с един картоф. Прокарах го с чаша марсианско кафе. Така наричам напитката, състояща се от чаша гореща вода с разтворена в нея таблетка кофеин. Истинското кафе свърши преди месеци.

Първата ми задача за деня беше да инвентаризирам внимателно Подслона. Трябва да се погрижа за всичко, което може да пострада от загубата на налягане. Разбира се, всичко в Подслона вече премина съкратен курс по разхерметизация преди няколко месеца. Но този път процесът ще е контролиран и аз искам да го направя както трябва.

Основният проблем е с водата. Когато Подслонът гръмна, изгубих триста литра заради сублимацията. Този път няма да го допусна. Изпразних водния рециклатор и запечатах всички резервоари.

По-дребните неща събрах и натиках във въздушен шлюз 3. Сложих там всичко, което би могло да се почувства неуютно в условия на почти пълен вакуум — трите лаптопа, всички химикалки, тубичките с витамини (с тях едва ли ще има проблем, но не исках да рискувам), медицинските запаси и прочие.

След това пристъпих към контролирано изключване на Подслона. Съществените компоненти са предвидени да издържат на вакуум. Разхерметизиран Подслон е един от многото сценарии, които в НАСА са взели предвид. Изключих всички системи една по една, накрая изключих и главния компютър.

Навлякох скафандъра и разхерметизирах Подслона. Последния път платнището се срина и обърна всичко нагоре с краката. Това не би трябвало да се случва. Куполът се поддържа основно от въздушното налягане, но има еластични подпори от вътрешната страна, които също го държат изправен. Именно с тяхна помощ го сглобихме в началото.

Гледах как платнището бавно увисва върху подпорите. За да потвърдя декомпресията, отворих и двете врати на шлюз 2. Шлюз 3 остана по налягане — там бях прибрал на съхранение разните дреболии, помните ли?

А после разрязах платнището!

Не съм специалист и спалнята ми няма да е от елегантните. Просто периметър с височина два метра и таван. Не, няма да има ъгли (херметизираните съдове не обичат ъглите). Спалнята ми ще се издуе, стремейки се към сферична форма.

Това означава, че трябваше да изрежа две адски големи ивици от платнището. Една за стените и една за тавана.

След като обезобразих Подслона, изтеглих останалото платнище надолу към пода и го залепих. Някога разпъвали ли сте палатка за къмпинг? Отвътре? Докато сте в рицарски доспехи? Отвратителна работа, уверявам ви.

Вдигнах налягането до една двайсета от атмосферата да проверя има ли течове.

Ха-ха-ха! Има и още как. Тече като стой, та гледай. Време е да открия откъде тече.

На Земята праховите частици или полепват към водата, или се раздробяват на още по-малки прахови частици и изчезват. На Марс просто си висят. Най-горният слой на марсианския пясък прилича на талк. Излязох навън с една торба и плъзнах отвора й по повърхността. Загребах и пясък, но и много прах.

Настроих Подслона да поддържа налягане от 0.2 атмосфери, така че да компенсира изтичащия въздух. После отупах торбата и дребният прах се разлетя. Частиците бързо-бързо се устремиха към местата на течовете. Заех се да ги запечатам с лепило.

Отне ми часове, но накрая всичко беше запечатано херметически. Подслонът изглежда ужасно, между другото, като коптор в гето — едната му страна е по-ниска от другите. На най-ниското място дори не мога да стоя изправен.

Повиших налягането до една атмосфера и изчаках час. Нямаше течове.

Денят беше дълъг и уморителен. Изтощен съм, но не мога да заспя. И най-тихият звук ми изкарва акъла. Дупка в Подслона ли беше това? Не? Добре… А това какво беше? Нищо? Добре…

Ужасно е животът ми да зависи от оскъдните ми умения по шев и кройка.

Време е да взема приспивателно от аптечката.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 389

 

Какво, по дяволите, слагат в тия приспивателни! Станало е обяд.

След две чаши марсианско кафе дойдох що-годе на себе си. Повече няма да вземам от онези хапчета. Не е като да ходя на работа на следващия ден, все пак.

Както и да е, понеже очевидно не съм мъртъв, предполагам, сте стигнали до заключението, че Подслонът си е останал харметизиран през нощта. Шевът е здрав. Много е грозен, но държи.

Днешната ми задача е спалнята.

Сглобяването й се оказа далеч по-лесно от запечатването на Подслона. Най-вече защото този път не се налагаше да го правя със скафандър. Свърших всичко вътре в Подслона. И защо не? Палатката си е на практика платнище. Като приключа, ще я навия и ще я изнеса през въздушния шлюз.

Първо, срязах оттук-оттам оцелялата палатка. Задължително беше да запазя механизма за свръзка с марсохода и прилежащото му платнище. Останалото трябваше да се разкара. Защо разкарвам голямата част от платнището само за да го заменя с друго? Заради шевовете.

НАСА умее да изработва разни неща. Аз — не. Опасната част от тази конструкция няма да е платнището. А шевовете. Пък дължината на шевовете ще е по-малка, ако се отърва от съществуващото платнище на палатката.

След като отрязах по-голямата част от платнището, аз свързах с лепяща лента двата пода. После залепих и новите парчета платнище по местата им.

Лесна работа без скафандъра. Много по-лесна!

После трябваше да изпробвам новата си спалня. И това направих в Подслона. Внесох скафандър в палатката и затворих вратичката на минишлюза. След това включих скафандъра, но без да му завинтвам шлема, и въведох команда да повиши налягането до 1.2 атмосфери.

Мина известно време, докато налягането се изравни, а и се наложи да изключа няколко пощурели аларми в системите за безопасност на скафандъра. (Врещяха, че шлемът не бил сложен.) Резервоарите с азот почти се изчерпаха, но накрая налягането все пак достигна зададената стойност.

После седнах да чакам. Дишах, а скафандърът регулираше въздуха. Всичко беше наред. Следях внимателно показанията на скафандъра, за да видя дали не компенсира „загуба“ на въздух. След като мина час без никаква видима промяна, реших да обявя първия тест за успешен.

Навих как да е палатката и я занесох при марсохода.

Между другото, напоследък често-често обличам скафандъра. На бас, че това е поредният ми рекорд. Типичният марсиански астронавт прави… колко… четиресет обхода? Моите са няколкостотин.

След като занесох спалнята при марсохода, аз я свързах към шлюза от вътрешната страна. После дръпнах въженцето да се надуе. Още бях със скафандъра, защото не съм идиот.

Палатката се наду за три секунди. Отворената врата на марсоходския шлюз водеше право към спалнята, но по нищо не личеше палатката да губи налягане.

Точно като преди, я оставих да преседи така един час. И пак точно като преди, всичко изглеждаше наред. За разлика от запечатването на Подслона, със спалнята се бях справил от първия път. Най-вече защото не ми се наложи да го правя навлечен в скафандър.

По първоначален план мислех да я остава така през цялата нощ и да проверя ситуацията на заранта. Но се натъкнах на проблем — ако се придържам към плана, няма как да изляза от палатката. Марсоходът има само един шлюз и в момента към него е свързана палатката. Нямаше как да изляза, без да разкача спалнята, и няма как да я закача и херметизирам, без да съм вътре в марсохода.

Да те побият тръпки, нали? Единственият начин да тествам изобретението си за цялата нощ е да остана в него. Но това ще стане по-нататък. За днес свърших достатъчно.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 390

 

Време е да се изправя лице в лице с фактите. Приключих с марсохода. Но нямам „усещането“, че съм готов. Макар фактите да говорят друго:

Храна: 1692 картофа; витамини на хапчета. Вода: 620 литра.

Убежище: марсоход, каравана, спалня.

Въздух: общ складов капацитет на марсохода и караваната = 14 литра течен кислород и 14 литра течен азот.

Животоподдържащи системи: оксигенатор и атмосферен регулатор. Еднократни филтри за въглероден диоксид за 418 часа, които да използвам в извънредни ситуации.

Енергия: капацитет на съхранение — 36 киловатчаса. Транспортен капацитет — 29 соларни клетки.

Топлина: 1400 W от РТГ. Собственоръчно изобретен резервоар за нагряване на входящия въздух от регулатора. Електрическият отоплител на марсохода като резервен вариант.

Диско: доживотен запас.

Ще тръгна в ден 449. Значи разполагам с петдесет и девет дни да тествам отново всичко и да отстраня евентуалните проблеми. И да реша какво ще взема със себе си и какво ще оставя. И да планирам маршрута си до Скиапарели с помощта на пикселирана сателитна карта. И да се чудя какво важно забравям.

От ден 6 насам си мечтая да се махна оттук. А сега мисълта да зарежа Подслона ме плаши до смърт. Нужно ми е някакво насърчение. Трябва да се попитам: „Какво би направил един астронавт от «Аполо»?“.

Какво ли? Би изпил три уискита, би подкарал корвета си към площадката за изстрелване, после би излетял за Луната с команден модул, по-малък от моя марсоход. Боже, онези пичове са били много яки!