Андрея Илиев
Детектив в зоната на здрача (9)

1

Ник се извъртя през рамо и тупна от корема на Мария на матрака. Постоя малко така, нормализира дишането си и спъшкане се обърна на хълбок. Отвори едното си око, огледа застиналото, обсипано със ситни капчици пот женско тяло и сложи ръка върху него.

Мария се дръпна, изправи се като пребита и се запъти с несигурни крачки към банята.

Ник стана, наля си чаша перлова ракия от барчето и се настани на дивана. Отпи, помисли и се надигна, осенен от внезапна идея. Вмъкна се като гладен котарак в банята.

Отвътре се чу писък, изтрещяха счпени стъкларии и навън излетя настръхналата Мария с остатъци от пяна по косата си.

— Не, не и не! — извика тя възмутена.

— Защо? — жално попита иззад вратата Ник.

— Омръзна ми!

— Добре, успокой се — надникна греещата от любезност и внимание физиономия на Ник. — Ела. Имаш шампоан по главата си.

— Никога — изфуча сърдито тя.

— С пяната ли ще стоиш?

— С пяната.

— Е, щом искаш… — и той се вмъкна обратно.

Мария отиде пред огледалото, завъртя се. Помъчи се да изтрие с хавлия главата си, но тя се разпени още повече. Ядоса се, хвърли кърпата и тръгна решително към банята.

— А, дойде ли — равнодушно я посрещна Ник. — Ела да те изтрия.

Тя застана с гръб към него. Той зарови ръце в косите й. Очите му жадно запъплиха по тялото й.

— Ник, моля те — жално се примоли тя.

— Че какво… — започна той и се залепи като гербова марка на гърба й.

Тя се сепна, изпъна се и застина.

— Не искам — каза, загледана с остъклели очи в струйките на душа.

— Хайде, мила…

— Ник… Наеми поне чистачка.

— Защо?

— Тежко ми е. Не мога. Стоя на телефона… ходя по справки… Чистя, на обед и готвя… Не мога! Ник, ти ме експлоатираш.

— Абе ти да не си станала комунистка?

— Не съм, но ще стана… И на профсъюзите ще се оплача. Вземи още една, моля те!… Поне това… да си поделим…

— Тъй ли?

— Не мога… Три — четири пъти на денонощие. Е, нека да готви и чисти… Аз… Не!

— Миличка… Тъкмо сме в банята… Да не излизаме… И ще се изкъпем… Само…

— Не!…

2

В този момент звънецът иззвъня.

Ник пусна дърпащата се Мария, скочи в хавлията, изтри се за отрицателно време, намъкна зелен анцуг и със зачервено лице и мокра коса се хвърли към вратата. Сети се, извърна се и изсъска на Мария:

— Ти кротувай там!

Пак се върна. Тръшна се на стола, извади голям нож и започна да подрязва ноктите на краката си. Когато звънна пак, рече небрежно:

— Влизай, де!

Вратата се отвори и вътре се вмъкнаха двама души.

— Коце! — извика той приятно изненадан.

Толкова, колкото можеш да бъдеш, срещайки сто бона в зелено — сумата, която бе инвестирал Ник в предприятието му.

Младият и рошав мъж се ухили и подаде ръка.

— Бре, че гост!… Мария… Чакай, тя е заета… Аз ще налея… Сядайте!

— Запознайте се — каза Коцето. — Моят приятел Караразбойников.

— Ама че име — изсумтя Ник и огледа дребния човечец срещу себе си.

Освен че бе дребен, той бе и много мръсен. Дрехите му — някога сини дънки и карирана риза в неопределен цвят — не бяха прани сигурно от деня на купуването си. Обувките му бяха обелени и криви. Имаше сива сплъстена коса и рядка мазна брада в същата разцветка. Беше слаб, толкова слаб, че ако не бяха очите му — сини, умни и сърдити на целия свят, — човек би си помислил, че се ръкува с мумията на Тутанкамон.

— Къде ви е тоалетната? — попита вместо да се представи при ръкостискането Караразбойников. — Това ли е?

— Не — стресна се Ник. — Там е банята. Ето тук…

Дребосъкът влезе и затвори с достойнство вратата.

Коцето вече се бе разположил на фотьойла и изследваше шишетата.

— Що за птица е тоя?

— Учен — преглътна Коцето половината чаша перлова ракия. — Голям учен.

— Абе ако го гледам на кила…

— Мозъка му гледай.

— В тая малка главичка — скептично сви устни Ник.

— А, има…

— Дано… Къде сте скитали?

— Ходихме до полицията. Работим по проблемите на самодивата.

— Е, и?

— Не се тревожи за парите си. Вложени са както трябва.

— Не съм много сигурен.

— Днес бутнахме петстотин долара на едно ченге.

— Петстотин? И защо?

— За колана на самодивата. Стискат го в склада. Завели го на отчет и го сдават и приемат през ден.

— И за какво ви е?

— Караразбойников смята, че безсмъртието на самодивата се дължи на него. Екстрактите от билки, които намерихме в пещерата, запазват тялото, но не са причина за вечната младост.

— Хм… Мътно ми се вижда.

— И в песните така е казано. Караразбойников прочете целия том със самодивски песни.

Ник изсумтя. Това не го окуражи кой знае колко.

— Приходи му се до тоалетната. Обиколихме градските — те в ремонт.

— Че той има ли какво да остави там? — промърмори Ник. — Колко му плащаш?

— Десет хиляди на месец.

— Десет бона! Ти си луд!

— Той е голям учен — опъна се Коцето.

— Ой, паричките ми!… Че поне да се поохрани малко!

— Последното му изобретение е система от лещи и електронни сензори, с които засича излитането на душата при смъртта на човека.

Ник подсвирна.

— Получи ли Нобелова награда?

— Не — разочарова го Коцето. — Смятат го за шарлатанин.

— Е, не са далече от истината. — После се сети за Мария и се разтревожи: — Абе тоя да не падна в чинията?

Като ехо на въпроса му вратата на тоалетната се отвори и оттам тържествено изплува Караразбойников.

— Заповядай — посочи му Ник място на дивана.

— Не — строго рече той. — Тръгваме.

— Удари първо една глътка…

— Не пия. — И се обърна към Коцето: — Тръгваме.

— Абе, хора…

— Времето е пари, господин Шишманов — хладно предупреди дребосъкът.

— О, на мен ли ще разправяш какво е времето — промърмори Ник. — Но ми остава за пиене, защото стоя в кенефа по-малко.

Караразбойников го изгледа изпепеляващо и с внезапно почервеняло с дошла кой знае откъде кръв лице, излезе с гордо вдигната глава.

Коцето вдигна рамене със съжаление и го последва.

Когато слязоха, дребосъкът вече се бе курдисал в мръсно като него и старо като баба Яга порше и чакаш вдървен. Коцето се настани до него, завъртя стартера, но колата не запали.

— Май ще бутаме.

— Няма гориво. Я напълни тая туба с вода.

Ник я взе с погнуса — беше по-мръсна и от Караразбойников — и изтича в апартамента. Мария бе излязла от банята и се сресваше както я е майка родила пред огледалото.

— Облечи се — изсъска Ник. — Ако не бях аз?

— Голямо чудо — връцна се тя.

— Ей сега ще се върна — закани й се той.

Когато слезе при колата, Караразбойников стоеше все така като истукан на предната седалка. Коцето взе тубата и започна да я излива в резервоара.

— Чакай, бе — извика Ник. — Това не е ли за радиатора?

— Не е — снизходително се усмихна той. — Ние караме с вода. — После се извърна напред: — Две капки!

Караразбойников се измъкна тежко, извади от мускараво като циганче куфарче малко шишенце с капкомер, пусна две капки в резервоара и протегна ръка към Коцето. Той извади два лева и го дари без да гъкне.

— Плащам си горивото — отговори той на няколкото милиона въпроси, избили по лицето, зиналата уста и разширените очи на Ник.

Караразбойников ги мушна бързо някъде из пазвата си и все така достолепно и тежко се насади на предната седалка.

— Открил е заместител на бензина — продължи тайнствено Коцето.

— Той ли?

— Да. Вода. Плюс някакви капки.

Ник бе така шокиран, че увисна, хванат за покрива на колата.

— Дадоха ли му Нобелова награда?

— Не го интересува — прошепна Коцето. — Иска пари.

— Не му ли дават?

— Идваха едни араби. Предложиха му осем милиарда долара.

Очите на Ник направиха един бесен оборот из орбитите си и спряха изцъклени и а-ха да се изсипят в краката му.

— А той?

— Отказа.

Косата му май се изправи.

— Тоя е луд!

— Не е. Само е оценил откритието си на деветстотин милиарда. Хайде, чао!…