Андрея Илиев
Детектив в зоната на здрача (13)

6

— Ник, страх ме е.

— От какво? — ядоса се той.

— Ами ако онова затупа по нас?

— Глупости! — изсъска Ник. — Ей сега ще разберем какво тупка. Помогни де…

Ник дръпна масата, която бе огледал милиметър по милиметър и не бе открил нищо. Подхвана подиума, надигна го със страшно усилие и изхърка:

— Бързо!

— Какво?

— Мушни един стол отдолу!

Мария изтича назад.

— Уф! — отдъхна Ник. Стисна и отпусна няколко пъти дланите си и клекна. — Ей сега ще видиш…

И се пъхна отдолу. Мария потропваше отстрани и очакваше с нетърпение да види. След около десет минути пъшкане, ругаене и пълзене Ник излезе, угаси нощното фенерче и обяви унило:

— И тук няма нищо.

— Разправям ти аз — с разтреперан глас започна тя. — Има тук нещо лошо, а ти инсталация, шарлатанщина…

— Не се отказвам от думите си — раздразни се той.

— Да семахаме, Ник. Ето, наближава дванайсет…

— Е, и?

— Дванайсет е часа на призраците.

— Глупости!

— Глупости ли? Ей сега ще изтупа…

И Мария замръзна напрегната. Ник също се ослуша, после тръсна глава и рече неестествено бодро:

— Остава полилеят. Хайде да пуснем подиума.

После сложи пак масата върху него. Качи се и се опита да стигне полилея, но не успя — трябваха му още двайсетина сантиметра. Поиска от Мария стол, сложи го на масата и се качи на него. Светна фенерчето и заоглежда стъкларията.

— Ник! — извика Мария.

Той се стресна, извърна се рязко и загуби равновесие. Първо падна стола. Ник увисна за миг на полилея и се сгромоляса с невъобразим шум върху нея. Тя изпищя. Той изпсува. После почти минута мълчаха, неподвижни като цепеници.

— Какво? — изръмжа Ник.

— Исках да ти кажа, че е точно дванайсет часа — изплака тя.

— Глупачка! И какво от това?

— Ами призраците тръгват…

Ник ядосан тресна остатъците от полилея в пода.

— Хайде да огледаме мокета.

— Не знам какво търсим.

Какво, какво… Пълзи в тоя край и пипай. Ако усетиш нещо кораво, меко или дупка, обади ми се.

Мария подсмръкна виновно и завъртя седалищните си части към него. Ник започна от другия край, но вниманието му вече бе раздвоено — очите му бягаха все към добре осветените от луната и уличните лампи бели, с щамповани по тях ягодки Мариини бикини.

В един момент тя изпищя и той се хвърли лъвски към нея.

— Какво стана? Призрак ли?

— Не.

— Мишка?

— Не. Убодох се на стъкло.

Той я прегърна, тя се сви като малко дете на гърдите му.

— Има ли кръв? Я да го цункам.

Целуна я, но не по пръстчето, а зад ухото. Мария изскимтя предизвикателно. Ръцете му мигом потънаха някъде под кръстта й. Мария не остана назад.

— Ник! — извика тя след малко.

— Какво? — измърка той.

— Намерих го!

— Кое?

— Дето го търсехме.

— Тъй ли?

— Ами напипах нещо кораво!…

Ник я катурна назад.

…Събуди се и стреснато погледна към прозореца — оттам похотливо, почервеняло от завист гледаше слънцето. Ник се извърна — Мария лежеше до него както я е майка родила. Скочи като опарен, раздруса я трескаво и изсъска:

— Хайде!… Бързо!…