Андрея Илиев
Детектив в зоната на здрача (16)

9

— Бил ли си у Кондева? — посрещна го Коцето на вратата.

— Защо аз?

— Бикините! Само ти можеш да се заиграеш така.

— Щом и ти се сети, аз съм загубен.

Ник махна отчаян с ръка, кюсна се във фотьойла като изгнила ябълка в устата на полунаядено прасе и промърмори:

— Тъй… Пръскаш ли ми доларчетата?

— Доста усилено.

— Ох, изразявай се по-меко, че мога да получа сърдечна криза!

— Но има и успехи. Екстрактът за премахване на бръчки почти го получихме. Ще открием цех за дамски кремове.

— Ъхъ… Не е ли по-добре да е за дамски превръзки? Харчат се непрекъснато.

— Кремът изглажда бръчките.

— Щяхте направо да подмладявате.

— Всичко с времето си — успокои го Коцето. — Някои съставки още ни бягат. Това ли ти е грижата или си закъсал за бензин?

Ник преглътна и погледна жално към хладилника. Домакинът се плесна по челото и бързо извади чаши и бира.

— О, и вносна! — изкриви устни Ник. — От моите парички ли?

— Абе пий… Какво все ровиш?

— Уф… Тук ли е оня, разбойника?

— Защо? — зяпна така рошавият, че ха да захапи провисналия си перчем.

— Искам да го видя — уморено и кротко рече той.

Коцето скочи като ужилен, поразходи се из стаята и каза:

— Тъй ли?… Не приема.

Ник го измери изненадан:

— Хе… Че той да не е проститутка, че да приема?

— Работи — обясни търпеливо Коцето.

— Аз да не лежа?

— Почти е разкрил тайната на самодивския колан.

Ник издаде звук, който инак избягва да излиза от устата.

— Ама че постижение!

— В него е ключът на безсмъртието.

— Бре! Я не ходи като преяла кобила. Седни.

— Душата често излиза от тялото, но винаги остава вързана с тънка нишка за него. Смъртта идва, когато душата окончателно се откопчи от тялото.

Ник отпи от чашата и промърмори:

— Това съм го чувал от попа.

— Да, но коланът е своеобразно поле, което държи душата да не отлети!

Коцето явно мислеше, че го е шашнал, защото от лицето му се хилеха победоносно поне три древногръцки богини. Ник изръмжа равнодушно:

— Слушай, не си падам по общообразователните лекции. Дай ми разбойника!

— Ник, разбери…

Той се ядоса не на шега:

— Ей, гълъбе небесен! Закъсал съм яко. Опитаха се да ме арестуват. Предполагам, че Кондева е кихнала някой лев в полицията, за да ме отстрани от дирята до приключване на баса. Значи аз съм на прав път!… Ако не успея, ще трябва да полежа в затвора. Плюс това ще ми отнемат разрешителното.

— И все пак… — не мирясваше Коцето.

— Абе арестуваха Мария! — плясна Ник последния си коз. — Отведоха я по нощница. Прозрачна при това! Кой знае дали докато ти ме моташ, някой дежурен полицай не се увърта около нея!

— А, това ли те тормози!

— Дай разбойника! — изгледа го с побелели очи Ник.

— Но какво ще ти помогне Караразбойников? — направи отчаян опит да го спаси Коцето.

— И аз не знам — призна той. — Но ми се ще да го чуя.

— Но той няма да иска!

— Хайде, бе!… Досега четох за полтъргайстта в библиотеката.

— Боже мой, теб те търсят из цялата страна!

— Де у полицията мозък да ме търси в библиотеката… После гледах видео. Общо почти шест часа. И имам нещо на ум… Трябва да го видя.

— Защо, по дяволите!

— Според книжките има три варианта. Първият е, че това е форма на живот, съществуваща паралелно с нашата цивилизация. Телата им са изградени от елементарни частици.

— Биополе, така ли? — поглади се по брадата Коцето.

— Много си чат — завистливо промърмори Ник. — Е, да си представим, че някои от тях са малко по-умни от мисирки. Или дори колкото Колимечков.

— Ще чукат — съгласи се Коцето. — Дори и пищови могат да препашат.

— Дано не го направят… Вторият вариант е това да са същества — извънземни или нашички, — които черпят енергия от някои хора.

— Вампири, а?

— Може и така да се каже.

— Интересно… А третият вариант? — въодушеви се Коцето.

— Целият този цирк да се дължи на мощни психотронични способности на жената. Нейното подсъзнание ги освобождава и реализира.

— Браво, Ник — смая се Коцето. — Много си умен.

— Вятър — призна Ник след кратка борба вътре в себе си. — Друг го е казал. Един наш умник — Кубрат Томов. Та искам да поговоря с тоя хаймана тук.

— Недей, Ник. Хайде да поговорим двамата.

Но той се изправи решително и направи крачка напред. Коцето героично барикадира вратата с тялото си. Ник изсумтя:

— Абе стига си ми се пречкал.

— Недей.

Той го блъсна доста безцеремонно и нахълта в голямата стая, набъкана със стъклария и електроника. Зад огромен микроскоп се бе привел оня кльощак, Караразбойников. При отварянето на вратата той се извърна недоволен.

— Здрасти, приятел! — поздрави засиял Ник.

За нула време позеленя и ако не замята колби и епруветки, това се дължеше главно на факта, че не можеше да разбере кой е по виновен — Ник или Коцето.

— Слушай — безцеремонно рече Ник. — Щом ми пръскаш парите, мога да видя с какво се занимаваш, нали? Може на кафе да ги жулиш, знам ли… Ето, седиш…

Караразбойников го изгледа убийствено, но първата вълна на гняв бе поотминала и той успя да протегне ръка с покана за сядане.

— Мисля.

— Е, то божа работа — усъмни се Ник.

Бесът отново облада Караразбойников — пък и той не представляваше кой знае каква кота.

— Слушам ви — рече поне с една количка пясък между зъбите.

— Нещичко да ми изпееш за полтъргайстта?

Великият учен сви устни презрително.

— Дреболии.

— За мен не са — накокошини се Ник.

— Слушай — намеси ме миролюбиво Коцето. — Ако разплете една история, може да спечели сто хиляди.

— Тъй ли? — промърмори дребният.

Сумата го впечатли точно толкова, колкото ако бяха му връчили кило перли или кесийка теменужени бонбони.

— Толкова ни трябват за цеха — подсети го Коцето.

Ник погледна единия, после другия. Устата му пресъхна. Успя да изхърка:

— Не ги давам!

— Ще ги даде — отегчено махна с ръка Коцето.

— Помощ!… Ограбват ме! — изрева отчаяно Ник.

— Слушам ви — седна срещу него укротен Караразбойников.

Ник рухна съкрушен на стола и започна с глас на прелъстена вдовица:

— Не съм умник като теб, но от време на време ми налитат някои мисли…