Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (4) (Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

2
Баща ми соколът

Открай време знам, че на татко му е трудно с думите. Понякога те се запъват и не искат да излязат и той повтаря една и съща сричка отново и отново като развалена грамофонна плоча, докато всички ние чакаме следващата сричка внезапно да изхвърчи. Обяснява, че в гърлото му сякаш се е издигнала стена. А всички „м“, „п“ и „к“ са врагове в засада. Шегувах се, че една от причините да ми казва джани е, защото му е по-лесно да го произнесе от Малала. Заекването е нещо ужасно за човек, който обича думите и поезията. Татко има чичовци и по майчина, и по бащина линия със същото затруднение. Несъмнено обаче положението влошаваше най-вече баща му, чийто глас се извисяваше могъщо, способен да накара думите да гърмят и трещят, но и да танцуват.

— Хайде, изплюй го, синко — ревваше той, когато татко се запънеше насред изречението.

Дядо се казваше Рохул Амин, което означава „честен дух“ и е свещеното име на ангела Гавраил. Толкова се гордееше с името си, че се представяше на хората с прочут стих, в който то се споменава. И в хубавите си мигове беше нетърпелив човек, а се разяряваше и от най-незначителната дреболия — например ако някоя кокошка се изгуби или се счупи чаша. Лицето му се зачервяваше и той започваше да хвърля чайници и тенджери. Не познавам баба си, но според татко тя се шегувала с дядо: „Понеже ти само ни се мръщиш, след като умра, Аллах ще ти даде съпруга, която никога не се усмихва“.

Баба толкова се притеснявала заради заекването на татко, че още като бил съвсем малък, го завела при един свят човек с дарба на лечител. Пътували дълго с автобус, после цял час се катерили нагоре в планината към обиталището му. Наложило се племенникът й Фазли Хаким да носи баща ми на раменете си. Лечителят се казвал Левано Пир, Светеца на лудите, защото се говорело, че умее да успокоява психически болните. Когато ги завели при Левано, той накарал татко да отвори уста и плюл в нея. После взел малко гур, тъмна меласа от захарна тръстика, и я потъркал в устата му, за да я овлажни със слюнка. Извадил бучката, подал я на баба и й поръчал всеки ден да дава по малко на сина си. Лечението не премахнало заекването. Всъщност според мнозина положението се влошило. Когато татко бил на тринайсет и съобщил на дядо, че се е записал на конкурс по ораторско майсторство, той се изумил.

— Ама как така? — попитал през смях Рохул Амин. — На теб само за едно изречение ти трябват две-три минути.

— Не се тревожи — отговорил татко. — Ти само ми напиши речта, аз ще я науча.

Речите на дядо били прочути. Преподавал теология в училището в село Шахпур. Освен това бил имам в местната джамия. Бил обаятелен оратор. Неговите проповеди по време на петъчните молитви били толкова популярни, че хора се стичали от планините на магарета или пеша, за да го слушат.

Семейството на баща ми е голямо. Той има един много по-голям брат и пет сестри. Родното им село Баркана е съвсем примитивно, живеели натъпкани всички заедно в съборетина с пръстен покрив, който протичал при всеки дъжд и сняг. Както и в повечето други семейства, момичетата си стояли вкъщи, а на училище ходели момчетата. „Те просто чакаха да се омъжат“, обясняваше ми татко.

Лелите ми пропускали не само училището. Сутрин, когато татко получавал мляко или сметана, сестрите му закусвали само с чай, без мляко. Ако имали яйца, те били само за момчетата. Когато заколели пиле за вечеря, момичетата изяждали крилцата и шийката, а сочното месо от гърдите било за баща ми, брат му и дядо. „Още от малък се чувствах различен от сестрите си“, казвал ми е татко.

В селото нямало почти никаква работа. Било твърде малко дори за игрище за крикет и само едно семейство имало телевизор. В петък братята се прокрадвали в джамията, наблюдавали като омагьосани как дядо застава отпред и цял час проповядва пред вярващите, а момчетата очаквали мига, когато гласът му ще се извиси толкова, че гредите ще потреперят.

Дядо учил в Индия, където бил виждал велики оратори и предводители, включително Мохамед Али Джина (основателя на Пакистан), Джавахарлал Неру, Махатма Ганди и Хан Абдул Гафар Али, нашия велик пущунски водач на движението за независимост. Дори станал очевидец на освобождаването на Индия от британците в полунощ на 14 август 1947 г. Имаше старо радио, което още е у чичо ми, и обичаше да слуша новините. В проповедите си често даваше пример със събития по света или исторически случки, както и с разкази от Корана и хадисите, словата на Пророка, Аллах с мир да го дари. Освен това обичаше да говори и за политика. Суат се присъединил към Пакистан през 1969-а, годината, когато се е родил баща ми. Мнозина жители на Суат не били доволни от този факт, оплаквали се от пакистанската съдебна система, която смятали за много по-мудна и не толкова ефикасна, колкото собствените им племенни закони. Дядо яростно заклеймяваше класовото разделение, продължаващата власт на хановете и пропастта между бедни и богати.

Моята страна може и да не е много древна, но за съжаление, историята й вече познава военните преврати. Когато татко бил на осем години, генерал Зия ул-Хак завзел властта. Още могат да се видят много негови портрети. Бил страховита личност с тъмни кръгове около очите — като панда, с едри зъби в абсолютно равен строй и зализана с помада коса. Арестувал избрания министър-председател Зулфикар Али Бхуто, осъдил го за държавна измяна и наредил да бъде обесен от едно скеле в затвора в Равалпинди. Днес хората продължават да говорят за господин Бхуто като за човек с изключителна харизма. Твърдят, че е първият пакистански лидер, застанал на страната на обикновените хора, макар че самият той бил феодален владетел с огромно мангово имение. Екзекуцията му потресла всички и опетнила доброто име на Пакистан пред света. Американците преустановили хуманитарната си помощ.

В опит да спечели подкрепата на хората у дома, генерал Зия подел кампания по ислямизиране на страната, за да станем истинска мюсюлманска държава с армия, която да брани географските и идеологическите ни граници. Обяснявал на хората, че е техен дълг да се подчиняват на правителството, защото то следва ислямските закони. Зия се опитал да се разпореди дори как да се молим, основал молитвени комитети във всяко селище, дори в нашето затънтено селце, и назначил 100 000 надзорници на молитвите. Преди това моллите били едва ли не обект на присмех — татко разказваше, че на сватби те се мушвали в ъгъла и си тръгвали рано, — но по време на управлението на Зия имали влияние и били привиквани в Исламабад, за да получават наставления относно проповедите си. Дори дядо ходел.

По време на режима на Зия животът на жените в Пакистан се подчинявал на още повече ограничения. Джина казвал: „Никоя борба не може да успее, ако жените не участват рамо до рамо с мъжете. На света има две сили: едната е мечът, а другата — писалката. Има и трета сила, по-голяма от първите две — жените“. Генерал Зия обаче въвел ислямски закони, съгласно които показанията на жените в съда имали два пъти по-слаба тежест от показанията на мъжете. Скоро затворите се напълнили с дела като случая с изнасиленото тринайсетгодишно момиче, което забременяло и после било тикнато в затвора за прелюбодейство, защото не можело да намери четирима мъже свидетели и да докаже, че е било извършено престъпление. Жените дори не можели да си отварят банкови сметки без позволението на мъжете. Ние открай време сме добри в хокея на трева, но Зия разпоредил женските ни отбори да носят широки панталони вместо къси гащета и забранил на жените да тренират някои спортове.

По онова време били открити много от нашите религиозни училища — медресета — и във всички други училища обучението по религия, наречено диният, било заменено от ислямско вероучение, което децата в Пакистан изучават и до днес. Учебниците по история били пренаписани, за да представят Пакистан като „крепост на исляма“, сякаш сме съществували много преди 1947 г., и да отричат хиндуистите и евреите. Ако ги прочете, човек ще остане с впечатлението, че сме спечелили трите войни, които сме водили с най-сериозния си враг, Индия, и които всъщност сме изгубили.

Всичко се променило, когато татко бил на десет. Веднага след Коледа през 1979 г. руснаците нахлули в съседен Афганистан. Милиони афганистанци избягали през граница и генерал Зия им дал убежище. Огромни лагери с бели палатки изникнали предимно в Пешавар, някои са там и до днес. Най-голямата ни разузнавателна служба е военна и се нарича МРС, Междуведомствена разузнавателна служба. Тя подела мащабна кампания по подготовката на афганистанските бежанци в лагерите за муджахидини, бойци от съпротивата. Афганистанците са прочути воини, но полковник Имам, който ръководел програмата, се оплаквал, че да ги организираш, е все едно да се опитваш да „претеглиш жаби“.

Руското нашествие превърнало Зия от човек, отритнат от световната общност, във велик защитник на свободата по време на Студената война. Американците отново се сприятелили с нас, защото по онова време Русия била най-заклетият им враг. Няколко месеца по-рано революция свалила от власт шаха на Иран, затова ЦРУ изгубили главната си база в региона. Пакистан заел мястото на Иран. Милиарди долари се стекли в нашата хазна от Съединените щати и от други западни страни, пристигали и оръжия в помощ на МРС да обучи афганистанците да се сражават срещу комунистическата Червена армия. Генерал Зия бил поканен на среща с президента Роналд Рейгън в Белия дом и с премиера Маргарет Тачър на Даунинг Стрийт 10. И двамата го отрупали с похвали.

Навремето министър-председателят Зулфикар Бхуто бил назначил Зия за главнокомандващ на армията, защото не го намирал за особено интелигентен и не го смятал за заплаха. Наричал го своята „маймунка“. Зия обаче се оказал много лукав човек. Той превърнал Афганистан в обединяваща кауза не само за Запада, който искал да възпре разпространението на комунизма от Съветския съюз, но и за мюсюлманите от Судан до Таджикистан, които гледали на Афганистан като на братска ислямска държава, нападната от неверници. Мнозина се стичали от целия арабски свят, най-вече от Саудитска Арабия, която отпускала толкова средства, колкото и Щатите, а изпращала и доброволци, сред които саудитският милионер Осама бин Ладен.

Ние, пущуните, сме разделени между Афганистан и Пакистан и всъщност не признаваме границата, начертана от британците преди повече от сто години. Затова кръвта на пущуните кипнала от съветското нападение — и по религиозни, и по патриотични причини. Духовниците в джамиите често говорели в проповедите си за съветската окупация на Афганистан, заклеймявали руснаците като неверници и насърчавали хората да се присъединят към джихада, защото било техен дълг като мюсюлмани. Сякаш при управлението на Зия джихадът се превърнал в шести стълб на религията ни, освен петте, които учим още като деца: вяра в Аллах; намаз, или петкратната дневна молитва; раздаване на милостиня; пост от изгрев до залез-слънце по време на Рамадана; и хадж, поклонението в Мека, което трябва да извърши всеки мюсюлманин през живота си, стига да е физически способен. Татко открай време твърди, че в нашата част на света разбирането за джихад до голяма степен е насърчавано от ЦРУ. Децата по бежанските лагери получават дори учебници, издадени от американски университет, където основните аритметични операции се преподават с примери от войната: „Ако петима от десет руски неверници бъдат убити от един мюсюлманин, ще останат петима“ или „15 куршума — 10 куршума = 5 куршума“.

Някои момчета от татковия край заминали да се сражават в Афганистан. Баща ми си спомня как един ден суфи Мохамед пристигнал в селото и подканил младежите да го последват в борбата срещу руснаците в името на исляма. Мнозина го сторили и заминали, въоръжени със стари пушки или само с брадви. Тогава още никой не знаел, че години по-късно организацията на суфи Мохамед ще се прочуе като „Суат Талибан“. По онова време татко бил само на дванайсет години, твърде малък, за да се сражава. Руснаците обаче се задържали в Афганистан десет години, през по-голяма част от 80-те, и когато станал тийнейджър, татко решил, че иска да стане джихадист. По-късно вече не се молеше толкова редовно, но тогава всяка сутрин на зазоряване се отправял към джамията в съседното село, където изучавал Корана заедно с по-старши талиб (талибан). По онова време думата означавала просто човек, който изучава религията. Двамата заедно преминали всички трийсет глави на Корана — научили се не само да ги рецитират, но и да ги тълкуват, което малко момчета правят.

Талибанът така прославял джихада, че татко слушал като омагьосан. Духовникът не се уморявал да изтъква пред баща ми, че земният живот е кратък и че пред момчетата от селото има само няколко възможности. Нашето семейство притежавало малко земя и татко не искал да заминава на юг да работи във въгледобивните мини като много от съучениците си. Работата там била тежка и опасна, няколко пъти годишно пристигали ковчези с телата на загинали при трудови злополуки. Най-доброто, на което можели да се надяват момчетата от селото, било да заминат за Дубай или за Саудитска Арабия като строителни работници. Затова раят и неговите седемдесет и две девици изглеждали примамливи. Всяка нощ татко се молел на Бог: „Моля те, Аллах, предизвиквай война между мюсюлманите и неверниците, за да умра, докато ти служа, и да стана мъченик“.

Известно време мюсюлманската идентичност му се струвала по-важна от всичко друго в живота му. Започнал да се нарича Зияудин Панчпири (панчпири са религиозна секта) и дори си пуснал брада. Сякаш му промили мозъка, така го описва. Убеден е, че можел дори да стане терорист самоубиец, ако по онова време имало подобно нещо. Татко обаче още от малък бил любознателно момче и рядко приемал нещо за чиста монета, макар че в държавните училища обикновено те карат да учиш наизуст и не се очаква да оспорваш казаното от учителите.

Горе-долу по времето, когато се молел да отиде на небето като мъченик, татко се запознал с брата на мама, Фаиз Мохамед, започнал да общува с нейното семейство и да посещава худжрата на баща й. Те участвали активно в местната политика, членували в светска националистическа партия и били против участието ни във войната. По онова време е написано прочутото стихотворение на Рахмат Шах Сайел, същия пешаварски поет, който е автор и на стихотворението, където се споменава моето име. Той описва случващото се в Афганистан като „битка между два слона“ — Съединените щати и Съветския съюз, — като война, която не е наша, и твърди, че ние, пущуните, сме като „тревата, изпотъпкана от лапите на тези два могъщи звяра“. Когато бях малка, татко често ми рецитираше това стихотворение, но тогава не разбирах какво означава то.

Татко бил дълбоко впечатлен от Фаиз Мохамед и смятал, че разбиранията му са много разумни, особено желанието му за премахване на феодалните и капиталистическите порядки в страната ни, където едни и същи богати семейства от години контролирали всичко, докато бедните обеднявали още повече. Разкъсвал се между двете крайности: между секуларизма и социализма, от една страна, и войнстващия ислям, от друга. Изглежда, накрая се озовал някъде по средата.

Татко благоговееше пред дядо и ми разказваше прекрасни истории за него, но освен това ми каза, че е човек, неспособен да отговори на високите изисквания, които предявява към другите. Бил толкова страстен и популярен оратор, че можел да стане велик лидер, ако бил по-дипломатичен и не толкова погълнат от съперничеството с братовчедите си и с други, по-заможни от него хора. Един братовчед на дядо постъпил като учител в училището му. Когато получил работата, казал, че е много по-млад от дядо ми. Нашите хора не знаят точната дата на раждането си — майка ми например не знае кога е родена. Помним годините според събития, например според някое земетресение. Дядо обаче знаел, че братовчед му е доста по-възрастен от него. Толкова се разярил, че предприел целодневното пътуване с автобус до Мингора, за да се срещне с министъра на образованието на Суат.

— Сахиб, имам братовчед, който е с десет години по-голям от мен, а на свидетелството, което сте му издали, пише, че е с десет години по-млад — казал той.

— Ами добре, молла — отговорил министърът, — какво да впиша за вас? Искате ли да сте роден в годината на земетресението в Кета?

Дядо се съгласил и новата година на раждането му станала 1935-а, което го правело много по-млад от братовчед му.

В духа на семейното съперничество много от братовчедите на баща ми го тормозели. Те знаели, че има ниско самочувствие заради външността си, защото учителите били по-благосклонни към красивите момчета с по-светла кожа. Братовчедите спирали баща ми на връщане от училище и му се подигравали, че е нисък и мургав. В нашето общество си длъжен да отмъстиш за такива оскърбления, но татко бил много по-малък от братовчедите си.

Освен това усещал, че каквото и да направи, дядо все е недоволен. Татко имал красив почерк и часове наред старателно изписвал букви, но баща му нито веднъж не го похвалил.

Баба му помагала да не унива — бил й любимец и тя твърдо вървяла, че го очакват велики дела. Толкова го обичала, че му давала допълнително парче месо и каймака на млякото, лишавайки себе си. Не му било лесно да учи обаче, защото по онова време в селото нямало електричество. Обикновено четял на светлината на газената лампа в худжрата, но една вечер заспал, а лампата се прекатурила. За щастие, баба влязла, преди огънят да плъзне. Вярата на баба в баща ми му вдъхнала смелост сам да намери своя път, по който гордо да поеме. Пътят, който по-късно щеше да покаже и на мен.

И баба обаче му се ядосала веднъж. Святи мъже от едно духовно място, наречено Дераи Сайдан, обикаляли селата и просели брашно. Един ден, в отсъствие на родителите на татко, те се отбили и в тяхната къща. Татко строшил печата на сандъка, където държали царевицата, и им напълнил торбите. Когато се прибрали, баба и дядо страшно се разгневили и хубавичко го натупали.

Пущуните се славят като скъперници (колкото и да са щедри към гостите си) и дядо много внимавал с парите. Ако някое дете случайно разсипело храната си, той побеснявал. Бил изключително дисциплиниран човек и не проумявал защо и децата му не са като него. Като учител имал право на отстъпка от таксите за обучение на синовете си, за спортни тренировки и за участието им в скаутските отряди. Отстъпката била толкова незначителна, че повечето учители изобщо не си правели труда да я изискват, но дядо накарал татко да кандидатства за нея. Разбира се, на него му било много неприятно. Винаги се обливал в пот, докато чакал пред кабинета на директора, а когато влизал, започвал да заеква по-силно от всякога. „Имах чувството, че честта ми е заложена срещу пет рупии“, каза ми той. Дядо никога не му купувал нови учебници, а карал най-добрите си ученици в края на годината да запазват своите за сина му, когото после изпращал в къщите им, за да си ги вземе. Баща ми се срамувал, но нямал друг избор, ако искал да бъде грамотен. Всичките му учебници били надписани с имената на други момчета, никога с неговото.

— Не че е лошо децата да си предават учебници едно на друго — казваше той. — Просто много исках да си имам нов учебник, без следи от друг ученик и купен с парите на баща ми.

Възмущението от свидливостта на дядо превърнало татко в много щедър човек в материално и духовно отношение. Той решил да сложи край на традиционното съперничество с братовчедите си. Когато ми разказва за детството си, винаги повтаря, че макар дядо да имал труден характер, му дал най-важния дар — образованието. Вместо в медресето го изпратил в държавната гимназия да научи английски и да получи модерно образование, макар хората да го критикували, че е имам, а постъпва така. Вдъхнал му и дълбока обич към ученето и знанието, а също и остро чувство за човешки права, което баща ми предаде на мен. В петъчните си обръщения дядо говорел за бедните и за земевладелците, затова, че истинският ислям е против феодализма. Говорел също персийски и арабски и обичал словото. Четял на баща ми стихове на Саади, Икбал и Руми толкова пламенно и прочувствено, все едно проповядвал пред пълна джамия.

Татко мечтаел да бъде красноречив и гласът му да отеква силно и без заекване. Знаел и че дядо мечтае да го направи лекар, но макар да бил много прилежен ученик и надарен поет, не го бивало по математика и точните науки и чувствал, че там не се представя добре. Затова решил да даде на баща си повод за гордост, като участва в районното състезание по ораторско майсторство, което се провеждало всяка година. Всички го мислели за луд. Учителите и приятелите му се помъчили да го разубедят, а баща му не изгарял от желание да му напише речта. Накрая все пак съчинил хубава реч, която татко дълго репетирал. Запаметил всяка дума, разхождайки се в планината, рецитирал на птиците и на небето, защото у дома нямало къде да се усамоти.

В района нямало много работа, затова в деня на събитието се стекли много зрители. Други момчета, някои от които известни като добри оратори, изнесли речите си. Накрая дошъл редът на татко.

— Застанах зад катедрата с треперещи ръце и колене — разказа ми той, — бях толкова нисък, че едва се показвах, и толкова уплашен, че виждах размазано всички лица. Дланите ми бяха потни, а устата ми — суха като хартия.

Отчаяно се постарал да не мисли за коварните съгласни, които само дебнели да го препънат, да заседнат в гърлото му, но щом заговорил, думите полетели плавно като ято пеперуди. Гласът му не отеквал мощно като гласа на дядо, но изпълнението му било прочувствено и той спечелил състезанието.

След края на речта избухнали аплодисменти и възгласи. И най-хубавото — когато се качил на подиума да получи наградата си, видял как баща му ръкопляска и посреща доволно потупванията на околните.

— За пръв път успях да го накарам да се усмихне — каза ми той.

След това баща ми участвал във всяко районно състезание. Дядо пишел речите му и той почти винаги печелел първо място и на местно ниво си създал славата на впечатляващ оратор. Татко превърнал слабостта си в сила. За пръв път дядо започнал да го хвали пред другите. „Зияудин е шахин — сокол, — защото лети по-високо от другите птици“, казвал той. И го съветвал: „Пиши, че се казваш Зияудин Шахин“. Татко наистина го правел известно време, но престанал, защото осъзнал, че макар да лети нависоко, соколът е безмилостна птица. Вместо това се нарекъл Зияудин Юсафзаи, с родовото ни име.