Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (21) (Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

19
Частна талибанизация

— Да се престорим, че сме във филма „Здрач“ и че сме вампири в гората — казах на Мониба.

Бяхме на училищна екскурзия до Маргазар, красива зелена долина с прохладен въздух, високи планини и кристално бистра вода, където смятахме да си устроим пикник. Наблизо се намираше Белият дворец, който някога е бил лятната резиденция на нашия вали, а сега беше хотел.

Беше април 2012 г. — месецът след изпитите ни, затова се чувствахме спокойни. Бяхме около седемдесет момичета. Учителите и родителите ни също бяха тук. Татко беше наел три автобуса, но не се побрахме всички, затова пет момичета — аз, Мониба и още три — пътувахме с училищния микробус. Не беше много удобно, още повече, че на пода имаше огромни тенджери с пилешко и ориз за пикника, но пътуването щеше да трае само половин час. Пътьом се забавлявахме, пеехме песни. Мониба изглеждаше много красива с бледата си като порцелан кожа.

— Какъв крем за лице ползваш? — попитах.

— Същия като теб — отговори тя.

Знаех, че не може да е истина.

— Не. Виж моята тъмна кожа и виж своята.

Посетихме Белия дворец, видяхме къде е спала кралицата и градините с красиви цветя. За съжаление, не успяхме да разгледаме покоите на вали, защото бяха пострадали при наводнението.

Потичахме из зелената гора, после се снимахме, нагазихме в реката и започнахме да се пръскаме една друга. Капките блещукаха на слънцето. Имаше водопад на една канара и ние поседяхме на камъните, заслушани в ромоленето му. После Мониба започна отново да ме пръска.

— Недей! Не искам да си намокря дрехите! — примолих се и се отдалечих с две други момичета, които тя не харесваше.

Те подкладоха огъня, или както ние казваме, добавиха малко пикантна масала. Изпробвана рецепта за поредната кавга между мен и Мониба. Това ми развали настроението, но се развеселих, когато стигнахме на върха на канарата, където приготвяха обяда. Нашият шофьор Усман успя да ни разсмее, както обикновено. Госпожа Мариам беше довела момченцето си и двегодишната си дъщеря Хана, която изглеждаше като кукличка, но беше страшно палава.

Обядът беше пълна катастрофа. Когато училищните помощници сложили тенджерите на огъня, за да претоплят пилешкото къри, се притеснили, че няма достатъчно храна за толкова много момичета, и долели вода от реката. Определихме го като най-злополучния обяд за всички времена. Храната беше толкова водниста, че едно момиче каза:

— Небето се отразява в това супено къри.

Както правеше на всички екскурзии, преди да си тръгнем, татко ни накара да заставаме на една скала и да разказваме за впечатленията си от деня. Този път всички говореха за лошата храна. Татко се смути и като никога остана без думи.

На следващата сутрин служител в училището дойде у дома с мляко, хляб и яйца за закуска. Винаги татко отваряше вратата, защото жените стоят вътре. Човекът му казал, че магазинерът му дал и ксерокопието на едно писмо. Татко пребледня, когато го прочете.

— Боже, това е ужасна пропаганда против нашето училище — каза той на мама. После прочете писмото на глас.

Скъпи мюсюлмански братя,

Има едно училище — „Хушал“ — което се управлява от НПО (неправителствените организации имаха много лоша слава сред религиозните хора в нашата страна, затова тези думи целяха да предизвикат гнева им) и е място на непристойно и вулгарно поведение. Съгласно хадисите на Пророка (Аллах да го благослови), ако човек види нещо нередно или лошо, трябва да го възпре със собствената си ръка. Ако не можеш да го сториш, трябва да кажеш на другите, а ако и това не можеш, трябва със сърцето си да усетиш колко е лошо. Нямам лична вражда с директора, само ви казвам какво повелява ислямът. В това училище стават недопустими неща — водят момичетата на пикник в различни курорти. Ако не ги спрете, ще отговаряте пред Бог в деня на Страшния съд. Попитайте управителя на Белия дворец и той ще ви каже какво са правили онези момичета…

Всички седнахме, шокирани и онемели.

— Анонимно е, няма подпис — каза баща ми. — Наясно са, че никой няма да попита управителя. Хората просто ще си представят, че се е случило нещо ужасно.

— Ние знаем какво се случи — опита се да го успокои мама. — Момичетата не са направили нищо нередно, не се тревожи.

Татко се обади на братовчед ми Ханджи да разбере колко широко са разпространени писмата. Той звънна с лошата новина, че са оставени навсякъде по сергии и дюкяни, макар че повечето хора не им обръщали внимание и ги изхвърляли. Имаше и огромни плакати със същите обвинения пред джамията.

В училище съученичките ми бяха ужасени.

— Господине, говорят лоши работи за нашето училище — съобщиха те на татко. — Какво ще кажат родителите ни?

Татко събра всички момичета в двора.

— От какво се страхувате? — попита той. — Престъпили ли сте с нещо законите на исляма? Направили ли сте нещо неморално? Не. Пръскахте се с вода и се снимахте, така че няма от какво да се плашите. Това е пропаганда на привържениците на молла Фазлула. Да си гледат работата! Имате право да се любувате на зеленината, на водопадите и на красивите гледки точно колкото и момчетата.

Говореше смело, но усещах, че дълбоко в сърцето си той също е разтревожен и уплашен. Само един младеж дойде и взе сестра си от училището, но знаехме, че това не е краят на историята. Малко след този случай научихме, че човек, поел на мирен поход от Дера Исмаил Хан, ще мине през Мингора, и искахме да го приветстваме. Отивах с родителите си да го видя, когато към нас се приближи нисък мъж, който оживено говореше по два телефона.

— Не отивайте там — настоя той. — Там има терорист самоубиец!

Бяхме обещали да се срещнем с човека, предприел мирния поход, затова се отклонихме по различен маршрут, окичихме го с гирлянда и бързо се върнахме у дома.

През цялата пролет и през лятото се случваха странни неща. В къщата идваха непознати и разпитваха за семейството ми. Татко смяташе, че са от разузнаването. Посещенията зачестиха, след като Суат Кауми Джирга проведе в училището ни протестен митинг срещу намеренията на армията жителите на Мингора и комитетите за защита на нашата общност да патрулират нощем.

— Военните твърдят, че цари мир — каза татко. — Тогава защо са ни военни шествия и нощни патрули?

След това училището ни беше домакин на конкурс по рисуване за деца от Мингора, спонсориран от приятел на татко, ръководещ неправителствена организация за правата на жените. Рисунките трябваше да демонстрират равенството на половете или да изобразяват дискриминацията на жените. През онази сутрин двама мъже от разузнаването пристигнаха да се срещнат с татко.

— Какво става в училището ви? — попитаха те.

— Провежда се конкурс по рисуване, както провеждаме и конкурси по ораторско майсторство, готварство и писане на есета.

Мъжете бяха много ядосани, татко също.

— Всички ме познават и знаят какво правя! — каза той. — Защо не свършите каквото трябва и не заловите Фазлула и хората, чиито ръце са изцапани с кръвта на Суат?

Онази година по време на Рамадана приятел на татко от Карачи изпрати дрехи за бедните с молба ние да им ги раздадем. Отидохме в една голяма зала, но още преди да започнем, пристигнаха агенти на разузнаването и попитаха:

— Какво правите? Откъде са тези дрехи?

На 12 юли навърших четиринайсет, което според исляма означава, че вече си зрял човек. На рождения ми ден пристигна и новината, че талибаните са убили собственика на хотел „Суат Континентал“, който членувал в някакъв комитет за мир. Докато пътувал от дома си към хотела на Мингора Базар, му устроили засада в полето.

Хората отново се разтревожиха, че талибаните се връщат. Но ако през 2008-а и 2009-а имаше много заплахи към всякакви хора, сега заплахите бяха конкретно срещу онези, които говорят против бунтовниците или своеволието на военните.

— Талибаните не са организирана сила, както си представяме — твърдеше приятелят на татко Хидаятула, докато обсъждахме проблема. — Това е мисловна нагласа, разпространена навсякъде из Пакистан. Ако някой е против Америка, против властта в Пакистан, против английските закони, значи е заразен с талибанизъм.

Късно вечерта на 3 август татко получи тревожно обаждане от кореспондент на телевизия „Гео“ на име Мехбуб. Той беше племенник на приятеля на татко Захид Хан, собственикът на хотел, нападнат през 2009 г. Говореше се, че талибаните държат под око и Захид Хан, и татко и че ще ги убият. Не се знаело само кого ще убият пръв. Мехбуб ни съобщи, че чичо му отивал за иша, последната молитва за деня, в джамията, близо до дома му, когато го простреляли в лицето.

Татко каза, че му причерняло, когато чул това.

— Все едно мен са застреляли. Сигурен съм, че сега е мой ред.

Умолявахме го да не отива в болницата, защото беше много късно и нападателите на Захид Хан може би го причакваха. Той обаче отсече, че ще излезе страхливец, ако не отиде. Негови приятели политически активисти предложиха да го придружат, но той реши, че ще се забави много, ако ги изчака. Затова се обади на братовчед ми да го заведе. Мама започна да се моли.

Когато пристигнал в болницата, там имало само един член на джирга. Захид Хан кървял толкова силно, че бялата му брада станала алена. Обаче извадил късмет. Някой стрелял по него три пъти от упор с пистолет, но Захид Хан успял да стисне ръката му и само първият куршум го улучил. Странно как минал през шията му и излязъл през носа. По-късно той си спомни, че някакъв нисък и гладко избръснат мъж стоял срещу него и се усмихвал, дори не носел маска. После пропаднал в тъмна бездна. По ирония на съдбата Захид Хан малко преди това започнал отново да ходи в джамията, защото преценил, че вече е безопасно.

След като се помолил за приятеля си, татко се обърнал към медиите.

— Не разбираме защо ни нападат, а твърдят, че има мир — казал той. — Това е голям въпрос пред армията и администрацията.

Убеждавали го да напусне болницата.

— Зияудин, полунощ е, а ти си още тук! Не бъди глупав! Уязвим си и си толкова популярна мишена, колкото е и той. Не поемай повече рискове!

Най-накрая откарали Захид Хан в Пешавар за операция и татко се прибра. Не бях заспала, защото се тревожех. След това всяка вечер проверявах ключалките по два пъти.

У дома телефонът ни не преставаше да звъни — хората предупреждаваха татко, че е следващият набелязан. Хидаятула беше един от първите, които се обади.

— Внимавай, за бога — каза той. — Можеше да си ти. Убиват членовете на джирга един по един. Ти си говорителят — как ще те оставят жив?

Баща ми беше сигурен, че талибаните ще го открият и ще го убият, но въпреки това отказа полицейска охрана.

— Ако човек се разхожда с много охрана, те ще използват калашници или терористи самоубийци и още повече хора ще пострадат — каза той. — Така поне ще убият само мен.

Отказваше и да се махне от Суат.

— Къде да отида? — питаше той мама. — Аз съм председател на Съвета за световен мир, говорител съм на съвета на старейшините, председател съм на Асоциацията на частните училища, директор съм на моето училище и съм глава на семейството. Не мога да изоставя всичките си задължения.

Единствената предпазна мярка, която взе, беше да си промени маршрута. Един ден отиваше най-напред в началното училище, на следващия — в девическото, после — в мъжкото училище. Забелязах, че където и да ходеше, първо се озърташе в двете посоки на улицата.

Въпреки опасностите татко и приятелите му продължиха да бъдат много активни и организираха протести и пресконференции.

„Ако има мир, защо беше нападнат Захид Хан? Кой го нападна? — питаха те. — Откакто се върнахме след вътрешното разселване, не са атакували армията или полицията. Единствените мишени сега са миротворците и цивилните.“

Местният военен командир не беше доволен.

— Казвам ви, в Мингора няма терористи. Пише го в докладите ни — настояваше той. Твърдеше, че Захид Хан е бил прострелян заради имотен спор.

Захид Хан лежа в болницата дванайсет дни, после един месец се възстановява у дома, след като му направиха пластична операция на носа. Но отказваше да мълчи. Дори стана още по-гласовит, особено срещу разузнавателните служби, защото беше сигурен, че те стоят зад талибаните. Пишеше по вестниците и твърдеше, че конфликтът в Суат е предизвикан умишлено. „Знам кой ме беше набелязал. Трябва да разберем кой ни докара тези бунтовници на главата“ — пишеше той. Настояваше председателят на Върховния съд да назначи правна комисия, която да разследва кой е довел талибаните в нашата долина.

Нарисува портрет на нападателя и твърдеше, че този човек трябва да бъде спрян, преди да стреля по още някого. Полицията обаче не направи нищо, за да го открие.

След заплахите срещу мен мама не ме пускаше да ходя никъде пеша и настояваше да вземам рикша до училище и да се прибирам с микробуса, въпреки че училището беше само на пет минути. Микробусът ме оставяше на стълбите към нашата улица. Група момчета от квартала се навъртаха там. Понякога с тях беше Харун, който живееше на нашата улица и беше с една година по-голям от мен. Като деца си играехме заедно, а после той ми призна, че е влюбен в мен. Но след това красива братовчедка на съседката ми Сафина й дойде на гости и той се влюби в нея. Когато тя му заяви, че не проявява интерес към него, той отново насочи вниманието си към мен. По-късно семейството му се премести на друга улица, а ние се нанесохме в тяхната къща. После Харун замина като кадет във военния колеж.

Идваше си обаче през ваканциите и един ден на връщане от училище го видях да се мотае на улицата. Последва ме до къщи и пъхна бележка от вътрешната страна на портата, така че да я видя. Накарах едно момиченце да ми я донесе. Беше написал: „Вече си много известна. Аз още те обичам и знам, че и ти ме обичаш. Това е номерът ми, обади ми се“.

Дадох бележката на татко и той се ядоса. Обади се на Харун и го предупреди, че ще каже на баща му. Повече не го видях. Момчетата също престанаха да идват на нашата улица, но едно по-малко хлапе, което си играеше с Атал, подмяташе многозначително: „Как е Харун?“, когато минавах покрай него. Дойде ми до гуша и един ден казах на Атал да доведе хлапето вътре. Разкрещях му се толкова гневно, че той престана завинаги с подмятанията си.

След като се сдобрих с Мониба, й разказах какво се е случило. Тя много внимаваше как общува с момчетата, защото братята й следяха всичко.

— Понякога си мисля, че е по-лесно да си вампир от „Здрач“, отколкото момиче от Суат — въздъхнах. Но наистина ми се искаше да нямах по-сериозни проблеми от това, че ме тормози някакво момче.