Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (16) (Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I am Malala, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2019 г.)

Издание:

Автор: Малала Юсафзаи; Кристина Лам

Заглавие: Аз съм Малала

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: биография; роман

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Излязла от печат: 14.03.2014

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-349-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3634

История

  1. — Добавяне

14
Ама че мир!

Когато училището на братята ми отвори отново след зимната ваканция, Хушал заяви, че предпочита да си стои вкъщи като мен.

Ядосах му се.

— Ти не знаеш какъв късметлия си! — казах му.

Чувствах се странно, че не съм на училище. Нямахме дори телевизор — бяха влезли вкъщи по стълбата за „бягството“ на татко, докато сме били в Исламабад.

Някой ми беше дал „Алхимикът“ на Паулу Коелю — притча за един млад пастир, който пътува до Пирамидите в търсене на съкровище, което през цялото време е у дома му. Книгата много ми хареса, затова я препрочитах непрекъснато. „Когато силно искаш нещо, цялата Вселена ти съдейства, за да постигнеш желанието си“, пише там. Мисля, че Коелю не е попадал на талибаните или на безполезните ни политици.

Не знаех, че Хай Какар води тайни разговори с Фазлула и командирите му. Познаваше ги от интервютата и ги подтикваше да преосмислят забраната момичетата да се образоват. „Чуй, молла — казал той на Фазлула, — ти застрелваше, колеше, обезглавяваше хора, рушеше училища, а в Пакистан все още нямаше протести. Когато обаче забрани девическите училища, народът надигна глас. Дори пакистанските медии, които бяха толкова снизходителни към теб досега, са бесни.“

Натискът, оказан от цялата страна, даде резултат и Фазлула се съгласи да вдигне забраната за момичета до десет години — четвърти клас. Аз бях в пети клас, но някои от нас се престориха на по-малки, за да тръгнат отново на училище. Обличахме си обикновени дрехи вместо униформи и криехме книгите си под шаловете. Беше опасно, но по онова време това беше единствената ми амбиция. Имахме късмет, че госпожа Мариам беше смела жена и не се огъна под натиска да престане да работи. Познаваше баща ми от десетгодишна и двамата си имаха пълно доверие — тя дори му даваше знак кога да престане, ако той се отплеснеше да говори твърде дълго, което се случваше често! „Тайното училище е нашият безмълвен протест“, казваше ни тя.

Не писах нищо за това в дневника си. Заловяха ли ни, щяха да ни бият с камшици и дори да ни убият, както бяха постъпили с Шабана. Някои се страхуват от призраци, други — от змии или от паяци, а по онова време ние се страхувахме от човеци.

На път за училище понякога виждах талибаните с техните кепета и дълги мръсни коси. През повечето време криеха лицата си. Бяха странно изглеждащи, ужасяващи. Улиците на Мингора бяха опустели, защото една трета от жителите на долината се бяха изселили. Татко казваше, че не бива да виним хората, задето са напуснали, след като правителството е безсилно. По онова време в региона имаше 12 000 военни — четири пъти повече, отколкото смятаха, че наброяват талибаните — заедно с танкове, хеликоптери и модерни оръжия. Но 70 процента от Суат бяха под контрола на талибаните.

Около седмица след като се върнахме на училище на 16 февруари 2009 г., една нощ ни събуди стрелба. Нашите хора обикновено гърмят с пушки на сватби и рождени дни, но по време на конфликта тази традиция беше секнала. Затова отначало си помислихме, че ни грози опасност. И после чухме новината. Стрелбата беше празнична. Беше постигнато споразумение между талибаните и правителството на провинцията, което в момента беше под контрола на Национална партия „Авами“, не на моллите. Правителството се съгласило да наложи законите на шериата на територията на Суат, а в замяна бунтовниците трябвало да прекратят сраженията. Талибаните се съгласили на десетдневно примирие и като жест освободили китайски телефонен инженер, когото били отвлекли шест месеца преди това.

И ние се зарадвахме — с татко често се изказвахме в полза на мирното споразумение, — но се съмнявахме дали ще се получи. Хората се надяваха, че талибаните ще се успокоят, ще се върнат по домовете си и ще живеят като мирни граждани. Убеждаваха се взаимно, че шериатът в Суат ще бъде различен от афганистанската си разновидност — че момичетата ще ходят на училище и няма да има нравствена полиция. Разчитаха Суат да си остане Суат, но с различна правосъдна система. Искаше ми се да повярвам на това, но се тревожех. Мислех си, че функционирането на системата зависи от хората, които я контролират. От талибаните.

Трудно ни беше да повярваме, че всичко е приключило. Повече от хиляда цивилни и полицаи бяха убити. Жените бяха държани забулени и в изолация, взривени бяха училища и мостове, затворени бяха предприятия. Бяхме станали свидетели на варварски публични съдилища и насилствено раздаване на правосъдие и бяхме живели в постоянен страх. Но вече край.

На закуска предложих на братята си да говорим за мир, не за война. Както обикновено, те не ми обърнаха внимание и продължиха с бойните си игри. Хушал имаше пластмасов хеликоптер, а Атал — пистолет от картон, така че единият се провикваше: „Огън!“, а другият отговаряше: „На позиция!“. Пет пари не давах. Отидох да погледам униформата си, доволна, че скоро ще мога да я нося. Пристигна съобщение от директорката ни, че изпитите ще се проведат през първата седмица на март. Време беше да се връщам при учебниците.

Вълнението ни не трая дълго. Само два дни по-късно бях на покрива на хотел „Тадж Махал“ и давах интервю за мирното споразумение на известния репортер Хамид Мир, когато узнахме новината, че друг репортер, наш познат, е убит. Казваше се Муса Хан Хел и често беше интервюирал баща ми. В онзи ден той отразявал мирната демонстрация на суфи Мохамед. Не било точно демонстрация, а кавалкада от автомобили. След това тялото на Муса Хан било намерено наблизо. Бил прострелян няколко пъти и гърлото му било прерязано. Беше на двайсет и осем години.

Мама така се разстрои, когато й съобщихме, че си легна разплакана. Тревожеше се, че насилието се е върнало в долината толкова скоро след примирието. Нима споразумението беше само илюзия, питаше се тя.

Няколко дни по-късно, на 22 февруари, на пресконференция в Мингора заместник-комисарят Сайед Джавид оповести „трайно примирие“. Той отправи към всички жители на Суат молба да се завърнат. Говорителят на талибаните Муслим Хан потвърди, че са се споразумели за безсрочно примирие. Президентът Зардари щеше да скрепи мирното споразумение със закон. Правителството беше взело решение за изплащане на компенсации на семействата на жертвите.

Всички в Суат ликуваха, но аз бях най-щастлива, защото училището щеше отново да отвори врати за момичетата. Талибаните бяха казали, че след мирното споразумение можем да ходим на училище, но трябва да сме с дълги дрехи и забулени. Добре, съгласихме се, щом искате, стига да можем да си живеем живота.

Не всички бяха доволни от споразумението. Американските ни съюзници бяха бесни. „Според мен пакистанското правителство на практика абдикира пред талибаните и екстремистите“, заяви американският държавен секретар Хилари Клинтън. Американците се опасяваха, че споразумението означава отстъпление. Пакистанският вестник „Дон“ писа в уводната си статия, че то изпраща „катастрофален сигнал — ако се противопоставиш на държавата с оръжие, тя ще ти даде каквото поискаш без нищо в замяна“.

Само че на никой от тези хора не му се налагаше да живее там. Имахме нужда от мир, независимо кой успееше да го постигне. В нашия случай се оказа един белобрад бунтовник, който се казваше суфи Мохамед. Той направи „мирен лагер“ в Дир и седеше там в прочутата си джамия „Таблиг Марказ“ като владетел на земите ни. Той беше гарантът, че талибаните ще сложат оръжие и в долината ще настане мир. Хората отиваха да му изкажат почит и да му целуват ръка, защото им беше омръзнало от войната и от самоубийствените бомбени атентати.

През март престанах да пиша блога си, защото според Хай Какар нямаше какво вече да се каже. Само че за наш ужас положението не се промени съществено. Талибаните станаха още по-големи варвари. Вече бяха терористи, ползващи се с благословията на държавата. Бяхме разочаровани и обезверени. Мирното споразумение се оказа само мираж. Една нощ талибаните проведоха поход със знамена близо до нашата улица и патрулираха по пътищата с пушки и тояги, като че ли са войници от армията.

Други патрулираха на Чина Базар. Един ден мама отиде там с братовчедка ми, защото й предстоеше да се омъжи и трябваше да се купят някои неща за сватбата. Някакъв талибан ги срещнал и им препречил пътя.

— Ако пак те видя с шал, не с бурка, ще те пребия от бой — предупредил той.

Мама не се плаши лесно и запазила самообладание.

— Да, добре. Отсега нататък ще носим бурки — отговорила му.

Мама винаги покрива главата си, но бурката не принадлежи на пущунската традиция.

Освен това дочухме, че талибаните нападнали някакъв собственик на магазинче, защото жена без придружител разглеждала червилата, които продавал.

— На пазара виси съобщение, че жените нямат право да пазаруват, ако не ги придружава мъж роднина, а ти не се подчиняваш — казали му. След това го смлели от бой и никой не му помогнал.

Един ден видях татко и негови приятели да гледат видеоклип на телефона му. Сцената беше шокираща. Девойка с черна бурка и червени шалвари лежеше на земята, а брадат мъж с черен тюрбан я налагаше с пръчка посред бял ден. „Моля те, престани! — умоляваше го тя на пущу и пищеше при всеки удар. — В името на Аллах, умирам!“

Чуваше се как талибаните крещят: „Дръж я! Дръж й ръцете!“. В един момент бурката й се смъкна, мъжете спряха за малко, за да я наместят, после продължиха. Удариха я трийсет и четири пъти. Струпаха се хора, но нищо не предприеха. Един роднина на жената дори предложи да я държи.

Няколко дни по-късно клипът плъзна навсякъде. Авторка на филми от Исламабад се бе добрала до него и го излъчваше по пакистанската държавна телевизия отново и отново, а после започнаха да го показват и по света. Хората бяха справедливо възмутени, но тази реакция ни се стори странна, защото подсказваше, че те нямат представа какви ужасии се случват в нашата долина. Искаше ми се възмущението им да се насочи и към факта, че талибаните са забранили на момичетата да получават образование. Министър-председателят Юсуф Раза Гилани призова за разследване на случая и направи изявление, че побоят над момичето е в разрез с ислямските закони. „Ислямът ни учи да се отнасяме добре с жените“, каза той.

Имаше хора, които твърдяха, че записът е фалшив. Според други побоят се беше случил през януари, преди мирното споразумение, и беше оповестен сега, за да го саботира. Но Муслим Хан потвърди достоверността му. „Тя беше излязла от къщи с мъж, който не й е съпруг, затова трябваше да я накажем — оповести той. — Някои граници не може да се прекрачват.“

Някъде по същото време, в началото на април, в Суат пристигна друг известен журналист — Захид Хусейн. Отишъл на посещение при заместник-комисаря в официалната му резиденция, където се оказало, че има прием по случай поставянето на талибаните под контрол. Присъствали висши талибански командири с въоръжена охрана, включително Муслим Хан и дори Факир Мохамед, лидерът на бунтовниците в Баджаур, които водеха кървави сражения с армията. За главата на Факир беше обявена награда от 200 000 долара, а той си вечерял преспокойно в правителствена резиденция. Освен това научихме, че един висш военен се включил в молитва, водена от Фазлула.

— Не може да има два меча в ножницата — каза един от приятелите на татко. — Не може да има двама управляващи. Кой командва тук — правителството или Фазлула?

Ала ние продължавахме да вярваме в мира. Всички очакваха с нетърпение обявения голям митинг на 20 април, когато суфи Мохамед щеше да направи обръщение към жителите на Суат.

Онази сутрин всички си бяхме у дома. Татко и братята ми бяха излезли пред къщата, когато минали група съвсем млади талибани, от чиито мобилни телефони звучали победни песни.

— О, виж ги, аба — обадил се Хушал. — Ако имах автомат, щях да ги убия.

3_bebe.jpgАз като бебе
4_hushal.jpgС брат ми Хушал в Мингора
5_hidajatula.jpgС приятеля на баща ми Хидаятула пред първото ни училище
6_djado.jpgДядо ми по майчина линия в Шангла
7_dom_basta.jpgРодният дом на баща ми
8_djado_mingora.jpgДядо ми по бащина линия в Мингора
9_az_hushal.jpgАз и Хушал с любимите ни книжки
10_vodopad.jpgПри водопада в Шангла
11_piknik.jpgНа пикник със съучениците ми
12_molitva.jpgМолитва в училище
13_pari.jpgОтначало хората даваха много пари на Фазлула
14_boi_kamshik.jpgПубличен бой с камшик — едно от наказанията на талибаните
15_rech.jpgПроизнасям реч в памет на жертвите на бомбения атентат в училище „Хаджи Баба“
16_piesa.jpgПоставяме пиеса в училище
17_risuvane.jpgВ час по рисуване
18_harmonja_religii.jpgНа 12 години нарисувах мечтата си за хармония между религиите
19_snejen_chovek.jpgС Атал правим снежен човек в градината ни в Мингора
20_spal_bandi.jpgВ Спал Банди, където е живял баща ми по време на следването си
21_anglijski.jpgВ час по английски
22_grobniza.jpgПред гробницата на Джина, основателят на Пакистан
23_stareishini.jpgСъбрание на старейшините в Суат
24_vzriveno_uchiliste.jpgЕдно взривено училище (Copyright © Kh Awais)
25_mikrobus.jpgМикробусът, в който бях простреляна (Copyright © Asad Hashim/Al Jazeera)
26_bolniza.jpgД-р Фиона и д-р Джавид край леглото ми (Copyright © University Hospital Birmingham)
27_pyrvi_dni.jpgПървите дни в болницата в Бирмингам (Copyright © University Hospital Birmingham)
28_cheta.jpgЧета в болницата (Copyright © University Hospital Birmingham)
29_mariam.jpgДиректорката на девическото училище госпожа Мариам (вляво) и Шазия, едно от простреляните заедно с мен момичета
30_chin.jpgМоите приятелки ми пазят мястото в класната стая
31_amdjad.jpgГосподин Амджад, директор на мъжкото училище, всяка сутрин поздравява плаката ми
32_oon.jpgВ ООН с Бан Ки Мун, Гордън Браун и семейството ми (Copyright © UN Photo/Eskinder Debebe)
33_rech_oon.jpgПроизнасям реч пред ООН на шестнайсетия ми рожден ден
34_mama.jpgС мама в Медина
35_nov_dom.jpgПред новия ни дом в Бирмингам (Copyright © Antonio Olmos)

 

 

 

 

Беше прелестен пролетен ден. Всички бяха развълнувани, защото се надяваха, че суфи Мохамед ще провъзгласи мира и победата и ще призове талибаните да сложат оръжие. Татко не присъства на митинга. Гледаше го от покрива на академия „Сарош“ — училището на приятеля му Ахмад Шах, където често се събираха вечер с други активисти. Сцената се виждаше добре от покрива, затова и медиите бяха разположили там камерите си. Тълпата беше многолюдна — между 30 000 и 40 000 души с тюрбани, които пееха талибански и джихадистки песни. „Вървим към пълна талибанизация“, казал татко. Прогресивните либерали като него не обичаха това тананикане и мърморене. Смятаха го за отровно, особено в такива времена.

Суфи Мохамед седеше на сцената, а дълга редица хора чакаха да му засвидетелстват почитта си. Митингът започна с рецитиране на Сура на победата от Корана, после имаше речи на различни лидери от петте района в нашата долина — Кохистан, Малаканд, Шангла, Горен Дир и Долен Дир. Бяха много въодушевени, защото всеки се надяваше да стане емир на съответната област и да отговаря за налагането на шериата. По-късно тези лидери щяха да бъдат избити или хвърлени в затвора, но тогава още мечтаеха за власт. Затова всички говореха много авторитетно, ликуваха като Пророка (Аллах да го благослови), когато завладял Мека, макар че неговата реч била за прошката, не за жестоката победа.

След това дойде редът на суфи Мохамед. Той не беше добър оратор. Беше много възрастен и болен и дърдори четирийсет и пет минути. Каза съвсем неочаквани неща, сякаш в устата си имаше чужд език, описа пакистанските съдилища като неислямски и заяви: „За мен западната демокрация е система, наложена ни от неверниците. Ислямът не допуска демокрация или избори.“

Суфи Мохамед не обели нито дума за образованието. Не нареди на талибаните да сложат оръжие и да напуснат худжрите, а заплаши цялата държава: „Само почакайте, идваме в Исламабад“, кресна той.

Бяхме шокирани. Както когато залееш с вода буен огън и той внезапно угасне. Хората бяха горчиво разочаровани и започнаха да го обиждат. „Какво говори този дявол? — питаха се. — Той не е за мир, а иска още убийства.“ Мама го каза най-добре: „Получи шанс да стане герой, но не се възползва от него“. Сега настроението у дома беше обратното на онова, с което бяхме тръгнали за митинга.

Същата вечер татко говори по телевизия „Гео“ и каза пред Камран Хан, че хората са имали големи надежди, но са останали разочаровани. Суфи Мохамед не направил каквото трябва. От него се очаквало да потвърди мира в речта си и да призове за помирение, не за още насилие.

Ширеха се различни конспиративни теории за случилото се. Според някои суфи Мохамед бил полудял. Други твърдяха, че му е наредено да произнесе тази реч и бил предупреден: „Не го ли направиш, четирима-петима терористи чакат да взривят теб и всички останали“. Уж изглеждал смутен, докато говорел на сцената. Дърдореха за скрити сили и невидима намеса. Какво значение има, питах се. Работата е там, че ние сме талибанска държава.

Татко отново започна да говори по семинари за нашите проблеми с талибаните. На един такъв семинар министърът на информацията заявил, че талибаните са следствие от политиката на страната ни да обучава бунтовници и да ги изпраща в Афганистан — най-напред, за да се сражават срещу Русия, а после и срещу Америка. „Ако не бяхме дали оръжие в ръцете на учениците от медресетата по настояване на чуждите сили — казал той, — нямаше да сме изправени пред това кръвопролитие в Суат.“

Скоро се изясни, че американската преценка на споразумението е била вярна. Талибаните мислеха, че пакистанското правителство е отстъпило и че могат да правят каквото си пожелаят. Останаха в Бунер, съседна на Югоизточен Суат област, само на стотина километра от Исламабад. Жителите на Бунер открай време оказваха съпротива на талибаните, но местните власти им наредиха да не се сражават. Когато бунтовниците пристигнали със своите гранатомети и пушки, полицаите напуснали постовете си с обяснението, че талибаните са по-добре въоръжени, и хората се разбягали. Талибаните основаха шериатски съдилища във всички райони и излъчваха проповеди от джамиите, призовавайки местната младеж да се присъедини към тях.

Точно както и в Суат, изгаряха телевизори, снимки, дивидита и касети. Поставиха под свой контрол дори прочутото светилище на суфисткия светец Пир Баба, популярно място за поклонение. Хората отиваха там, търсейки духовни напътствия, лек за болестите си и дори щастливи бракове за децата си. Сега обаче светилището беше заключено.

Хората на югоизток от Суат силно се разтревожиха, когато талибаните поеха към столицата. Изглежда, всички бяха видели видеозаписа на побоя над момичето с черната бурка и се питаха: това ли искаме за Пакистан? Бунтовниците бяха убили Беназир, бяха взривили най-известния хотел в страната, бяха избили хиляди хора чрез самоубийствени атентати и обезглавявания и бяха разрушили стотици училища. Какво още трябваше да направят, та армията да им окаже съпротива?

Във Вашингтон правителството на президента Обама оповести, че изпраща още 21 000 войници в Афганистан, за да обърне хода на войната срещу талибаните. Сега обаче изглеждаха по-разтревожени за Пакистан. Не заради момичета като мен и моето училище, а защото страната ни има повече от 200 ядрени бойни глави и американците се притесняваха кой ще държи контрола над тях. Намекваха, че ще спрат помощта, възлизаща на милиарди долари, и вместо това ще изпратят войници.

В началото на май армията ни започна операция „Истински път“, за да изтласка талибаните от Суат. Чухме, че пускали стотици командоси от хеликоптери в планините на север. В Мингора също пристигнаха още военни части. Този път разчистиха града. Оповестиха по мегафони, че всички жители трябва да напуснат.

Татко каза, че ние трябва да останем, но повечето нощи не можехме да спим заради престрелките. Всички живееха в постоянен страх. Една нощ ни събудиха писъци. Неотдавна се бяхме сдобили с няколко животинки — три бели пилета и един бял заек, подарък от приятел на Хушал. Бяхме оставили заека да обикаля къщата. Тогава Атал беше само на пет годинки и много се привърза към него. Заекът свикна да спи под леглото на родителите ми, но пишкаше навсякъде, затова през онази нощ го оставихме навън. Към полунощ се появил котарак и го убил. Всички чухме предсмъртните писъци на заека. Атал не спираше да плаче: „Само да изгрее слънцето, ще му дам на този котарак да се разбере — заканваше се той. — Ще го убия.“ Прозвуча като прокоба.