Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (3) (Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I am Malala, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2019 г.)

Издание:

Автор: Малала Юсафзаи; Кристина Лам

Заглавие: Аз съм Малала

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: биография; роман

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Излязла от печат: 14.03.2014

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-349-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3634

История

  1. — Добавяне

Първа част
Преди талибаните

36_predi_talibanite.png

С почит ще посрещна надупченото ти с куршуми тяло, не вестта, че в битка проявил си малодушие.

Популярно двустишие на пущу

1
Ражда се дъщеря

Когато съм се родила, съчувствали на майка ми и никой не поздравил баща ми. Появила съм се на бял свят на зазоряване, докато гаснела последната звезда. За нас, пущуните, това е добра поличба. Баща ми нямал пари за болница или за акушерка, затова една съседка помагала при раждането ми. Първото дете на родителите ми било мъртвородено, но аз съм излязла с писък и съм размахала крачета. Момиче в страна, където появата на син се ознаменува с пушечни изстрели, а дъщерите се крият зад завеса, защото единственото им житейско предназначение е да готвят и да раждат деца.

За повечето пущуни раждането на дъщеря е печално събитие. Братовчедът на баща ми Джехан Шер Юсафзаи бил един от малцината, които дошли да отпразнуват раждането ми, и дори дарил доста щедра сума. Донесъл обаче разклоненото родословно дърво на фамилията ни, което стига чак до моя прапрадядо и показва само мъжката линия. Баща ми Зияудин е по-различен от повечето пущунски мъже. Той взел родословното дърво, прокарал подобна на лиана черта от името си и в края написал: „Малала“. Братовчед му се засмял удивено. Баща ми останал невъзмутим. Разказва, че като съм се родила, се взрял в очите ми и веднага се влюбил в мен. Казва на хората: „Знаех си, че има нещо в това дете“. Дори помолил приятелите си да пуснат в кошчето ми сушени плодове, сладкиши и монети, макар че това се прави само за момчетата.

Кръстена съм на Малалаи от Майванд, най-великата афганистанска героиня. Пущуните са горд народ, а много пущунски племена са разделени и живеят и в Афганистан, и в Пакистан. Ние от векове спазваме моралния кодекс пущунвали, който ни задължава да се отнасяме гостоприемно към посетителите и посочва като най-важна добродетел нанг, честта. Най-върлата злина, която може да сполети пущуните, е да изгубят честта си. Позорът е ужасно нещо за тях. Според една наша поговорка: „Нямаш ли чест, светът е нищо за теб“. Ние толкова често враждуваме и се боричкаме помежду си, че думата ни за „братовчед“ — тарбур — означава и враг. Винаги обаче се обединяваме срещу чужденците, които се опитват да завладеят земите ни. Всички пущунски деца отрастват с историята как Малалаи вдъхновила афганистанската армия да разгроми британците през 1880 г. по време на едно от най-тежките сражения от Втората англо-афганска война.

Малалаи била дъщеря на овчар от Майванд, село в прашните равнини, западно от Кандахар. Когато била вече девойка, баща й и мъжът, за когото тя трябвало да се омъжи, били сред хилядите афганистанци, борещи се срещу британската окупация на родината си. Заедно с другите жени от селото Малалаи отишла на бойното поле, за да се погрижи за ранените и да им занесе вода. Видяла, че воините губят, затова, когато знаменосецът бил повален, тя размахала високо бялата си забрадка и повела войниците на бойното поле.

— Любими мои! — провикнала се девойката. — Ако не загинете в битката за Майванд, значи, кълна се в Бог, някой иска да ви превърне в символ на срама!

Малалаи загинала от куршум в боя, но думите и храбростта й вдъхновили мъжете да обърнат хода на битката. Те сразили цяла бригада — едно от най-сериозните поражения в историята на британската армия. Афганистанците били толкова горди, че кралят им построил в центъра на Кабул паметник в чест на победата при Майванд. В гимназията прочетох няколко романа за Шерлок Холмс и ми стана забавно да узная, че доктор Уотсън бил ранен точно в тази битка, преди да стане партньор на прочутия детектив. В лицето на Малалаи пущуните имат своята Жана д’Арк. Много девически училища в Афганистан носят нейното име. На дядо ми обаче, който беше духовник, никак не му допаднало, че татко ме нарекъл така. „Името е тъжно — изтъкнал той, — означава скръбна.“

Когато бях малка, татко ми пееше една песен от прочутия поет Рахмат Шах Сайел от Пешавар. Последният куплет гласеше:

О, Малалаи от Майванд,

надигни се отново, та пущуните да чуят

песните ти за честта!

Твоите слова преобръщат светове.

Отново надигни се, умолявам те!

Татко разказваше историята на Малалаи на всеки наш гостенин. Обичах да я слушам, както и песента, която ми пееше той, харесваше ми как вятърът понася името ми, когато хората го изричат.

 

 

Живеехме на най-красивото място на света. Моята долина, долината Суат, е райско кътче с планини, буйни водопади и бистри езера. „Добре дошли в рая“, гласи една табела на пътя към долината. В по-стари времена тя носела името Удяна, което означава „градина“. Имаме поляни с диви цветя, овощни градини с вкусни плодове, смарагдови мини и реки, пълни с пъстърва. Често наричат Суат „Източната Швейцария“ — имахме дори първия ски курорт в Пакистан. Богатите пакистанци идваха на почивка в Суат, за да се насладят на чистия ни въздух и на гледките, на празниците на суфистка музика и танци. Пристигаха и много чужденци, които наричахме ангрезан — англичани, — независимо откъде бяха. Идвала е дори английската кралица, която отседнала в Белия дворец, построен от същия мрамор като Тадж Махал от нашия крал. Той е бил първият вали (управител) на Суат.

И историята ни е специална. Днес Суат е в провинция Хайбер Пахтунхва[1], или ХПХ, както я наричат много пакистанци, но преди време долината била самостоятелна територия извън пределите на Пакистан. В миналото сме били богата държава, една от трите заедно със съседните ни Читрал и Дир. В колониалната епоха нашите владетели били зависими от британците, но сами управлявали земите си. Когато през 1947 г. британците дали независимост на Индия и я разделили, ние сме попаднали в новосъздадения Пакистан, но сме останали автономни. Използвали сме пакистанската рупия, но пакистанското правителство е можело да се меси само по отношение на външната политика. Управителят на Суат раздавал правосъдие, опазвал мира между враждуващите племена и събирал ушур — десет процента данък върху приходите, — с който строял пътища, училища и болници.

Намирахме се само на сто и шейсет километра от пакистанската столица Исламабад по права линия, но сякаш бяхме в друга държава. Пътуването отнемаше най-малко пет часа по шосето през прохода Малаканд, обширна планина, подобна на купа, в която предците ни, предвождани от молла Сайдула (наричан от британците Лудия факир), се сражавали с британските войници сред назъбените планински върхове. Сред тях бил и Уинстън Чърчил, който написал книга за битката, а ние все още наричаме един от върховете Поста на Чърчил, макар че самият той не се е изказал много ласкаво за нашия народ. В края на прохода има светилище със зелен купол, където хората хвърлят монети и благодарят, че са пристигнали благополучно.

Никой от познатите ми не е бил в Исламабад. Преди да започнат проблемите, повечето хора, подобно на майка ми, изобщо не бяха напускали Суат.

Живеехме в Мингора, най-големия град в долината, всъщност единствения град. Преди бил малък, но дошли много хора от околните села и той се пренаселил и замърсил. Има хотели, колежи, голф игрище и прочут пазар за традиционна бродерия, скъпоценни камъни и каквото още се сетите. През града се вие река Маргазар, млечно кафеникава от хвърлените в нея найлонови торбички и отпадъци. Не е бистра като потоците в планинските области или като широката река Суат извън града, където хората ловят пъстърва и където ние ходим през почивните дни. Нашата къща е в местността Гулкада, което означава „цветна градина“, но преди тя се е наричала Буткара, „място с будистки статуи“. Полето близо до къщата ни е осеяно с чудновати отломки — статуи на приклекнали лъвове, счупени колони, безглави фигури и, най-странното от всичко, стотици каменни чадъри.

Ислямът се разпространил в нашата долина през XI в., когато султан Махмуд Газневи нахлул от Афганистан и станал наш владетел, но в древността в Суат е имало будистко царство. Будистите дошли тук през II в. и управлявали долината повече от петстотин години. Китайски изследователи пишат, че по бреговете на река Суат имало 1400 будистки манастира и наоколо се носел вълшебният звън на храмовите камбанки. Храмовете отдавна вече ги няма, но навсякъде в Суат човек се натъква на техните руини сред иглики и други диви цветя. Често си правехме пикници сред каменните релефи на усмихнатия Буда, седнал с кръстосани крака върху лотосов цвят. Разказваха се много легенди, че самият Гаутама Буда идвал тук заради покоя на това място, и се говори, че част от праха му е заровен под една грамадна ступа в долината.

Руините в Буткара са вълшебно място за игра на криеница. Преди време от чужбина пристигнаха археолози, които ни казаха, че в миналото това било място за поклонение с множество красиви златни храмове, където били погребвани будистките владетели. Баща ми написа стихотворението „Реликвите на Буткара“, в което прекрасно описва как храмовете и джамиите съществуват редом: „От минарето щом се разнесе гласът на истината,/ Буда се усмихва/ и прекъснатата нишка на историята се възстановява“.

Живеехме в сянката на планината Хиндукуш, където мъжете ходеха на лов за витороги кози и диви петли. Къщата ни беше едноетажна, от бетон. Отляво имаше външно стълбище към плоския покрив — достатъчно голям, за да можехме ние, децата, да играем крикет. Това беше детската ни площадка. Привечер баща ми и неговите приятели често се събираха там на чай. Понякога и аз седях с тях на покрива, гледах как се издига пушекът от околните огнища и слушах песента на щурците.

В долината ни е пълно с най-сладките смокини, нарове и круши, а в градината у дома имахме грозде, гуава и райски ябълки. Сливовото дръвче пред къщата ни раждаше вкусни плодове. Постоянно се състезавахме с птиците кой ще ги докопа пръв. Птиците много ги обичаха. Дори кълвачите.

Майка ми разговаря с птиците, откакто се помня. Зад къщата имахме веранда, където се събираха жените. Знаехме какво е глад, затова мама готвеше повече храна и раздаваше на бедните семейства. Ако останеше нещичко, тя го хвърляше на птиците.

Харесваше ми да седя на покрива, да съзерцавам планината и да мечтая. Най-висок е връх Елам, който прилича на пирамида. За нас тази планина е свещена и е толкова висока, че винаги е с огърлица от пухкави облаци. Дори през лятото е покрита със сняг. В клас учихме, че през 327 г. пр.Хр., много преди будистите да дойдат в Суат, Александър Велики нахлул в долината с хиляди слонове и воини по време на похода си от Афганистан към река Инд. Жителите по бреговете на Суат избягали в планината, защото вярвали, че там е високо и боговете им ще ги закрилят. Александър обаче бил решителен и търпелив пълководец. Построил дървена рампа, от която камъните и стрелите от катапултите му да стигат върха на планината. После се покатерил достатъчно високо, за да докосне Юпитер като символ на своята власт.

От покрива наблюдавах как планината се променя през различните сезони. През есента започваха да духат студените ветрове. През зимата всичко побеляваше от сняг, а от покрива увисваха остри като ками висулки, които ние много обичахме да чупим. Тичахме напред-назад, правехме снежни човеци и мечки и се мъчехме да ловим снежинки. Долината беше най-зелена през пролетта. В къщата долитаха евкалиптови цветчета и всичко побеляваше, а вятърът довяваше острия мирис на оризищата. Родена съм през лятото и може би затова то е най-любимият ми сезон, макар че лятото в Мингора е горещо и сухо, а реката вони от изхвърлените в нея отпадъци.

Когато съм се родила, сме били много бедни. Баща ми и негов приятел основали първото си училище, а ние сме живеели в паянтова барака с две стаички срещу училището. Аз съм спяла с родителите си в едната стая, а другата била за гости. Не сме имали нито баня, нито кухня, а майка ми готвела на огън от дърва на земята и перяла дрехите ни на чешмата в училището. Вкъщи винаги е било пълно с гости. Гостоприемството е важна част от пущунската култура.

Две години след моето раждане се появи брат ми Хушал. И той като мен се роди у дома, защото все още не можехме да си позволим да отидем в болницата, и го кръстиха Хушал — на училището на татко и на името на пущунския герой Хушал Хан Хатак, воин и поет. Майка ми копнееше за син и не можеше да скрие радостта си след неговото раждане. На мен той ми изглеждаше много дребен и слабичък като тръстика, която вятърът ей сега ще прекърши, но за мама беше скъпоценен като зениците на очите й, беше нейният ладла. Всяко желание на Хушал беше заповед за нея. Той непрекъснато искаше чай, традиционния за нас чай с мляко, захар и кардамон, но дори на мама й дойде до гуша и накрая му приготви една толкова горчива чаша, че му се отпи. Тя искаше да му купи нова люлка — когато аз съм се родила, татко не можел да си позволи нова люлка, затова взели старата дървена на съседите, вече трета или четвърта ръка, — но татко отказа. „Малала се люлееше в тази люлка, значи и той може“, отсече баща ми. После, почти пет години по-късно, се роди вторият ми брат — светлоокият Атал, любопитен като катеричка. След това татко каза, че сме в пълен състав. Семейство с три деца е малко за Суат, където повечето хора имат седем-осем деца.

Аз си играех предимно с Хушал, защото той беше само с две години по-малък от мен, но все се карахме. Той заминаваше разплакан при мама, а аз отивах при татко. „Какво има, джани?“, питаше той. И аз като него имам двойни стави и мога да кърша пръсти наобратно. Освен това глезените ми щракат, докато ходя, което смущава възрастните. Мама е много красива и татко я обожава — никога не й е вдигал ръка, за разлика от повечето други мъже. Навремето беше крехка като порцеланова ваза. Тя се казва Торпекаи, „гарванови коси“, макар че косата й е кестенява. Дядо ми, Джансер Хан, слушал радио „Афганистан“ точно преди раждането й и там чул името. Искаше ми се да имах нейната кожа, бяла като лилия, нейните изящни черти и зелени очи, но съм наследила жълтеникавия тен, широкия нос и кафявите очи на баща си. В нашата култура всички имаме прякори — освен Пишо, както ме наричаше мама още от бебе, някои братовчеди ми викаха Лачи, бял кардамон на пущу. На хората с тъмна кожа често им казват бели, а на ниските — високи. Интересно чувство за хумор имаме. Сред роднините ни баща ми беше известен като Хайста дада, което означава „Красавец“.

Когато бях на около четири години, попитах татко:

Аба, ти какъв цвят си?

— Не знам, малко черен, малко бял — отговори той.

— Значи чай с мляко — казах.

Той много се смя, но като малък толкова се е срамувал от тъмната си кожа, че си мажел лицето с биволско мляко, защото мислел, че така кожата му ще изсветлее. Едва когато се запознал с мама, престанал да се срамува от кожата си. Любовта на такова красиво момиче му вдъхнала увереност.

В нашето общество браковете обикновено се уговарят между семействата, но родителите ми се оженили по любов. Мога безкрайно да слушам как са се запознали. Родени са в съседни села в далечната долина Шангла в Северен Суат и се виждали, когато татко ходел да учи в къщата на чичо си, съседна на къщата на сестрата на мама. Виждали се достатъчно често, за да са наясно, че се харесват, но сред нас не е позволено да изразяваш такива чувства. Вместо това той й изпращал стихове, които тя не можела да прочете.

— Възхищавах се на ума му — казва мама.

— А аз на красотата й — смее се той.

Имало обаче един голям проблем. Дядовците ми не се обичали. Затова, когато татко оповестил намерението си да поиска ръката на мама, станало ясно, че бракът е нежелан и за двете страни. Бащата на татко уважил чувствата му и склонил да изпрати един бръснар като посредник, както повелява пущунската традиция. Джансер Хан отказал на предложението, но баща ми е упорит човек и убедил дядо ми да изпрати бръснаря за втори път. Гостната на Джансер Хан, тъй наречената худжра, била място, където хората се събирали да разговарят за политика, и баща ми често ходел там, затова двамата се познавали. Дядо накарал татко да почака девет месеца, но накрая се съгласил.

Майка ми е от семейство на силни жени и на влиятелни мъже. Нейната баба — моята прабаба — овдовяла, когато децата й били още малки, а най-големият й син, Джансер Хан, едва деветгодишен попаднал в затвора заради племенна вражда с друго семейство. За да го измъкне от там, прабаба извървяла пеша близо шейсет и пет километра сама през планината, за да се примоли на влиятелен братовчед. Мисля, че мама би направила същото за нас. Макар тя да не може да чете и пише, татко споделя всичко с нея, разказва й как е минал денят му, и хубавите, и лошите неща. Тя много го подкача и го съветва кой според нея му е истински приятел и кой — не, а татко твърди, че винаги излиза права. Повечето пущунски мъже никога не постъпват така, защото да споделяш проблемите си с жените се смята за слабост. „Той дори пита жена си!“, казват като оскърбление. Виждам, че родителите ми са щастливи и често се смеят. Много хора ни казват, че сме симпатично семейство.

Мама е много набожна и се моли по пет пъти на ден, но не в джамията, там е само за мъже. Тя не одобрява танците, тъй като според нея на Аллах не би му харесало, но обича да носи красиви неща — бродирани дрехи, златни верижки и гривни. Струва ми се, че е малко разочарована от мен, защото приличам на татко и не си падам по дрехи и бижута. Скучно ми е да пазарувам, но обичам да танцувам на затворена врата с приятелките ми от училище.

Като малки аз и братята ми прекарвахме повечето време с мама. Татко често отсъстваше, не само заради училището, а и защото ходеше на литературни събирания и на джирга, освен това се бореше за опазването на околната среда, за спасяването на нашата долина. Баща ми е роден в изостанало село, но благодарение на образованието и на силния си характер ни осигури добър живот и си създаде добро име.

Хората обичаха да го слушат да говори, а аз обичах вечерите, когато имахме гости. Сядахме на пода край дълъг найлон, върху който мама поднасяше храната, и се хранехме с дясната ръка, както повелява традицията, смесвайки на топчета ориза и месото. Когато се стъмнеше, седяхме на светлината на газени лампи и гонехме мухите, а силуетите ни танцуваха по стените. През летните месеци навън често имаше светкавици и гръмотевици и аз пролазвах по-близо до татковото коляно.

Слушах като омагьосана, докато той разказваше за воюващи племена, за пущунски предводители и светци, най-често в стихове, които ни четеше с мелодичния си глас, а нерядко дори плачеше, докато рецитираше. И ние като повечето хора в Суат сме от племето юсафзаи. Произхождаме от Кандахар и сме едно от най-големите пущунски племена, пръснати из Пакистан и Афганистан.

Предците ни пристигнали в Суат през XVI в. от Кабул, където помогнали на тимуридския император да се върне на престола, след като собственото му племе го свалило. Императорът ги възнаградил с важни постове в двора и във войската, но приятелите и роднините му го предупредили, че юсафзаите стават толкова влиятелни, че ще го свалят от престола. Затова една вечер той поканил всички старейшини на пиршество и наредил на хората си да ги нападнат, докато се хранели. Около шестстотин старейшини били изклани. Само двама успели да се спасят и избягали в Пешавар заедно с племената си. След известно време посетили други племена в Суат, за да се опитат да спечелят подкрепата им за връщането си в Афганистан. Красотата на Суат обаче толкова ги пленила, че решили да останат там и изтласкали другите племена от земите им.

Завоюваните земи били поделени между мъжете от племето юсафзаи. Придържали се към особена система, наречена веш, съгласно която през пет или десет години всички семейства си разменяли селата и преразпределяли земята на новото село сред мъжете, така че всеки да получи шанс да обработва и хубава, и лоша земя. Смятали, че така ще избегнат враждите между съперничещите си родове. Всяко село се управлявало от хан, а обикновените хора, занаятчии и работници, били арендатори. Трябвало да плащат на владетеля в натура — обикновено дял от реколтата си. Освен това били длъжни да помагат на владетелите да сформират военни отряди, като осигуряват по един въоръжен мъж на всяко малко парче земя. Всеки хан имал стотици въоръжени мъже, както, за да решава междуособици, така и за да напада и ограбва други села.

Тъй като юсафзаите в Суат нямали владетел, хановете непрекъснато враждували и дори в собствените им семейства имало разпри. Нашите мъже и сега до един имат пушки, макар че не се разхождат с тях, както правят в другите пущунски области. Прадядо ми разказвал за сраженията и престрелките, когато бил момче. В началото на миналия век се разтревожили, че британците ще ги завладеят, защото повечето съседни области вече били под техен контрол. Освен това им било омръзнало от несекващите кръвопролития. Ето защо решили да се опитат да намерят безпристрастен мъж, който да управлява цялата област и да разреши споровете им.

След двама неподходящи управници през 1917 г. старейшините се спрели на човек на име Миангул Абдул Уадуд, който да стане цар. Наричаме го умилително Бадшах Сахиб и макар да бил съвсем неграмотен, той успял да постигне мир в долината. Вземеш ли пушката на пущуна, все едно му отнемаш живота, затова той не можел да обезоръжи племената. Вместо това издигнал планински крепости из цял Суат и сформирал войска. През 1926 г. британците го признали за управител на областта — направили го вали. Той прокарал първата телефонна мрежа и построил първото начално училище, освен това сложил край на системата веш, тъй като заради постоянното местене от село в село никой не можел да продава земя и нямал стимул да строи по-хубави къщи или да сади овошки.

През 1949 г., две години след създаването на Пакистан, той абдикирал в полза на по-големия си син Миангул Джеханзеб. Баща ми винаги казва: „Бадшах Сахиб донесе мир, а синът му донесе благоденствие“. Управлението на Джеханзеб е златният век в нашата история. Той бил учил в британско училище в Пешавар и може би защото собственият му баща бил неграмотен, държал на образованието и построил много училища, болници и пътища. През 50-те години на XX в. премахнал практиката хората да плащат данъци на хановете. Нямало обаче свобода на словото и ако някой дръзнел да го критикува, щял да бъде прокуден от долината. През 1969 г., когато е роден баща ми, Джеханзеб се отказал от властта си и ние сме се присъединили към Северозападната гранична провинция на Пакистан, която няколко години по-късно променила името си на Хайбер Пахтунхва.

И така, аз съм се родила като горда дъщеря на Пакистан, макар че като всички жители на Суат смятам себе си първо за суати и пущунка и едва след това — за пакистанка.

 

 

Близо до нашата улица живееше едно семейство с момиче на моята възраст, което се казваше Сафина, и две момчета почти колкото братята ми. Всички заедно играехме крикет на улицата или по покривите, но знаех, че когато пораснем, ние, момичетата, ще трябва да си стоим вкъщи. Щяха да ни карат да готвим и да поднасяме храна на бащите и братята си. Мъжете и момчетата скитаха на воля из града, но ние с мама не можехме да излизаме, ако не ни придружава мъж роднина, ако ще да е петгодишно момченце! Такава беше традицията.

Още когато бях малка, взех решение с мен да бъде различно. Баща ми винаги казваше: „Малала ще бъде волна като птичка“. Мечтаех да се изкатеря на връх Елам като Александър Велики, да докосна Юпитер и да отида дори отвъд долината. Но докато гледах как братята ми тичат по покрива, пускат хвърчилата си и сръчно и рязко дърпат връвта напред-назад, за да си пресичат пътя и да се преборват един друг, се питах докъде изобщо се простира свободата на една дъщеря.

Бележки

[1] Преди наричана Северозападна гранична провинция. — Б.пр.