Даниъл Силва
Падналият ангел (44)

43.
Старият град, Йерусалим

Габриел не вървя дълго. Всъщност, докато стигне до Лутеранската църква на Спасителя, той тичаше колкото му държаха краката. Из тесните улички в Християнския квартал поклонниците препречваха пътя му, но след като влезе в Еврейския квартал, тълпите се разредиха. Той зави на изток — нагоре и надолу по каменни стълби, под сводове и през тихи площади — докато накрая пристигна до един от порталите към Западната стена. Тъй като беше петък, площадът бе по-оживен от обикновено. Няколкостотин души, мъже и жени, се молеха точно пред Стената, а Габриел прецени, че има поне още стотина в синагогите под Арката на Уилсън. Той спря и опита да си представи какво би станало, ако само един от гигантските камъни на Ирод се откъсне от стената. После приближи до офицера с най-висок чин от полицията, когото успя да открие.

— Искам да затворите Стената и площада.

— Кой си ти, по дяволите? — попита офицерът.

Габриел повдигна панорамните си слънчеви очила.

Офицерът се изпъна в стойка „мирно“.

— Не мога да затворя без директна заповед от шефа си — отвърна нервно той.

— От този момент нататък аз съм ти шеф.

— Да, сър.

— Затвори площада и Арката на Уилсън. И го направи възможно най-тихо.

— Ако кажа на онези харедим^[1], че трябва да си тръгват, няма да е тихо.

— Просто ги разкарай оттук.

Габриел се обърна без нито дума повече и тръгна към входа на тунела в Западната стена. Същата ортодоксална еврейка го посрещна там.

— Той долу ли е? — попита Габриел.

— На същото място — кимна жената.

— Колко хора има в тунела?

— Шейсетима туристи и около двайсет души персонал.

— Изкарай всички оттам.

— Но…

— Веднага.

Габриел спря за кратко да свали на телефона си един имейл от Дина. След това продължи надолу в земята и назад във времето, докато накрая се изправи над разкопките на Ели. Лавон клечеше над костите на Ривка, облян от ослепителнобяла светлина. Чувайки Габриел, той вдигна поглед и се усмихна.

— Хубав костюм. Защо не си с Негово Светейшество?

Габриел пусна телефона в изкопа. Лавон го хвана сръчно във въздуха и се втренчи в дисплея.

— Какво е това?

— Излез от тази дупка, Ели, и ще ти разкажа всичко.

* * *

На километър и половина на запад, в апартамента на улица „Наркис“, Киара гледаше директното предаване на процесията на Разпети петък по израелската телевизия. Преди малко, докато папата водеше делегацията на молитва към осмата спирка по Кръстния път, тя забеляза, че Габриел държи мобилния телефон до ухото си. Сега, докато Светият отец вървеше тържествено от осмата към деветата спирка, Габриел вече не се виждаше до него. Киара се взира в екрана още няколко секунди, преди да грабне телефона и да набере офиса на Узи Навот на булевард „Цар Саул“. Орит отговори:

— Той тъкмо ти звънеше, Киара.

— Какво става?

— Той пътува за Йерусалим. Задръж така.

Киара усети как я присвива стомахът, докато Орит я задържаше на линията. Навот вдигна след няколко секунди.

— Къде е той, Узи?

— Сложно е.

— По дяволите, Узи! Къде е той?

* * *

Макар Навот да не знаеше, в този момент Габриел се бе настанил на ръба на изкопа и разговаряше с Ели Лавон. Под тях блестяха тебеширенобелите кости на Ривка, свидетелка на римската обсада на Йерусалим и на разрушаването на Втория храм на Ирод. Засега Лавон не й обръщаше внимание; очите му се взираха единствено в малкия образ върху дисплея на телефона. Той показваше Давид Жирар, известен и като Дауд Гандур, застанал в някаква подземна зала до имам Хасан Даруиш, мюсюлманския духовник от Върховния съвет на йерусалимския Вакъф.

— Това отзад колони ли са?

— Точно сега колоните не са ни грижа, професоре.

— Съжалявам.

Лавон огледа втория образ — трапеца с кръгчето и цифрата 689 в долния край.

— Има смисъл — каза той.

— Кое?

— Че залата, в която стоят, е разположена в тази част на Хълма. Земята под Купола на скалата и входа към джамията „Ал Акса“ е осеяна с тръбопроводи, шахти и водоеми.

— Откъде знаем това?

— Защото Чарлс Уорън ни го каза.

Сър Чарлс Уорън беше талантливият офицер от Британските кралски инженерни войски, провел първото и единствено изследване на Храмовия хълм между 1867 и 1870 г. Педантично подробните му карти и рисунки си оставаха стандартният източник на информация за съвременните археолози.

— Уорън е открил трийсет и седем подземни постройки и водоеми под Храмовия хълм — обясни Лавон, — да не говорим за множеството акведукти и тунели. Най-големите се намират на мястото, отбелязано на тази карта. Всъщност в този район има огромен водоем, наречен Голямото море, издълбан във варовика. Нарисуван е от художник на име Уилям Симпсън. — Лавон вдигна поглед. — Възможно е Давид Жирар и имамът да стоят точно там.

— Можем ли да стигнем дотам?

— Илюстрацията на Симпсън ясно показва наличието на поне три големи акведукта, водещи до другите водоеми и до постройките в комплекса. Но също така е възможно Вакъфът да е прокопал нови тунели и проходи, маскирани като строителни проекти.

— Това да или не означава, Ели?

— Задаваш ми въпроси, на които не мога да отговоря — отвърна Лавон. — Истината е, че нямаме представа какво действително се намира под Хълма, защото ни е забранено да стъпваме там.

— Вече не.

— Знаеш ли какво ще стане, ако Вакъфът ни намери там?

— Всъщност съм по-загрижен от това какво ще стане, ако в подземната пещера между Купола на скалата и джамията „Ал Акса“ избухне бомба.

— Ясно.

— Какво ще стане, Ели?

— Сигурно зависи от размера на бомбата. Ако е с размерите на обикновена самоубийствена жилетка, Свещената планина няма да усети нищо. Но ако е нещо голямо…

— Масуд разруши казармите на морската пехота в Бейрут с най-голямата неядрена експлозия, която светът бе виждал от поколение насам. Той умее да събаря.

Лавон се изправи и отиде до гигантските каменни блокове на Западната стена. Туристите бяха евакуирани; малката синагога, известна като Пещерата, беше празна. Бяха останали съвсем сами.

— Ти сигурно си намерил нещо повече там долу, не само тези стари кости, професоре.

— Сигурно — отговори разсеяно Лавон.

— Можеш ли да ни заведеш там, Ели?

— В Храмовия хълм? — Лавон се усмихна. — Право оттук.

* * *

Те минаха покрай Пещерата и поеха надолу по стълбите към древен каменен свод, преграден със сиви тухли и хоросан. До него, върху осветена съвременна табела, пишеше ПРОХОДЪТ НА УОРЪН.

— Кръстен е на Чарлс Уорън, разбира се — обясни Лавон. — По времето на Втория храм е водел от улицата, където стоим сега, в подземен проход. Този проход е водел до стълби. А стълбите…

— … са водели до Храма.

Лавон кимна.

— През 1981 г. главният равин на Западната стена от глупост наредил на работниците да отворят отново портата, но щом започнали да дълбаят, шумът от чуковете се понесъл през проходите, кънтял във водоемите и се чул горе на Хълма. Арабите го чули много ясно. Веднага се втурнали в тунелите и се разразила малка битка. Израелската полиция дошла на Хълма да възстанови реда. След това Проходът на Уорън бил преграден и си остава така до ден-днешен.

— Но очевидно той не е единственият подземен проход до Хълма.

— Не — отговори Ели и поклати глава. — Има поне още един тунел, за който знаем. Открихме го преди две години. Намира се на около четирийсет и пет метра нататък. — Той посочи на север по протежение на стената. — И планът му е идентичен с Прохода на Уорън.

— Защо не е бил обявен публично?

— Защото не искахме да започне друг бунт. Шепа израелски археолози получиха разрешение да прекарат няколко минути вътре, преди да бъде запечатан.

— Ти един от тях ли си?

— Щях да бъда, но имах друг ангажимент.

— Къде?

— В Москва.

— Иван?

Лавон кимна.

— Колко е дебела преградата на новия тунел?

— Не е като тази — отговори Ели, потупвайки по грапавите тухли. — Дори археолог с капризен стомах може да мине безпроблемно. А корав тип като теб трябва само да размаха чука няколко пъти.

— Ами шумът?

— Проповедта ще го заглуши — поясни Лавон. — Но има друг проблем.

— Какъв?

— Ако бомбата избухне, докато сме в недрата на Храмовия хълм, ще свършим като Ривка.

— Има и по-лоши места за погребение, Ели.

— Ти не каза ли, че това място е само куп камъни?

— Казах — отвърна Габриел. — Но те са моите камъни.

Лавон замълча.

— За какво си мислиш?

— За колоните.

— Дай ми чук и фенерче, Ели, и ще те заведа да видиш колоните.