Даниъл Силва
Падналият ангел (11)

10.
Пиаца ди Сант’Игнацио, Рим

В сърцето на Рим, между Пантеона и Виа дел Корсо, се намира приятно площадче, наречено „Пиаца ди Сант’Игнацио“. От северната му страна се издига църква със същото име, известна най-вече с великолепните фрески на тавана си, нарисувани от йезуитския монах Андреа Поцо. На южната страна на застлания със сиви павета площад се намира украсеният с орнаменти дворец с фасада в кремаво и бяло. Два официални флага се веят от балкона на третия етаж, а над парадния вход стои гербът на карабинерите. Малка табелка съобщава, че помещенията са заети от Отдела за защита на културното наследство. Но в света на органите на реда отрядът е известен просто под името Артистичен отдел.

При формирането си през 1969 г. той бе единствената полицейска организация в света, занимаваща се изключително с борба срещу доходната търговия с крадени произведения на изкуството и антики. Италия със сигурност се нуждаеше от такъв отдел, защото бе благословена както с изобилие от произведения на изкуството, така и с безброй професионални престъпници, готови да откраднат и последното от тях. През следващите две десетилетия Артистичният отдел повдигна обвинения срещу хиляди хора, заподозрени в кражба на произведения на изкуството, и намери множество ценни експонати, сред които творби на Рафаело, Джорджоне и Тинторето. После настъпи криза в институцията. Персоналът намаля до няколко дузини офицери пред пенсия — много от които не разбираха нищо от изкуство — а вътре в изящния дворец работата продължаваше неизменно в ленив ритъм.

Множеството критици на отдела говореха, че там губят повече време да обсъждат къде ще обядват, отколкото в търсене на ценните картини, изчезващи в Италия всяка година.

Това се промени с назначението на генерал Чезаре Ферари. Син на учители от бедния регион Кампания, Ферари бе прекарал цялата си кариера в борба с неразрешимите проблеми в страната. През 70-те години, време на смъртоносни терористични бомбени атентати в Италия, той помогна за неутрализирането на комунистическите „Червени бригади“. После, по време на мафиотските войни през 80-те години, той служи като командир на военната полиция в Неапол, почти превзета от камората. Назначението беше толкова опасно, че съпругата на Ферари и трите му дъщери бяха принудени да живеят под двайсет и четири часова охрана. Самият Ферари стана мишена на множество опити за убийство, включително и атентат с писмо бомба, при който загуби два пръста на ръката и дясното си око. Очната му протеза, с неподвижната си зеница и неотстъпчив поглед, внушаваше у някои от подчинените му усещането, че са се втренчили във всевиждащото око на Господа. Ферари използваше окото много ефикасно, убеждавайки дребните престъпници да предават своите шефове. Един от босовете, които Ферари най-накрая закова, беше мозъкът на писмата бомби. След осъждането на мафиота Ферари си направи труда да го ескортира лично до килията му в ужасния неаполски затвор „Поджореале“, където той щеше да прекара остатъка от живота си.

Назначението му в Артистичния отдел трябваше да бъде нещо като награда за дългата му и впечатляваща служба. „Ще се ровиш в документите няколко години — каза му шефът на карабинерите — а после ще се пенсионираш, ще се оттеглиш в селото си в Кампания и ще отглеждаш домати.“ Ферари прие назначението и продължи да прави точно обратното. Няколко дни след пристигането си в двореца той информира половината персонал, че вече не се нуждае от техните услуги. После се захвана да модернизира една организация, атрофирала цяла вечност. Попълни редиците с агресивни млади офицери, обърна се към властите за разрешение да подслушва телефоните на известни престъпни фигури и откри офиси в онези части на страната, където крадците действително плячкосваха художествени произведения, особено на юг. И най-важното, възприе много от техниките, които бе използвал срещу мафията в Неапол. Ферари не се интересуваше много от уличните разбойници, които се замесваха в кражбите на художествени произведения; искаше големите риби, босовете, които изкарваха крадените стоки на пазара. Не мина много време и новият подход на Ферари даде дивиденти. Повече от дузина крупни грабители се озоваха зад решетките, а статистиките за кражби на произведения на изкуството, макар и все още тревожно високи, показаха подобрение. Дворецът вече не беше дом за пенсионери; превърна се в място, където отиваха мнозина от най-добрите и способни карабинери, за да си спечелят репутация. А онези, които не се справяха със задачите си, се озоваваха в офиса на Ферари, втренчени в безпощадното око на Господа.

След кариера в италианските органи на реда, продължила повече от четири десетилетия, малко неща можеха да изненадат генерала. Въпреки това, той трябваше да признае, че се изненада неприятно, когато видя легендарния Габриел Алон да влиза през прага на офиса му рано онази вечер, последван от красивата си и доста по-млада от него венецианска съпруга — Киара. Веригата от събития, която ги заведе там, бе задвижена няколко часа по-рано, когато Габриел, втренчил поглед в частично разтвореното тяло на Роберто Фалконе, стигна до обезсърчителното заключение, че се е натъкнал на местопрестъпление, от което не може да избяга. Вместо да контактува директно с властите, той звънна на Донати, който на свой ред се свърза с Лоренцо Витале от ватиканската полиция. След един неприятен разговор, продължил около петнайсет минути, беше решено Витале да разговаря с Ферари, с когото бе работил по множество случаи. В късния следобед Артистичният отдел пристигна на място в Черветери заедно с екип от регионалния отдел за тежки престъпления на Лацио. А по залез-слънце Габриел и Киара, лишени от оръжията си, седяха на задната седалка в седана на карабинерите на път към двореца.

По стените в офиса на Ферари бяха окачени картини — някои много зле увредени, някои без рамки и подрамници — иззети от крадци и нечестни колекционери. Те щяха да останат тук, понякога за много седмици или месеци, преди да ги върнат на законните им собственици. На стената зад бюрото, блеснала, сякаш току-що реставрирана, висеше „Рождество със св. Франциск и св. Лаврентий“ на Караваджо. Тя беше копие, разбира се; оригиналът бе откраднат от църквата „Сан Лоренцо“ в Палермо през 1969 г. и оттогава никой не беше го виждал. Намирането му се бе превърнало във фикс идея за Ферари.

— Преди две години — започна той — мислех, че най-накрая съм я намерил. Един незначителен крадец на художествени творби ми каза, че знаел къщата в Сицилия, където била скрита картината. Предложи да ми каже в замяна на това да не го пращам в затвора за кражба на олтарна резба от една селска църква край Флоренция. Приех предложението и нахлухме в имота. Картината я нямаше там, но открихме тези. — Ферари подаде на Габриел куп полароидни снимки. — Сърцераздирателно.

Габриел прелисти снимките. На тях се виждаше картина, която изглеждаше зле, след като повече от четирийсет години не бяха полагани грижи за нея. Краищата на платното бяха оръфани зле — резултат от това, че картината бе отрязана от подрамника с бръснач — а прекрасните някога образи бяха обезобразени от дълбоки пукнатини и драскотини.

— Какво стана с крадеца, който ви насочи към нея?

— Пратих го в затвора.

— Но информацията му е била добра.

— Вярно е. Но не беше навременна. А в тази работа синхронизацията е всичко. — Ферари се усмихна за кратко, но усмивката не успя да стигне до протезата на окото му. — Ако все пак успеем да я открием някога, реставрацията очевидно ще бъде трудна работа, дори за човек с вашите умения.

— Ще ви предложа сделка, генерале. Ако я откриете, аз ще я поправя.

— Все още не съм в настроение за сделки, Алон.

Ферари взе снимките на изгубения Караваджо и ги върна в папката. После се втренчи замислено през прозореца като фигурата в „Портрет на дожа Леонардо Лоредано“ от Белини, сякаш разсъждаваше дали да не прати Габриел по Моста на въздишките до стаите за мъчения за няколко часа.

— Ще започна този разговор, като ви кажа всичко, което знам. Така може би няма да сте толкова изкушен да ме лъжете. Знам например че вашият приятел монсеньор Донати ви е уредил да реставрирате „Свалянето на Христос от кръста“ за Ватиканската картинна галерия. Знам също, че ви е помолил да видите тялото на доктор Клаудия Андреати, докато то все още е било в базиликата — и че след това сте започнали частно разследване на обстоятелствата около злощастната й смърт. Това разследване ви е завело до Роберто Фалконе. И сега ви доведе тук — заключи Ферари, — в двореца.

— Бил съм на много по-лоши места от това.

— И пак ще бъдете, ако не ни сътрудничите.

Генералът запали американска цигара. Пушеше я трудно с лявата си ръка. Дясната, без два пръста, бе скрита в скута му.

— Защо монсеньорът се тревожи толкова за тази жена? — попита той.

Габриел му разказа за прегледа на ватиканските антики.

— Накараха ме да повярвам, че там няма нищо друго, освен една рутинна инвентаризация.

— Може и да е започнало така. Но изглежда, че някъде в процеса на работата Клаудия е открила нещо друго.

— Знаете ли какво?

— Не.

Ферари изгледа внимателно Габриел, сякаш не му вярваше напълно.

— А вие защо душехте край къщата на Фалконе?

— Доктор Андреати е контактувала с него малко преди смъртта си.

— Как разбрахте това?

— Намерих номера му в разпечатките й.

— Тя му се е обадила от офиса си във Ватикана?

— От мобилния си телефон — коригира го Габриел.

— А как така вие, чужденец, пребиваващ временно в тази страна, сте успели да се сдобиете с разпечатките от мобилния телефон на италианска гражданка?

Когато Габриел не отговори, Ферари го изгледа над върха на цигарата си като стрелец, подготвящ се за труден изстрел.

— Най-логичното обяснение е, че сте се обадили на приятели от старата си служба да ви снабдят с разпечатките. Ако е така, вие сте нарушили споразумението между вас и нашите служби за сигурност. Боя се, че това ви поставя в опасно положение.

Това е заплаха, помисли си Габриел, но лека.

— Вие лично говорили ли сте някога с Фалконе? — попита генералът.

— Опитах.

— И?

— Не си вдигаше телефона.

— И решихте да проникнете с взлом в имота му?

— От притеснение за сигурността му.

— О, да, разбира се — усмихна се саркастично Ферари. — И щом влязохте, открихте огромно скривалище за антики.

— Заедно с томбароло, къкрещ във вана с царска вода.

— Как се оправихте с ключалките?

— Кучето се оказа по-голямо предизвикателство от ключалките.

Генералът се усмихна като професионалист на професионалист и изтръска замислено цигарата си в пепелника.

— Роберто Фалконе не беше обикновен томбароло — обясни той. — Той беше капо дзона, шеф на регионалната мрежа от мародери. Дребните крадци му носеха стоката си. После Фалконе придвижваше продукта нагоре по йерархията на контрабандистите и дилърите на крадени творби.

— Май знаете доста много за човек, чието тяло беше открито едва преди няколко часа.

— Защото Роберто Фалконе беше и мой информатор — призна генералът. — Моят най-добър информатор. А сега, благодарение на вас, той е мъртъв.

— Нямам нищо общо със смъртта му.

— Вие го казвате.

Един униформен помощник почука дискретно по вратата на Ферари. Генералът му махна да си върви с властен жест и отново зае позата си на дож, потънал в сериозен размисъл.

— Както виждам нещата — каза най-накрая той, — пред нас има две различни възможности. Възможност номер едно: действаме според правилата. Това означава да ви хвърля на вълците от службите за сигурност. Може да се стигне до негативна публичност не само за вашето правителство, но и за Ватикана. Нещата могат да станат опасни, Алон. Много опасни.

— А втората възможност?

— Вие започвате да ми разказвате всичко, което знаете за смъртта на Клаудия Андреати.

— А после?

— Аз ще ви помогна да намерите убиеца й.