Даниъл Силва
Падналият ангел (34)

33.
Виена

Имаше полет в шест и трийсет от Копенхаген, който пристигна във Виена предобед. След като влезе в Австрия с американския паспорт, който удобно забрави да върне на Ейдриън Картър, Габриел отиде до кафето на летището и цял час чете сутрешните вестници, докато забеляза Михаил, Одед, Яков и Ели Лавон да пресичат залата за пристигащи. Последва ги отвън и ги видя как се качват в четири различни таксита. После отиде до черен седан с виенска регистрация и се отпусна отзад. От другата страна седеше Ари Шамрон. Беше зарязал скъпите костюми от вълна и коприна на хер Хелер и отново бе облечен в жълтеникавокафяви панталони, бяла памучна риза и кожено яке. Хвърли цигарата си през прозореца, а колата потегли.

— Изглеждаш така, сякаш не си спал цяла седмица.

— Не съм.

— Само още няколко часа, синко. И всичко ще свърши.

Колата зави по източния аутобан А4 и се насочи към Централна Виена. Времето беше отвратително, лапавица, примесена със ситен град.

— Колко сме казали на австрийците? — попита Габриел.

— Узи събуди Йонас Кеслер, шефа на австрийските служби за сигурност, рано сутринта и му съобщи, че страната му ще стане мишена на терористична атака, която не е провокирала с нищо.

— Как го прие Кеслер?

— След като изнесе задължителната лекция за това как светът ставал все по-опасен заради действията на Израел, той поиска да узнае източника на информацията. Както можеш да очакваш, Узи отговори доста уклончиво, което не се хареса особено на Кеслер.

— Знае ли кога ще стане?

— Знае, че става дума за часове, а не за дни, но Узи настоя да му разкажем останалото лично. Всъщност — допълни Шамрон — решихме, че е добра идея ти да проведеш инструктажа.

— Аз?

Шамрон кимна.

— Някои от капризните ни съюзници тук, в Европа, са останали с впечатлението, че ги захранваме с информация за потенциални заговори само за да засилим позицията си. Но ако предупреждението дойде от теб, ще го възприемат като ясно послание, че говорим сериозно. Адски сериозно.

— Защото знаят, че аз не бих стъпил тук, ако не са застрашени много хора.

— Точно така.

— А когато попитат за източника на информацията?

— Кажи, че едно птиченце ти е нашепнало. И продължи.

Габриел замълча за момент.

— Ако Масуд ни казва истината — обади се най-накрая той, — ситуацията вероятно не е по силите на австрийците. Тук трябва да се пипа точно, Ари. Иначе ще умрат хора. Много хора.

— Можем да стигнем до справедливо решение.

— Колко справедливо?

— Ние спасяваме хората, а те обират лаврите.

Габриел се усмихна. После затвори очи и моментално заспа.

* * *

Както обикновено, на срещата имаше спречкване между службите. Узи Навот искаше да организира съвещание в обезопасена стая в израелското посолство, но Йонас Кеслер избра внушителна правителствена сграда в елегантния виенски район Инере Щат, съвсем близо до Виенската държавна опера. Временна табела във фоайето обявяваше, че в този ден помещенията ще се използват за конференция, посветена на екологичното земеделие, но пред входа на главния салон имаше пластмасово кошче, където пристигащите гости трябваше да оставят мобилните си телефони и другите си електронни устройства. Самата зала представляваше хабсбургско чудовище, окичена със златни завеси и кристални полилеи, люлеещи се отгоре като светещи облаци. Когато Габриел и Шамрон влязоха, Навот се навърташе край една маса в бюфета, отрупана с виенски кейкове и пастички със сметана. Кеслер, кокалест мъж с тъмна зализана коса, стоеше в другия край на залата, заобиколен със защитен кордон от помощници. Гледаше си часовника, сякаш се чудеше дали може да приключи навреме за обедната си тренировка.

По предложение на Кеслер те заеха определените си места край официална правоъгълна маса, по-подходяща за конференция на високо равнище от времето на Студената война, отколкото за шпионска сбирка. Габриел, Шамрон и Навот седнаха от едната страна, а австрийците — от другата. Повечето бяха от контраразузнаването, но имаше и няколко висши офицери от Бундесполицай, австрийската национална полиция. Кеслер не отправи уводни думи. Нямаше и проблеми с езика; Габриел, Шамрон и Навот говореха отличен немски. Всъщност Навот дори имаше лек виенски акцент. Предците му бяха живели във Виена, когато германците анексирали Австрия през 1938 г. Онези, които успели да избягат, били лишени от всичко — от всичко, с изключение на виенския си акцент.

— Днес имаме честта да приемем толкова много изтъкнати офицери от вашата служба — започна неубедително Кеслер, почуквайки със сребърна лъжичка по ръба на фина порцеланова чаша като със съдийско чукче. — Особено вас, хер Алон. Мина много време от последното ви посещение във Виена.

— Не толкова много, колкото си мислите — отбеляза Габриел.

Кеслер успя да се усмихне кисело.

— Бях на работа през нощта, когато ООП взривиха онази бомба под колата ви — сподели той след миг. — Спомням си го като вчера.

— Аз също — отговори спокойно Габриел.

— Предполагам — кимна Кеслер. — Бях на работа и през нощта, когато отвлякохте Ерих Радек от дома му в Първи район и го отмъкнахте в Израел.

— Радек се съгласи доброволно да отиде в Израел.

— Чак след като го заведохте до мястото на престъпленията му в Треблинка. Но това, както се казва, е стара история. — Още една пресилена усмивка. — Хер Навот ми каза, че „Хизбула“ са насочили погледи към Виена.

Габриел кимна.

— Кога ще се проведе тази атака?

— Малко след залез-слънце.

— Целта?

— Градската синагога и Еврейският обществен център. Ако терористите успеят, тази вечер може да загинат повече от сто души. Ако, от друга страна, работим заедно… — Гласът на Габриел пресекна и мисълта му остана недовършена.

— Да?

— Ще загинат само четирима терористи.

— Все още не сме се съгласили да работим с вас, хер Алон. И със сигурност няма да се ангажираме в някаква операция за целенасочено убийство.

— Когато ви разкажа с какво си имаме работа, ще разберете, че нямате друг избор.

— Може би ще бъдете така добър да ни разкриете източника си.

— Правило номер едно в работата със Службата — каза Габриел. — Не задавайте твърде много въпроси.

* * *

Ефектът от необичайните уводни забележки на Габриел бе, че той остави публиката си безмълвна. Действително, докато разкриваше информацията, дадена му от Масуд, австрийците не издадоха нито звук, освен по някоя случайна въздишка на недоверие. Габриел едва ли можеше да ги обвини, защото в този момент четиричленен екип от „Хизбула“ се криеше в апартамент на Копщрасе № 34 и се подготвяше да проведе най-страшната терористична атака в австрийската история. Всеки член на клетката щеше да бъде въоръжен с полуавтоматичен пистолет и самоубийствена жилетка, пълна с десетки килограми експлозиви и смъртоносни шрапнели. С пистолетите щяха да елиминират охраната, застанала на пост пред историческия комплекс по време на службата. След неутрализирането на пазачите екипът щеше да се раздели на две — двама за синагогата, двама за обществения център, разположен точно отсреща през тясната уличка. Възнамеряваха да детонират експлозивите си едновременно. Аллаху акбар.

— Защо просто не нахлуем и не ги арестуваме още сега? — попита Кеслер.

— Защото те не са аматьори от мюсюлманските бордеи в Западна Европа. Те са калени терористи от „Хизбула“, обучени в бой с израелската армия в Южен Ливан.

— Какво имате предвид?

— От няколко часа те са напълно готови за операцията. Ако се опитате да влезете в апартамента, те ще детонират експлозивите си. Същото ще се случи и ако опитате да евакуирате тихомълком сградата или ако решите да ги задържите по пътя им към рая.

— Защо просто не отмените службата тази вечер?

— Нищо не би ни ощастливило повече. Но ако терористите пристигнат и намерят синагогата затворена, те ще си потърсят друга мишена. В този час със сигурност няма да имат проблеми да я намерят. Всъщност, ако трябва да гадая, ще отидат на Кернтнерщрасе и ще избият възможно най-много невинни австрийци.

„Кернтнерщрасе“ беше оживен пешеходен булевард, започващ от Държавната опера и стигащ до катедралата „Св. Стефан“. Икономическо и социално сърце на Виена, улицата бе осеяна с кафенета, бутици и универсални магазини. В петък вечер една атака там би била опустошителна. Естествено, Йонас Кеслер разбираше това — ето защо гледаше така, сякаш току-що бе глътнал копчетата си за ръкавели. Когато най-накрая проговори отново, в гласа му изобщо не се усещаше предишният сарказъм. Габриел сякаш дори усети лека нотка на благодарност.

— Какво предлагате, хер Алон?

— Боя се, че има само един възможен ход.

— И той е?

— Чакаме терористите да приближат до синагогата и да обявят намеренията си. А после ги поваляме, преди да успеят да натиснат копчетата на бомбите си.

— Убиваме ги?

Габриел не отговори. Шамрон и Навот — също.

— Имаме много способен тактически полицейски отряд, който е подготвен точно за такава работа.

— „Айнзацкомандо Кобра“ — намеси се Шамрон. — По-известен като „ЕКО Кобра“.

Кеслер кимна.

— Обучени са точно за такъв сценарий.

— С цялото ми уважение, хер Кеслер, но кога за последен път член на „ЕКО Кобра“ е прострелял жив, дишащ терорист в гръбначния мозък, за да не може да детонира бомбата с предсмъртна конвулсия на пръстите си?

Кеслер замълча.

— Така си и мислех — продължи Шамрон. — Случайно да си спомняте кога бе сформиран „ЕКО Кобра“, хер Кеслер?

— Наскоро след Мюнхенското клане на Олимпиадата.

— Точно така — съгласи се Шамрон. — А аз бях там през онази нощ, хер Кеслер. Молехме немците да ни позволят да проведем спасителната операция във военновъздушната база „Фюрстенфелдбрук“, но те отказаха. Наложи ми се да слушам писъците на моите хора, докато ги избиваха. Беше… — Гласът на Шамрон пресекна, сякаш търсеше подходящата дума. Накрая я намери: — Не беше за вярване.

— Хората, които ще влязат в онази синагога довечера, са австрийски граждани.

— Вярно — съгласи се Шамрон. — Но те са и евреи, което означава, че ние сме техните пазители. И ще направим всичко възможно те да излязат живи от тази синагога.