Даниъл Силва
Падналият ангел (19)

18.
Йерусалим

Следващият ден беше петък, което означаваше, че Йерусалим, разединената Божия цитадела на хълма, бе по-изнервен от обикновено. По източния край на Стария град, от Дамаскинската порта до Гетсиманската градина, металните барикади искряха под силното зимно слънце, охранявани от стотици израелски полицаи в сини униформи. Зад стените набожни мюсюлмани се тълпяха пред порталите на Харам аш Шариф, третото свято място за исляма, и чакаха да видят дали ще ги пуснат да се молят в джамията „Ал Акса“. Поради последната вълна от ракетни атаки на „Хамас“ ограниченията бяха по-строги от обикновено. Пускаха жените и мъжете на средна възраст, но ал шабаб, младежите, бяха връщани. Те се гневяха в малките дворчета по улицата към Портата на лъва или пред стените на Йерихонския път. Там един брадат салафистки имам ги уверяваше, че дните им на унижение са преброени, че на евреите, бившите и настоящи господари на дважди обетованата земя, времето им тук изтича.

Габриел спря да послуша проповедта, а после тръгна по пътеката, водеща към долината на река Кедрон. Когато мина край гробницата на Авесалом, видя голямо арабско семейство да идва срещу него откъм квартала Силуан в Източен Йерусалим. Всички жени бяха забулени, а най-голямото момче приличаше поразително на палестинския терорист, когото Габриел уби преди много години на една тиха уличка в сърцето на Цюрих. Семейството вървеше в редици по четирима, без да остави място за Габриел. За да не предизвика инцидент на религиозна основа, той отстъпи встрани от пътеката и пусна семейството да мине — акт на публичен етикет, който не предизвика нито поглед, нито кимване, нито благодарност. Забулените жени и главата на семейството се изкачиха по хълма към стените на Стария град. Момчетата останаха отзад, в импровизираната радикална джамия на Йерихонския път.

Молитвите от усилвателите на „Ал Акса“ вече отекваха в долината, смесвайки се с биенето на църковните камбани от Елеонския хълм. Докато две от трите в града Аврамови вери^[1] бяха въвлечени в битка с невероятна красота, Габриел се вгледа в безкрайните надгробни камъни в еврейското гробище и се замисли дали би могъл да посети гроба на сина си — Даниел. Преди двайсет години, в една снежна януарска нощ във Виена, Габриел измъкна безжизненото тяло на детето от ада на взривената кола. Първата му съпруга — Леа, оцеля като по чудо след атаката въпреки ужасните изгаряния по цялото й тяло. Сега тя живееше в психиатрична клиника на върха на хълма Херцел, прикована в затвора на спомените и с тяло, осакатено от огъня. Страдаща от комбинация на посттравматичен стресов синдром и психическа депресия, тя постоянно преживяваше взрива. Понякога обаче имаше проблясъци на яснота. По време на един такъв промеждутък, в градината на болницата, тя даде разрешение на Габриел да се ожени за Киара. Погледни ме, Габриел. Нищо не е останало от мен. Нищо, освен спомени. Това бе само една от гледките, които преследваха Габриел всеки път, когато вървеше по улиците на Йерусалим. Тук, в града, който обичаше, той не можеше да намери покой. Виждаше безкрайния конфликт между арабите и евреите във всяка дума и жест и го чуваше във вика на всеки мюезин, призоваващ за молитва. В лицата на децата той съзираше призраците на хората, убити от него. А от надгробните камъни на Елеонския хълм чуваше последните писъци на дете, жертвано заради бащините си грехове.

Именно този спомен, споменът за Даниел, умиращ в ръцете му, отведе Габриел в гробището. Остана край гроба почти час, мислейки си за това какъв мъж би могъл да бъде синът му, дали щеше да стане художник, както предците си, или щеше да се занимава с нещо по-практично. Накрая, когато църковните камбани удариха един часа, той постави камъчета върху гроба и тръгна през Кедронската долина към Малката порта. Група израелски ученици от Негев чакаха на контролно-пропускателния пункт, а яркоцветните им раници бяха отворени за проверка. Габриел се присъедини бързо към тях. После, след като прошепна няколко думи в ухото на полицая, той се плъзна край магнитните сензори и влезе в Еврейския квартал.

Точно пред него, през широкия площад, се издигаха жълтеникавите камъни на Стената на плача, изградена от Ирод, много оспорваните останки от древната подпорна стена, заобикаляла някога великия Храм на Йерусалим. През 70 г., след безмилостна обсада, продължила много месеци, римският император Тит наредил Храмът да бъде разрушен, а бунтовните евреи от Римска Палестина да бъдат унищожени. Стотици хиляди загинали в последвалото кръвопролитие, докато съдържанието на Светая светих, включително и голямата златна менора, било отнесено в Рим — един от най-позорните епизоди на плячкосване в историята на човечеството. Шест века по-късно, когато арабите завоювали Йерусалим, руините на Храма вече не се виждали, а планината Мория — мястото, считано от евреите за жилището на Бога на земята — била малко по-висока от купчина боклук. Арабите издигнали златния Купол на скалата и голямата джамия „Ал Акса“, като по този начин утвърдили ислямската религиозна власт над най-свещения парцел земя в света. Кръстоносците завзели Свещената планина от мюсюлманите през 1099 г. и превърнали светилищата в църкви — тактическа грешка, която израелците решиха да не повтарят след превземането на Източен Йерусалим през 1967 г. Сега израелските власти упражняваха строг контрол върху достъпа до планината, но администрацията на мюсюлманските свети места и на светата земя под тях оставаше в ръцете на ислямската религиозна институция, известна като Вакъф.

Онази част от Стената на плача, която се виждаше от площада, беше дълга 57 метра и висока 19. Действителната западна подпорна стена под платото на Храмовия хълм обаче е била много по-голяма, спускала се е 13 метра под площада и се е простирала на повече от четиристотин метра в Мюсюлманския квартал, скрита под жилищните сгради. След години на политически и религиозно обагрени археологически разкопки сега бе възможно да се върви почти по цялата дължина на стената през тунела на Западната стена — подземен проход, започващ от площада и стигащ до Виа Долороза. На входа Габриел го очакваше млада жена, облечена в скромна пола и със забрадка на ортодоксална еврейка.

— Той работи непрекъснато на едно място до Пещерата — информира го тя доверчиво. — Очевидно е открил нещо важно, защото е пълна развалина.

— Как можа да го кажеш?

Жената се засмя, а после поведе Габриел към върха на тясна алуминиева стълба. Тя го изведе надолу под Стария град и назад към историята. Той спря за момент под Арката на Уилсън, част от моста, който бе свързвал Храмовия хълм с горния град Йерусалим по времето на Исус, а после тръгна по наскоро павираната алея в основата на стената. Масивните камъни в основата блестяха под светлината от лампите и бяха хладни на пипане. Само на няколко метра нагоре се намираха хаотичните пазарни улици на съвременния Мюсюлмански квартал, но тук, в подземието на времето, тишината бе абсолютна.

Секцията от тунела, известна като Пещерата, всъщност представляваше мъничка синагога с вид на пещера, разположена в част от стената, за която се смяташе, че е най-близката точка до древното място на Светая светих. Както обикновено, малка групичка ортодоксални еврейки се молеха в синагогата, а пръстите им бяха притиснати набожно към камъка. Габриел мина тихо покрай тях и тръгна към брезентовата завеса, висяща на няколко метра оттам. Вдигна завесата и надзърна надолу в рова на разкопките, дълбок около шест метра. На дъното, окъпан в блясъка от ярки бели светлини, един самотен археолог чоплеше нежно черната пръст с мъничка лопатка.

— Какво е това? — попита Габриел, а гласът му отекна в бездната.

— Не е това — коригира го Ели Лавон и се отмести, за да разкрие фокуса на труда си — рамото, ръката и дланта на човешки скелет. — Наричаме я Ривка — поясни той. — И освен ако не греша, което е малко вероятно, тя е умряла в една и съща нощ с Храма.

— Доказателства, професор Лавон — настоя Габриел, предизвиквайки го закачливо. — Къде са доказателствата?

— Навсякъде около нея. — Лавон посочи към правоъгълните камъни, забити в пръстта. — Те са от самия Храм и лежат тук, защото римляните са ги метнали през стената в нощта, когато са опустошили Дома на Бога. Фактът, че останките на Ривка лежат сред камъните, а не под тях, предполага, че е била хвърлена през стената по същото време. Също и фрактурите по цялото й тяло.

Ели огледа почтително останките, без да каже нищо.

— Според Йосиф Флавий, единствения ни извор за случилото се през онази нощ, няколко хиляди евреи се втурнали в Храма, след като римляните го подпалили. Подозирам, че Ривка е била сред тях. Кой знае? — допълни с въздишка той. — Възможно е да е видяла самия Тит да влиза в Светая светих, за да вземе свещената си плячка. След това… е настъпил адът на земята.

— Тит не е бил първият грабител на света — отбеляза Габриел. — И за жалост, не е бил и последният.

— И аз така чувам. — Лавон вдигна поглед. — Чувам също, че някой се опитал да те застреля онази нощ в Рим.

— Всъщност си мисля, че се целеше в жена ми.

— Много неразумно. Жив ли е още?

— За момента.

— Някаква представа кой го е пратил?

Габриел пусна парчето гръцка керамика в ямата. Лавон го хвана сръчно във въздуха и го огледа под блясъка на работните си лампи.

— Червенофигурна, атическа, пети век преди Христа, вероятно от майстор Менелаос.

— Много впечатляващо.

— Благодаря ти — отговори Ели. — Но не го пускай пак така.

* * *

Старият Йерусалим бе свързан с новия град отново с пешеходен мост. Той се простираше от портата Яфа до лъскавия мол „Мамила“, едно от малкото места в страната, където арабите и евреите се смесваха със сравнително малко напрежение. Както обикновено, Габриел и Лавон се сдърпаха по въпроса къде да хапнат, преди най-накрая да се спрат на едно модно кафене в европейски стил. Израел от тяхната младост беше земя без телевизия. Сега си имаше всичките материални блага на Запада, всичко друго, освен мир.

Разговорът вътре беше невъзможен заради усилената до дупка техно поп музика и те седнаха на осветената от слънцето тераса, на маса, от която стените на Стария град се виждаха от птичи поглед. Вятърът развяваше рядката коса на Лавон. Той глътна таблетка антиацид, преди да докосне храната.

— Все още? — попита Габриел.

— Това е вечно, като Йерусалим.

Габриел се усмихна. Понякога дори на него му беше трудно да си представи, че книголюбивият хипохондрик, седнал пред него, се смяташе за най-добрия специалист по проследяване, създаван някога от Службата. За пръв път работи с Лавон в операцията „Божи гняв“. В продължение на три години те бяха почти постоянни спътници, убивайки както нощем, така и посред бял ден, живеейки в страх, че всеки момент ще бъдат арестувани от полицията в Европа. Когато екипът им най-сетне беше разформирован, Лавон вече страдаше от множество стресови разстройства, включително и пословичния нервен стомах. Той се установи във Виена, където отвори малко детективско бюро за разследвания на събития от времето на войната. Оперирайки с минимален бюджет, той успя да проследи авоари, плячкосани по времето на холокоста, на стойност милиони долари и изигра важна роля при изкопчването на мултимилиардни споразумения от швейцарските банки. Но когато една бомба разруши офиса му и уби двама негови служители, Лавон се върна в Израел, отдавайки се на първата си любов, археологията. Сега работеше като професор по библейска археология в Еврейския университет в Йерусалим и редовно участваше в разкопки из страната, като тези в тунела на Западната стена.

— Почти не мога да си спомня как изглеждаше това място преди Шестдневната война — замисли се Лавон, сочейки към долината под терасата. — Родителите ми ме водеха тук да видя бодливата тел и йорданските артилерийски платформи по линията на примирието от четиридесет и девета. На евреите не им беше позволено да се молят пред Стената на плача или да посещават гробището на Елеонския хълм. Дори християните трябваше да представят кръщелно свидетелство, преди да ги пуснат да посетят техните свети места. А сега нашите приятели на Запад искат от нас да предадем суверенитета над Стената на палестинците. — Той поклати бавно глава. — Заради мира, разбира се.

— Това са купчина камъни, Ели.

— Тези камъни са напоени с кръвта на нашите предци. И именно заради тези камъни ние имаме право на отечество тук. Палестинците разбират това, което обяснява претенциите им, че Храмът не е съществувал никога.

— Отричане на Храма — каза Габриел.

Лавон кимна замислено.

— То е пръв братовчед на отричането на холокоста и сега е широко разпространено в Арабския и в ислямския свят. Сметката е много проста. Няма холокост, няма Храм…

— Няма евреи в Палестина.

— Точно така. Но това не са само приказки. Използвайки религиозната институция на Вакъфа, палестинците се опитват систематично да заличат всички доказателства, че на Храмовия хълм някога действително е имало храм. Тук, в Йерусалим, ние всеки ден водим археологическа война. Едната страна се опитва да съхрани миналото, а другата се опитва да го разруши под маската на строителни проекти като джамията „Маруани“.

С капацитет да побере седем хиляди богомолци, джамията бе разположена в югоизточния край на Храмовия хълм, в древна подземна кухина, известна като Конюшните на Соломон. Грандиозният строителен проект дестабилизира свещеното плато и създаде опасна издутина в южната стена. По договорено споразумение между израелското правителство и Вакъфа, една инженерна фирма от Йордания направи ремонт, оставяйки грозна бяла кръпка, която се виждаше ясно от целия град.

— Естествено — продължи Лавон, — строителен проект с размерите на джамията „Маруани“ измести няколко тона пръст и отломки. И какво мислиш, че прави с тях Вакъфът? — И бързо отговори на собствения си въпрос:

— Изхвърлят ги на общинското сметище или просто ги хвърлят през стените в Кедронската долина. Аз участвах в екипа, който ги пресяваше. Намерихме стотици артефакти от времето на Първия и Втория храм. Липсваше им подходящият археологически контекст, разбира се, защото бяха откъснати от оригиналната си среда. — Той спря за малко, после допълни: — Точно като това парче гръцка керамика, с което се разхождаш.

— Човек като теб често може да разбере много неща от един-единствен фрагмент.

— Откъде го взе?

— От дома на един грабител на гробници в Черветери.

— Роберто Фалконе?

Габриел кимна.

— Моля те, кажи ми, че не си го бутнал в онази вана с царска вода.

— Киселината не е в моя стил, Ели. Много бавно действа.

— И става голяма бъркотия — допълни Лавон и кимна. — Сега, предполагам, ще ми кажеш, че има връзка между Фалконе и жената, която падна от купола в базиликата.

— Името му е Карло Маркезе — поясни Габриел. — Карло контролира глобалната търговия с крадени антики. И е близък с „Хизбула“. Ние ще го изкараме от бизнеса.

— Ние?

— Не мога да го направя сам, Ели. Нуждая се от археолог, който може да разчете счетоводния баланс и знае как да проследи мръсните пари. Би било добре, ако умее и да се оправя на улицата.

— Мислех, че си се пенсионирал.

— И аз така мислех — отговори Габриел, — но поради някаква причина, изглежда, никога не оставам задълго в пенсия.

Лавон погледна към стените на Стария град.

— За какво си мислиш, Ели?

— Не за какво. А за кого.

— Ривка?

Лавон кимна.

— Тя е чакала две хиляди години — каза Габриел. — Може да почака още малко.