Октавия Е. Бътлър
Зора (22)

5

Два дни по-късно, когато разбра, че Кърт няма да й причинява неприятности, Лилит пробуди Гейбриъл Риналди и Беатрис Дуайър. Помоли Джоузеф да й помогне с Гейбриъл и предаде Беатрис в ръцете на Лия и Кърт. От Селин все още нямаше никаква полза, когато трябваше да се обличат хора и да им се прави ориентация. На Тейт пробуждането очевидно й беше доскучало.

— Мисля, че трябва да удвояваме бройката всеки път — каза тя на Лилит. — Така няма да се повтаряме, ще свършим работата по-бързо и ще стигнем до Земята по-бързо.

„Поне беше започнала да възприема идеята, че не е на Земята — помисли си Лилит. — Това беше нещо.“

— Аз със сигурност вече пробуждам хората по-бързо, отколкото е разумно — каза й Лилит. — Трябва да имаме възможност да поработим заедно, преди да стигнем Земята. Не е достатъчно просто да не се опитваме да се избием взаимно. В джунглата сигурно ще сме по-зависими един от друг, отколкото сме били с други хора. Може би ще е по-добре да дадем на всяка нова група време да се вмести в структура, която сме създали.

— Каква структура? — Тейт леко се усмихна. — Искаш да кажеш като семейство, с теб в ролята на майката?

Лилит само я погледна.

След известно време Тейт повдигна рамене.

— Просто пробуди една група хора, накарай ги да седнат, кажи им какво става — те, разбира се, няма да ти повярват, отговори на въпросите им, нахрани ги и на следващия ден започни със следващата група. Бързо и лесно. Те няма да се научат да работят заедно, ако не ги пробудиш.

— Винаги съм чувала, че малките класове усвояват знанията по-добре от големите — каза Лилит. — Много неща са заложени на карта, не бива да прибързваме.

Спорът приключи като всеки друг спор между Тейт и Лилит. Без победител. Лилит продължи да следва своя план за пробуждане на хора, а Тейт продължи да не го одобрява.

След три дни Беатрис Дуайър и Гейбриъл Риналди започнаха да се приспособяват. Гейбриъл и Тейт станаха двойка. Беатрис избягваше мъжете сексуално, но се включи в безкрайните дискусии за ситуацията, в която се намират. Тя отначало не искаше да повярва, но най-накрая я прие заедно с философията на групата — „учи се и бягай“.

В този момент Лилит реши, че е време да пробуди още двама души. Тя пробуждаше двама на всеки два-три дни, без да се притеснява вече от мъжете, защото те видимо не създаваха неприятности. Умишлено обаче беше пробудила повече жени, с цел да намали опасността от насилие.

Но с увеличаването на хората се увеличиха и потенциалните неразбирателства. Стигна се до няколко кратки юмручни схватки. Лилит се опитваше да стои настрани от тях и позволи на хората сами да разрешават несъгласията си. Единственото важно за нея беше схватките да не водят до сериозни наранявания. Кърт й помагаше за това въпреки циничната си природа. Веднъж докато разтърваваха двама удрящи се, кървящи мъже, той й каза, че от нея е щяло да излезе доста добра полицайка.

Имаше едно сбиване обаче, от което тя не можа да остане встрани — и което започна, както обикновено, по глупава причина. Една огромна, гневна и не особено умна жена, наречена Джийн Пелерин, настоя да се сложи край на безмесната диета. Искаше месо и го искаше на секундата. Каза на Лилит да вземе да го произведе, защото иначе ще й се случи случка.

Всеки друг прие, макар и неохотно, липсата на месо.

— Оанкалите не ядат месо — им беше казала Лилит. — И понеже можем да преживеем без него, няма да ни го дадат. Казаха, че щом се върнем веднъж на Земята, ще можем отново да отглеждаме и да убиваме животни — въпреки че тези, с които ние сме свикнали, сигурно са изчезнали.

Идеята не допадаше на хората. Досега не беше пробуждала някого, който беше станал вегетарианец по собствена воля. Но никой преди Джийн Пелерин не се беше опитвал да направи нещо по въпроса.

Джийн се нахвърли върху Лилит, като удряше и риташе, твърдо решена да приключи боя за секунди.

Изненадана, Лилит й отвърна, без да се замисли. Два къси и бързи удара.

Джийн се строполи в безсъзнание, устата й започна да кърви.

Изплашена и ядосана, Лилит провери дали жената диша и дали не е ударена лошо. Остана до нея, докато Джийн се върне в съзнание и я погледне. След това я остави, без да каже и дума.

Отиде в стаята си, седна и започна да мисли за силата, която Никанж й беше дал. Нанесе ударите, но не искаше Джийн да изпада в безсъзнание. Сега не се тревожеше толкова много за Джийн, колкото за това, че не можеше да прецени собствената си сила. Можеше да убие човек, и то без да иска. Можеше да осакати някого. Джийн нямаше идея колко леко се беше разминала — само с главоболие и с разцепена устна.

Лилит съблече якето си, легна на пода и започна да прави упражнения, за да се отърве от излишното напрежение. Всички знаеха, че тя прави упражнения. Няколко от хората също бяха започнали да тренират. За Лилит беше приятно, неангажиращо мозъка й занимание, което я поддържаше заета, когато нямаше какво друго да прави.

Имаше хора, които щяха да я нападнат. Може би още не се беше сблъсквала с най-лошите от тях. Можеше да й се наложи да убие. Те можеха да я убият. Хората, които я приемаха сега, можеха да й обърнат гръб, ако тя наранеше някого сериозно или убиеше човек.

От друга страна, какво можеше да направи? Трябваше да се защитава. Какво щяха да кажат хората, ако беше набила някой мъж със същата леснина, с която натупа Джийн? Никанж й беше казал, че е способна да го направи. Колко време щеше да мине, преди някой да я предизвика, за да го разбере със сигурност?

— Мога ли да вляза?

Лилит спря упражненията си, облече якето си и каза:

— Влез.

Още беше на пода, дишаше дълбоко и изпитваше мазохистично удоволствие от леката болка в мускулите, когато Джоузеф Шин влезе в нейния нов криволичещ коридор, който стигаше до стаята й. Облегна се на леглото и погледна към него. Усмихна се, защото беше той.

— Въобще ли не си ударена? — попита той.

Тя поклати глава.

— Само няколко натъртвания.

Той седна на пода до нея.

— Тя разправя на всички, че си мъж. Каза, че само мъж можел да удря така.

За своя собствена изненада Лилит се изсмя гръмогласно.

— На някои от хората не им е смешно — каза той. — Новият мъж, ван Верден, смята, че ти изобщо не си човек.

Тя се загледа в него, после стана и се запъти навън, но той хвана ръката й и я задържа.

— Всичко е наред. Не мисли, че са се наредили отвън и сплетничат, те не вярват във фантазии. Всъщност не мисля, че ван Верден наистина смята така. Те просто имат нужда от някого, на когото да си го изкарат.

— Не искам да съм този някой — измърмори тя.

— Какъв избор имаш?

— Знам — въздъхна тя.

Позволи му отново да я дръпне към себе си. Намираше за невъзможно да се заблуждава, когато беше около нея. Това понякога й причиняваше достатъчно болка, за да се запита защо го окуражава да стои при нея. Тейт, с типичната си злоба, беше казала:

— Той е стар, нисък и грозен. Не можеш ли въобще да правиш разлика?

— На четирийсет е — беше отговорила Лилит. — Не ми изглежда грозен и щом може да се справя с моите габарити, значи, и аз мога да се справям с неговите.

— Заслужаваш повече.

— Той ми стига.

Никога не каза на Тейт, че по една случайност Джоузеф не стана първият човек, когото щеше да пробуди. Само клатеше глава в отговор на половинчатите опити на Тейт да забърше Джоузеф. Не че Тейт го желаеше. Просто искаше да докаже, че може да го изкуши и в хода на процеса да го изпробва. Джоузеф намираше цялата тази интрига за много забавна. Други хора не биха били толкова спокойни в такива ситуации. Това ставаше причина за някои от най-свирепите побоища. Постоянно нарастващият брой на отегчени, затворени между четири стени хора само спомагаше за увеличаването на количеството отрицателна енергия в залата.

— Нали знаеш — каза му тя, — че самият ти можеш да станеш мишена. Някои от хората може да изкарат озлоблението си към мен върху теб.

— Знам кунгфу — каза той, докато преглеждаше охлузените стави на пръстите й.

— Наистина ли?

Той се усмихна.

— Не, само малко тайчи за разгряване. Не се потиш чак толкова много.

Тя реши, че той се опитва да й намекне, че мирише, което беше истина. Тя стана и тръгна да се мие, но той не я пусна.

— Може ли да говориш с тях? — попита той.

Тя го погледна. Беше си пуснал тънка черна брада. Всички мъже си бяха пуснали бради, защото не им бяха дали самобръсначки. Не разполагаха с нищо остро или опасно.

— Искаш да кажеш да говоря с оанкалите? — попита тя.

— Да.

— Те ни чуват през цялото време.

— Но ако поискаш нещо, ще ти го дадат, нали?

— Вероятно не. Мисля, че направиха голяма отстъпка, като ни дадоха дрехи.

— Да. Предполагах, че ще го кажеш. В такъв случай трябва да направиш това, което предложи Тейт. Пробуди голям брой хора наведнъж. Няма какво толкова да се прави тук. Накарай хората да си помагат един на друг, да се учат един от друг. Вече сме четиринайсет. Утре събуди още десет.

Лилит поклати глава:

— Десет? Но…

— Ще отнеме малко от негативната енергия, насочена към теб. Когато хората са заети, имат по-малко време да си мислят разни измишльотини и да се бият.

Тя се измести от неговата страна и застана срещу него.

— Какво има, Джо? Какво не е наред?

— Хората са хора, това е. Сега може да не си в непосредствена опасност, но скоро ще бъдеш. Трябва да го знаеш.

Тя кимна.

— Когато станем четирийсет, оанкалите ще ни изведат ли оттук, или…

— Когато станем четирийсет и когато те преценят, че сме готови, ще дойдат. Ще ни заведат на място, където ще се учим как да живеем на Земята. На този кораб има… специална зона, която са преобразили така, че да прилича на фрагмент от Земята. Създали са малка тропическа джунгла там — подобна на тази, в която ще бъдем изпратени на Земята. Там ще бъдем тренирани.

— Виждала ли си това място?

— Прекарах там една година.

— Защо?

— Първо, за да се обуча, и после, за да докажа, че съм се обучила. Да знаеш и да използваш знанието, не е едно и също нещо.

— Не. — Той се замисли за момент. — Присъствието на оанкалите ще ги сплоти, но може и да ги настрои още повече срещу теб. Особено ако оанкалите наистина ги уплашат.

— Оанкалите ще ги уплашат.

— Толкова ли са страшни?

— Те са съвършено чужди за нашите възприятия. Иноземци. Грозни. Страховити.

— Тогава… не идвай в гората с нас. Опитай се да се измъкнеш.

Тя се усмихна тъжно.

— Джо, аз говоря техния език, но никога досега не съм успявала да ги убедя да променят решенията си.

— Опитай, Лилит!

Неговата настоятелност я изненада. Беше ли видял наистина нещо, което беше пропуснала, нещо, което той не искаше да й каже? Или просто за първи път разбираше нейната позиция. Тя от дълго време съзнаваше, че може би е обречена. Имаше достатъчно време да свикне с идеята и да разбере, че трябва да се бори не с нечовешките същества, а с нейния собствен вид.

— Ще говориш ли с тях? — попита Джоузеф.

Трябваше да си помисли за момент, за да осъзнае, че той говореше за оанкалите. Тя кимна.

— Ще направя каквото мога — каза тя. — Ти и Тейт може би сте прави за това, че трябва да се ускори пробуждането на хората. Мисля, че съм готова да го направя.

— Добре. Имаш доста добро ядро около себе си. Новите хора, които ще пробудиш, ще имат възможност да наваксат, когато отидем в гората. Трябва да имат повече неща, с които да се занимават.

— О, те ще имат много неща за вършене. Но еднообразието… почакай, докато те науча как да изплиташ кошница или хамак, или да изработиш свои собствени градинарски инструменти, за да ги използваш в отглеждането на собствената ти храна.

— Ще направим каквото е необходимо — каза той. — Ако не можем, няма да оцелеем. — Той млъкна за момент и погледна настрани. — Цял живот съм живял в града. Може и да не оцелея.

— Ако аз оцелея, и ти ще оцелееш — каза тя мрачно.

Той разведри атмосферата, като се засмя тихо.

— Това е лудост, но същевременно с това е прекрасно. И аз мисля по същия начин като теб. Виждаш ли какво става, когато сме затворени заедно и нямаме неща за правене. Както добри, така и лоши. Колко души ще пробудиш утре?

Тя преви тялото си, обхвана с ръце сгънатите си колене и постави главата си на коленете. Тялото й се затресе от беззвучен смях. Беше я събудил една нощ, просто така, и я беше попитал дали може да легне при нея. С огромни усилия успя да се въздържи да не го грабне и да го замъкне в леглото.

Но досега не бяха говорили за чувствата си. Всички знаеха. Всички знаеха всичко за всеки. Тя знаеше например, че хората говореха, че той спи с нея само за да получи специални привилегии или да се отърве от затвора. Той определено не беше човек, на когото тя щеше да обърне внимание преди войната. И той нямаше да я забележи. Но тук между тях имаше притегляне от момента, в който тя го пробуди — силно, неизбежно, материализирано и вече изречено.

— Ще събудя десет души, както ти пожела — каза тя. — Струва ми се подходящо число. Така всеки един от хората, на които смятам да се доверя, ще се грижи за един човек от пробудените хора. Колкото до другите… Не искам да се мотаят насам-натам или да се съберат заедно, за да ни причиняват неприятности. Ще ги събера по двойки с теб, Тейт, Лия и мен.

— С Лия? — каза той.

— Лия е наред. Груба, раздразнителна и много упорита. Трудолюбива, лоялна и не се плаши от нищо. Харесвам я.

— Мисля, че и тя те харесва — каза той. — Това ме изненада. Предполагах, че ще те ненавижда.

Зад него стената започна да се отваря.

Лилит замръзна, после въздъхна и нарочно се загледа в пода. Когато погледна нагоре, уж към Джоузеф, видя Никанж да влиза през отвора.