Октавия Е. Бътлър
Зора (17)

12

Кахгаят дойде да я види няколко дни по-късно. Бяха я настанили в обичайната полупразна стая, в тази имаше легло и две маси платформи, баня с тоалетна и Никанж, който спеше почти непрекъснато и толкова дълбоко, че изглеждаше като част от мебелировката, а не като живо същество.

Почти се зарадва от появата на Кахгаят. То облекчи скуката й и за нейна изненада й донесе подаръци: купчина твърда, тънка, бяла хартия — повече от един пакет — и много химикалки с надписи „Пейпър Мейт“, „Паркър“ и „Бик“. Кахгаят каза, че химикалките са дубликати на отпечатъци, взети от отдавна изчезнали оригинали. За първи път виждаше нещо, възпроизведено от отпечатък. И за първи път осъзна, че оанкалите могат да възпроизвеждат неживи предмети от отпечатъци. Не можеше да открие никаква разлика между дубликатите и оригиналите, които помнеше.

Кахгаят й даде няколко полуразпаднали се пожълтели книги: шпионски роман, роман за Гражданската война, учебник по етнология, студия за религията, книга за рака и една за човешката генетика, книга за едно шимпанзе, научено да говори с езика на глухонемите, и книга за надпреварата в Космоса през 60-те години на ХХ век.

Лилит прие всичките, без да каже нищо.

Сега, когато Кахгаят знаеше, че тя полага сериозни грижи за Никанж, беше по-лесно да се разбере с него, беше много по-вероятно да й отговори, когато тя зададеше въпрос, вместо на свой ред да й отвръща с реторични въпроси, пропити със сарказъм. Посети я няколко пъти и стоя с нея, докато се грижеше за Никанж, нещо повече, превърна се в неин учител, като използва тялото си и това на Никанж, за да й помогне да разбере по-добре биологичното устройство на оанкалите. Никанж спеше през повечето време. Често спеше толкова дълбоко, че пипалата на главата му не следваха движенията й.

— Ще помни всичко, което се е случило около него — каза Кахгаят. — Възприема го по същия начин все едно е будно. Но не може да реагира. В момента не е в съзнание. Но… записва.

Кахгаят повдигна един от крайниците на Никанж да види как се развиват сетивните пипала. Не се виждаше нищо още освен голяма, тъмна подутина — страховито изглеждащ израстък.

— Това ли е пипалото — попита тя, — или то ще излезе оттук?

— Това е — каза Кахгаят. — Не го докосвай, докато расте, освен ако Никанж не те помоли.

Не изглеждаше като нещо, което Лилит би искала да докосне. Тя погледна Кахгаят и реши да се възползва от новите му вежливи обноски.

— А какво ще кажеш за сетивната му ръка? — попита тя. — Никанж спомена, че има и такова нещо.

Кахгаят мълча известно време. Най-накрая, с тон, който тя не можа да разтълкува, той каза:

— Да, има такова нещо.

— Ако съм споменала нещо, което не е трябвало да споменавам, просто ми кажи — каза тя.

От странния тон на гласа му й се прииска да е по-надалече от него, но то не помръдна.

— Не, не си — каза Кахгаят с безизразен тон. — Всъщност важно е да знаеш за… сетивната ръка.

Той протегна едно от сетивните си пипала, дълго и сиво, с груба кожа, което винаги й беше напомняло за хобот на слон.

— Силата и устойчивостта на външната обвивка предпазват ръката и органите, свързани с нея — каза той. — Ръката е затворена, виждаш ли?

Показа й облия връх на пипалото, покрито с полупрозрачен материал, за който тя знаеше, че е гладък и твърд.

— Когато е в това състояние, представлява просто един крайник.

Кахгаят усука края на пипалото като червей, протегна го, докосна главата на Лилит и след това размаха пред очите й косъм, откъснат с едно завъртане на пипалото.

— Много е подвижно и гъвкаво, но е просто един крайник.

Пипалото се отдалечи от Лилит, като пусна косъма. Полупрозрачната тъкан на върха започна да се променя, да се мести по краищата във формата на вълнисти кръгове, след което нещо тънко и бледо се показа от центъра на върха на пипалото. Докато гледаше, тънкото образувание започна да се удебелява и да се разделя. Имаше осем пръста или по-скоро осем тънки пипалца, наредени около кръгла длан, които бяха влажни и силно набраздени. Приличаше на морска звезда — крехка звезда с дълги, тънки и змиеподобни пипалца.

— Как ти изглежда? — попита я Кахгаят.

— На Земята имахме животни, които приличаха на това нещо — отговори тя. — Живееха в океаните. Наричахме ги морски звезди.

Кахгаят отпусна пипалата си.

— Виждал съм ги. Има известна прилика.

Той завъртя пипалото, така че тя да може да го види от различни ъгли. Установи, че дланта беше покрита с малки издатини, подобни на отвърстията по телата на морските звезди. Бяха почти прозрачни. А гънките, които беше видяла на дланта, се оказаха бразди — отвори към тъмна вътрешност.

Излъчваше слаба миризма — странна, като от цвете. На Лилит не й хареса и тя се отдръпна от него миг след като го погледна.

Кахгаят прибра ръката много бързо — все едно тя внезапно изчезна. После свали надолу сетивното пипало.

— Хората и оанкалите са склонни да се свързват само с едно оолои — каза й той. — Връзката е химическа и не е толкова силна у теб в момента заради това, че Никанж е още недоразвит. Затова миризмата ми те дразни.

— Никанж не ми е споменавал нищо за това — каза тя с нотка на подозрение в гласа.

— То излекува травмите ти. Подобри паметта ти. Не би могло да направи всички тези неща, без да остави отпечатъка си върху теб. Трябвало е да ти го каже.

— Да, така е. Какъв е този отпечатък? Какво ще ми направи?

— Нищо лошо. Най-добре ще е да избягваш близки контакти с други оолои — контакти, които са свързани с проникване в плътта ти, разбираш ли? Може би след като Никанж съзрее, ще е добре за известно време да избягваш напълно контакти с повечето хора. Следвай чувствата си. Хората ще разберат.

— Но… колко дълго ще продължи това?

— С хората е различно. Някои могат да се въздържат много по-дълго от нас. Най-дългото, за което съм чувал, продължи четирийсет дни.

— И през това време Ахажас и Дичаан…

— Няма да ги отбягваш, Лилит. Те са част от семейството. Ще се чувстваш комфортно с тях.

— Какво ще стане, ако не отбягвам хората, ако не обръщам внимание на чувствата си?

— Ако успееш да направиш това, най-малкото ще се разболееш. Може и да се убиеш.

— … толкова зле?

— Тялото ти ще ти каже какво да правиш. Не се тревожи.

Той измести вниманието си към Никанж.

— Никанж ще е най-уязвим, когато сетивната ръка започне да расте. Тогава ще се нуждае от специална храна. Ще ти покажа.

— Добре.

— Всъщност ще се наложи да слагаш храната в устата му.

— Вече го направих с някои от нещата, които поиска да яде.

— Добре.

Кахгаят раздвижи пипалата си.

— Аз не исках да те приемам, Лилит. Нито за Никанж, нито за работата, която ще вършиш. Вярвах, че заради начина, по който човешката генетика е представена в културата ви, човек мъж трябваше да бъде избран за родител на първата група. Сега знам, че не съм бил прав.

— Родител?

— Така го възприемаме ние. Да учиш, да утешаваш, да храниш и да обличаш, да ги напътстваш и да тълкуваш за тях този нов и плашещ свят. Да си родител.

— Вие ще ме направите тяхна майка?

— Формулирай връзката по най-удобния за теб начин. Ние го наричаме „родителство“. — Обърна се към стената все едно се канеше да я отвори, после се спря и погледна отново Лилит. — Хубаво е това, което ще правиш. Ще си в състояние да помогнеш на твоите хора по същия начин, по който го правиш сега за Никанж.

— Те няма да се доверят на мен и на помощта ми. Най-вероятно ще ме убият.

— Няма да го направят.

— Не ни разбирате толкова добре, колкото си мислите.

— А ти въобще не ни разбираш. И в действителност никога няма да ни разбереш, въпреки че ще ти бъде предоставена допълнителна информация за нас.

— Тогава ме приспете отново, по дяволите, и си изберете някого, когото смятате за по-умен! Никога не съм искала тази работа!

Той остана безмълвен за няколко секунди. Най-накрая каза:

— Наистина ли вярваш, че съм пренебрегнал интелигентността ти?

Тя го изгледа гневно, отказвайки да му отговори.

— Не съм си и помислял. Децата ти ще ни познават, Лилит. Ти — никога.