Октавия Е. Бътлър
Зора (18)

1

Залата беше малко по-голяма от футболно игрище. Таванът й представляваше купол от мека, жълта светлина. Лилит беше успяла да изкара две стени от ъгъла на залата, така че да си направи самостоятелна стая с портал в края, където трябваше да се събират стените. Имаше моменти, в които тя ги събираше — за да се изолира напълно от пустотата отвън и от решенията, които трябваше да вземе. Можеше да прави каквото си иска със стените и с пода на голямата зала. Не можеше единствено да ги накара да я пуснат навън.

Тя беше издигнала стените на стаята си така, че да покриват входа към тоалетната й. Покрай стената бяха разположени още единайсет чисто нови тоалетни. С изключение на тесните, открити входове на тези помещения, голямата зала беше празна. Стените й бяха бледозелени, а подът светлокафяв. Лилит беше помолила да са в цвят и Никанж беше намерил някой, който да го научи как да накара кораба да произвежда цвят. Хранителни запаси и дрехи бяха капсулирани в стените в различни неотбелязани шкафове както в стаята на Лилит, така и в двата края на голямата стая.

Храната в шкафовете, както й бяха казали, щеше да бъде допълвана в зависимост от употребата — допълвана от самия кораб, който щеше да черпи от собствената си субстанция, за да прави точни копия на храната, намираща се в съответния шкаф.

В стената срещу тоалетните се намираха капсулите на 80 спящи човешки същества — всичките здрави, под 50 години — американци, англичани и други английскоговорещи. Те изобщо не подозираха какво ги очаква.

Задачата на Лилит беше да подбере и пробуди най-малко 40 от тях. Нито тя, нито четирийсетте пробудени нямаше да могат да напускат залата, докато всички те не бъдат готови за срещата с оанкалите.

В голямата зала леко притъмня. Свечеряваше се. Лилит намери странно успокоение и облекчение в отчетливото разделяне на времето на дни и нощи. Не беше съзнавала до този момент как й беше липсвала бавната смяна на светлината, успокояващото действие на мрака.

— Време е отново да привикнеш към обичайния за вас цикъл ден и нощ — й беше казал Никанж.

Изкушена от внезапен импулс, тя го попита дали на кораба има място, откъдето могат да се видят звездите.

Ден преди да остане сама в голямата празна зала, Никанж я беше отвел през няколко коридора и рампи до нещо като асансьор. Той й каза, че наподобява безвреден балон, пълен с газ, който се движи в живо тяло. Накрая те се озоваха в нещо като наблюдателен балон, през който можеха да се видят не само звездите, но и дискът на Земята, който сияеше като огромна луна насред черното небе.

— Намираме се отвъд орбитата на спътника на вашата планета — й каза оолоито, докато тя трескаво се опитваше да забележи познатите очертания на континентите.

Мислеше, че е видяла нещо — част от Африка и Арабския полуостров. Или просто очертанията приличаха на тях — не можеше да каже в средата на това небе, което хем беше над нея, хем беше в краката й. Имаше повече звезди, отколкото беше виждала някога, но само Земята привличаше вниманието й. Никанж я остави да гледа, докато собствените й сълзи не я заслепиха. После я обгърна със сензорната си ръка и я поведе към голямата зала.

Тя беше в голямата зала сама вече в продължение на три дена, мислеше, четеше, записваше мислите си. Всичките й книги, листове хартия и писалки бяха при нея. С тях бяха оставили и осемдесет досиета — кратка биографична информация, съставена въз основа на интервюта, наблюдения и заключения на оанкалите, както и снимки. Хората от досиетата нямаха живи роднини. Не се познаваха един с друг, както и с Лилит.

Беше прочела малко повече от половината досиета, като търсеше не само удобни кандидати за Пробуждането, но и потенциални съюзници — хора, които да събуди първи и на които да може да се довери. Искаше да сподели тежестта на знанията си, своята отговорност. Нуждаеше се от разумни хора, които да я изслушат, без да предприемат нещо безразсъдно или опасно. Трябваха й хора с идеи, които биха могли да я насочат в посока, която тя иначе би пропуснала. Хора, които да й казват кога постъпва глупаво и чието мнение тя да цени.

От друга страна, не й се искаше да пробужда никого. Тя се боеше от тези хора и се страхуваше за тях. Въпреки информацията в досиетата много неща оставаха неясни. Задачата й се състоеше в това, да създаде сплотен екип и да подготви хората за срещата с оанкалите, да ги подготви да станат техни разменни партньори. Това беше невъзможно.

Как би могла да пробуди някого, за да му каже, че ще участва в генетичната програма на същества, толкова чужди и различни от нас, че човек не може дори да ги погледне без отвращение? Как би могла да пробуди тези хора, оцелели от войната, и да им каже, че освен ако не избягат от оанкалите, децата им няма да се родят човеци?

По-добре да не им казва нищо или съвсем малко за известно време. Нямаше да има никакъв смисъл да ги пробужда, докато не разбере как може да им помогне, без да ги предаде, как да ги накара да приемат пленничеството си, да приемат оанкалите и всичко останало, докато не ги изпратят на Земята. После да избягат при първа възможност.

Мисълта й пак попадна в познатата задънена улица: от този кораб беше невъзможно да се избяга. По никакъв начин. Оанкалите управляваха кораба с помощта на химическите процеси, които се извършваха в телата им. Нямаше механизми за управление, които да могат да бъдат разучени и манипулирани. Дори совалките, които се движеха между кораба и Земята, бяха нещо като продължение на телата на оанкалите.

Нито един човек не можеше да направи нещо на кораба, без да си навлече неприятности, което значеше да бъде върнат в летаргичен сън или убит. Единствената надежда беше Земята. Щом стигнеха Земята — щяха да кацнат някъде в басейна на Амазонка, така й бяха казали — щяха поне да имат някакъв шанс.

Това значеше, че трябва да се владеят, да научат всичко, на което можеше да ги научи тя, всичко, на което могат да ги научат оанкалите, да използват това знание, за да се опитат да избягат и да оцелеят.

Какво щеше да стане, ако ги накара да разберат? Ами ако се окажеше, че оанкалите искат точно това от нея? Те, разбира се, знаят, че ще направи точно така. Те я познаваха. Значеше ли това, че те самите са планирали това предателство. Ако няма пътуване до Земята, няма да има възможност за бягство. Защо тогава я подготвяха цяла година да живее в тропическа гора? Може би оанкалите бяха абсолютно сигурни в способността си да държат хората под контрол дори на Земята.

Какво можеше да направи тя? Какво друго можеше да каже на хората освен: Учи се и бягай! Каква друга възможност за бягство съществуваше?

Никаква. Другата възможност беше да откаже да пробужда хората и да се инати, докато не намерят друг, по-склонен към сътрудничество. Някой като Пол Тайтъс, който съзнателно е скъсал с човешката раса и е станал съюзник на оанкалите. Такъв човек би сбъднал всички предсказания на Тайтъс. Той щеше да унищожи и малкото останала цивилизованост в умовете на останалите пробудени. Щеше да ги превърне в банда. Или в стадо.

В какво щеше да ги превърне тя?

Лежеше на платформата си и се взираше в снимката на мъж. Според статистическите данни висок 170 сантиметра. Тегло 63 килограма, на 32 години, с липсващи среден, безименен и малък пръст на лявата ръка. Беше загубил пръстите си при инцидент с косачка за трева като малък и страдаше от комплекс заради осакатената си ръка. Казваше се Виктор Доминик — всъщност Видор Домонкош. Родителите му бяха емигрирали в САЩ от Унгария малко преди да се роди. Адвокат по професия. Оанкалите подозираха, че е бил добър адвокат. Намираха го за интелигентен, разговорлив, оправдано подозрителен към разпитващите, които не можеше да види, и изключително изобретателен в опитите си да ги лъже. Виктор се беше опитвал да разбере по всякакъв начин идентичността на разпитващите, но също като Лилит беше един от малкото говорещи английски, които не изпитваха съмнения, че може да са извънземни. Беше женен три пъти, но нямаше деца вследствие на някакъв физиологичен проблем, който оанкалите бяха излекували. Фактът, че няма деца, го беше тормозил в миналото и той обвиняваше трите си жени за проблема, въпреки че самият той беше отказвал многократно да отиде на лекар.

С изключение на последното, оанкалите смятаха този човек за разумен и солиден. Нито веднъж по време на заточението си в строгия тъмничен затвор не се беше размеквал, плакал или правил опит за самоубийство. За сметка на това беше обещал да убие хазаите си, ако някога му се удаде възможност. Беше го споменал само веднъж със спокоен глас, все едно прави някаква незначителна забележка.

Въпреки това водещият разпита оанкали се беше почувствал заплашен от думите му и веднага беше приспал Виктор Доминик.

На Лилит мъжът й се нравеше. Притежаваше ум и като изключим глупавото държане със съпругите, чувство за самоконтрол — точно от това се нуждаеше тя. Но се страхуваше от него.

Ами ако я сметнеше за един от похитителите му? Тя беше по-висока и по-силна от него, но това нямаше толкова голямо значение. Той щеше да има много удобни случаи да я нападне, когато тя най-малко очаква.

По-добре ще е да го пробуди, когато си намери съюзници. Сложи досието му на по-малката от двете купчини — хора, които определено харесваше, но не искаше да пробужда първи. Тя въздъхна и взе друго досие.

Лия Бийд. Тиха, религиозна, бавна — в движенията си, не в мисленето си, въпреки че оанкалите не бяха особено впечатлени от интелекта й. Това, което ги беше впечатлило, беше нейното търпение и самостоятелност. Не бяха успели да я накарат да се подчинява. Тя ги беше изтощила с упоритото си мълчание. Беше изтощила оанкалите! За малко не беше умряла от глад, тъй като оанкалите се бяха опитали да я привлекат на своя страна, като я бяха лишили от храна. Най-накрая я бяха дрогирали, бяха измъкнали нужната информация и след като й бяха възвърнали силата и здравето, я бяха приспали отново. Лилит се чудеше защо. Защо не я бяха дрогирали, когато са разбрали, че е твърдоглава? Защо не бяха дрогирали самата Лилит? Може би защото са искали да проверят колко дълго могат да измъчват човешките същества, преди те да се пречупят. Може би са искали да видят какво е специфичното при всеки. Може би разбирането на оанкалите за инатливост е толкова крайно от човешка гледна точка, че твърде малко хора са успявали да изчерпят търпението им. Лилит не беше от тях. Лия беше.

На снимката Лия имаше вид на бледа, слаба и изморена жена, въпреки че оолоите бяха отбелязали, че физиологията й предразполага към напълняване.

Лилит се подвоуми, след това сложи папката на Лия върху тази на Виктор Доминик. Лия също звучеше като добър потенциален съюзник, но не биваше да се пробужда първа. От нея можеше да излезе изключително лоялна приятелка — стига първо да не помисли, че Лилит е една от нейните мъчителки.

Но тази идея можеше да хрумне на всеки пробуден от Лилит — почти сигурно в момента, в който тя започнеше да отваря стени или да създава нови — това щеше да е доказателството, че тя притежава възможности, които те нямат. Оанкалите й бяха осигурили информация, бяха увеличили силата й, бяха подобрили паметта й и способността да контролира стените и поставените в летаргичен сън растения. Това бяха нейните инструменти и всеки един от тях щеше да я направи да изглежда по-малко човек.

— Какво друго можем да ти дадем? — я беше попитала Ахажас при последната им среща.

Ахажас се притесняваше за нея, от това, че не беше внушителна на ръст. Беше открила, че човеците се впечатляват от това. Фактът, че Лилит беше по-висока и по-едра от повечето жени, не беше достатъчен. Повечето мъже бяха по-високи и едри от нея. Нищо не можеше да се направи по въпроса.

— Каквото и да ми дадеш, няма да е достатъчно — отвърна Лилит.

Дичаан беше чул това и дойде да сграбчи ръцете на Лилит.

— Ти искаш да живееш — й каза той. — Няма да пропилееш живота си.

Те пропиляваха живота й. Вдигна следващата папка и я отвори. Джоузеф Ли-Чин Шин. Вдовец, чиято съпруга бе починала преди войната. Оанкалите смятаха, че вътре в себе си той е бил благодарен за това. След обичайния период на упорито мълчание той беше разбрал, че всъщност няма нищо против да разговаря с тях. Беше приел факта, че досегашният му живот е бил, така да се каже, „временно преустановен“, и сега остава да разбере какво е станало със света и кой движи нещата в момента. Непрекъснато търси отговора на тези въпроси. Признал е, че си спомня решението си, взето след края на войната, да сложи край на живота си. Бил е заловен, преди да опита да се самоубие. Сега има причина да живее — да види що за хора са тези, които са го затворили, и как и дали може да им се отплати.

Беше на 40 години, нисък на ръст, инженер, канадски гражданин, роден в Хонконг. Оанкалите бяха обсъждали възможността да го направят родител на една от групите хора, които смятаха да съберат. Но заплахата, която той носеше, беше охладила намеренията им. Според водещия разпита оанкали тя изглеждаше несериозна, но можеше да се окаже смъртоносна. Въпреки това оанкалите й го препоръчваха както на нея, така и на всеки друг човешки родител. Според тях той беше интелигентен и стабилен. Човек, на когото може да се разчита.

На външен вид не е нищо особено, помисли си Лилит. Беше дребен на ръст, съвсем обикновен човек, но оанкалите бяха впечатлени от него. И заплахата, която беше отправил, беше изненадващо консервативна заплаха със смърт, само ако Джоузеф не хареса това, което открие.

„Едва ли ще му хареса — помисли Лилит. — Но той е достатъчно умен, за да разбере, че моментът да направи нещо по въпроса ще настъпи на Земята, не когато са затворени тук на кораба.“

Първият импулс на Лилит беше да събуди Джоузеф Шин и да сложи край на самотуването си. Импулсът беше толкова силен, че тя седя неподвижно няколко секунди, като обгърна себе си с ръце, за да не се поддаде на изкушението. Беше си дала обещание, че няма да събужда никого, преди да е изчела всички досиета, преди да има време да помисли. Всяка погрешна стъпка сега може да я убие.

Тя премина през още няколко досиета, без да намери човек, който можеше да се сравнява с Джоузеф, въпреки че няколко от хората със сигурност заслужаваха да бъдат пробудени.

Имаше жена, на име Селин Айвърс, която беше прекарала по-голямата част от краткия си разпит да оплаква загиналия си съпруг и двете си дъщери близначки, както и неясното си настояще и несигурното си бъдеще. Повече от всичко на света искаше да е мъртва, но не беше правила опит за самоубийство. Оанкалите я смятаха за прекалено отстъпчива, за лесно поддаваща се на влияние — според тях тя се страхуваше да не си докара неприятности. С една дума, мекушава. Мекушава и потънала в скръбта си, но не глупава, въпреки че според оанкалите беше склонна на глупави постъпки заради страха си.

„Безвредна — помисли си Лилит. — Един човек, който не би представлявал никаква опасност, дори да мисли, че аз съм тази, която го е затворила.“

След нея идваше ред на Гейбриъл Риналди, актьор, който беше предизвикал объркване у оанкалите за известно време, защото, вместо да представи истинската си същност, бе играл роли пред тях. Той беше още един от тези, които оанкалите бяха престанали да хранят, под предлог, че гладът ще успее да го накара да разкрие истинската си същност. Не бяха сигурни дали са успели. Гейбриъл явно си го биваше. Освен това беше красив. Не се беше опитвал да се нарани или да заплашва оанкалите. И по някаква причина те не го бяха упойвали. Според оанкалите той беше на 27 години, слаб, физически по-силен, отколкото изглеждаше на външен вид, но не беше толкова умен, за колкото се смяташе.

„Това, последното, важи за много хора — помисли си Лилит. — Гейбриъл, като другите, които бяха заблудили и озадачили с упоритостта си оанкалите, беше ценен.“

Тя се зачуди дали някога би могла да вярва на човек като Гейбриъл, но остави папката му при хората, които възнамеряваше да пробуди.

На дневен ред беше Беатрис Дуайър, която категорично беше отказала да общува, докато не са й дали да се облече, но след това се е превърнала в разговорлива и приятна събеседничка, която се е сприятелила със своя разпитващ. Той е бил опитно оолои, което е предложило Беатрис да бъде приета за една от първите родителки. Другите оолои са я наблюдавали и са я отхвърлили, без да посочват причината. Може би заради прекалената й свенливост. Както и да е, важното беше, че бе спечелила напълно на своя страна едно оолои.

След нея идеше ред на Хилари Балард, поетеса, художничка, драматург, актриса, певица и чест получател на помощи за безработни. Тя беше наистина умна, помнеше наизуст много поеми, пиеси и песни — както нейни, така и на по-установени автори. Тя беше ценна — щеше да посвещава бъдещите човешки деца в тайните на изкуството, щеше да им припомня кои са. Оанкалите я смятаха за неуравновесена, но не опасна. Беше се наложило да я упоят, защото се беше наранила при опита си за бягство от „клетката“. Беше си счупила и двете ръце.

И това ако не е опасно неуравновесена?

Може би не. Лилит също беше изпаднала в паника, когато бе осъзнала, че е затворена. Както и много други хора. Просто Хилари се беше паникьосала малко повече от другите. Може би щеше да е добре да не й се възлагат отговорни задачи. Оцеляването на групата не биваше да зависи от нея, както и не биваше да зависи от всеки един поотделно. Друг е въпросът, че това беше така, но не по вина на хората.

Следваше Конрад Лор, който предпочиташе да го наричат Кърт. Нюйоркско ченге, което беше оцеляло само защото жена му най-накрая го беше замъкнала в Колумбия, където живееха роднините й. Те не бяха ходили никъде с години преди това. Жена му е била убита в един от бунтовете, които са започнали веднага след последната ракетна атака. Хиляди бяха убити, преди още да започне да става студено. Хиляди бяха просто стъпкани или разкъсани на парчета в паниката. Кърт е бил прибран заедно със седем деца, които е пазил, нито едно от тях не е било негово. Неговите четири деца са били останали в САЩ при роднините му и са загинали. Според оанкалите Кърт Лор има нужда от хора, за които да се грижи. Хората му дават стабилност, дават му цел. Без тях той е щял да се превърне в престъпник или да загине. Сам в изолатора, той се бе опитал да се убие, като си изтръгне адамовата ябълка със собствените си нокти.

Дерик Уолски е упражнявал професията си в Австралия. Неженен, на 23 години, без ясна идея какво иска да прави с живота си. До този момент бе учил и работил почасова или сезонна работа. Беше приготвял хамбургери, беше шофирал камион за доставки, беше работил като строителен работник, продавач на домакински уреди по домовете — за последното изобщо не го биваше, беше чистил офиси и се беше занимавал с пейзажна фотография като лично хоби. Бе зарязал всичко с изключение на фотографията. Обичаше природата и животните. Баща му смятал това за губене на време и той се опасяваше, че е бил прав. Да, когато войната започнала, той правел снимки в австралийската пустош.

Тейт Мара бе загубила поредната си работа. Тя имаше някакво генетично заболяване, което оанкалите бяха успели да поставят под контрол, но не бяха успели да излекуват. Но истинският проблем на Тейт беше, че тя правеше нещата толкова добре, че често й доскучаваше. Или пък ги правеше толкова зле, че ги зарязваше, преди някой да забележи некомпетентността й. Хората трябваше да я виждат винаги в благоприятна светлина, умна, решителна и заможна.

Семейството й имало пари — притежавало успешна компания за продажба на недвижими имоти. Проблемът на Тейт според оанкалите беше, че не й се е налагало да прави нищо, за да си изкарва прехраната. Тя притежаваше огромна енергия, но й трябваше въздействие отвън, някакво голямо предизвикателство, което да я накара да я приложи.

Какво ще кажете за оцеляването на човешката раса?

До началото на войната Тейт се бе опитала два пъти да сложи край на живота си. След войната се бе борила за живота си с невиждана целеустременост. Когато войната започва, Тейт е била сама на почивка в Рио де Жанейро. Не е било добро време да си северноамериканка там, но тя е успяла да оцелее и да помогне и на други хора. Това бе общото между нея и Кърт Лор. По време на разпитите беше успяла да обърка и отчае със словесните си игри оолоито, което я беше разпитвало. В края на краищата оолоито беше започнало да я уважава. То беше сметнало, че тя прилича повече на оолои, отколкото на жена. Тя умееше отлично да манипулира хората — можеше да го прави, без изобщо да засегне чувствата им. В миналото това я беше отегчавало. Но скуката я караше да причинява вреда само на себе си, не на другите. Често й се беше случвало да се отдръпва от хората, за да ги предпази от собственото си отчаяние. Беше скъсвала с няколко мъже по този начин и ги беше запознавала с нейни приятелки. Хората, които събираше заедно, обикновено сключваха брак.

Лилит постави досието на Тейт Мара бавно на леглото, като го отдели от другите. Единственото друго досие, сложено отделно, беше това на Джоузеф Шин. Досието на Тейт се отвори и Лилит отново видя слабата и бледа, почти детска физиономия. Тя сякаш леко се подсмихваше, все едно не позираше за снимка, а просто преценяваше фотографа. Всъщност Тейт не знаеше, че й правят снимка. А и снимките не бяха истински фотографии. Това бяха картини, в които бяха разкрити душевността на човека, както и физическият му облик. Всяка една съдържаше отпечатък от спомените на нарисуваните хора. Водилите разпитите оанкали бяха нарисували всяка една картина със сензорните си пипала, използвайки специални телесни секреции. Лилит знаеше това, но картините напомняха страшно много на фотографии. Бяха правени върху някаква пластмаса, не върху хартия. Хората на картините изглеждаха така истински, сякаш щяха да проговорят. Всички изображения показваха само лицата и раменете на хората на един и същ сив фон. Но не приличаха ни най-малко на полицейските снимки на заподозрени престъпници, бяха пълни с живот. Разкриваха почти напълно характера на човека на снимката, така както го бяха видели самите оанкали.

Според тях Тейт Мара беше умна, в много отношения отстъпчива, а единственото нещо, което беше способна да нарани, беше егото на човек. Лилит остави досиетата, излезе с решителна крачка от стаята си и започна да изгражда друга до нея.

Стените, които доскоро не я пускаха навън, вече реагираха на нейното докосване, като тръгваха по следата, оставена от потта или слюнката й на пода. По такъв начин от старите стени израстваха нови, като се отваряха или затваряха по нейно желание. Оолоито Никанж я беше подложило на тестове, докато не се беше уверило, че тя знае как да управлява стените. Когато беше приключило с инструкциите, Дичаан и Ахажас я научиха как да се запечатва в стените, ако нейните хора я нападнат. Те бяха прекарали известно време да разпитват някои отделни хора и се притесняваха за нея повече от Никанж. Обещаха й, че ако се случи нещо такова, ще я измъкнат. Няма да я оставят да умре заради непредвидливостта на някой друг.

Звучеше добре, но тя щеше да се спаси само ако забележи задаващата се опасност и успее да се запечата навреме в стената.

Най-доброто решение за нея беше да пробуди точните хора, да ги обучи, без да бърза, за да е сигурна в тях, когато дойде време да пробуди останалите.

Тя изгради две стени на около половин метър разстояние една от друга. Така се получи тесен коридор, който щеше да осигури необходимото уединение, без да се налага да слага врата. Освен това тя обърна едната от стените навътре, така образува малко антре, което щеше да закрива стаята от любопитни погледи. Хората, които тя щеше да пробуди, нямаше да притежават нищо ценно за крадене, а всеки, който се опиташе да воайорства, щеше да бъде наказан от групата. Лилит вече притежаваше достатъчно физическа сила, за да се справи сама със смутителите на реда, но не искаше да го прави, освен ако не е абсолютно наложително. Със сила нямаше да може да сплоти хората, а ако те не бяха способни да направят колектив, нищо друго нямаше да има значение.

В новата стая Лилит издигна платформа, която щеше да служи за легло, такава за маса и три стола платформи около масата. Масата и трите стола щяха да отличават стаята от тези, в които тя беше прекарала заточението си при оанкалите. По-човешка обстановка.

Създаването на стаята отне доста време. След това Лилит събра всички досиета с изключение на единайсет и ги запечата в своята маса платформа. Хората от тези единайсет досиета щяха да бъдат нейната основна група, първите пробудени. Те щяха да й покажат какъв шанс има тя да оцелее и какво е нужно да се направи.

Първата пробудена щеше да е Тейт Мара. Още една жена. За да няма никакво сексуално напрежение.

Като взе в ръка снимката на Тейт, тя отиде към противоположната, съвършено гладка и равна стена и застанала пред нея, се вгледа още веднъж в лицето на жената.

Пробуди ли веднъж хората, тя няма да има друга възможност, освен да живее с тях. Дори да има желание, няма да може да ги приспи отново. С Тейт Мара нямаше да е лесно да се живее.

Лилит прекара ръката си по фотографията, после я сложи с лице срещу стената. Започна от единия край и започна да пристъпва бавно към другия, като държеше снимката обърната към стената. Затвори очи, докато се придвижваше, тъй като си спомни, че когато се упражняваше с Никанж, нещата се получаваха по-лесно, ако не обръща внимание на другите си сетива. Цялото й внимание се беше съсредоточило върху ръката, която движеше снимката. Мъжките и женските оанкали правеха това с пипалата на главата си. Оолоите със сензорните си ръце. И едните, и другите пробуждаха, като използваха само образа, запечатан в главите им, и в началото на процеса снимката, в която се намираше отпечатъкът на човека, не им беше нужна. За да запомнят снимката завинаги, на тях им бе достатъчно да вземат отпечатък от някого, после можеха да възпроизведат изображението на човека с максимална точност. Лилит не разполагаше с такава дарба — не можеше да чете отпечатъци и не можеше да ги възпроизвежда. Това можеха да правят само сетивните органи на оанкалите. Кахгаят й беше казал, че нейните деца ще имат сензорни ръце.

Тя спираше от време на време, за да отърка потната си ръка върху снимката, като по този начин подновяваше химическия си подпис. След като беше изминала половината стена, започна да усеща реакция, в стената под снимката се образува лека подутина, която започна да се движи срещу ръката й.

Тя спря за секунда, искаше да се увери, че това наистина е така. След това видя подутината и вече нямаше съмнения. Тя натисна леко стената със снимката и я подържа така, докато стената не започна да се отваря. След това отстъпи назад, за да даде възможност на зеленото растение да изпадне от нея. Отправи се в противоположния край на стаята и измъкна от стената яке и панталони. Пробудените със сигурност щяха да се зарадват на дрехите, също като нея.

Зеленото растение лежеше на пода и леко се гърчеше. Издаваше неприятна миризма, която беше проникнала в залата и от стената. Не можеше да определи къде точно се намира главата на Тейт Мара, но това нямаше значение. Прокара ръце по дължината на стеблото, все едно разтваряше цип, и то започна само да се отваря.

Този път нямаше опасност растението да я погълне. За него тя щеше да е също толкова вкусна, колкото и Никанж.

Лицето и тялото на Тейт Мара започнаха да се разкриват постепенно. Малки гърди. Фигура на момиче, което едвам е влязло в пубертета. Бледа, полупрозрачна кожа и коса. Детско личице. Въпреки това Тейт беше на 27.

Не искаше да идва в съзнание, докато Лилит не я извлече цялата от растението. Тялото на Тейт беше влажно и хлъзгаво, но не беше тежко. Лилит въздъхна и я вдигна на ръце.