Октавия Е. Бътлър
Зора (14)

9

Събуди се сред гласове. Оанкалите бяха близо до нея, но не я докосваха. Никанж и още един.

— Махай се сега — каза му Никанж. — Тя се връща в съзнание.

— Може би трябва да остана — каза тихо другият. Кахгаят. Имаше моменти преди, когато си мислеше, че всички оанкали звучат по един и същ начин с техните гласове на андрогини, но сега не би сбъркала измамно мекия тон на Кахгаят. — Може да имаш нужда от помощ.

Никанж не отговори. След малко Кахгаят раздвижи пипалата си и каза:

— Аз ще тръгвам. Съзряваш по-бързо, отколкото съм очаквал. А може би тя наистина е подходяща за теб.

Успя да го види как минава през стената и си тръгва. Едва когато си тръгна, почувства болките в собственото си тяло — в челюстта, в бедрото, в главата и особено в лявата ръка. Болката не беше остра, нищо тревожно. Просто тъпа, пулсираща болка, която се засилваше, особено когато помръднеше.

— Не се движи — каза й Никанж. — Тялото ти още се възстановява. Болката скоро ще изчезне.

Тя извърна лицето си на другата страна, пренебрегвайки болката.

Последва дълго мълчание. След което Никанж каза:

— Не знаехме. — Но веднага млъкна и се поправи. — Не знаехме, че мъжът ще реагира така. Никога преди не беше губил напълно контрол. През последните няколко години се държеше напълно нормално.

— Откъснали сте го от собствената му природа — промълви тя с подути устни. — Колко дълго сте го държали далече от жените? Петнайсет години? Или повече? Може да се каже, че през цялото това време той си е останал четиринайсетгодишен.

— Беше доволен от семейството оанкали, с което живееше, докато не се появи ти.

— Как може да знае? Никога не сте му дали шанс да се срещне с някой друг.

— Не беше необходимо. Семейството му се грижеше за него.

Тя се загледа в него. Чувстваше по-силно от всякога разликата между тях — непреодолимата извънземност на Никанж. Можеше да прекара часове с него в разговори на неговия език, без да бъде разбрана. То можеше да направи същото с нея, но да я принуди да се подчини, без значение дали тя го разбира, или не. Или да я остави в ръцете на другите и те да използват сила срещу нея.

— Неговото семейство смяташе, че трябва да се съберете с него — каза то. — Те знаеха, че няма да останеш с него за постоянно, но мислеха, че няма да имаш нищо против да споделиш секс с него поне веднъж.

„Да споделя секс — помисли си тя тъжно. — Откъде беше научило този израз? Тя никога не се беше изразявала така.“ Обаче й хареса. Трябваше ли да сподели секс с Пол Тайтъс?

— И може би да забременея? — каза тя на висок глас.

— Нямаше да забременееш — каза Никанж.

Това привлече цялото й внимание.

— Защо не? — попита тя.

— Все още не е дошъл моментът за теб да имаш деца.

— Направили ли сте нещо с мен? Стерилна ли съм?

— Твоите хора го наричат противозачатъчни. Само малко си променена. Процедурата беше извършена, докато спеше. Това беше направено в началото с всички хора. Ще ви върнем в нормалното състояние, когато му дойде времето.

— Кога? — попита тя ядосано. — Когато сте готови да ме оплодите?

— Не. Когато си готова. Само тогава.

— Кой го решава това? Ти ли?

— Ти, Лилит. Ти.

Откровеността му я смути. Тя почувства, че се е научила да разчита емоциите му по позата, по разположението на пипалата, по интонацията на гласа му… Изглеждаше, че то не само й казва истината както обикновено, но й казва нещо, което смята за важно. Пол Тайтъс също се бе опитал да й каже истината.

— Пол наистина ли има седемдесет деца? — попита тя.

— Да. И той ти е обяснил защо. Родовете Тоат отчаяно се нуждаят от повече същества от вашия вид, за да осъществят истинска размяна. Повечето хора, взети от Земята, трябва да бъдат върнати там. И все пак Тоат трябва да разполагат поне със същия брой индивиди, които да останат тук. И най-добре ще е тези, които са родени тук, да останат тук. — Никанж се поколеба. — Не трябваше да казват на Пол какво възнамеряват да правят. Но това винаги е трудно да се предвиди — понякога и ние го разбираме твърде късно.

— Той е имал право да знае.

— Информацията го плашеше и той изпадаше в депресия. Ти разкри един от страховете му — че може би една от роднините му е оцеляла и е била заплодена с неговата сперма. Беше му обяснено, че това не се е случило. Понякога вярва на нещата, които му се казват, понякога — не.

— Въпреки всичко е имал право да знае. Аз самата бих искала да знам.

Мълчание.

— Направихте ли го с мен, Никанж?

— Не.

— А… ще го направите ли?

То се поколеба, след което каза тихо:

— Родовете Тоат разполагат с твоя отпечатък, както и с отпечатъците на всеки човек, пренесен от Земята. Те имат нужда от генетично разнообразие. Ние ще запазим генетичните отпечатъци на хората, които те ще вземат с тях. Хиляда години след смъртта ти тялото ти ще бъде възродено на кораба. Но това няма да си ти. Тялото ти ще оформи собствена идентичност.

— Клонинг — каза тя бездушно.

Лявата й ръка пулсираше и тя я разтри, без да обръща внимание на болката.

— Не — отвърна Никанж. — Това, което сме съхранили от теб, не е жива тъкан. Това е памет. Генна карта, както твоите хора биха я назовали, въпреки че не биха могли да изготвят същата като тази, която ние сме създали и използваме. По-скоро е нещо, което те биха назовали мозъчна проекция. План за създаването на едно човешко същество: Теб. Средство за реконструкция.

То я остави да осмисли това и няколко минути не й каза нищо. Толкова малко хора са способни на това — да дадат на човек няколко минути да помисли.

— Би ли унищожил моя отпечатък, ако те помоля? — попита тя.

— Това е памет, Лилит, нещо завършено, което принадлежи на няколко различни души. Как бих могъл да унищожа такова нещо?

Значи, това буквално е памет, а не някакъв механичен запис или писмен документ. Разбира се.

След малко Никанж каза:

— Твоят отпечатък може никога да не бъде използван. Но ако се използва, то възстановената личност ще се чувства толкова у дома си тук, колкото ти на Земята. Тя ще израсне тук и хората, сред които ще живее, ще са нейните хора. Знаеш, че те няма да й причинят зло.

Тя въздъхна.

— Не мога да знам. Надявам се да направят това, което мислят, че е най-добре за нея. Господ да й е на помощ.

То приседна до нея и докосна болната й ръка с пипалата на главата си.

— Трябваше ли да научиш всичко това? Трябваше ли да ти го казвам?

Никога преди не й беше задавало такъв въпрос. За момент ръката й я заболя много по-силно от преди, след което почувства топлина и болката изчезна.

Тя не можеше да се отдръпне от него, въпреки че Никанж не беше я парализирал.

— Какво правиш? — попита тя.

— Изпитваш болка в тази ръка. Не е необходимо да страдаш.

— Навсякъде ме боли.

— Знам. Ще се погрижа за това. Просто исках да поговоря с теб, преди отново да заспиш.

Тя легна неподвижна за момент, доволна, че ръката й вече не пулсира от болка. Не беше забелязала болката, докато Никанж не я премахна. Осъзна, че е била една от най-силните, които е изпитвала. Дланта, китката и долната част на ръката й.

— Една от костите на китката ти беше счупена — каза й Никанж. — Ще бъде напълно зараснала, като се събудиш отново. — И после повтори въпроса си: — Беше ли нужно да знаеш всичко това, Лилит?

— Да — каза тя. — Това ме засяга. Трябваше да го знам.

То не й каза нищо за известно време и тя не наруши мислите му.

— Ще запомня това — каза то тихо накрая.

И тя усети, че е успяла да му предаде нещо много важно. Най-после.

— Как разбра, че ме боли ръката?

— Видях те да я разтриваш. Знаех, че е счупена, и не бях направил нищо, за да ти помогна. Можеш ли да движиш пръстите си?

Тя се подчини и се изненада колко лесно и безболезнено се движеха.

— Добре. Сега пак ще те приспя.

— Никанж, какво стана с Пол?

То насочи няколко от пипалата на главата си от ръката й към лицето.

— Той спи.

Тя се намръщи.

— Защо? Не съм го наранила. Не бих могла.

— Той беше… разярен. Извън контрол. Нападна някои от членовете на семейството. Казаха, че ако е имал начин, е щял да ги убие. Когато са го задържали, той е започнал да плаче и да говори несвързано. Напълно е отказал да говори на оанкали. На английски е псувал семейството си, теб, всички. Трябваше да бъде приспан — може би за година или за по-дълго. Продължителният сън лекува нетелесните рани.

— Една година…

— Всичко ще е наред. Той няма да остарее. А семейството му ще го чака да се пробуди. Той е много привързан към тях и те към него. Връзките в семействата Тоат са… красиви и много силни.

Тя положи дясната си ръка върху челото си.

— Неговото семейство — каза тя с горчивина в гласа. — Постоянно повтаряш това. Неговото семейство е мъртво! Като моето. Като това на Фукумото. Като семействата на повечето от нас. Ето това ни е проблемът. Нямаме никакви семейни връзки.

— Той има.

— Няма нищо. Няма кой да го научи как да бъде мъж и е сигурно, че няма да се превърне в оанкали, така че не ми разправяй за неговото семейство!

— И въпреки всичко те са неговото семейство — каза Никанж с тих и настоятелен глас. — Те са го приели и той ги е приел. Той си няма друго семейство, но си има тях.

Тя се извърна настрани, отвратена. Какво ли е казал Никанж на другите за нея? Говорил ли им е за нейното семейство? Ако се съди по новото й име, тя е била осиновена. Поклати главата си, объркана и смутена.

— Той те удари, Лилит — каза Никанж. — Счупи костите ти. Ако не те бяхме лекували, можеше да умреш.

— Той направи това, което вие и неговото така наречено семейство сте го подтикнали да направи.

То раздвижи пипалата си.

— Това е по-близо до истината. Не че ми харесва. Трудно ми е да влияя на другите сега. Те мислят, че съм все още млад, за да разбера. Аз обаче ги предупредих, че ти няма да харесаш Пол. Но понеже още съм незрял, не ми повярваха. Неговото семейство и моите родители се наложиха. Това няма да се повтори.

То я докосна по тила и прободе кожата й с няколко от сетивните си пипала. Тя осъзна какво става и усети, че загубва съзнание.

— Приспи и мен — настоя, докато все още можеше да говори. — Остави ме да заспя отново. Сложи ме там, където сте сложили и него. Аз не съм с нищо по-различна от него. Върни ме обратно там. Намери си някой друг!