Доналд Уестлейк
Роден богат (65)

65

Стан имаше възможност да кара хубава кола поне когато возеше госпожа Хол. В случая беше черен даймлер, който приличаше на диван, преработен в танк. Освен това, докато тя стоеше в болницата или се срещаше с адвокатите, Стан оставаше в колата и четеше вестник, вместо да тича подире й, както го караше госпожа Парсънс. Пък и сваляше тъпата шапка и я оставяше на седалката до себе си. Докато сновяха между болницата и адвокатската кантора пък му се удаваше възможност да чуе част от телефонните й разговори, които хич не звучаха обнадеждаващо.

Тя осведоми доста хора, че „горкият Мънро“ е изгубил паметта си завинаги и нямало никаква надежда да се възстанови, което пък означавало, че вече няма абсолютно никакъв шанс да се доберат до „нали се сещаш какво“. Единственото, за което се сети Стан, бяха банковите сметки в чужбина, за които тя сигурно не знаеше паролата. Освен това говореше за „ликвидиране“ на това и онова, което от устата на мафиот сигурно щеше да означава, че някой ще умре, но от устата на уважавана омъжена дама вероятно значеше, че се кани да заложи нещо при лихварите. Спомена също на няколко пъти, че възнамерява „да се прибере у дома“, и след известно време Стан разбра, че въобще няма предвид имението, а някое друго място.

Основното, което повтаряше неизменно във всеки разговор, обаче бе, че иска това или онова „да се свърши днес. Да, точно днес. Знам, че е събота, но не искам да се будя в онова имение утре сутрин. Или която и да е друга сутрин от днес нататък. Затова искам да се свърши днес“.

Госпожа Хол го повтори на няколко пъти и макар че в нито един от разговорите не повиши тон, нито пък говореше ядосано, Стан по някакъв начин почувства, че нейното ще стане. Каквото и да искаше да се свърши днес, щеше да бъде свършено днес, а не в друг ден.

Стан навърза всичко чуто и заключи, че Мънро Хол вече просто не съществува. Всичко здраво свързано с него досега — жена му, имението, служителите, хората, дошли да откраднат колите му — вече бе отвързано и заминаваше във всевъзможни посоки, сякаш някой внезапно бе изключил притеглянето на Хол.

Наученото от Стан в колата определено бе лошо за удара им. Той предполагаше, че все още могат да го направят, в смисъл да задигнат колите и да се споразумеят със застрахователите, но какво щяха да кажат останалите? Какво щеше да каже Честър? Защото точно желанието на Честър да отмъсти на Хол бе накарало да се заемат с тази работа.

От друга страна, искаха ли наистина да продължават да работят за нищо?

Прибраха се в имението малко след дванадесет и половина, минаха като на парад покрай караулната и грозният охранител в кафява униформа им отдаде нескопосано чест, като забеляза госпожа Хол на задната седалка. Стан я откара до къщата, слезе от колата и й отвори вратата. Госпожа Хол му се стори много натъжена.

— Май дойде време да се сбогуваме, Уорън — каза тя.

— Приятелите ми викат Стан — изтърси неочаквано и за самия себе си той.

Това й хареса и тя се усмихна.

— В такъв случай се надявам за това кратко време да сме станали приятели. — Подаде му ръка. — Довиждане, Стан.

Оказа се, че има крепко ръкостискане, но Стан пое ръката й нежно.

— Довиждане, госпожо Хол — каза той и тръгна към зелената къща и обяда.

Изведнъж от един страничен път пред очите му изникна камион, натоварен с жълт триумф „Стаг“, кабрио. Стан прилежно бе наизустил списъка с притежаваните от Хол коли и веднага се сети за тази. Произведена през 1976.

Но къде я караха? Към изхода. Той продължи да върви, но проследи с поглед камиона и го видя как напуска имението и завива вляво.

Стан също зави наляво, но към зелената къща, и след минута насреща му се появи нов камион със студебейкър „Голдън хоук“ от 1958 — кремавобял, с черни лайстни на покрива, предния капак и задната броня. Шофьорът на камиона — кльощав тип със сламена каубойска шапка — му махна весело. Стан инстинктивно му махна в отговор, без всъщност да иска да го прави.

Какво ставаше? Къде откарваха колите? „Хайде стига бе! — помисли си Стан. — Та това са нашите коли!“

Забърза с надеждата, че Келп или Малкия са в къщата й някой ще му обясни какво става. Може пък и Дортмундър вече да се беше върнал. След минута къщата изникна пред него и Стан видя, че Келп и Малкия са се облегнали на тясната веранда, като хора, излезли да гледат парад.

Е, явно наистина гледаха парад. Нов камион, натоварен с ламборгини „Миура“ от 1967, бяло на цвят, сплеснато отпред и приличащо на хищна риба, се оказа следващият участник в парада. И този камион, както и предните два, беше с пенсилванска регистрация. Значи бяха наели местен превозвач. Но къде отиваха?

Стан измина последните метри до къщата на бегом. Киселите изражения на Келп и Малкия не го обнадеждиха особено. Когато покрай тях мина камион с черен линкълн континентал „Клуб купе“ от 1940, колата, описана навремето от Франк Лойд Райт като „най-красивата на света“ и избрана от Музея за модерно изкуство в осмицата на най-успешните дизайнерски решения в автомобилостроенето за всички времена, Стан попита:

— Какво става бе?

— Ударът ни се проваля с гръм и трясък — обясни Келп.

— Местят ги от имението — добави Малкия. Изглеждаше готов да изяде линкълна, камиона и всичко, което мърда.

— Но къде ги карат?

— Във Флорида — отвърна Келп. — В някакъв музей за коли.

Малкия изръмжа — покрай тях тъкмо прекарваха червен морган „Плюс 4“.

— Всичките ли? — не спираше с въпросите Стан.

— До една — каза Келп. — С изключение на пиърса. Госпожата ще си го вземе в Мериленд.

— Затварят магазина — забеляза Малкия.

На Стан му беше тежко да гледа минаващите покрай тях коли, но пък беше още по-тежко да не гледа. Намръщи се към къщата и зададе поредния въпрос:

— Джон не се ли е върнал още?

— Никой не знае къде е — каза Келп.

— Дортмундър винаги се появява — изръмжа гневно Малкия. Явно не искаше нищо да го откъсва от гнева му.

— Е, където и да е, със сигурност е по-добре от нас тук — констатира Стан.

Следващата кола бе хийли „Силвърстоун“ от 1950, бяла, нея госпожа Хол я караше най-често. Стан поклати глава и въздъхна:

— На Джон това въобще няма да му хареса.