Доналд Уестлейк
Роден богат (12)

12

— Бенсън — каза Джим Грийн. — Бартън. Боттъм.

— Ботъм е с пет букви — възрази Чирачкович. — С едно „т“.

— Не и ако го пишем с двойно.

— Можем ли да правим така? — Чирачкович го изгледа изненадано.

— Можем да правим каквото си искаме — отвърна Джим Грийн, — стига да имаме шест букви и да започва с „Б“. Бъргър. Бингам. Боланд.

Джим Грийн и Антон Чирачкович седяха коляно до коляно в малко квадратно помещение без прозорци, осветявано почти изцяло от циферблати и монтирани навсякъде екрани. Джим Грийн бе длъгнест деликатен човек на неопределена възраст с черти, които изскачат от ума ти още докато го гледаш. Обикновен нос, скучни очи, нормален брой вежди, тънки, но не много тънки устни, абсолютно невзрачна челюст и сивкавокафява перука, която така точно имитира начален стадий на оплешивяване, че просто не е за вярване някой да си поръча такава перука, защото на кого му е притрябвало да имитира плешивина? Седеше на ръба на сгъваем метален стол, опрял пръстите на краката си в земята, за да може да повдигне колене и да вижда по-добре екрана на лаптопа, закрепен върху тях. Слабата светлина от монитора се отразяваше в гънките на лицето му и изчезваше в тях.

Антон Чирачкович седеше насреща му в старо изтърбушено кресло, преживяло множество претапицирания, и чакаше. Той бе едър, около шестдесетте, с широки рамене, дебел врат, двойна брадичка, облечен с възтесничък претенциозен черен костюм и бяла риза и присегнат с тънка вратовръзка, която заплашваше всеки момент да го задуши. Приличаше точно на човека, какъвто всъщност бе — дребен мошеник с голям стаж, години наред врял и кипял в кашите на някое корумпирано правителство на изток от Урал, но в един момент късметът му изневерил и в момента всички го гонят като бясно псе.

Е, не точно в момента. Не и в засекретеното скривалище на Джим Грийн, разположено в незабележимата му къща в покрайнините на Данбъри, Кънектикът. Всъщност скривалището не бе точно в къщата, а под един хълм близо до нея, до който се стигаше по дълъг подземен тунел, облицован с мед и олово, за да не допуска подслушвателни устройства, а в същото време да пропуска радиовълните навън.

За разлика от Чирачкович, Джим Грийн никога не се бе опитвал да осребри държавната си служба. Той бе творец. Твореше в областта на фалшивата самоличност, а правителството на Съединените щати му бе меценат. Стигаше му, че си върши работата по-добре от всеки друг на света, че вижда възхищението в погледа на онези, които знаят за него, че се придвижва като сянка на сянка през огромния свят на неизвестното.

В далечното минало на Грийн, през годините, в които още не бе овладял до съвършенство техниките на самоконтрола, се криеха толкова ужасни тайни, такива вледеняващи събития, че самият той нямаше нерви да се взира в тях. Като доброволец във френския Чуждестранен легион се превъплъти в личността на Джим Грийн, за да забрави, и почти успя, с изключение на откъслечните кошмари, които продължаваха да упорстват.

Годините, прекарани на държавна служба, минаха щастливо, но краят им дойде и високоценените му усилия постепенно изгубиха част от стойността си. Джим Грийн разполагаше с необятно поле за работа във времената, пълни с руски и германски врагове, тъй като всички участници в представлението си приличаха като две капки вода. Когато обаче враговете станаха пакистанци, индонезийци или корейци, изкуството да моделираш нови самоличности отстъпи пред техниките на подкупа и шантажа. През последните години в Управлението Грийн все по-често прекарваше дните си в безделие.

Той обаче обичаше работата си и искаше да продължи да я върши. Оказа се, че освен правителството има още купища индивиди, които отчаяно се опитват да си намерят ново име и да изкрещят щастливо: „Най-после!“ Тези индивиди разполагаха с пари, с купища пари, и бяха готови да се разделят с тях, за да се възползват от услугите на Джим Грийн. Така той се захвана с частен бизнес, който бе не по-малко потаен от миналото му.

Чирачкович например, се свърза с него — както и голяма част от останалите — чрез препоръки от доволен клиент. След няколко предварителни телефонни разговора и проучване от страна на Грийн, който се убеди, че Антон Чирачкович наистина е този, за който се представя (поне засега), си уредиха среща в подземен паркинг в Бриджпорт се съгласи да му вържат очите, да стегнат ръцете му с белезници и да го натоварят в багажника на белезникавата хонда „Акорд“ на Грийн. Спряха в гаража на Джим Грийн, в покрайнините на Данбъри, където Чирачкович излезе от багажника на хондата с превръзка на очите и оковани ръце, мина през невидима врата в дъното на гаража, слезе по бетонни стъпала, мина през облицован с метал коридор и влезе в тайната стая. Чак тук Грийн махна превръзката от очите и белезниците от китките му и двамата седнаха, за да свършат работата, за която бяха тук.

Направиха снимки, сканираха очи, взеха кръвни проби, записаха гласа на Чирачкович. Освен това записаха някои по-безобидни части от биографията на клиента, който щяха да станат част от новата му самоличност.

Чирачкович имаше лек, но доловим източноевропейски акцент, което означаваше, че не може да се представя за коренен жител на Съединените щати, но това надали щеше да е проблем. В някои отношения задачата дори се улесняваше.

Информационната паяжина става все по-гъста с всеки ден. При такова изобилие от факти нима нещо може да остане скрито? Сложността на тази фактология обаче понякога е в състояние да заблуди. Тук-там в лабиринта от подробности, опасал земното кълбо, се намират ниши, пукнатини, аномалии, преплетени жици. Джим Грийн откриваше тези места с ловкостта на ловджийско куче, надушило кървава диря. След като ги откриеше, ги запаметяваше, за да ги използва при удобен случай.

Ето сега например можеше да се възползва от подобна ниша и да внедри в системата един натурализиран американец, който е съкратил и поамериканчил името си на нещо с шест букви, което започва с „Б“. Чирачкович трябваше просто да избере позивната, на която ще отговаря през остатъка от живота си.

— Бюфорд. Блигън. Биймис.

— Биймис! — възкликна клиентът.

— Биймис? — Грийн го изгледа.

— Биймис!

— Сигурен ли си?

— Звучи като моето име — отвърна Чирачкович и го изрече като молитва: — Бийй-мис. Да. Харесва ми.

— Супер — отвърна Грийн. — Значи Биймис.

— Ами първото име? — попита новоизлюпеният Биймис. — Какво ще правя с малкото име?

— Запази си твоето — посъветва го Грийн. — Така и така си си свикнал с него. Ще го поамериканчим. Антъни. Ще си Тони.

— Тони. Тони Биймис. — На дебелите устни се изписа широка усмивка. — Това съм аз.

— Добре. — Грийн си отбеляза нещо. — След две седмици ще имам всичките ти документи.

— Аз пък ще имам златото — увери го Тони Биймис.

— Ще ти звънна — обеща Грийн. — На същия номер.

— Да, разбира се.

Грийн затвори лаптопа и го остави на пода.

— А сега — каза печално и стана, — съжалявам, но ще трябва да те закопчеем за пътуването обратно.

— Разбира се — съгласи се Биймис, изправи се и подаде ръце за белезниците. — Няма проблем.

Грийн чу съобщението от Ан Мари Хърст на телефонния секретар малко след като се прибра от доставянето на Биймис в подземния паркинг в Бриджпорт.

„Здрасти, Джим, Ан Мари Карпино е. Помниш ли ме? Казвах се Ан Мари Хърст, дъщерята на съседа ти, конгресмена Джон Хърст от Канзас. Имам един въпрос и според мен ти си идеалният човек, на който да го задам. Надявам се, че не нахалствам. Взех номера ти от Фран Доуди, помниш ли я? Тя все още е секретарка в Управлението, можеш ли да си представиш? Виж, ще ти продиктувам мобилния си и се надявам да ми звъннеш. Много ще се радвам да се чуем“.

Грийн надлежно си записа продиктувания мобилен телефон и не сдържа усмивката си. О, да, разбира се, че помнеше малката Ан Мари Хърст. Не беше чак толкова малка. Точно на подходящата възраст, поне според него.

Божичко, как летят годините! Зачуди се дали сега е в разцвета на красотата си, или вече е попрецъфтяла. Естествено, че щеше да й звънне. Страшно се зарадва, че отново ще види малката Ан Мари.

Дори и за миг не му хрумна да се зачуди за какво точно го търси.