Доналд Уестлейк
Роден богат (48)

48

Мак не знаеше коя точно част от начинанието го плаши най-много. Вероятно всички. Знаеше единствено, че никога през живота си не е бил толкова уплашен.

По-уплашен от нощта, в която за пръв път прави секс с момичето, което по-късно щеше да му стане жена; по дяволите, по уплашен, отколкото когато въобще прави секс за пръв път. По-уплашен от деня, в който го назначиха за отговорник на поточната линия за сглобяване на душове. По-уплашен от мига, в който лифтът го изплю на върха на високопланинската писта и той погледна надолу.

Е, тогава просто взе лифта надолу и от него ден се превърна в заклет ски въздържател. Този път обаче нямаше да му се удаде подобна възможност. В тази планина имаше само една посока.

Този път беше по-зле и от планината, защото в планината трябва да свършиш само едно нещо. В планината имаш пред себе си стръмен бял склон, осеян с дървета и ръбести камъни, и задачата е да се смъкнеш долу, без да се удряш в тях много-много. Просто и ясно. Но работата с конете бе изпъстрена с подробности и всяка подробност бе по-страшна от предишната.

Да вземем например мустаците. Мустаците бяха плътни и рошави, корави като телена четка и ужасно несигурно залепени за горната му устна. Освен това го гъделичкаха. Но най-лошото, най-ужасното, бе подигравателната усмивка на Оз, с която му залепи мустаците.

Достатъчно беше да погледнеш Оз само веднъж, за да си сигурен, че е от онези хора, които обичат да погаждат гадни номера. В крайна сметка обаче тая работа беше важна и за него, нали? Не би посмял да залепи мустаците на Мак така, че да паднат в най-неподходящия момент, просто за да може да се посмее след това, нали? Нали?

Добре, да речем, че не би. Но мустаците така или иначе можеха да паднат дори без Оз нарочно да ги е залепил така, че да паднат.

Това бе едно от плашещите неща. Другото бе конят. Конят си бе достатъчно страшен, но преди него май се нареждаше конският фургон. Фургонът бе закачен за дяволски голям пикап с четири задни колелета и Мак тъкмо прие идеята, че той ще кара това нещо, когато си даде сметка колко огромна всъщност е композицията.

Пикапът дори сам по себе си бе достатъчно предизвикателство, но фургонът се оказа огромен като къща. Предназначен за четири коня, който да се возят два по два перпендикулярно на пътя, той бе преграден с врата, през която да се храни и наглежда двойката отпред. В момента фургонът приютяваше един-единствен кон, в задната част, а в предната, преградена с одеяло, щяха да се скрият останалите, докато Мак кара композицията към имението на Мънро Хол.

Това бе поредното страшно нещо. Дали наистина мнителните професионални охранители на портала на Хол щяха да повярват на цялата тази история? Дали наистина щяха да се задоволят само с това да погледнат задника на единствения кон във фургона, вместо да го претърсят и да открият скритите в предната му част четирима съзаклятници, въоръжени с цели километри въже? Дали наистина щяха да повярват на тъпите мустаци, на тъпата жокейска шапка в четири цвята, на още по-тъпия плетен сив пуловер с кожени кръпки на лактите и на идиотските жокейски бричове? Мак никога не бе чувал за жокейски бричове и след като ги видя, си пожела да е останал, неук до край на живота си.

Да се върнем на коня. Не, по дяволите, нека въобще да не мислим за коня. Всички останали бяха готови и на никой не му пукаше дали Мак е готов, или не. Тъкмо се намъкваха в предната част на фургона през страничната врата. Оз влезе последен и на вратата спря за финални напътствия:

— Опитай да караш така, че да не се налага да маневрираш назад.

Дори и това обаче го каза с лукав блясък в очите и подигравателна усмивка.

Мамка му! Какви грехове имаше, за да заслужи това?

Всичко обаче мина по вода. За петдесет километра Мак свикна с огромната сива метална кутия, която се мъкнеше по петите му и заплашваше всеки миг да, налети върху пикапа. Слава Богу, не му се наложи да дава назад нито веднъж, но му се наложи да свикне с плавното натискане на спирачката, защото в противен случай фургонът го буташе, люлееше пикапа и заплашваше да изтръгне ситуацията от ръцете му. Най-хубавото бе, че мустакът му не падна.

Пристигна пред портала на имението с десет минути по-рано, подаде се през прозореца на пикапа и се обърна към един як тип в кафява униформа:

— Казвам се Джей Гили, очакват ме.

Охранителят надзърна в папката си, отбеляза си нещо и отвърна:

— Сега ще звънна.

— Звънкай.

Докато якият тип отиде да говори по телефона, втори охранител се завъртя около пикапа и конския фургон, но повече от любопитство, отколкото от подозрение. После първият подаде глава от караулната, кимна му, бариерата пред пикапа се вдигна и — чудо на чудесата — след месеци, прекарани в напразни опити, Мак просто включи на скорост и потегли към голямата бяла къща в имението на Мънро Хол. Там също не му се наложи да кара назад, защото пътят описваше голяма дъга покрай входната врата, преди да стигне до паркинга вдясно. Мак взе завоя, така че лявата страна на пикапа да остане обърната към къщата и никой от караулната да не е в състояние да вижда какво се случва там. Спря, остави двигателя да работи, слезе от пикапа, попипа мустака си за късмет и се приближи до входната врата.

Тя се отвори малко преди да стигне до нея и някакъв рицар на печалния образ с черен костюм надникна отвътре и го изгледа така, сякаш очакваше да чуе погрешна парола:

— Сър?

— Джей Гили — отвърна Мак и си пожела Флип да му бе измислил друго име. Не се чувстваше като Джей Гили и тайно се радваше, че няма да му се налага да е такъв още дълго време.

— Един момент, сър — отвърна опечаленият тип и затвори вратата.

Мак реши, че сигурно е иконом, а е опечален, защото работи за Мънро Хол. Бе участвал в няколко постановки в гимназията главно заради сестра си Бет, която участваше във всяка постановка и очакваше всеки миг да я повикат в Холивуд. (Понастоящем бе домакиня, омъжена за шофьор на автобус, и си гледаше къщата и децата.) Училищният драмсъстав разполагаше с предостатъчно момичета за женските роли, че и отгоре, но момчета, които да играят мъжките, се намираха трудно. Бет замъкна Мак в драмсъстава, като непрекъснато му повтаряше, че е изключително талантлив, но той знаеше, че истинската причина са подмазванията на госпожица Манделстам с надеждата сестра му да получи по-главна роля. И така Мак игра в „Ромео и Жулиета“, в „Чайната“ и в „Майор Барбара“ и се справи доста добре, макар прекрасно да знаеше, че няма талант, поради което театралната му кариера приключи със завършването на гимназията.

Сега обаче му се налагаше да я възкреси, нали? Нова пиеса и нова роля: Джей Гили, учител по езда. Нямаше никакви реплики — май се казваха сценарий, нали? — но разполагаше с образ за претворяване и трябваше да го претвори от входната врата пред носа си до задната врата на конския фургон. После отново, за кратко, до портала на излизане. Но основната част от ролята трябваше да започне тук и сега.

Ето, завесата се вдига!

Вратата отново се отвори и отчаяният иконом излезе, за да я държи отворена и да се взира в сумрачното пространство зад нея, от което изникна самият Мънро Хол. Мак го разпозна от безбройните снимки във вестниците и от няколкото появявания в съда по времето, когато федералните още си мислеха, че ще успеят да му лепнат нещо. Носеше облекло, което явно смяташе подходящо за езда, а именно: дизайнерски дънки, скъпи кожени каубойски ботуши с избродирани по тях кактуси и памучна риза на червени карета. Освен това носеше и широка усмивка, с която произнесе:

— Джей Гили?

— Да, аз съм — отвърна Мак и добави мислено: „Да, това съм аз и мога да се справя!“ — Добър ден, господин Хол, как сте? — продължи той и протегна ръка.

— Прекрасно — увери го Хол, макар че ръкостискането му не бе особено ентусиазирано. Използва същата ръка, за да махне към небето и да каже: — Какъв прекрасен ден за езда, нали?

— Да, сър, определено.

— В такъв случай, да видим как изглежда този ваш кон.

— Разбира се, сър. Елате с мен.

— Да вървим, Ръмзи.

„Да вървим ли?“ Но икономът въобще не им трябваше. Нямаше никаква нужда от иконом в сцената. Единствените участници в действието трябваше да са те и Мънро Хол.

Но какво можеше да направи? Ето, икономът с отпуснати рамене и свъсени вежди тръгна и Мънро Хол го последва и за Мак не остана нищо друго, освен да оглави кортежа от входната врата до задницата на фургона, където произнесе предварително заучена реплика, предназначена да уведоми съзаклятниците вътре, че е време за действие:

— Насам, господин Хол.

Е, с иконом или без иконом, трябваше да я каже и Мак изпълни сценария, след което отново по сценарий (с изключение на иконома) страничната врата на фургона се отвори и четирима души с различни маски изскочиха отвътре. Бъди, чиято маска бе хартиен плик с изрязани дупки за очите, носеше чувала от зебло, предназначен за главата на Хол.

Хол, от своя страна, изигра ролята си направо блестящо. Просто замръзна от удивление. Не се опита да избяга, не размаха ръце, не се загърчи, дори не извика — просто замръзна.

Бъди изскочи напред с чувал в ръцете, а Марк (зелена ски маска с лосове) и Ейс (маска на Самотния рейнджър) се хвърлиха да хванат ръцете на Хол. Оз (гумена маска на Франкенщайн), който трябваше да хване глезените на жертвата, посочи иконома и извика:

— Кой е тоя?

— Икономът — отвърна извинително Мак, макар че нямаше никаква вина.

— Хващай го! — изкрещя Марк, който вече бе сграбчил поокопитилия се Хол за ръцете и с помощта на Бъди и Ейс го влачеше към фургона.

До този момент икономът просто бе наблюдавал развоя на събитията с лек интерес и никакво желание да се меси, сякаш се мислеше за обикновен неволен зрител. В момента, в който обаче Оз се хвърли към него и изкрещя: „Кротко, педал!“, икономът отстъпи, вдигна ръце и извика:

— Ей, без обиди! Аз съм икономът и нямам нищо общо с това.

— Ще се развика! — изкряска Марк от фургона.

Мак, който вече се бе сетил за възможното развитие на събитията, се хвърли да се присъедини към Оз, сграбчи иконома с две ръце и го забута към фургона да прави компания на работодателя си.

Икономът се загърчи като луд.

— Какво правите? Имам работа! Трябва да свърша сто неща!

Този да не беше луд? Марк и Оз го сграбчиха за лактите, избутаха го напред и го тръшнаха на пода на фургона. Оз скочи отгоре им, Мак затръшна вратата и три минути по-късно охраната на портала му помаха за довиждане.