Сембен Усман
Синът на Сенегал (9)

I

Облаците се връщаха, като плуваха по следите си от топлия сезон. Светлата синина на небето и сиво-зеленият цвят на земята предвещаваха пролетта; дърветата, листата изглеждаха наново оцветени.

Краят на лошия сезон изтръгна земеделците от техните развлечения, сложи край на празненствата. Празничните дрехи бяха пак наредени на дъното на дървените сандъци. През мъртвия сезон хората изхарчиха всичко и дори задлъжняха. Нищо не им остана в хамбарите и всички се надяваха на добра реколта — ако бог помогне.

Фай беше продал половината от своята реколта; другата се надяваше да продаде на по-висока цена на големите компании. Той пое пак своята работа, разшири нивите си, увеличи броя на своите оризища и се впусна дори да обработва маниока^[1]. Беше станал строг и груб като всички ония, които работят земята и живеят от нея.

Всеки се радва в душата си, като вижда как се пука земята под натиска на семената, как в скърби и радости се заражда животът над земята. Като дишат въздуха и пият роса, кълновете се позлатяват от слънцето. От зори до мрак децата вече бдяха над тия тъй нежни обещания.

Но един ден, ден на скръб и сълзи, сред селяните настана голяма паника, надеждата им отлетя. По земята, докъдето поглед стига, не се виждаше нищо, никакви кълнове, само възчерна лава, която се движи и пръска по всички посоки. Разрушителната маса беше унищожила всичко — добрите и лошите кълнове. Тя нападаше дори кората на корените. Опустошаваше всичко. Лекият аромат на влажния жасмин отстъпи място на отвратителна миризма, от която се повръщаше. По-опасни от епидемия, ларвите излизаха от земята с десетки хиляди. Само за една сутрин те бяха изгризали труда на цели седмици.

Никой не беше забелязал пристигането на скакалците. Навярно през нощта те бяха снесли своите вредни яйца. И тая сутрин, когато пазачите откриха ларвите, настана безумно тичане по нивите. Веднага силният глас на там-тама възвести злокобната новина. От всякъде притичваха хора. Едни се бяха въоръжили с клони; някои удряха тенекии, други пристигаха със запалени факли, които бяха натопили в палмово масло, трети носеха лопати… Те се пръснаха по полето като стадо без овчар…

Тая сутрин Умар Фай имаше среща с Агбо. За да се реши младият лекар да съкрати своя работен ден, трябваше наистина причината да засяга сърцето му. Фай го слушаше като брат. Те се разхождаха покрай пазара.

— Да — казваше докторът, — аз отидох у тях… и не зная точно какво иска това момиче.

— Слушай, Агбо, това момиче не е като другите… Опитай се да я разбереш. Тя си има свои възгледи за женитбата… Ти я обичаш, ти я обичаше, преди още да пристигна. Боиш се от несполука… Но как можеш да бъдеш сигурен, че тя не изпитва нищо към тебе? Е? Ти нищо не си я питал.

— Тогава, кажи ми, не ти ли говори нещо за мене? — попита Агбо и се спря.

— Не. Виждаш ли, аз никога не съм й говорил за тебе, но за нейния идеален тип…

— Ах! — каза докторът. — И кой е нейният тип?

— Тя…

Думите се спряха на гърлото му. Умар чу гласа на там-тама; ниските тонове, бързите удари, тежкото мълчание, което следваше, имаха своето значение за него: „Предсказание за нещастие“ — помисли той.

— Връщам се в бруса, сигурно там става нещо лошо… Ние ще поговорим пак за Дезире, но най-напред се освободи от тоя страх, който те е обхванал.

Той се затича към Палмерията.

Агбо, останал сам, се върна в болницата. След осемгодишно учение по медицина и практика в болница го бяха изпратили в Казаманс. Той обичаше професията си и беше убеден, че със своя избор служи на родината си. През време на стажа си не се свърза с никое момиче. Напротив, винаги в допир с нови среди, той успя да развие в себе си чувството да наблюдава хората и обществените групировки. Неговото призвание го задоволяваше и той често казваше на Сек: „Ние сме непознати сили, тъкмо това прави нашето величие, и ако нашите хора не ни зачитат, да помислим да ги възпитаме“.

Но Агбо обичаше Дезире. Той още не беше доверил своята тайна на никого, но когато видя Умар да разговаря с мулатката, нещо го бодна в сърцето. Докторът беше от ония хора, които се боят от любовта, защото я издигат на най-високи върхове. Най-сетне, като не знаеше как да пристъпи към младото момиче, той се посъветва с Фай.

 

 

Едва пристигнал на полето, Умар разбра голямото опустошение, причинено от ларвите. Разпореди да се изкопаят ями — два лакътя дълбоки и един лакът широки. С клони, с парцали хората смитаха тия гадини в ямите и веднага ги заравяха. Умар състави план, който щеше да обхване една площ от петдесет левги. Той даваше заповеди като генерал, разпореждаше, викаше, ходеше от село на село с камионетката си да събира хора. Но нашественикът беше все още по-силният.

Борбата траеше вече десет дена. Старите не знаеха дали трябва да продължават, или да се оставят на волята на всемогъщия. Ужасна горещина се сипеше над главите им, изгаряше голите им тела и ги изпичаше като плоча, нагрята до бяло. От време на време някой от тях се изправяше, с ръка на кръста, с мрачен поглед, с отчаяно лице, със сълзи, готови да бликнат. Друг някой, който дъвчеше тютюн, изхрачваше нещо черно преди да каже: „Проклети да са!“, после, със стиснати челюсти, се заемаше пак да насипва пръст; или завладян от внезапен гняв, започваше да танцува; виеше, сякаш обсебен от дявола, тъпчеше тая гъмжаща маса, щастлив, че убива с голите си крака.

И селяните продължаваха да удрят и да зариват ямите. Техните измършавели тела, окъпани в пот, бяха покрити с възчерен прах, който вдигаха клоните, с които метяха. Привързани на гърба на майките си, дечицата по инстинкт протягаха ръчички над малката си главичка, за да се запазят от палещите лъчи на слънцето. Всички почти бяха състарени и гладът с хлътнали очи ги дебнеше…

Пред неизвестността да преодолеят бедствието, първенците от съседните села свикаха съвет. Фай беше най-младият. Те се събраха малко по-назад от бойната линия.

— Аз — каза един стар човек с бяла брада и набръчкано тяло, — аз съм с вас и цялото ми семейство е в бруса. Ето, дни наред ние преследваме „синовете на скакалците“, но тия кучи синове умират през деня и възкръсват през нощта. Какво ще правим?

Всички повтаряха същия въпрос, като мърмореха: „Какво ще правим?“.

— Тая година — каза друг — не сме принасяли жертва. Затова сме наказани. Да изведем Кангуранга^[2], може би това ще застави някои да заработят още повече. Но не бива да забравяме, че ни заплашва глад. На тебе… — обърна се той към Умар, — на тебе, сине на човека на водите, ние благодарим, защото, когато водата бучи, ние не дохождаме да ти помогнем… Но ако имаш нещо да кажеш, ние те слушаме…

Десетки очи се устремиха към него. Умар стоеше прав, с шапка в ръка; ония, на които слънцето пречеше, вдигаха ръце над очите си, като козирка.

— Благодаря, почтени старци, за вашето доверие.

Той говореше бавно, но пулсът му биеше силно. Горещо му беше, пот оросяваше челото му. Той поде със същия тон:

— Аз не съм чужденец тука, вашите страдания са страдания на народа, нашите сълзи са сълзи на всички и тия, които живеят на тая земя и не са тука в тоя миг, зависят също от вас. Не трябва да обичаме земята за това, което тя дава, трябва да я обичаме, защото е наша. Тя е майка и жена…

— Ох! — извикаха неколцина.

— Моля да ме изслушате; никой не знае стойността на един орех, ако не е счупен…

— Вярно е — каза старият човек, приклекнал и обхванал с ръце главата си.

Фай искаше да им каже това, което беше тъй дълго зряло в него. Дошъл беше толкова силно желаният момент. Той продължи:

— От първата сутрин аз съм с вас; копая и вървя с вас. Ако изпълняваме плана, ще успеем да унищожим тия деца на злото след десет дена. Младите ще идат да искат помощ от ония, които още не са засегнати. Те ще ни помогнат, а тъкмо от това ние имаме нужда. Жертвоприношенията няма да променят нищо. Тези изроди растат от ден на ден и стават все по лакоми. Сезонът си отива: или ние ще убием вредителите, или вредителите ще ни убият. Мисля, че най-добре е да продължим това, което сме започнали. Ние няма да имаме почивка: дни и нощи трябва да бъдем там. Ще запалим огньове през всеки двайсет лакътя. Запомнете добре това: нашият живот, животът на семействата ни зависи от това. Нали не искате да гледате как гинат стадата ви, нито да присъствувате на бавната смърт на своите деца? Не, нали? Тогава да бързаме, защото ние само приказваме като млади момичета до някой кладенец. Аз ще ида в града да видя какво мога да направя.

— Защо не ни дадеш от твоето семе, което ти е останало? — запита някой.

— Вярно е, остана ми семе. Но ти нямаш мозък повече от една баба. На коя нива ще сееш сега?

Чу се шепот на одобрение.

— Ще направим, каквото казваш. Ако можеш да ни донесеш нещо за ядене… бог ще те възнагради — каза старият с бялата брада.

— Ще направя всичко, каквото мога. Но трябва да се действува бързо и… изнесете също Кангуранга, ако вярвате в него!

Старецът стиска дълго в ръцете си ръката на Умар — погледът му говореше повече от думите.

 

 

Фай отиде в резиденцията, която се намираше в центъра на европейската колония. Стражата се опита да го спре, но той бързо изкачи стъпалата. Стъпките му отекваха по блестящите четвъртити плочки на големия хол. Той погледна на всички страни, като разглеждаше тоя „дом“, от който зависеше животът на хиляди негови събратя. Резиденцията беше едновременно кметство, търговска камара и дори съд за първа инстанция.

„Никой от тия драскачи няма да повдигне и пръста си, за да ни помогне да излезем от това лошо положение. Все пак на произведенията, които ражда тая земя, те дължат своето благосъстояние. Бих живял сто години, само веднъж да видя селяните да определят сами цената на своя труд“ — мислеше Фай.

Внезапно той видя пред себе си Дезире. Тя заемаше в резиденцията секретарска длъжност.

— Администраторът тука ли е?

— Да. Но трябва да попитам дали може да те приеме. Раул е при него… Какво се е случило в бруса? Изглежда, че скакалците са унищожили всичко?

— Иди кажи, че съм тука.

Той тръгна по петите на девойката и щом тя отвори вратата, като чу „Влезте!“, Умар застана между вратата и нея, блъсна едното крило и влезе. Мулатката опули очи…

— Какво има? — запита администраторът и добави: — Бях казал никой да не ме безпокои.

Той сне очилата си с рогови рамки.

Фай с бърз поглед огледа кабинета. Раул и той се изгледаха презрително.

Умар стисна пестник. Почувствува, че кръвта му нахлува в главата.

— Седнете — каза администраторът. — И продължи: — Зная защо сте дошли… заради ларвите. Тъкмо говорехме за тях, преди да пристигнете… Много добре, че сте тука. Вие идете от бруса, нали?

— Да — отговори Умар.

Неговите пръсти, изцапани с масло, се допряха до бюрото от акажу — полирано, на което бяха сложени една бутилка Перно и две полуизпити чаши. Стаята беше много голяма и, както в хола, всичко беше безукорно и чисто.

— Е! Кажете, до къде са стигнали земеделците?

Администраторът замълча и сложи лакти на масата. Фай беше смутен… „Той се подиграва с мене или, чисто и просто, аз съм глупак“ — промълви той. И каза високо:

— Дошъл съм да търся помощ.

— Но где са селяните? — запита Раул, като се отпусна удобно в своето кожено кресло.

— Господин администратор — започна Фай, като търсеше думи, — когато тръгвах за метрополията, вие не бяхте тука и Раул също, той беше в Горна Волта; вие не познавате добре тукашните хора. Ето вече седмица и няколко дена се опитваме да унищожим тия ларви и все още не сме господари на своите ниви. Вие ме питате до къде сме стигнали? Наистина, това е отчайващо. Ще ви разкажа една малка история, на която бях свидетел… Вие никога не сте присъствували на наказание, чийто виновник не е крадец, а само не е могъл да върне заетото семе, за да плати данъка си. Извеждат го на площада, когато слънцето грее най-силно. Оставят му само плата, с който се закриват срамните му части; не му дават нито да пие, нито да яде; полицаи го пазят. Цялото село е там… Първата редица заема семейството на виновния. Зрелището не е много приятно. Мъката не е само физическа, тя е и морална. И сега вие ме питате: „До къде сме стигнали?“. Добра или лоша реколта, ние трябва да платим данъка. Но как ще платим данъка, ако не ни помогнете. И Раул, и той чака реколтата… Той е търговец…

— Добре… Добре — прекъсна го администраторът. — Засега аз не мога нищо да направя, съжалявам.

— Искайте самолет, за да разсеете на нивите отровен прах за насекоми…

— Мислиш ли какво говориш? — прекъсна го Раул.

— На тебе не говоря — се провикна Фай. — Виждам, че нещастието на селяните не трогва администрацията! Като идех, казаха ми: „Безполезно е да отиваш при «Мансо»^[3], нищо няма да направи!“.

— Кой каза това? — запита „Мансо“.

— Аз не съм доносчик.

— Добре, ще видя какво мога да направя, и ако не успея, ще пратя затворници на помощ.

— И на това благодаря — каза Умар.

И той излезе, като отправи гневен поглед към Раул.

В стаята на секретарката Умар се намери лице срещу лице с Жак. Хвана го, залепи чипия си нос в лицето на белия и, преди другият да се опомни от изненадата, Фай го удари силно с пестник от двете страни на главата и го запрати върху бюрото на младото момиче.

— Това е само аванс, докато се разплатим — каза Фай.

После бързо се отправи към своята камионетка. Мулатката го чакаше там, седнала на пейката.

— Какво правиш тука?

— Свърших работа, отведи ме.

— Ти живееш тъкмо на противоположната страна на града!

Без да отговори, тя взе ръката му и му се помоли като съвсем малко момиче. Умар захапа устни.

— Добре — каза той и подкара.

— Как е твоята жена? — попита Дезире.

— Ето вече десет дена не съм се прибирал вкъщи.

— О, бедната! — каза тя съчувствено. После, като промени тона, добави: — Не е хубаво това, което правиш. Ако аз имах мъж като… нямаше да се отделя нито крачка от него.

Те се спуснаха на големия път, който пресичаше пазара, тръгнаха по брега на Казаманс и Фай свали младото момиче при входа на Будоди.

— Ще те видя ли пак? — попита тя.

— Когато дойдеш у нас.

— Майка ми иска да те види още от вечерта на бала. Аз не ходя вече в клуба. Искаш ли да знаеш защо?

— Друг път.

— Кога?

— Когато искаш, у дома… Не, аз ще дойда да видя майка ти.

Като зави остро, той едва не я блъсна… „Колко е глупаво това момиче!“ — си каза той и прекара ръка по челото си, за да изтрие потта. Обхвана го същото вълнение, което изпитваше винаги в присъствието на Дезире; той се почувствува облян от хладна вълна. За да не връхлети върху едно дете, което пресичаше улицата, той докосна стената на къщата Козоно. При виковете на дечурлигата, Умар мина край Файен и се прибра в Палмерията.

Изабела се учуди, като го видя да пристига от другата страна на града. Откакто я беше оставил, бременността й я правеше нервна и раздразнителна. Връщането на мъжа й и донесе малко радост.

— Как, ти пристигаш от Сантиаба?

— Да, ида от резиденцията, после купих три торби бисквити. А сега ще се окъпя.

— През това време аз ще ти приготвя нещо за ядене… А, чакай, Пиер дохожда, но нищо не ми каза за причината на своето посещение. Агбо беше тука снощи.

— Ха! — каза Умар, като се прозина.

После отиде да извади вода; напълни ведрото. От безсъние клепките му се бяха подули. Потопен във водата, той вече заспиваше, като се триеше. Дебел слой мръсна пяна плуваше на повърхността. Умар излезе и бързо се избърса. Изабела му сложи да яде в салона. Фай, загърнат в своя халат, изгълта няколко залъка.

— Но де е Итилима?

— … С майка ти, в полето, от сутринта. Аз не разбрах какво си говореха, но предполагам, че говореха за мене…

Като се прозяваше, без да може да се спре, Умар се изтегна на дивана.

— Няма значение, майка ми познава бруса много преди да се родя, защо й е другарка?… Добре, събуди ме след един час. Трябва да вървя.

— Ти пак ли няма да спиш тука тая вечер?

— Пак?… Упрек ли е това? — каза той, като се обърна на другата страна.

Опита се да продължи разговора.

— Трябва да ида там. Не зная кога ще се върна…

Той се изтегна и веднага заспа, капнал от умора.

Права, Изабела го наблюдаваше. Търпението й се изчерпваше от ден на, ден. Но като го гледаше така, тя разбра до каква степен той беше изтощен. Приготви му дрехи за преобличане и внимателно ги сложи до дивана.