Сембен Усман
Синът на Сенегал (7)

IV

Звукът на там-тамите отекваше в прохладата на здрача. Ту от север, ту от юг, ту в ускорен, ту в забавен ритъм — тия звуци сякаш се разговаряха. Чуваха се тия груби гласове без думи, като трептящи музикални ноти, които раздираха тишината, разтърсваха земята, минаваха над задрямалата вода, обгръщаха грапавите стъбла на горските гиганти и събуждаха заспалите птици по клоните. Въпреки виковете на майките, децата тичаха към големия площад, като влачеха след себе си кой стиска слама, кой снопче пръчки.

Умар, който използуваше тишината на вечерта, за да прави сметките си, също слушаше.

— Изабела, тая вечер ще има борба, да бяхме отишли там. После ще се отбиеш да видиш майка ми…

Всички, които се интересуваха от тоя благороден спорт, бяха там. Под клоните на големия бомбакс бяха запалили огън, около който се беше образувал широк кръг. Като минаваше край Файен, Фай взе един стол за „мадам“. Там бяха вече Сек и цялата „компания“.

С боси крака, само с панталони, завързани с връв, или много престилки около кръста, борци от диола и мандинго си разменяха предизвикателства. Бързо те се схванаха за ръце. Това е жестока борба, гдето всичко е позволено, гдето борецът хваща своя противник както може; бързината, изненадата осигуряват победата повече от грубата сила. От светлината на огъня, подклаждан непрестанно, потта блестеше по силните тела на борците, които имаха формата на ваза. Широки в раменете, тесни в талията, с дълбоко врязан гръбнак, с изпъкнали мускули от единия до другия край на гърба — това беше ново зрелище за Изабела, която познаваше тия хора само от нивите, гдето те изглеждаха тъй лениви, а сега ги виждаше да се преобразяват във великолепни атлети с изненадваща ловкост.

Щом паднеше единият от противниците, борбата свършваше. Тогава избухваха пронизителни викове, които се издигаха дори над шума на там-тама. Победителят правеше някаква танцова стъпка и за да го насърчат, жените пееха и удвояваха ръкоплясканията.

Малко по малко нервната възбуда обхващаше другите етнически групи, дошли като зрители: баланта, по-нервни, серере, по-хитри, жителите от юг, по-груби — и всички се предизвикваха с глас и с жест. Една отворена и протегната напред ръка показваше на победителя, че има противник, който да премери силите си с него. Щом се приемеше поканата за двубой, двамата тръгваха един към друг, като се люлееха на дългите си и тънки крака, вземаха една шепа пръст и я хвърляха в лицето си в знак на предизвикателство. При тоя жест зрителите викаха: „А бусулу, а бусулу!“

След борбата Умар и Изабела отидоха във Файен, гдето Рокайа очакваше младата жена.

Къщичката, гдето трябваше да стане церемонията на заклинанието, беше отделена от другите. Вътрешността й изглеждаше зловеща: обърнати съдове, краища на чукала, които се подаваха от влажната земя с побелели от кисело мляко върхове; встрани имаше голяма глинена делва с широко гърло, пълна с вода, гдето плуваха кори; тук-там бяха разхвърляни рогове — едни червени, с каури^[1], а други зелени, с кичури конска грива.

Едва влезли двете жени и Рокайа спусна рогозката, която служеше за врата, запали една свещ, после каза на Изабела да се съблече. Самата тя имаше само къса престилка, безукорно бяла.

В тоя миг се чу леко шумолене по летвите, които подкрепяха покрива. Изабела, вече гола, изтръпна. Рокайа, хванала ръката й, я накара да обиколи няколко пъти Хамеса^[2], като пееше, по-скоро като мърмореше някаква ритмична песен със странно модулиращи звуци. На Изабела й стана студено; под краката си чувствуваше влагата на мократа земя. Внезапно остро съскане я накара да подскочи; като люлееше главата си, с форма на острието на стрела, една змия бавно слизаше от покрива към лицето и раменете на Рокайа, която продължаваше да говори монотонно. Като се плъзна от шията към тялото, което блестеше от отражението на свещта, животното обвиваше и развиваше спиралите си около тялото на старата жена. Изабела, полумъртва от страх, не смееше да мръдне, омаяна от това зрелище. От друга страна, нищо у Рокайа не издаваше някакъв страх. Нейната ритмична песен се беше превърнала в един вид дълга реч. Змията, сякаш се подчиняваше на някаква тайна заповед, се изправи срещу Изабела, и насочи раздвоения си език към нея.

Младата жена не можеше повече да понася студения поглед на тия сиво-зелени очи; леден ток протичаше по цялото й тяло. Тя поиска да направи стъпка назад, но старата съвсем леко я задържа на мястото й. После изтръгна два рога, които бяха закачени на стената. Мушна в ръцете на Изабела единия, а другия хвърли към тавана: рогът остана да виси във въздуха, неподвижен. Тогава Рокайа беше обхваната от истински транс, всяко нейно движение се придружаваше от песен, ту жална като молба, ту кратка и хриплива като заповед. Влечугото започна да свисти и рогът над него се раздвижи.

Изабела беше загубила всяка представа за времето. Минаваше полунощ, цепениците догаряха, пепелта изстиваше, земята беше студена. В тоя час злите духове навестяваха жилищата да прибират душите.

Рокайа взе вода в шепата си и поръси Изабела. Змията беше обвила краката й като въжета около моста на параход. Отново, водена от старата жена, Изабела трябваше да обикаля къщичката и да прескача змията, която при всяко минаване вдигаше глава.

Най-сетне Рокайа даде на Изабела да пие някакво питие с вкус на кори, накара я да седне на делвата и започна да я преглежда. Дълго тя разтрива с грапавите си ръце нейното тяло, което трепереше, и под тая ласка, малко по малко се успокояваше…

 

 

Умар, който отдавна чакаше жена си пред вратата, пресече прозявката си, като я видя да излиза.

— Е, най-после, време е! Умирам за сън.

Изабела го хвана за ръка, но не пророни нито дума по пътя за вкъщи.

 

 

След три дена Фай беше повален от треска. Отначало тялото му бе разтърсено от тръпки, после потъна в истинска баня от пот. Имаше силна атака от малария. Комарът, който носеше заразата, навярно го беше ухапал във високите треви на бруса. Рокайа се разтревожи. Тя заяви, че някой е урочасал нейния син и във всички ъгли на стаята, в която той лежеше полумъртъв, фетишите се смесваха с кожи на животни. В продължение на много дни Умар непрестанно бълнуваше.

Освен това Итилима беше отишла в селото си за обреда при обрязването. Присъствието на старата Рокайа не беше неприятно на Изабела, но когато африканският лекар пристигна, майката на Фай нададе такива викове, че докторът се разсърди и Изабела се запита дали наистина беше необходимо Рокайа да остане в Палмерията. При изгрев-слънце Фай не беше толкова зле, но когато настъпеше вечерта, беше невъзможно да го задържиш в леглото: той говореше високо, вълнуваше се, мяташе се, сякаш дявол се беше вселил в него.

Двете жени се сменяха редовно, за да бдят над болния. Рокайа разтриваше тялото му с оцет, и това го успокояваше за известно време. Тя му даваше да пие извара от тамарин, смесен с неизвестни растения. Той веднага повръщаше, после заспиваше. Силата на тая криза безпокоеше всички, защото продължаваше вече близо месец. За първи път неговият баща дойде в Палмерията, придружен от последователи на религията, и се моли на всемогъщия за оздравяването на Умар. Чичо Амаду беше отишъл да потърси някакъв шарлатанин лекар, който потвърди съмненията на старата майка. Той настояваше, че болестта на Умар се е скрила в реката и на всяка цена трябва да се намери, ако не — смърт. След няколко дена го видяха, че пак иде и носи едно странно нарисувано яйце, над което правеше чудновати превземки.

Но ден след ден Умар започваше да се съвзема. Беше много отслабнал и Изабела страдаше, като го гледаше такъв. Той прекара една последна и лоша атака от дизентерия. Обвиха го в кърпи и завивки. Ъглите на устните му се покриха с пъпки.

Най-сетне една сутрин можаха да го свалят в градината.

— Ти се връщаш отдалече, приятелю мой — каза Изабела, като метна една завивка на коленете му.

Той не отговори, неговият празен поглед блуждаеше в далечината. Под сянката на гойавието^[3], с жена си — болногледачка, той се връщаше към живота. И тя му разказа най-важните събития, които бяха станали през време на неговото боледуване: заминаването на Итилима, а също и на Жозеф, младия бял военен лекар. Той беше отзован в Индокитай и отлетя със самолет в същия ден, когато Фай получи първата си криза. Всички млади постоянни посетители на Палмерията съжаляваха за тоя сериозен и внимателен другар. Той трябваше да мине през Париж и Изабела му беше дала писмо за своите родители и за спомен — носа на акулата, уловена от Умар. В заключение тя каза със смях.

— Ще бъде смешно украшение в салона!

— Колко време бях на легло? — попита той.

— Точно един месец и двайсет дена днес. Искаш ли цигара?

— Не, благодаря… За първи път боледувам толкова тежко; имал съм няколко незначителни случаи!… Чудно!

— Аз едва не умрях от страх… Виж, писмо от Луиза.

— Какво пише?

— Искаш ли да ти прочета писмото й.

— Да.

Мили мои,

Последното писмо на Изабела много ме огорчи. Тая проклета треска е нанесла удар и на двама ви, нему — физически, а на тебе — морално. Вие знаете колко ви обичам; не забравяйте, че аз бях свидетел и съучастник на вашата идилия, с една дума — ваше доверено лице, и сега, като зная, че Умар удържа думата си, моята братска любов порасна още повече. Старите се гордеят с тебе. Младият лекар, който ни донесе тая странна човка от риба, много ви хвали. Той ни разказа как приемате в къщата си всички тия млади хора. Само едно нещо ни потресе — когато с много такт той ни разказа за отвратителното покушение, на което ти едва не си станала жертва. Три дена поред татко беше недостъпен; колкото за мама, не зная още дали е дошла на себе си.

Отидох на черква да запаля една свещ за по-скорошното оздравяване на Умар. Не се смейте, аз вярвам в това.

Колкото до твоята свекърва, не се безпокой. Спомни си за мама, когато искаше да се омъжиш. Расовите предразсъдъци не изчезват тъй бързо.

Време е да ви оставя. В тоя момент нямам никакъв поклонник. Имам чувството, че съм безработна. Дайте си страните да ви целуна с розовите си устни.

Луиза

— Тя ще бъде винаги така дяволита!

— Има писмо и от татко. Не си ли уморен?

— Не — отговори той, като облиза с език сухите си устни.

Писмото беше написано в по-строг и по-сдържан стил:

Мили мои деца,

Много е приятно да получаваме от време на време известия от вас, дори когато трябва да се безпокоим за вашето здраве. Треската, от която страдаш, трябва да е постоянна болест на твоята страна. Пази се добре, синко! Слушай съветите на майка си. Фактът, че тя познава лековитите билки, ни успокоява. И после, не бъди много строг към нея. Да бъдеш за прогреса, не ще рече да се откажеш от всички стари традиции.

Благодаря за подаръка. Водих дълъг разговор с вашия приятел, доктора. Има неща, които раняват честолюбието. Но каквато и да е нанесената рана, аз те моля добре да обмисляш. Силата иде само след мисълта, инак човек престава да бъде разумно същество. Спомням си нашата първа среща. Тогава ти ми каза: „Не съдете за мене по моята кожа“… и ти знаеш какво последва. Колкото за тебе, дъще моя, не се тревожи за нас. Ние сме доволни, че ти си щастлива и аз с гордост казвам: „Моят зет е черен“. Не е расата, която прави човека, нито цветът на кожата му.

Тия дни мама имаше криза от астма, аз мисля, че може би има във вашата страна лекарство против тая болест. Фай, попитай майка си.

Луиза би искала да дойде при вас, но майка й се колебае. Какво мислиш за това, синко?

Приемете, мили мои деца, нашата неизменна обич.

Татко

Фай разказа на майка си съдържанието на двете писма. Тя ги взе, като се опита да разчете знаците, които танцуваха пред очите й.

— Вярно ли е това, което казваш? — попита тя.

— Да… Ако не ми вярваш, вземи ги; ще ги дадеш на някой друг да ти ги прочете.

— Те са добри родители.

— А, сетих се, не съм виждал Итилима.

Изабела му каза причината за заминаването на момичето. Слънцето се беше издигнало. Птиците прехвръкваха да се подслонят под ниските клони.

— Мислиш ли, че обрязването е необходимо? — попита Изабела.

— Не.

— Тогава защо го правят?

— Много трудно ще ти бъде да го разбереш, защото не си родена тука.

— Майка ти изтърпяла ли е тази операция?

— Попитай я.

— Не смея… Агнеса, ела ми обясни — обърна се тя към момичето, което идеше.

— Как е болният?

— Не много лошо — отговори Фай, като простря краката си.

— Последният път, когато дохождах… О-хо-хоо…

— Ти си много хубава, къде отиваш? — попита Изабела.

— Купих си тая рокля от SCOA, не е много скъпа. Искаш ли и ти?

— Благодаря — отговори младата жена… — Кажи ми защо момичетата се обрязват?

— Това се прави все по-рядко.

— Ти правила ли си го?

— Не.

— А майка ти?

— Да — отговори Агнеса някак със стеснение.

Тоя път Изабела беше прехвърлила границата на любопитството. За черните майката е свещена, особено когато става дума за нейната интимност…

— … Ако това се правеше във Франция, и твоята майка би го възприела — каза Агнеса.

— Тъкмо си задавах тоя въпрос…

Тази неочаквана реплика обезоръжи Фай.

— Виждаш ли това растение върху гойавието?…

— Да.

— … Това е ги^[4]. Преди години в Европа галските жреци са принасяли в жертва хора и са приписвали тайнствени свойства на това ги; сега това вече не става. Също и тука много неща ще изчезнат… Агнеса, какво станаха приятелите?

— Иайе Рокайа ги изпъди… Ще има бал на 14 юли. На тая дата ние ще можем да вземем залата за две нощи поред. Поканени са всички млади казаманци, изселени от родината… Но има един парлив въпрос. Те не знаят трябва ли да се смята Дезире от нашите? Аз намирам, че това е глупост. Щом целият град е поканен, няма причина да не се покани и тя… Какво ще кажеш ти?… Докато не съм забравила, Агбо каза, че не е никаква проблема… Не зная какво иска да каже с това.

— Наистина, това не е никаква проблема. В какво я упрекват? Че е мулатка, че баща й е бял, а майка й — черна? Аз сам ще ида да я поканя!

— Благодаря, братко, ти си чудесен!… Знаех, че ти ще го направиш.