Сембен Усман
Синът на Сенегал (13)

V

Изабела и Умар играеха на дама в стаята си. Вън валеше дъжд и капките отмерваха по ламарината на покрива своята изнурителна песничка. Фай играеше разсеяно; той беше замислен, защото някой бе излязъл голям бърборко и от два дена в цялата страна се говореше само за проекта за кооператива.

Но Фай познаваше своите сънародници. Той знаеше, че дори в тоя миг хиляди въображения бяха раздвижени и той не можеше да се въздържи да не участвува в тая мечта, която беше негова. Картините, които си представяха мъжете и жените от неговия народ, той беше виждал толкова пъти, виждаше ги и тая вечер: боботещи трактори теглеха плугове през полето от сутрин до вечер, а наоколо тълпа от ония, които не бяха още посветени, гледаха с жадни очи. Най-смелите се приближаваха, измерваха работата, извършена за един ден от един човек, и се чудеха. Когато трактористът обръщаше в края на браздата, стоманеното острие на палешника се показваше и това режещо острие, бляскаво, излъскано от земята, ги поразяваше като някакво чудо. Като гледа как работят младите момчета, човек би помислил, че искат да сторят зло на земята, да я насилят. Нямаше вече необработена земя, бяха изчезнали синорите, които отделяха парцелите. За три дена три полета бяха изорани и засети.

А когато дойдеше часът за почивка, хората още повече се сближаваха. Те коленичеха пред палешника, още топъл и блестящ. Измерваха го и го сравняваха с техните примитивни и своеобразни сечива. Или пък вземаха шепа димяща пръст, разтриваха я между пръстите си и я поднасяха към лицето си, защото им се струваше, че е хладна и сладка като страната на млада девойка. Малко по малко машината печелеше сърцата на най-големите противници. Пресушиха блатата, напоиха оризовите полета, разчистиха гората на много левги, засипаха локвите. А вечер, по жътва, преди да започнат песните и танците, украсяваха машината с оризов сноп, защото не бива никога да се забравят ония, които са ви помогнали в тежката работа през деня…

Фай прекара ръка пред очите си; сякаш на себе си, той промълви: „Много рано е още, бих искал да зная кой е този негодник, който всичко им е разказал“.

— Е, хайде де! Сънуваш ли, приятелю мой? Твой ред е сега — каза Изабела.

Напразно Умар търсеше изход, пионките, които му оставаха, бяха навсякъде затворени.

— Мисля, че пак загубих — каза той.

— Отлично, и ето сметката ти от началото на годината — каза Изабела, като разгъна един съвсем разкъсан лист, ти ми дължиш 27,885 франка…

— Първо, аз съм разорен, и второ, ти не играеш честно!

— Ти трябваше да ме следиш. На, утре ще ти играя на квит или двойно!

— 27,885 франка — повтори Умар, като се събличаше. — В края на краищата ти ще вземеш всичко, дори и жена ми!

— Жена ти не искам, с тоя корем, благодаря!

— Жалко, щях да ти я отстъпя на половин цена — прибави Умар и дръпна Изабела за ухото.

После той сви фитила на лампата и спусна мрежената завеса.

Приспиван от дъжда по покрива и от тишината, Умар, преуморен, не закъсня да заспи.

— Утре искам да ида на черква — каза Изабела.

— Ха… какво?

— Да, Дезире иска да ме заведе.

— Ха… Както искаш… Какво е това…

Стори им се, преди миг, че чуват далечни викове. Сега нямаше вече съмнение — там някой викаше за помощ.

— Кой може да вика така? — попита Умар. — Ти чуваш ли?

Те се вслушаха пак, съсредоточили всичките си мисли в тоя вик.

— Наистина викат — каза Изабела, — но кой може да бъде в тоя проливен дъжд?

— Може би някой, който краде кратуни, е изгубил равновесие… Миналата седмица са откраднали кратуни с палмово масло.

Викът стана по-силен. Невъзможно беше да се спи. Фай стана от леглото:

— Ще ида да видя. Може би е станало някакво срутване в момента, когато някой е минавал.

— Възможно е. Мушамата ти е долу, а ботушите ти са в кухнята.

— Е, добре! Три жени вкъщи… ми услужват… и това ми струва 27,000 и не знам колко…

— 27,885 франка — каза Изабела.

Фай беше навлякъл халата си. В долния етаж той намери Итилима с широко отворени очи и с лампа в ръка. Той я взе от нея и я сложи на цокъла.

— Изплаши ли се? От какво?

— Той вика много отдавна. И после чух стъпки — каза тя и дръпна високо престилката си.

— Иди си легни — разпореди той, като се обличаше. — Къде е майка ми?

— Тука съм — отвърна Рокайа от съседната стая. — Чух стъпки, стенания… Изглежда, че са ранили някого.

— Веднъж и ти да не познаеш! — каза Умар на френски.

— Нищо не разбрах, какво каза?

— Не говорих на тебе — отвърна той, като се връщаше от кухнята вече обут.

Умар затвори вратата след себе си. Нощта беше черна като дъно на пропаст. С помощта на електрическото си фенерче той избягваше локвите. Като излезе от своето имение, той се запъти натам, отгдето идеха виковете. „Ще трябва да сложа тука фенер, точно на това място на оградата“ — си помисли той. Дъждовните струйки, като кристални нишки, пресичаха светлината от фенерчето. Фай преминаваше от дърво на дърво и навлизаше все по-навътре в бруса. Стигна до ручея, но не видя нищо. Виковете идеха отляво; той заобиколи оградата, спря се и се заслуша. Не чу вече нищо, само плясъка на дъжда и бягането на няколко животни, обезпокоени в своя сън.

— Не бой се, не съм собственикът — извика той с надежда, че някакъв отговор ще го заведе при другия.

Но нямаше отговор.

„По дяволите, но аз не съм луд“ — си каза той.

Направи още няколко крачки, насочи фенерчето си към юг. Нямаше нищо — само палми. Той се върна по своя път. Всяка секунда се спираше, осветяваше стъблата и храстите със светлината на своето фенерче, после тръгваше пак по разкаляната земя.

Измина най-малко половин час, откакто Умар преглеждаше храстите. Убеден, че се е излъгал, той се готвеше да се върне. Внезапно някой го удари отзад по главата. В момента, когато се изправяше, той получи втори удар, в рамото. Поиска да се съпротиви, но ударите се удвоиха, като се сипеха от двете страни едновременно. Умар намери сили да се съвземе и сграбчи един от нападателите. Коленичи на земята, все така вкопчен в него. Чу глас, който казваше:

— Той ме хвана! Удряй по ръцете!

От силата на удара Фай почувствува, че му се счупи дясната ръка. Той падна и се простря на тревата с лице към земята. С последно конвулсивно движение се опита да простре ръцете си. Тогава те почнаха да го ритат с крака, да го тъпчат и после го оставиха. Фай запълзя към ручея. Главата го болеше. По тялото си чувствуваше страшни болки. Гърлото и устата му бяха пълни с кръв, не можеше дори да издаде вече звук. Той се влачи още един миг и…

През това време в Палмерията Изабела пак си беше легнала. Но като видя, че не се връща мъжът й, тя стана и отиде да събуди старата Рокайа и Итилима. Трите жени се посъветваха с очи. Отвън не се чуваше вече никакъв шум.

— Ще ида да видя. Необикновено е, да се забави толкова дълго. Ето повече от час, откакто е излязъл — каза Изабела.

Старата я задържа за ръката и каза:

— Ти, болен… ного вода… отива… аз.

Преди да излезе, тя се върна в стаята си, напълни тиролската си лула и я запали. Изабела я загърна със своето наметало от бежова вълна. Но тя не пожела да се обуе. Със свито сърце младата жена я видя да се отправя към ручея с фенер в ръка.