Сембен Усман
Синът на Сенегал (4)

I

Според пресмятанията на Умар, настъпването на дъждовния сезон беше въпрос на дни. Само отделни въздушни течения, наситени с влага, се носеха в пространството. Облаците не се движеха. Младият човек продължаваше дългите си обиколки през саваната. Винаги бос, той вървеше, като стъпваше по земята с цялото си ходило. Белязал беше всички дървета около Палмерията. Съседните номади се питаха дали синът на рибаря не е полудял. Тия скитания в саваната учудваха. Разказваха, че не един път са го сварвали да говори сам на себе си. Но той се опиваше от природата и никога не й се насищаше. В тая страна неговите очи бяха видели светлината; той знаеше, че е излязъл от тая пръст, която беше негова. Кожата му беше напоена с нейната сладост. Още от детинство той се триеше с нея от главата до петите. Ах, как обичаше той земята, тая земя, неговата земя, колко му беше скъпа! Той дори я ревнуваше! Сравняваше я с жена — любеща и любима. Представяше си дърветата като нейна коса, земята — нейна плът; камъните — нейни кости; реките — нейна кръв; изворите — нейни очи; устата й — зрял плод; гърдите й — хълмовете. Той си представяше ръце, невидими мишци, които се защищаваха, отдръпваха се и се сключваха. Гората беше нейното тайнствено руно, нейните колене, нейната сила и слабост, а нейният глас беше вятърът, гърмът и сладкият шепот на нощта.

Тя беше добра майка и храбра жена. Но понякога се бунтува, защото обича грубостта на честите удари на малката конко^[1].

Така Умар правеше първите стъпки в селския живот. Дните, седмиците нямаха значение сега, само годишните времена определяха неговото съществуване. И Умар щеше да продължи своето скитане из саваната, ако не беше си спомнил, че Изабела тъкмо беше поканила приятелите.

— Ах, ето те, скитнико! — му извика тя, като го забеляза. — Оставяш цялата работа на мене… Ленивецо… Виж, написах на старите — добави тя, когато мъжът й се прибра.

Изабела изчезна в кухнята, като му тикна писмото в ръцете.

Зигиншор, …

Мили мои родители,

Не съм забравила обещанието, което дадох преди да тръгна. В същност, ако не съм ви писала много често, поне ви изпратих куп каблограми. Не се безпокойте, аз съм здрава и Големият също.

При пристигането си останахме само една нощ в къщата на неговия баща, после два месеца бяхме на палатка. Умар работеше упорито и аз му помагах, колкото можех. С пот на челото ние си построихме нашия дом, на един етаж, с веранда, целия от пото-пото, за да употребя тукашния израз, ще рече някаква смес от кал и плява. Постройката предизвика не малко разправии, и най-после ние си направихме отстъпки: аз се заех с приземния етаж, гдето е кухнята, а той, моят повелител и господар, се зае с етажа и покрива.

Ето ме казаманка, за което не съжалявам. Нашата къща е до един ручей; от прозорците се виждат дървета, а при пълнолуние се забелязва голямата река, която блести.

Тъй като имам малко свободно време преди да дойдат нашите гости, аз ще ви пиша за родителите на моя мъж. Бащата на Умар има три жени, от които първата е моята свекърва: тя е странна жена, известна с това, че е малко ясновидка. Ние си говорим рядко и почти никак с неговия баща, който е един вид проповедник в джамията.

С пристигането си още аз не бях желана и това продължава. Искам да не трае дълго и сега не доверявам на Умар своите тревоги. Онова, което затруднява работата, е, че до сега аз можах да схвана само няколко изречения от техните многобройни говори. От друга страна, родителите на Големия не одобряват поведението на своя син: първо, защото се е оженил за бяла, а после, защото вече не споделя тяхното схващане за племето. Тука семейството играе голяма роля. Всичко е общо, никой няма нищо свое, а когато човек дава, дава с мисълта, че ако утре стане нужда да го вземе, би могъл да направи това.

Най-сетне, мисля, че има и трета причина, загдето не съм много добре приета: нашите две страни не са напълно независими. Ще ви препиша една мисъл, която току-що прочетох в книгата на един китаец, името на когото забравих, от която ясно ще разберете какво искам да кажа: „В страните, които са под чуждо владичество, личностите губят постепенно своята творческа мощ и от поколение на поколение тяхната енергия намалява“. Аз не зная ще ме разберат ли един ден тука, но засега се стремя да опозная расата на моя мъж. Споделям неговите мъки, но и неговия оптимизъм.

Знаете ли, мои мили родители, има голяма разлика между черните, за които ни говорят в училище или които виждаме в нашите спектакли, и тия, които живеят тука. Много често ние приемаме приятели, почти всички младежи, и от тях аз забелязвам промените, които стават в тоя миг. Безгрижният и безделен негър, който не мисли за утрешния ден, е на път да изчезне малко по малко, както изчезват старите. Младежта изглежда по-добре вижда накъде иска да върви. Не зная дали добре се изразих, за да ме разберете, но това е нещо, което аз почвам да усещам.

Впрочем тука всичко върви добре. Много бих искала да можете да дойдете, за да прекарате един-два месеца с нас. Чакам да пишете малко по-често. Пак така ли е скъп животът в Париж? В това отношение тука е истински рай.

Какво прави Луиза? Ходи ли често на бал? Умар има сестра от друга майка, която е на нейната възраст и се нарича Сейнабу.

Тука има една истинска напаст — комарите. Въпреки мрежената завеса, те ни хапят. Направете нещо за нас, като ни изпратите някакво средство против тия мръсни насекоми. Целуваме ви.

Г-жа Умар Фай

Рут дьо Канде — Палмерия

Докато той четеше, Изабела дойде да седне до него на дивана. Умар сложи писмото в плика, запечата го и се изтегна.

— Ти никога не си ми говорила за своите опасения.

— Не исках да ти причинявам мъка.

— Не е ли това липса на доверие?

— Не говори така! — възрази Изабела, като се възпротиви. — Извини ме, ако не съм постъпила добре, но не се съмнявай в моите чувства.

Фай не обичаше нежностите; той й каза весело:

— Твоите гости ще дойдат. Трябва да се приготвя?

 

 

Като пълзеше по гладкия небосклон, парата на облаците добиваше цвета на индиго в сапунена вода. Много далече, над гората, една висока пламнала преграда хвърляше лимоненожълти стрели в ярко кървавия кръгозор.

Тая неделя почти цялата младеж беше дошла в Палмерията. Повечето бяха облечени празнично, с изключение на Мбуп и Сек Диенг; Агнеса, с пъстра рокля, беше довела две привлекателни момичета.

Насядали бяха кой където намери — едни на столове, други на стъпалата на стълбата в салона. Чашите минаваха от ръка в ръка, Изабела, облечена в шотландска пола и блуза, черпеше с оризови сладкиши. Седнал на най-горното стъпало, Диан стоеше над всички и говореше като познавач:

— Чуйте, драги приятели, няма нищо по-хубаво, нищо по-приятно в неделя следобед от компанията на хубави момичета. Но което е истина, истина е, за жената се съди по гозбите… Днешната вечер ми напомня моя Сен Луи в Сенегал, люлка на африканската цивилизация. Изкуството да посрещаш гости там е единствената грижа на жените… Не се чудете, че Лоти^[2] остана там повече, отколкото трябваше… Не е ли така, хубавице? — попита той момичето, седнало на канапето, над което се намираше стъпалото, гдето той стоеше.

— Аз нищо не зная за това — отговори тя свенливо.

— Не му отговаряй вече нищо, Розалина. Той започва опити за сближение — намеси се Агнеса.

— Благодаря, сестро, че улеснихте работата ми.

— Кажете, господин Фай…

— Докторе, не можем ли помежду си да минем без „господине“?…

— Виждам — каза той спокойно, като си сложи краката един върху друг, — ти си от ония, които казват, че учтивостта е основа на лицемерието.

— Може би е вярно — каза Фай.

Изабела бутна с лакът мъжа си, като помисли, че той е обидил Агбо.

— Извинете моя мъж, докторе. Навярно не сте се разбрали добре?

— Аз съм на неговото мнение — отговори Агбо, като отпи бавно от чашата си.

В тоя миг един бял влезе в салона. Агбо стана и го представи: „Жозеф, специалист по колониалните болести“. Някакъв хлад скова събеседниците. Новодошлият се уплаши, че е станал причина за това. Фай взе думата:

— Доктор Жозеф, къде сте завършили?

— В Париж, в болницата Сен Луи, после една година в Марсилия, във Фаро^[3]. Познавате ли Марсилия?

— Не.

— Изглежда, че е град на скитници и бандити. Много от нашите сънародници не са гледани с добро око там — каза един млад негър разпалено.

— Спомни си тая поговорка, момчето ми: „Вятърът, който отнася листата в пропастите, никога не ги изважда оттам“ — каза учителят, който още не беше се обадил.

Агнеса отговори замислено:

— Аз имам вуйчо, който живее там от години: той пише често на майка ми. Женен е и е баща на три деца… Ах — въздъхна тя с надежда, — как искам да ида във Франция!

Учителят почна да декламира:

Защо дете, защо дете щастливо,

напущаш своя чуден роден край

за тия многолюдни градове,

страданието, дето те очаква?

На уличници ли се поверяваш

и се прощаваш с нощни баобаби?

Тук в жегата разголена си ти,

а там в снега ще зъзнеш вледенена —

и звуците на нашите там-тами,

и нашият безгрижен смях —

не ще достигат твоя нежен слух.

Корсет, за да притиска твойто тяло,

ще трябва да изпросваш своя хляб,

парфюма на плътта си да продаваш,

с мечтателно око да виждаш само,

през прах и дим, вековните гори.

Овациите бяха сърдечни: трогнат, учителят стана и почна да се покланя ниско, а това не подхождаше на неговия груб и недодялан вид. Той мечтаеше да иде на театър, поне само веднъж, за да види Ромео и Жулиета. Сек знаеше, че стиховете, които току-що рецитира, не бяха от него.

— И аз мога да рецитирам стихове, и по-хубави — каза потомъкът на маврите.

— Ние слушаме — добави Гомис след малко.

— Агнеса, ти стой мирно или иди се разходи.

— Той ще говори глупости. Това е единственото нещо, което знае да прави!

— Благодаря — каза той важно. И започна: — „Истина ли е или не е истина, защото е много мъчно да ви го потвърдя, това се случи в Сенегал, или може би в Нигерия, в Судан и защо не в Брега на Слоновата кост?…“

— Казвай, за бога! Без маймунство! — извика Мбуп.

— Ето моят секретар полудя, и тъй…

— „В началото на колонизацията една двойка бели се сприятелила с един черен. Месеци и години минавали и техните взаимни чувства укрепвали. Уви, един ден това ще се случи с всички…“

Диан направи пауза и бръкна в джебовете си.

— Кой ще ми даде една? Една жълта, разбира се.

— Ето, братко — каза Фай.

— Благодаря, шурей, ще се оженя за сестра ти.

— За една цигара? Сейна не е скъпа — измърмори Агнеса.

— Една минута!… Продължавам. Докъде бях? Ах, да. „И тъй, това ще се случи с всички, казах, колонистът умира, жената е много натъжена, черният също. След няколко дена почтената жена дава пари на нашия герой да купи венец и да го сложи на гроба на нейния съпруг. На другия ден тя щяла да припадне, като го видяла да иде с венец на шията.

— Не разбра ли, че трябваше да го сложиш на гроба? — казала тя.

Той я загледал учудено и правел движения, които вдовицата не разбирала. Най-сетне казал:

— Има цветя там върху господина.

И той посочил с пръст стомаха си.“

— Винаги ли имаш такива мисли? — попита раздразнен африканският лекар.

— Не е ли прилична моята историйка?

— Не — отговори Агнеса. — Аз казах още в началото, че той не знае нищо хубаво!

— Най-сетне да кажем, че проявява духовитост!

Всяка неделя те си даваха среща в Палмерията, понякога дори и някоя вечер през седмицата. Площадът без тях беше пуст. Те намираха у Фай ниангкатанг^[4] или демпетинг^[5], които „мадам“ любезно им поднасяше.

 

 

Голямата горещина, която задушаваше, сякаш се сгъстяваше около хората и човек изпитваше чувството, че е намазан като с лепило от пот, която се натрупваше под мишниците, около шията и се стичаше бавно по цялото тяло.

Тъмен облак помрачи изтока и се надвеси над града. Той закри постепенно небето и стигна червения кръг образуван от слънцето. Къщите придобиха отново своя истински цвят на сива пръст и скоро всичко потъна в мрак. Внезапно от вятъра, който идеше от бруса, листата на дърветата зашумяха, високите палми леко се разлюляха и потните лица се освежиха.

Дошла от далечините на небето на зигзаг с голяма бързина, мълнията светна и се изгуби в дълбините на бездната. Гръмотевицата разтърси жилищата, земята затрепери. Както през миналите години, ураганът се приближаваше. Въздушното море подготвяше бурята. Огромни и тежки, въздушните вълни се развихряха, като събаряха и помитаха всичко по своя път. Гъвкавите дървета се превиваха, сякаш да направят церемонията по-тържествена. Чукането по вълнистата ламарина на покривите възвести дъжда.

От всички страни тичаха хора, за да се приберат по домовете си, животните се криеха зад оградите. Вятърът стихна. Чуваше се само бързото чукане на дъждовните капки, които приплескваха по земята, шепотът на високите върхове на дърветата, смесен с ниските ноти на кокосовите и на ветрилообразните палми, които ураганът блъскаше; към голямата оркестрация на бурята се примесваха радостните викове на децата, които ликуваха сред потоците. Циклонът се разпростря навсякъде. Предметите се въртяха в мрежата на дъжда. Човек не виждаше нищо пред себе си. За да върви напред, той трябваше да се свива на две.

Умар и неговата жена бяха затворили всичко в спалнята си. Завладян от своите мисли, той не изглеждаше смутен от адския трясък, който идеше отвън, но погледът на „мадам“ издаваше почуда и известен страх, докато тя крадешком наблюдаваше между двете крила на прозореца.

— Дъждът няма да спре!

— Страхувам се — каза тя.

Той се обърна, за да я успокои:

— Ела насам, защото той няма да спре цял ден и цяла нощ.

— А часът е само три — въздъхна тя.

— Имам една идея, да вземем душ?

— Под дъжда?

— Не. Под покрива — каза той подигравателно.

— Хайде.

Съблечени, те застанаха под дъжда, като се пръскаха с вода също като деца. Лудориите им продължиха доста дълго. Внезапно „това“ премина техния тесен кръг на видимост, гърмът разтърси къщата, ураганът блъсна прозорците, опита се да събори къщата, като отекваше така, сякаш се откъртваха от някоя планина тонове и тонове руда. Всеки удар беше толкова силен, че не можеше да се разбере как такова прозрачно нещо като водата може да крие такава сила. Вятърът се издигаше на голяма височина, за да връхлети върху земята с целия си устрем. От прага на вратата Умар се възхищаваше на развихрената природа. Изабела, от която се стичаше вода, се присъедини към него. Докато те се изтриваха, вятърът се втурна в къщата и разтърси стените. Фай тласна бързо жена си навътре и затвори със сила вратата. Тогава вятърът разклати вратата.

— Ако къщата ни не се събори, ние ще бъдем щастливи.

Бурята все повече и повече се усилваше. Ударите по покривите ставаха все по-силни и се повтаряха най-равномерно. Невидими пръсти, неуловими като етера и твърди като стомана, търсеха пукнатини или цепнатини, за да продължат започнатото дело и да ги превърнат в широки отвори. Тук-там вятърът проникваше под ламаринените листове и ги изтръгваше като сламки, за да ги завърти после като хартиени листа, които хвърляше с трясък по дърветата или по пътеката.

После настъпи нощта — черна нощ, населена с възбудени сенки и с изплашени викове, когато в мрачината вятърът все тъй ядно бушуваше от горе на долу. Гръмотевиците след светкавиците ставаха все по-силни. Бунтът на стихията правеше нощта зловеща.

— Никога не съм виждала такова време!

— Това не е нищо, не е още истинска голяма буря.

— О! Ти винаги преувеличаваш!

Мрежената завеса, която обгръщаше леглото, ги закриваше. Единствена слабата светлина на газената лампа, с много свит фитил, осветяваше стаята. Дим от цигара излизаше изпод завесата.

— Дай ми угарката!

— Спомняш ли си, когато казваше, че дъждът във Франция е само прелюдия на дъжда в Африка?

— Дай ми угарката! — повтори той.

— Нетърпелив си! Почакай малко или вземи друга.

— Няма вече.

— Имам в чантата си, иди потърси.

— Ах, там ли ги криеш, а!

— Ето угарката, ето угарката, животно, дивак, канибал!

Краят на нощта не можеше да се опише. Бурята властвуваше като господар; като се вмъкваше в някоя къща през счупената врата, тя бушуваше, докато покривът изхвръкне като перо. Отвличаше всичко, дори сламените къщи, като оставяше след себе си само нещастни бедняци без подслон, за които настъпваха безкрайно тежки часове.

Като се промъкна през бурята, слабата светлина възвести зората. Един час преди да се съмне, настъпи затишие. Това стана тъй ненадейно, както ненадейно настъпи бурята, без предвестник. Ураганът достигна своята връхна точка и изведнъж сякаш спря. Като задъхан, вятърът утихна и остави на свое място тъжна пустош. Водага се оттичаше от наводнените места. Това беше отливът. Тя се прибираше бързо към реката, през жилищата, под корените на големите дървета или над дънерите, които забавяха нейния бесен бяг, като завличаше със себе си своята плячка от жалки отломки под завесата на мъглата.

Пороят се стичаше с невероятна бързина. На повърхността му плуваха останки от всякакъв вид. Ямите, които ограждаха наклоните, бяха станали също корита на пенливите потоци, развихрени в бесен хаос. Реката, обикновено светлозелена, стана тъмножълта.

 

 

Слънцето смени бурята. Пеперудите и крилатите мравки вече хвърчаха, за най-голяма радост на децата, затънали в меката кал. Жените простираха бельото, измокрено от бурята, на онова, което беше останало от оградите.

Много рано Умар беше прегледал вече жилището.

— Помислих, че ураганът те е отвлякъл, виждах се вече вдовица — каза Изабела.

— О, негодница такава! Да те натупа човек няма да е лошо, ей така, сутрин.

Тя приготви закуската. Като закусваше, Фай каза:

— Сега трябва да свикваш да оставаш самичка тука. И друго нещо — не излизай без шапка. И после, не забравяй да пишеш на баща си и да изправиш младите растения.

— Да, господин Фай — отговори тя с подпрени лакти на масата. — А ти не забравяй да се върнеш на обед и да донесеш цигари.

— Наистина, ти счупи всички рекорди! Трябват ти моите ризи, моите панталони, моите цигари, и още какво?

— Аз не съм егоистка, ти можеш да сложиш моите поли!

Той я подръпна за дългите коси, като й каза: „Довиждане“.

 

 

Навсякъде имаше локви вода, купища разпръснати нечистотии, които се простираха пред него. Файен беше отчасти разрушена. Всички бяха на крак, с изключение на чичо Амаду, чиято болка се беше влошила и който стенеше и молеше божествено милосърдие. Умар им помогна да изправят оградите, да поправят покривите.

— Синко, добре ли сте дома? — запита майка му, като цръкна голяма храчка на мократа земя.

— Добре. Няма никакви повреди.

— А „мадам“?

— И тя е добре.

— Отдавна не сме имали такъв дъжд. Препоръчвам ти вече да не ходиш на баня. В съня си видях зли духове.

— Какво искаш да правя, щом е удобно на твоите духове да скитат…

— Ти не си бял.

— Съгласен съм… — Той я погледна, после след миг добави: — Майко, трябват ми много пари.

— Защо?

— За моите селски работи.

— Защо искаш да ставаш земеделец? Не само че не живееш вече тук, но сега искаш и да ореш, смешно!

— Но това е за тебе, за всички.

— Ако чакахме само тебе, за да ядем, щяхме да умрем от глад. Ти не разбираш нищо от земя!

— Наистина, от земя нищо не разбирам, трябва да се науча.

— Баща ти, дядо ти — всички бяха рибари, а ти, тубабът, искаш да ставаш земеделец? Нищо не разбирам.

— Това е истина!

— Кажи на майка си, че лъже! Ти си образован, ти не искаш да се мърсиш с нашето ядене!

— Благодаря, майко, аз не искам вече твоите пари.

— Ето, ти мислиш, че лъжа и после се сърдиш; решително, всичко, което говоря, не ти се харесва. Понякога се питам, не искаш ли да станеш бял?

— До утре, майко. Ще видя баща си на пазара; той поне не казва нищо.

Умар познаваше майка си, той знаеше, че за да получи нещо от нея, трябваше най-напред да я изкара из търпение и после да изтръгне гневните думи, кацнали на нейните устни.

Седнала на делвата, тя го повика:

— Умар, върни се: по-добре да бях те удушила, когато те родих. Ако го сторя сега, тубабите като тебе ще ме затворят. Колко искаш?

— Всичко, каквото имаш.

— Махай се, махай се, куче недно!

— Парите нямат корени, но растат в сърцето.

Той излезе; Рокайа затича подир него и го настигна. Тя вървеше наред с него, а Фай се преструваше, че не я вижда.

— Може би наговорих глупости — каза тя, — но това е защото между миналото и онова, което е сега, няма голяма разлика; не се ядосвай, ако не съм на себе си. За мене, разбираш ли, ти си останал моето малко момче. А когато беше в Тугйол и те чаках, до сърцето си имах товар, сякаш още те носех в утробата си. Сега, когато се завърна, аз не съм спокойна за тебе и за жена ти. Говорят много неща…

Мълчалив, тоя слушаше думите на майка си и шумоленето на престилката й. Тя продължи:

— … Може би моите жалби са неоснователни, аз тъй се безпокоя, че главата ми се върти. Когато те виждам, както сега, искам да тръгна след тебе, а когато ти се изгубиш от погледа ми, сърцето ми спира. Вече не разсъждавам и не мога нищо да направя. Казвам си: „Ако дойде да ти каже, че се връща в страната на тубабите завинаги“… Ах, това ще бъде моята смърт! Господ знае, че не мразя твоята „мадам“, но моля те, ако един ден тя поиска да замине, остави я да си иде сама. Ти не изоставяй своята стара майка. Не ми остава да живея дълго време на тоя свят. Тя изглежда мила, твоята „мадам“, но ние не говорим на един език. Разбира ли ме тя? Не се връщай там, не изоставяй своята стара майка…

— Няма да замина, майко, обещавам ти.

— Аз моля ангелите и великия пророк тая мисъл да не се загнезди в главата ти. Защото, малкото ми, ти си моето единствено богатство на земята.

— Не се страхувай за мене. Аз никога няма да лепна позора на твоето чело, не бива да обръщаш внимание на това, което се говори.

— Доволна съм, като чувам да го казваш — каза тя и го хвана за ръка, както някога при първите му стъпки. — Ела да идем при татко Гомис.

Старият Гомис беше техен доверен човек. Като ги видя, че влизат в неговото дюкянче, той излезе да ги посрещне. Те се разбраха лесно. Отсега нататък Умар трябваше да дохожда тука в случай на нужда.

Фай се раздели с майка си, като й обеща, че няма да прави нищо лошо. Той отиде да обиколи пазара, поздравявайки наляво и надясно, после, без определена цел, тръгна по продължението на кея. Три парахода бяха хвърлили там котва. Жени товареха един от трите парахода, който се намираше на края на вълнолома. Фай ги гледаше като работят. Това зрелище не беше ново за него, от детинство той беше го виждал. Все пак нещо го бодна в сърцето. Лошо, отвратително беше, че жени вършат такава работа! Фактът, че никой не реагираше при това положение на нещата, го измъчваше. Умар се чувствуваше отчасти отговорен за заспалото състояние на страната; той също не вършеше нищо.

Жените не изглеждаха нещастни: под тежестта на товара те вървяха една след друга в индийска нишка, чувалите с арахид^[6] изопваха мускулите на шията им, полуголите тела бяха потъмнели, потънали в пот, смесени с червен слой прах, който образуваше ивица около кръста. Имаше млади момичета с изваяни тела и стари жени с гърди, сплескани от кърпата. Те минаваха пред някакъв седнал мъж, който им даваше за всеки чувал по един жетон.

— Защо не си наел мъже? — попита го Умар.

Човекът вдигна глава да види кой говори с него. Без да отговори, той продължи да раздава жетони. Фай седна до него.

— Защо?…

— Това си е моя работа! — каза той на френски с тон, който не беше никак любезен… Но кой си ти?

— Кой съм аз? — се попита Умар учуден. — Аз съм човек като тебе. Ти имаш право, това съвсем не ме засяга.

— Тогава…

— Тогава аз ти казвам, че мъжете ще ти работят по-добре от тия жени. Погледни това момиче, ако не е срамно; а тая старица, съвсем оплешивяла, може да е на възрастта на твоята майка, макар че е черна. Мислиш ли, че това става в Сирия?

— Бъди вежлив, ако не искаш да съжаляваш. Преди всичко аз не съм сириец.

— Ти си сириец, както аз съм негър от главата до петите. Между нас да си остане, ако ти говоря така, то е за да тръгнат твоите работи по-добре. Няма много време откакто си пристигнал от своята родина. Нито един сириец не се занимава с твоя занаят, аз ги познавам всичките.

Другият не отговори. Той се задоволи да поразгледа Фай, изненадан от неговия език, спокоен и в същото време суров. Умар се загледа в девойката, която водеше стадото. Тя пееше, както пеят угнетените. Животът им ги е научил да пеят, за да измамят действителността. Тия жени пееха в хор, както се задушава ридание, за да не чувствуват умората. Те пееха, както се пее при обрязване, и това беше песен, която не изразява радост, а мъка. Тя започваше оттам, откъдето свършваше, защото въплътяваше нищетата… А тяхната нищета не свършваше никога.

Като не можеше да остане безкрайно дълго да гледа момичето, Умар го повика. Те дълго разговаряха. Надзирателят се разсърди.

— Слушай драги — каза Фай, — тя няма да работи вече за тебе, ето жетоните — прибави той енергично.

— Отива ли си? Добре, тя няма да получи пари, докато параходът не се натовари за тръгване.

— Ще чакам до довечера.

Жените се бяха събрали около тях и гледаха учудено. В тоя миг един човек се приближи и се осведоми за спирането на работата и за причините:

— Защо негърките не искат вече да работят?

— Ето тоя тип, капитане, ми взе най-добрата между тях.

— Ей ти, ела тука! — извика капитанът, като се обърна към Фай. — Боско, донеси ми камшика, той ще види кой заповядва тук!

Умар не се съмняваше, че ще го бият; въоръжен със своя камшик, капитанът се приближи до него.

— Защо си спрял моята работа?

— За да говориш с мене ли си взел своята котешка опашка?

— Я гледай, ти говориш френски?… Елате да видите, има един негър, който говори като нас… Вижте тая муцуна…

И той го удари с камшика в лицето.

Фай вдигна двете си ръце към лицето — там, гдето ремъкът го беше разкървавил. Той получи още един удар в гърба, последван от друг удар с крак. Екипажът се смееше неудържимо. Капитанът се обърна към докерите, които бързаха да вземат пак товара си.

— Сега, слушайте вие, останалите, ако днес не се свърти товаренето, на никого няма да платя. А тебе, маймуно, избягала от зоологическата градина, да не те виждам вече тука!…

Но той нямаше време да довърши изречението си: две ръце го хванаха за яката. Той побледня. Фай го запокити на дъските. Едва се беше изправил, когато един пестник се стовари в тила му, а един ритник — в лицето му. Кръвта бликна. Тълпата се оттегли към понтона, окървавеният бял им вдъхваше страх. Моряците дойдоха на помощ на своя началник и Фай отстъпи. На понтона имаше една кабина, той се опря на нея. Дървената преграда, която беше закрепена там, се поддаде, той я грабна и я стовари върху първия от нападателите.

— Убийте тоя негър! — ревеше капитанът, потънал в кръв.

Но той не смееше вече да се приближи. Начинът, по който Фай държеше дървото, показваше, че умее да си служи с него. Друг, по-здрав моряк, опита щастието си. Той нападна. Фай се отскубна ловко, като избягваше да излага гърба си на глутницата. Той удари силно лявото рамо на своя противник, който загуби равновесие; поднови удара върху дясното рамо — тогава човекът се изтегна в целия си ръст. Умар победоносно сложи крака си — обут, поради дъжда в навечерието, в обуща — върху главата на поваления човек. Викове и ура се раздадоха от тълпата, събрана край брега на морето.

— Хвърли тоягата си, или ще те застрелям! — заповяда капитанът, на когото бяха донесли револвер… — Хвърли я!…

При вида на оръжието любопитните се бяха смълчали. Чуваха се шараните, които под кабината лапаха нечистотиите, отнесени от течението. Смъртно мълчание се беше спуснало на кея. Очите на Фай, налети с кръв, придобиха страшно червен цвят, вените на челото и на слепите му очи се подуха. Всичко това трая само една секунда. Чу се изстрел, куршумът парна бедрото. Тогава започна не вече разправия, а истински бой: оръжието и неговият собственик бяха във водата, моряците бягаха към парахода, докато туземците им подхвърляха най-груби обиди на своя език. Умар ги преследваше с вдигната тояга. Той не чуваше вече, не мислеше, не знаеше дори защо удря така. Пот го обливаше и кръвта, която течеше от раната му, се смесваше с потта. Екипажът се върна, въоръжен с тояги, и битката започна отново. Със своите грамадни ръце черният въртеше тоягата над главите им на широки кръгове. В момента, когато почувствува, че отслабва, той чу шум от стъпки на тичащи хора: комисарят, предизвестен на пазара, пристигна със своите полицаи. Той извика:

— Арестувайте всички и вървете подир мене! Тръгвайте бързо, в комисарството!

Но капитанът на парахода, още цял измокрен и в кърви, отказа:

— Трябва да тикнете в затвора тая маймуна! Той предизвика скандала. Чудя се, защо ги учат тия диваци!

— Тикни ме в затвора, мръсна свиня! — изкрещя Фай в лицето му.

— Стига! — извика представителят на реда.

— Какво има? — запита младият Гомис, като пристигна задъхан. — Какво се е случило?

— Нищо, свърши се — отговори Фай.

— Ти си в кърви, приятелю, а казваш нищо?

— Ти не се меси — каза комисарят.

— Не те питам за нищо — възрази Гомис.

— Тая вечер заминавам за Каолак — каза капитанът. — Тикнете го в затвора за два месеца, докато се върна.

— Вярваш ли това? Мина онова време, когато затваряха негрите без съд! — извика отново Гомис.

— Престани, Гомис, и мисли какво говориш! — изрева комисарят, който започваше да губи търпение.

— Добре, Гомис — каза Фай.

И като се обърна към представителя на реда, добави:

— Струва ми се, че тия господа още не са взели решение. Отивам да се поизчистя, а те ще направят каквото поискат.

Като разбра, че черните не ще се подчинят на комисаря, екипажът се прибра в парахода.

— Ти ставаш опасен за обществения ред, Фай. Следния път можеш да бъдеш уверен, че ще те тикна в затвора.

— Обществен ред!… Ето една хубава дума тука! — възкликна Умар.

Гомис и Фай си пробиха път през тълпата и към Умар се протегнаха ръце в знак на признателност. Младото момиче ги последва.

— Като си помислиш, че заради нея едва ли не останах тука! — каза Фай. — И добави: — Качи се при нас.

Старата кола на Гомис ги отведе в Палмерията. По пътя Умар изгуби съзнание. Изпратиха да потърсят африканския лекар, който дойде, придружен от Жозеф. Новината бързо се разнесе във всички квартали и старата Рокайа пристигна веднага след двамата мъже. Тя не беше много доволна, че за нейния „малък“ се грижат „доктори“ и Гомис трябваше да оправя положението, като й обясняваше, че не е могъл да постъпи инак. Изабела не знаеше какво да каже и я покани в стаята. Фай спеше. Кървавите петна по кожите на пода бяха още съвсем пресни.

— Нищо особено. Трябва му спокойствие. Той е изгубил кръв, но ние му преляхме доста. Утре ще намина — каза Агбо. — Не му давайте да пие много често вода, по добре му направете пилешки бульон… Довиждане, мадам.

— Благодаря, докторе, довиждане, доктор Жозеф, и благодаря още веднъж.

Майката се приближи до леглото и се наведе над сина си. Тя взе ръката, която се подаваше от покривката, и пожела да види превръзката.

— Не, мамо — каза Изабела, като възпря ръката й.

— Ного болен?

— Уморен е само, след три дена ще мине.

През цялото време, когато Умар лежеше, в къщата беше съвсем спокойно.

 

 

Тоя следобед Умар и Изабела бяха на верандата. Той бавно се люлееше в люлеещ стол; като милваше главата на Изабела, подпряна на неговото рамо, ръцете му се движеха по двете плитки, които разделяха дългата й мека коса.

Един глас наруши тяхната интимност.

— Виждам, че тука няма вече нужда от моите услуги.

— Добър ден, докторе.

— Добър ден на всички.

Агбо даде един лист тютюн на старата Рокайа, седнала настрана, после се приближи към Фай:

— Може ли да се види раната? Добре. Зараства. След два дена ще можеш да работиш. Мога ли да ви поверя нещо?

— ???

— За пръв път имам пациент вън от болницата.

— Не ви желая да имате други, поне тука.

— В училището аз винаги мечтаех да имам лекарски кабинет.

— Не бива да се отчайвате, Агбо.

— Ако всички са като майка Рокайа, прощавай, професия!…

— Приветствувам ви, народ на Казаманс!

Това весело възклицание идеше от Диан, влязъл неочаквано, придружен от Мбуп, Диенг и Тиам.

— Вижте! Ето тоя безумец! Вчера е гледал филм за античния Рим и цяла седмица ще се чувствува римлянин, а като гледа каубойски филм, ще се чувствува каубой, после ще играе на юначага…

Засмени, младежите помогнаха да се изнесат масите и столовете. Младата негърка, която Фай беше довел в Палмерията, им поднесе да пият. Тя се казваше Итилима и „мадам“ я беше облякла с пола и с лилава блуза.

— Братко, друг път, когато искаш да се биеш, съобщи ми. Ние двамата…

— Не, Диан, то се свърши, да не говорим вече за това. Беше съвсем случайно.

— Най-сетне, ето те защитник на слабите и угнетените. Тъкмо вчера едно момиче ме разпитваше за тебе.

— Как искате Африка да се стресне от своята дрямка с типове като Диан? — каза Агбо. — Вместо да се опитат да допълнят своето образование, те прекарват вечерите си да дирят нови жертви за леглото си.

Диан, сред своя „щаб“, с лакти на масата, тоя път замислен, отговори:

— Да се учим, но защо? Те не ни искат. Колко безработни със средно образование има между Дакар, Сен Луи и Руфиск? Зная да чета и да пиша, а за останалото пет пари не давам, мина за мене времето да се уча.

— Какво време за тебе е минало, Диан? — попита учителят, пристигнал с куп книги под мишница. — Ето ви книгите, мадам.

— Благодаря, Сек.

— Мога ли да взема други?

— Разбира се!

В тоя миг пристигна Гомис с камионетката си, придружен от Жозеф.

— Привет на всички. Това е за твоята жена, Фай, от моята майка. Баща ми не може да дойде да те види, натоварен съм да ти предам неговите поздрави.

— Решително ме разглезиха — каза Изабела. — Майката на Итилима ми изпраща по една кокошка всеки три дена.

— В клуба говорят само за вас… за битката, това се казва битка!

— Съжалявам, че не взех участие в нея — подхвана Диан. — Днес Дезире ме разпитва за тебе: това момиче по-рано никога не е говорило с мене.

— Веднъж поне да има една да ти се противопостави. Много съм доволна…

Това беше Агнеса, която пристигна задъхана и седна право на земята:

— От где ви дойде на ум да се заселите в тая гора?

— Не знаех, че ще ми дойдеш на гости — отговори Умар със смях.

— Аз не говоря с побойници. Дойдох да видя Изабела.

— Тогава, върви в кухнята.

— Ах не! Оставам тука. Добър ден, мама Рокайа. Винаги с лулата си — добавя тя на френски.

В споровете си те говореха на най-различни наречия: диола, португалски, уолов, френски.

Като подхвана едно изречение, оставено недовършено, Агбо продължи:

— … Всички инициативи тука са оставени на другите, на тия, които контролират нашето развитие… Негрите само издигат прегради помежду си, между образовани и невежи. Последните смятат първите за ренегати, а те ги гледат отвисоко, с пренебрежение. Но те са само пред вратите на знанието и се задоволяват с трохите на учението, които събират. Тия, които най-много изостават, са последователите на Мохамед…

— Не говорете така, докторе, вие искате много да ускорите развитието на делото. Ние, които сме между двете Африки, трябва да научим от старите техния опит от миналото и от младите, какво очакват от нас, макар че за сега нашите знания са по-малки от нашите желания. Колкото се отнася до мене, ако един бял и един черен са засегнати от една и съща болест, аз ще ги лекувам, разбира се, по един и същи начин… Но това, което не мога да разбера, е, че вие нямате никакво желание да образувате една нация.

Така сега говореше Жозеф, младият бял лекар.

— Много вярно е, колега, това, което сега казахте — отговори Агбо. — Аз ще бъда винаги от ония, които не признават, че нашата страна е собственост, купена от европейските страни; от факта, че ние не се грижим за своята действителна стойност, нито за тая на Африка, не ще рече…

— Никой освен вас не може да прояви тая стойност. Ако вие се подценявате, ще рече, Африка съвсем не е ваша! Докато нашите бащи и майки — тубабите, както ги наричате, казват: „Нашите колонии“, какво има да кажете вие?

— Аз, която съм от вашите само поради брака си, понякога се задушавам — каза Изабела, която носеше кафеничето, отдето лъхаше приятен мирис.

Тя напълни чашите, като смигна на Умар, тъй като той не обичаше много жена му да взема участие в такива разправии.

— Тогава, ако разбирам добре, ние трябва да се върнем на училищните скамейки? Аз се отказвам отсега — каза Диан.

— Диан, винаги съм се питал, дали докторът нямаше право да те нарече съвършен глупак — каза спокойно учителят.

И той добави:

— Кафето е великолепно, мадам.

— Благодаря, Сек, само вие ме възхвалявате.

— Агбо никога не е казал, че съм глупав. Че малко не съм с ума си, признавам, но…

— Сменете плочата, еднообразно е — продума Агнеса.

— Винаги съм го казвал: „жените“ не бива никога да ходят на училище.

— Диан, „жените“ ти казват: „Да имаш да вземаш“. Когато чувам хора като тебе да говорят… Не! Зная само едно: под предлог, че не изпращате момичетата си на училище, вие ги пазите, за да има всеки от вас три или четири жени. Вие много добре знаете, че добият ли те много малко умствен багаж, невъзможно ще ви бъде да ги включите в кръга на многоженството.

Анеса говореше бавно, като отделяше всяка сричка, за да могат слушателите да чуят и разберат ясно това, което тя казваше.

— Многоженството е съществувало у всички народи. Но вие, докато не почнете да гледате на жената като на човешко същество, а не като на предмет за долни страсти, вие ще тъпчете на едно място. Жените съставят по-голямата част от народа. Няма по-голяма пречка за развитието от многоженството. Всичко, което преди малко казахте, са само празни приказки.

Когато тя свърши, те не знаеха да я поздравят ли или не за суровите думи, с които си беше послужила. Склонила глава, тя играеше с пръстите си. Откакто се познаваха, тя никога не беше държала такъв език. Настъпи изненадващо мълчание.

— Благодаря ти, Агнеса, задето защити жените.

— Това момиче ни задмина. Затова, Сек, ела го целуни. Макар да съм мюсюлманин, аз споделям неговото мнение. Виждаш шестдесетгодишни старци да се женят за млади момичета, които можеха да им бъдат внучки.

— Едно нещо бих желал да узная, Фай, но въпросът е доста деликатен… — каза Агбо.

Той се подвоуми, загледан в Изабела, някак измъчена от мълчанието. Фай престана да се люлее на стола си, като очакваше въпроса. Слънцето клонеше към залез. Старата Рокайа дръгнеше десния си прасец; ноктите й чертаеха възбели следи по тъмната кожа.

— Бих искал да зная мнението на…

Без да може да продължи, той се сепна, помисли да смени въпроса. Двата белега се бяха стеснили и издаваха неговото смущение. Като не можеше вече да се овладее, той продължи и каза:

— … европейците за нас?

— Ти се смути заради жена ми?… Не се безпокой, тя го е слушала и от други. Много ми е трудно да говоря върху един общ план; все пак от моя лична гледна точка, мога да ти кажа каквото зная. Най-опасни са колонистите; те казват: „Нищо няма да излезе от тия негри — всички са ленивци, крадци. Можеш да ги накараш да работят само с камшик. Те смятат, че техният живот тука е ад. Мислят се за герои…“

Умар започна пак да се люлее, като следеше с очи една птичка, която се виеше над ручея.

— … Понякога те запитва някой: „Къде си учил френски? Как си се научил да го говориш?“. Веднага той помисля, че тъкмо цивилизацията на белите е направила от тебе личност, способна да реагира, да вижда и дори да чувствува; и тъй, разглеждат те като тяхно произведение. Други те питат: „Свикна ли с нашата кухня? Не те ли стесняват нашите дрехи, когато ходиш?“. Когато е горещо, те казват: „Не се оплаквай, ти си от гореща страна; твоята кожа те прави нечувствителен към горещината… Как живеят у вас?“. Има някои, които се превиват от смях при вида на негър: когато някой черен им говори, те мигат с ресници, сякаш думите му падат от небето. В театралните салони има и такива, които си сменят местата, защото присъствието на един чувал въглища ги излага и на тръгване погледът им те кара да разбереш онова, което те не смеят да изразят; същото е в автобуса или метрото…

— Аз бих им ударил един пестник в муцуната.

— Не, Диан, който тича след магарето, за да го удари с крак, е също магаре — намеси се Сек.

— Сек има право — поде Умар. — Виждате ли, нашите сънародници в Европа понасят унижението с презрение, без да се стряскат. Има и други, които ви приемат в домовете си със забележително лицемерие, като съобщават на съседите си: „Днес ще приема моя черен или моя негър“. Обсипват те с любезности и после ти говорят за невежеството на твоите братя, обречени на робство, или за начина, по който американците се отнасят там към черните. Пред тях не ти остава нищо друго, освен да се заровиш в земята… Има и една малка част от тях, които изтриват цялото това зло, което ей сега ви описах. Това са тия, които те канят като приятел на семейството… Три столетия са били потребни на европейците, за да постигнат това, което са направили в страната си. Аз съм убеден, че на нас ще ни трябват петдесет години, за да ги надминем.

— Не ви възразявам, господин Фай, но съм огорчен, че хората от моята раса постъпват по тоя начин, но тоя расизъм е по-скоро от невежество.

— А, не, доктор Жозеф. Виждате ли, черният е също расист. Но по свой начин.

— Не е нужно да обичаш един град, за да живееш в него, но да почакаш жителите на тоя град да те обикнат и да те настанят там — философствуваше учителят, седнал между Агнеса и Изабела.

— Каквото и да говорите, аз много искам да посетя Европа, да ида в Париж, в Рим — въздъхна Агнеса.

— Наистина, сестро, ти си упорита!

— Агнеса, ще идем заедно — каза мило Изабела.

— Истина ли? Ще се върнеш ли?

— От време на време трябва да виждам родителите си.

— Тогава тръгвай още тази вечер — пошегува се Умар.

Вечерният хлад предизвестяваше, че иде дъждовният сезон. Мъглата скриваше върховете на дърветата. Приятелите се сбогуваха.