Найджъл Макриъри
Непознати без лица (8)

Седма глава

Сам знаеше, че не може да направи нищо повече тази вечер, затова, след като подреди, реши да си легне. Беше грешка и се оказа невъзможно да заспи. Арестуването на Шармън и събитията, които го съпътстваха, непрекъснато се въртяха в главата й. Накрая се измъкна от леглото, уморена от взиране в тавана на спалнята си, осветена от издигналата се високо над къщата луна. Минавайки през дневната на път за кухнята, хвърли поглед на стенния часовник. Беше три и половина, прекалено късно, за да се върне в леглото. Направи си кафе и пусна изненадания Шоу обратно в къщата по-рано от обичайното. Отиде бавно до дневната, тръшна се на канапето и се опита да се отпусне. Беше невъзможно. Накрая, след като хрумванията й се изчерпиха, се облече и се запъти към оранжерията, за да засади някои късни цветя. Знаеше, че това е единственото нещо, което й гарантираше времето да мине бързо и едновременно с това да я успокои.

 

 

Пристигна в „Парк“ рано, но не чак толкова, че да изпревари Фред. Той седеше в малката си стая в дъното на моргата, посръбваше чай и слушаше радио. Сам почука.

— Добро утро, Фред. Няма други наоколо, нали?

Изненадан от гласа й, той подскочи и разля чая в скута си. Изтръска го бързо, преди да се е попарил, и вдигна поглед към нея.

— Доктор Райън, не очаквах да ви видя толкова рано.

Сам грабна един парцал от кухненската мивка и бързо попи панталона му.

— Извинявай, Фред, беше глупаво. Добре ли си?

Той кимна неубедително.

— Ще се оправя, доктор Райън, моля ви, не се тревожете.

Сам наля две нови чаши. Беше малко преварен, но бе пила и по-лош чай, а знаеше, че Фред го обича силен. Подаде му едната.

— Изпрати ми сметката за почистването.

— Не е нужно, доктор Райън — поклати глава той, — това са само старите ми работни дрехи. И без това вече целите са в лекета.

Тя погледна към табелата със задачи.

— Имаме ли много работа днес?

Той кимна ентусиазирано.

— Убийството в Гранчестър, на същото място, където бе убита Софи Кларк. Обвинили са Стан Шармън. Кой би повярвал?

Сам се намръщи.

— Зная, беше ми на гости и вечеряхме, когато го арестуваха.

Този път Фред се намръщи.

— Извинете, доктор Райън, нямах представа. И все пак това обяснява защо…

— Какво? — прекъсна го тя.

— … защо доктор Стюърт ще прави съдебномедицинската експертиза.

Макар да мислеше, че трябва да е изненадана, не беше.

— Той ходил ли е на местопрестъплението?

— Да, по специална молба от страна на главния инспектор Адамс.

„Гледай ти, изненада“, помисли си саркастично тя.

— Предполагам, че още не е направил предварителния доклад, а, Фред?

Той се изправи и тръгна към кабинета.

— Ще погледна, останете тук, докторе, няма смисъл да ни пипнат и двамата за кражба.

Сам изпълни заръката му и изчака. Отпивайки от почти негодния за пиене чай, тя се питаше какъв ще е резултатът от изминалите четиридесет и осем часа. Въпреки че Фред се забави повече, отколкото бе очаквала, той скоро се върна с доклада на Тревър Стюърт в ръка.

— Заповядайте, доктор Райън.

Тя го грабна от ръката му и го отвори, без да му благодари, нетърпелива да прегледа съдържанието му.

— Ще гледам да се бавя възможно най-малко, Фред.

Асистентът прекоси стаята и отпи голяма глътка от чая си.

— Не бързайте, докторе, направил съм копие.

Сам го погледна, широко усмихната. Трябваше да се досети.

 

 

Докладът бе съвсем стандартен. Госпожа Уодъм, на която, изглежда, й ставаше навик, открила трупа в седем и десет, когато дошла да заключи къщата за нощта. Джон Кларк бил в Лондон. Съпругът й се обадил в полицията, която пристигнала, и тъй нататък, и тъй нататък. Следваше обичайната формула. Смъртта бе настъпила вследствие на масирани наранявания по главата, причинени от някакъв тъп предмет. Стюърт продължаваше с известна доза догадки. Поради овалната форма на раните допускаше, че може да е използвана бейзболна бухалка или нещо подобно. „Е, това изключва Стан“, помисли си тя. Ако го бе направил, нямаше да използва бухалка, а юмруците си. Гордееше се с тях. Продължи да чете. Имаше и допълнителни повърхностни наранявания по ръцете, гърба, врата и краката, получени при самозащита. Стюърт бе определил часа на смъртта в три следобед — малко самонадеяно според нея. Сигурен ли бе, че не е било три минути по-късно, запита се саркастично. Останалата част от доклада бе доста стандартна. Температура на стаята, предварителния доклад на Колин Фланъри, включващ скица на петната от кръв, описание на местопрестъплението, снимки на мястото и тялото, което бе излязло изненадващо добре на копирната машина. Дори и в черно-бяло пак изглеждаше голяма неразбория.

— В колко часа е съдебномедицинската експертиза? — обърна се Сам към Фред.

— В десет.

— Ще му асистираш ли?

Той кимна.

— По специална молба. И да, ще се обадя да ви кажа всичко важно, когато приключим.

Както винаги, Фред предугаждаше желанията й.

— Благодаря ти. Просто Стан Шармън ми е приятел и зная, че не го е извършил, по дяволите!

Асистентът остави чашата си и седна до нея.

— Дори и да не бяхте толкова сигурна, пак щях да ви дам доклада.

След като той й направи втора, по-приемлива чаша чай, Сам се запъти към кабинета на Тревър Стюърт, за да види дали вече е дошъл на работа. Имаше късмет. Също като нея, и той бе подранил, за да се приготви за натоварения ден. Знаеше, че отдавна не бе правил пълна съдебномедицинска аутопсия и не бе убедена, че е най-добрият за тази задача. Почука и влезе в кабинета му. Стюърт седеше на бюрото си и се потеше над бележките си от предишния ден.

— Добро утро, Тревър.

Той вдигна поглед и свали очилата си.

— Добро утро, Сам. Радвам се, че си тук.

Патоложката прекоси стаята.

— Така не се налага да изпращаш да ме викат. Заприличваш повече на директор, отколкото на патолог, Тревър.

Стюърт се изправи и отиде до кафемашината в далечния край на стаята.

— И кой е виновен? Кафе?

Сам се настани на доста хубавото му канапе.

— Да, благодаря. Да разбирам ли, че имаш предвид миналата нощ?

Той започна да налива кафето.

— Между другото. — Занесе чашите и седна до нея в края на канапето. — Та откъде да започна?

Тя повдигна вежда и се приготви.

— Съжалявам, че ще ти прозвучи изтъркано, но защо не започнеш от началото?

— Добре. Какво правеше заподозрян в убийство в къщата ти миналата нощ?

Подразнена от въпроса, Сам реши да запази самообладание.

— Не беше заподозрян при пристигането си, а чак когато си тръгна.

На Стюърт не му допадаше отношението й, но за момента не му обърна внимание.

— Предупредих те, че Шармън не е стока, казах ти да се пазиш настрана от него.

— С кого общувам и с кого не, изобщо не е твоя работа, Тревър. Ти си ми шеф, не баща.

— И като твой шеф съм длъжен да ти изтъкна, че си обществена фигура и действията ти стават обект на интерес от страна на обществото. Вече имахме един инцидент с вестниците и не са ни нужни други, нали?

Сам чувстваше как се разярява все повече от отношението му.

— Не нося друга отговорност за неприличните снимки във вестника, освен задето отворих вратата на собствената си къща. Стан Шармън не е осъден за нищо и много се съмнявам, че ще бъде.

— Главен инспектор Адамс е на друго мнение — прекъсна я Стюърт.

— А както знаем, при вероятността да стане следващият заместник главен началник, не е възможно да греши.

Стюърт се изправи и закрачи, което винаги бе лош знак.

— Той оглавява разследването и мнението му има някаква тежест.

— И все пак това не значи, че е прав, нали?

— Но не значи и че греши.

Сам усети, че разговорът се върти в кръг, и се опита да смени темата.

— Успя ли да извършиш втората аутопсия на момичето?

— Да. — Той започна да влачи крака.

Усещаше по поведението му, че има проблем.

— И?

— Боя се, че не съм съгласен с твоите открития.

Чувстваше, че всичко започва да й се изплъзва.

— С кое, че е момиче или че е била убита?

— Че е била убита.

Сам се изправи внезапно с почервеняло лице.

— А според теб от какво е белегът на реброто й?

— Плъхове. Не виждам разлика между белега, на който отделяш такова внимание, и другите вдлъбнатини, които открих по тялото.

Сам взе чантата си и за миг Стюърт си помисли, че ще го удари.

— Това твое мнение ли е, Тревър, или на новия ти приятел Том Адамс? Наистина си се продал, нали?

— Не съм заслужил този упрек! Виж, нали трябваше да си в отпуск? Защо не приключиш с това и не се върнеш другата седмица? Може да го обсъдим много по-спокойно.

Сам го изгледа гневно, преди да тръгне към вратата.

— Не е нужно да се безпокоиш за връщането ми, Тревър, защото напускам!

С тези думи тя отвори вратата и се втурна навън, оставяйки го смаян и объркан.

 

 

Господин Морис Куик бе известен като най-добрия адвокат в Кеймбридж, затова от полицията го използваха, когато имат затруднения. Не бе нужно да й казват, че Стан Шармън ще се свърже първо с него след ареста си. Той силно мразеше адвокатите, но чувството му за самосъхранение надделяваше. Куик поне бе отзивчив към молбата на Сам да го придружи, за да се види с арестанта. Шармън вече му бе дал някакви сведения за отношенията им и тя запълни празнините. Когато пристигнаха, ги въведоха в стая за разпити номер четири, където разрошеният Стан се изправи и ги поздрави. Изглеждаше едновременно изненадан и доволен да я види.

— Хубава изненада, Сам.

Тя се приближи до него и му стисна ръката. Искаше да го прегърне и да му каже, че всичко ще се оправи, но й се стори неподобаващо.

Куик насочи поглед към страховития полицай в ъгъла на стаята.

— Бих искал да прекарам известно време насаме с клиента си. — Полицаят се поколеба, несигурен дали да изпълни молбата. Адвокатът продължи без колебание: — Не ме карайте да повтарям, защото, ако се наложи да го правя, ще се ядосам сериозно.

По-позитивното отношение, изглежда, свърши работа и младият плещест полицай ги остави незабавно. Куик погледна клиента си.

— Е, Стан, нещата излязоха от контрол. Какво става?

Шармън сви рамене.

— Адамс отново е погнал погрешния човек.

— Явно той не смята така, иначе нямаше да си тук.

Стан прехапа устна. Не му харесаха думите на Куик, но знаеше, че е прав.

— Посетил ли си Роджърс малко преди да бъде убит? — продължи адвокатът.

— Посетих го през деня, не зная дали е било малко преди да го убият.

Куик прегледа бележките си.

— Според доктор Стюърт той е бил убит около три часа следобед. Кога го видя?

Шармън размисли над въпроса. Въпреки че не бе погледнал часовника си в онзи момент, беше сигурен, че е било около два.

— Някъде около час по-рано.

— И колко време прекара с него?

Отново се замисли сериозно.

— Най-много половин час.

— Защо си ходил да го видиш?

Стан потърси с поглед подкрепата на Сам. Тя сви рамене.

— Разследвах убийството на Кларк.

Куик изглеждаше объркан.

— Мислех, че са те отстранили от случая.

Шармън не бе сигурен доколко откровен да бъде. Адвокатът не беше от хората, на които човек се доверява лесно.

— Работех извънредно.

— Малко глупаво. Да разбирам ли, че по-скоро е свързано с враждата ти с Адамс, отколкото с търсенето на справедливост?

Стан бе впечатлен и смутен от прозрението му.

— По малко и от двете.

— И какъв е смисълът тогава?

— Ако отбележа резултат, злепоставям него.

— Сега той отбеляза резултат, а злепоставеният си ти — облегна се назад адвокатът.

Шармън постави ръце зад главата си. Куик имаше ужасния навик да бъде прав.

 

 

След час адвокатът му бе задал всеки въпрос, който би му хрумнал, плюс няколко, за които Шармън не се бе сетил. Дори го бе убедил да признае, че е пребил Роджърс, нещо, което Стан смяташе, че никога не би направил, независимо кой го моли. Всъщност бе толкова впечатлен от начина, по който Куик го бе притиснал, че се чудеше колко ли добро ченге би излязло от него. Но от друга страна, адвокатът печелеше три пъти повече от него, и то без да се налага да си цапа ръцете. Така че бе ясно кой от двамата е избрал по-добър път в живота.

Докато събираше бележките си, Куик погледна Сам.

— Бихте ли желали няколко минути, за да планирате стратегията си?

Сам и Шармън кимнаха едновременно, докато адвокатът закопчаваше куфарчето си.

Веднага щом той напусна стаята, Шармън заговори:

— Виж, сега си сама, Сам, затова внимавай много. В тази работа са замесени някои много жестоки хора. Ще ми се да можех да ти кажа да прекратиш разследването, но би ми било трудно, тъй като си последната ми надежда.

— Какво искаш да направя?

— Иди да се срещнеш с детектив Бил Флеминг в Кингс Лин. Виж какво можеш да научиш за Спейд. Опитай се да откриеш къде е. Той със сигурност представлява разковничето към убийството на момичето.

Сам бе по-загрижена за настоящото положение на Шармън.

— Ами ситуацията в момента?

— Ще се разреши от само себе си. Освен факта, че съм бил там малко преди Роджърс да умре, не разполагат с нищо. Никакви улики, никакви свидетели, а със сигурност няма да получат и самопризнания.

Сам се замисли за миг над казаното.

— Тогава как, по дяволите, са разбрали, че си бил там, и още повече — къде да те намерят?

— От анонимно обаждане явно.

— Още едно ли? — засмя се престорено тя. — Трябва да имат добри информатори в Гранчестър, защото нищо не им убягва от погледа.

Шармън се изправи в стола си и я погледна.

— Мисля, че е по-сериозно от това. Информаторът е искал да се отърве от два проблема едновременно. Роджърс е мъртъв, а аз съм в пандиза. Добра работа.

Сам кимна, вбесена от ситуацията.

— Сигурен ли си, че ще се оправиш?

— Да, ще се оправя — кимна той. — Само се надявам Адамс да реши да ме разпита. Така поне ще имам удовлетворението да го поизтормозя. А ти просто иди до Кингс Лин и намери Спейд.

— Няма проблем.

Вратата се отвори и едрият полицай, когото Куик преди бе изгонил, влезе и поведе Шармън обратно към килията му. Като излязоха и тръгнаха по коридора, той се извърна бързо.

— Сам, намери Кейт и й кажи какво се е случило. Наглеждай я. Веднага щом разберат, че съм на топло, сводниците ще я погнат.

— Остави на мен, Стан, ще се погрижа за нея.

Благодари й с поглед, преди най-сетне да бъде изблъскан в килията. Когато се извърна да си върви, тя се натъкна на застаналия пред нея Адамс.

— Може ли да поговоря с теб, доктор Райън?

 

 

Въпреки че Куик предложи да я придружи, Сам се чувстваше напълно в състояние да се справи с Адамс, затова отхвърли предложението му. Последва го из лабиринта от коридори, който съставляваше главното управление на полицията. Когато стигнаха в кабинета му, той се обърна към нея.

— Кафе?

— Не, благодаря — поклати глава тя. — Няма да се бавя.

Адамс не се опита да прикрие презрението си.

— Добре. Какво правеше Шармън в къщата ти миналата нощ?

Тя се ядоса на въпроса.

— Чукаше ме, щом искаш да знаеш.

Не беше истина, разбира се, но й се прииска да му отмъсти, след като й бе нанесъл удар със съобщението, че Ребека е бременна.

Адамс не направи опит да скрие гнева си.

— Тъпа кучка! Е, надявам се, че е използвал предпазно средство, защото, когато не е с теб, оправя някаква проститутка.

Беше доволна, явно го бе жегнала.

— От години ме карат да се чувствам като пачавра, така че какво толкова, ако ме използват като такава?

Изведнъж той пристъпи напред и за миг Сам си помисли, че ще я удари, затова се отдръпна, закривайки лице с ръце, за да се предпази. Видът на свитата жена го накара да се спре и да си възвърне самообладанието.

— Кога дойде в дома ти?

Тя свали ръце и го изгледа ядосано в лицето. След този изблик искаше единствено да се обърне и да се втурне навън, но реши да остане. Осъзнаваше, че рано или късно трябва да отговори на тези въпроси, и сметна, че може да го стори и сега.

— Кога дойде Шармън в дома ти миналата нощ?

— Малко след девет.

— Наред ли ти се стори?

— Изглеждаше нормално. Не направи самопризнание, не бе облян в кръв и не носеше чанта с етикет „плячка“.

Въпреки сарказма й, той продължи да настоява.

— Каза ли ти изобщо нещо за събитията от деня?

— Нищо — поклати глава тя.

— Тогава за какво си говорихте?

Сам размисли над въпроса за момент.

— За Седемнадесети кадрил и ролята им в щурма на „Бригадата на Светлината“.

Адамс я изгледа вбесен.

— Уж си интелигентна жена, но ако пожелаеш, можеш да се правиш на идиотка.

Вторачи се арогантно в него, неспособна да търпи присъствието му в стаята.

— Ако искаш повече сведения, разговаряй с господин Куик. Сигурна съм, че ще се отзове с радост.

— Искам да дадеш показания.

— Ще ги получиш. Само кажи кога.

След това се обърна и излезе от стаята, без да поглежда назад, въпреки че Адамс й подвикна няколко пъти.

 

 

След като излезе, тя се запъти към колата си, която бе паркирала в малка пресечка точно зад полицейския участък. Когато се приближи, с изненада видя Кейт да я чака, облегната на капака.

Макар да знаеше, че е проститутка, разбираше какво намира у нея Шармън. Наистина бе много красива. Дълга естествено черна коса обграждаше мургавия овал на лицето й, а очите й бяха най-тъмнокафявите, които бе виждала. Сам си помисли, че с тези поразителни черти прилича на истинска испанка. Освен това бе облечена безупречно в розова рокля с дължина до коляното, прекрасни италиански обувки с висок ток и пищни сребърни бижута. Видът й бе едновременно скъп и класически, съвсем различно от очакванията й. Запита се как Кейт е разпознала колата й и откъде знае къде се намира.

— Кейт! Какво правиш тук?

Момичето се изправи и Сам се смали. Беше много висока, като че се извисяваше над нея.

— Дойдох да се опитам да помогна на Стан, ако мога.

Патоложката й се усмихна, питайки се как е научила толкова бързо. Дори и вестниците още не бяха го публикували.

— Какво си бе наумила?

— Не зная — сви рамене тя, — мислех си, че ти може да имаш някаква идея.

— Още не. Ако се свържеш с господин Куик, той може и да е в състояние да те вкара да го видиш.

— Не искам да му ходя на свиждане. Нагледала съм се на достатъчно килии, та ми стига до края на дните ми. Искам той да излезе от там и да се срещнем.

Сам реши, че Кейт й харесва.

— Сега аз работя по случая. Не мисля, че ще го държат дълго. Между другото, как разпозна колата ми?

— Беше пред апартамента на Стан онзи ден.

— Както и десетки други.

— Но само твоята ми беше непозната, а и беше малко тузарска за онзи район. Нали ме разбираш?

— Откъде знаеше къде да ме намериш?

Кейт вдигна пръст към носа си.

— Имам си начини.

Шармън явно не бе единственият й познат в полицията. Отвори вратата на колата.

— Мога ли да ти предложа да те откарам?

— До някой приличен хотел — кимна Кейт.

— Да не би да имаш среща с някой джентълмен?

— Надявам се, че не. След като Стан е на топло, сводниците започват да настъпват. Реших да се покрия за известно време. Докато Стан се измъкне.

— А ако не успее?

— Нов град — нов живот — сви рамене момичето. — Ще го чакам. Имам достатъчно заделени пари, за да изкарам известно време. Вероятно ще отворя цветарски магазин.

Изразът „ще го чакам“ изненада Сам. Смяташе, че връзката им се основава само на секса и е съвсем едностранчива. Но явно е грешила. Питаше се дали Шармън знае какво изпитва Кейт към него. И да знаеше, никога не бе го издавал.

— Тогава накъде?

— Към „Гардън Хаус Хотел“, ако обичаш.

Сам кимна и след като тя взе куфара си, скрит зад колата, потеглиха.

 

 

Кейт и отношенията й с Шармън очароваха Сам. Дори усети, че ревнува от нея.

— Откога сте заедно със Стан?

— От две години, на приливи и отливи. Нали се сещаш.

— Къде се срещнахте?

Кейт се засмя.

— Арестува ме, когато работеше в отдела за борба с порока. После си допаднахме. Кой би предположил, че ще излизам с ченге?

Сам усещаше как започва да омеква по отношение на момичето. Ако трябваше да бъде честна, а знаеше, че е ужасно дори да си го помисли, изобщо не можеше да си представи, че ще хареса проститутка, но Кейт й харесваше.

— Питах се дали не би желала — просто докато Стан е зад решетките — да дойдеш да живееш у дома. Ще бъде по-безопасно от хотел, дори от „Гардън Хаус“, а Стан ще може да се свързва с теб лесно.

Кейт изглеждаше изненадана и зарадвана. Изрече с префинен акцент:

— Ако си сигурна, би било прекрасно.

В действителност Сам бе самотна и считаше, че присъствието й наоколо за известно време ще е приятно.

— Но няма да работиш вкъщи.

Момичето бе подразнено от забележката, но след като видя широката усмивка на лицето й, също се засмя.

 

 

Сам отведе Кейт вкъщи, представи я на Шоу, остави я да се настани и тръгна обратно към Кеймбридж, за да се срещне с доктор Анди Хърман. Той се бе устроил в офисите точно зад „Раунд Чърч“ и сградата на Клуба за дебати на кеймбриджката общественост. Мястото бе удобно, близо до колежите, а отсреща имаше голям паркинг. Офисите бяха модерни и елегантни, личеше опита да им се придаде успокояващо въздействие чрез умело използване на картини и цветове. Липсваше само онази ужасна музика за повдигане настроението, помисли си Сам. На влизане бе посрещната от красива млада жена на около двадесет и пет години, която я погледна с ясните си сини очи, усмихвайки се с такова спокойствие, че Сам веднага разбра защо Анди я е наел.

— Мога ли да ви помогна?

Забеляза едва доловим акцент. Шведски, реши тя. Анди наистина осъществяваше фантазиите си.

— Идвам да се срещна с доктор Хърман. Аз съм доктор Райън от „Парк“.

— О, да, очаква ви.

Натисна с пръст малък бутон на интеркома, наведе се и заговори на машината. В това време Сам успя да надникне в деколтето на бялата й престилка. Не носеше сутиен.

— Кажи й да влиза — дочу се гласът на Анди веднага.

Момичето посочи вратата.

— Моля, влезте.

Изпълни молбата и след като почука леко на вратата, влезе. Хърман вече бе станал и правеше кафе. Той обичаше сам да приготвя тази напитка. Никога не използваше нес, купуваше си от човек на пазара, който се бе специализирал в кафето и чая и имаше чудесен избор от различни страни.

— Взел съм нова кубинска смес и бих желал да я опиташ. Сядай.

Сам седна на удобно кресло, докато Хърман довършваше и наливаше двете чаши.

— Новата ти секретарка изглежда приятна. Различна е от Бети.

— Не много — засмя се той. — Бети бе чудесна по свой начин, но в частната практика се иска повече сексапил, нали разбираш.

Сам го разбираше. Като повечето мъже на неговите години и той преживяваше кризата на средната възраст.

— Холандка е. — Почти бе познала. — Взех я от една от езиковите школи преди месец. Много е добра.

„Взех я“ и „Много е добра“ бяха употребени на място, помисли си тя.

Той донесе кафетата и ги сервира на масата.

— Е, Сам, посещението приятелско ли е, или професионално?

Тя отпи от чашата си. Беше много хубаво.

— Нито едното, ни другото. Искам малко информация за един от твоите случаи.

Хърман изглеждаше загрижен.

— Би трябвало да си наясно, Сам. Това е невъзможно.

Тя поклати глава.

— Не оставай с погрешно впечатление. Не искам никакви подробности, само впечатления, ако разбираш какво имам предвид.

Не бе сигурен, че схваща.

— За кой пациент?

— Софи Кларк — стегна се тя.

Хърман остави чашата си.

— Мога да ти кажа само това, което споделих и с полицията. Досието е поверително и съм задължен да не разкривам съдържанието му. Знаеш това, Сам.

След още няколко глътки, тъй като наистина беше добро, патоложката остави своята чаша до неговата.

— Не съм от полицията, Анди, и не желая да надничам в досието й. Интересуват ме само някои основни въпроси, за да опозная жената.

Хърман размисли за момент.

— Винаги си обичала да научаваш повече за дадена личност от онова, което ти казва мъртвото й тяло, нали?

Сам се усмихна мило. Знаеше, че винаги я е харесвал, и сега бе моментът да се възползва от ситуацията.

— Добре, питай, но не мога да обещая да отговоря на всички въпроси и трябва да го пазиш в най-строга тайна.

— Колко време те посещаваше Софи Кларк?

— Около година.

— Защо?

Психиатърът размисли над въпроса. Искаше да отговори, но не желаеше да издава твърде много подробности.

— Най-вече заради депресия.

— От какво се е депресирала? Нима не е имала всичко? Известен съпруг с много връзки. Богат и бурен начин на живот. Какво повече би могла да иска?

— Не зная, но не бе щастлива — сви рамене Хърман.

„Парите не са всичко“, каза си Сам.

— Заради съпруга си ли? Задето е по-възрастен?

Той решително поклати глава.

— Не, не мисля, изглеждаше напълно доволна от него. Възрастта не е толкова важна, Сам.

Така твърдяха хората, които преживяват криза, смяташе тя.

— Кларк е богат, преуспяващ и влиятелен, а това са много привлекателни качества.

Знаеше, че е прав, но все още се питаше дали говори като професионалист, или от личен опит.

— Тогава за какво?

— Така и не разбрах със сигурност. Не се отпускаше лесно. Задържаше нещата, като че ли се боеше да ги обсъжда.

— Боеше се? — Сам се вкопчи във важната дума.

— Да — кимна той, — определено имаше нещо такова. Нещо или някой със сигурност я безпокоеше.

— Имаш ли представа кой? — Бе заинтригувана.

— Не, никаква. Питах я, дори се опитах да отгатна, но така и не пожела да ми каже. — Замисли се над последната си забележка за миг. — Е, казах „не пожела“, но имахме уговорена среща в деня след онзи, в който бе убита, и ми бе казала, че иска да сподели нещо важно. Така че може и да се бе решила накрая.

— Значи никога няма да разберем. — Не можеше да преодолее разочарованието си.

— За съжаление няма — съгласи се Хърман.

Сам взе кафето си и отпи от него, преди да го остави отново.

— Някога споменавала ли е, че има връзка?

— Не, защо, имала ли е?

— С Уорд.

— Онзи, когото арестуваха за убийството й?

Тя кимна.

— Не е споменала и дума. Но както казах, най-големият ми проблем бе да я накарам да сподели нещо от личния си живот.

— Някога разговарял ли си с нея за секс?

— От време на време.

— Падаше ли си по някакви извращения?

— Например? — Хърман бе озадачен.

— Не зная, връзване, кожени дрехи, белезници. Маски с лика на Мики Маус. Нали се сещаш какво имам предвид.

Психиатърът отново поклати глава.

— Не, нищо подобно. Явно харесваше секса, но останах с впечатлението, че това се отнася до съвсем нормалните неща. Нищо необичайно.

Въпросите й се бяха изчерпили, а също и кафето, затова стана да си върви.

— Благодаря ти, Анди.

Той се изправи срещу нея.

— Е, не зная доколко съм бил полезен, но ще се радвам, ако съм помогнал.

— Помогна ми, затова ти благодаря отново. — Замисли се за момент, после зададе още един въпрос. — Намираше ли Софи Кларк привлекателна?

Той помисли, преди да отговори, опитвайки се да установи наум дали въпросът крие някакъв подтекст или не.

— Да, намирах я привлекателна, защото си беше такава. Но само толкова, Сам. Надявам се, че разбираш.

Усмихна му се мило отново.

— Разбира се. Просто исках да съм наясно как другите мъже са я възприемали, това е всичко.

Не че искаше да научи дали Хърман някога се бе опитал да я сваля, или бе имал връзка с нея. Въпреки професионалната си етика, лекарите понякога наистина се впускаха в авантюри с пациентките си.

— Доколкото разбирам от този разговор, не смяташ, че Уорд е убиецът.

— Убедена съм, че не е — поклати глава тя.

Хърман се усмихна. Знаеше, че ако наистина мисли така, вероятно е права.

— Когато откриете убиеца, обади ми се, бих искал да поговоря с него.

Молбата бе странна, но разбираема за нея.

 

 

Сам знаеше, че следващата й задача е да се срещне с детектив Флеминг, за да се опита да научи всичко възможно за Спейд и дейността му. Тръгна обратно към дома си, за да се преоблече и да си вземе дрехи за двудневното отсъствие. Не си представяше да се задържи повече, но кой знае. Освен това, помисли си тя, ако поостанеше, винаги можеше да си купи необходимото.

Сам влезе през задната врата и извика към гостенката си с надеждата, че вече се е настанила:

— Кейт!

— Тук съм, доктор Райън — долетя веднага гласът на момичето.

Сам отиде в дневната и я видя да лежи гола на канапето, а Хъд я рисуваше, седнал на креслото срещу нея със скицник в ръка. Художникът се обърна към нея.

— Сам, радвам се да те видя. Чудех се колко ли още ще се забавиш.

Гледката на голата Кейт на канапето я порази и известно време не знаеше как да реагира. Накрая, понеже не желаеше да вдига твърде много пара, тя прекоси стаята и застана зад Питър, наблюдавайки работата му. Скицата бе хубава. Отмести поглед към модела и после го върна на скицника. Кейт бе наистина красива и можеше да си обясни защо Шармън бе толкова пленен от нея.

Момичето й подвикна:

— Как изглеждам? Не ми разрешава да я видя, докато не я завърши.

Сам бе развеселена от притеснението й.

— Има много голяма прилика.

Кейт не бе убедена.

— Това хубаво ли е, или лошо?

— Хубаво. Много си красива.

Момичето се усмихна, зарадвано и поласкано от комплимента.

Сам върна вниманието си върху художника.

— Какво правиш тук, като изключим, че рисуваш Кейт?

Той продължи да я скицира, докато отговаряше.

— Чух, че полицаят, който доведе в стаята ми, бил арестуван за убийство. Реших да разбера какво става.

— Нищо. — Сам поклати глава. — Просто хванаха не когото трябва, това е.

Хъд явно не бе доволен от уверението й.

— Мислиш ли, че може той да е унищожил главата?

— Не.

Изведнъж Кейт скочи от канапето и се нахвърли върху художника.

— Стан Шармън не би наранил и муха! — Размисли над изявлението си. — Е, поне не би я убил. Ако нямаш добра дума за него, защо просто не си затвориш плювалника!

Хъд бе едновременно изненадан и притеснен от избухването й.

— Кейт е неговата приятелка — обясни Сам.

Той вдигна поглед към все още зачервеното й лице.

— Съжалявам, не исках да…

— Не искаше да бъдеш какво? Груб, по дяволите!

Питър върна поглед върху рисунката си, добави няколко финални щриха и й я подаде. Но моментът не бе подходящ. Без да я поглежда, тя я скъса на две, захвърли я обратно към него, грабна дрехите си и се втурна на горния етаж.

Хъд последва Сам в кухнята.

— Кафе? Не, съжалявам, ти не пиеш отрови, нали? Вода?

— Ако обичаш — кимна той.

— Имам само чешмяна. — Сам взе една чаша.

Художникът показа с кимване, че приема.

— Няма проблем. Не исках да бъда груб.

Сам му наля чашата и му я подаде.

— Не беше груб, наистина, просто тя е малко чувствителна в момента.

Хъд погледна чашата и започна да пие от нея.

— Изглежда доста млада за твоя приятел.

— Какво общо има възрастта с това? — повдигна рамене тя. — Става въпрос само за чувства.

Художникът не бе убеден.

— Трябва да имат двадесет години разлика.

Сам си наля кафе.

— Не мислех, че си тесногръд.

— Не съм, просто съм реалист — защити се той. — Не може да имат толкова общо помежду си.

Тя отпи от топлата течност в чашата си.

— Вероятно, но въпреки това се обичат, а това струва повече от всичко друго.

— Може би — кимна той. — Сигурна ли си, че той не преживява просто кризата на средната възраст?

Сам поклати глава.

— И аз така си помислих отначало, но след като разговарях с Кейт, смятам, че нещата са много по-сериозни.

Хъд кимна с ленива, смътна заинтересованост. После, отегчен от темата, продължи:

— А какво ново за тайнственото неизвестно момиче?

— Може да имам някакви сведения за теб по-късно.

— Колко по-късно?

Сам се замисли за момент.

— Няколко дни. Трябва да отида да се срещна с един детектив в Кингс Лин. Той може да има някаква информация за нея.

Изведнъж художникът излезе от отегчението и летаргията си и се оживи, възбуден от мисълта, че най-сетне ще открият самоличността на момичето.

— Може ли да дойда?

— Не — поклати глава патоложката. — Това е разследване на убийство.

Хъд се изсмя кухо.

— Неофициално разследване, без бюджет. Не съм сигурен, че това се брои.

Сам остави чашата си.

— Нямаш подготовката и опита за подобно нещо.

Той постави полупразната си чаша на кухненската маса.

— Странно, не говореше така, когато ме помоли да направя възстановката безплатно.

Тя размисли над думите му.

— Беше различно.

— Така си и мислех — сви рамене той. — Виж, или участвам, или не. Но ако не участвам, сега ще си тръгна и край.

Сам обмисли заплахата му. Знаеше, че ако от пътуването до Кингс Лин не излезе нищо, тогава единственият шанс да идентифицира момичето оставаше Хъд и съзнаваше, че не бива да го отблъсква на този етап.

— Добре, можеш да дойдеш. Но не се пречкай, дръж си устата затворена и прави каквото ти казвам.

— Благодаря, благодаря много, страхотно! — усмихна се широко той.

— И още нещо… — Сам не бе свършила.

— Каквото и да е! — Изглеждаше разкаян.

— Няма да позирам гола.

— Дадено — засмя се той.

Един глас от далечния край на кухнята изведнъж се намеси в разговора им.

— Ако той ще идва, ще дойда и аз. Стан се нуждае от приятели, които да се погрижат за интересите му. А не от някакви си студенти с мляко около устата.

Сам насочи поглед към Кейт, която се бе облякла и сега стоеше с непоколебим вид до вратата на кухнята.

— Освен това — продължи момичето, — не ми се ще да ме оставите тук. Някак си самотно е, нали разбирате.

Сам поклати глава. След като покани Хъд, трудно можеше да откаже на Кейт. „Какъв екип, помисли си тя, патолог, студент художник и проститутка.“ Ако Адамс някога разбере, тя трябваше да напусне не само графството, но и страната.

— Добре, Кейт, и ти можеш да дойдеш.

Момичето се усмихна и вдигна рисунката, която бе скъсала на две.

— Някой да има тиксо? Доста е добра.

Всички избухнаха в смях.

 

 

Пътят от Кеймбридж към Кингс Лин, макар и не дълъг, определено не беше прав. На Сам й се струваше, че попада зад всеки бавен камион, трактор или каравана. А и шосето не бе от най-удобните за изпреварване. Затова трябваше да се примири с влаченето зад бавните превозни средства с часове. Накрая стигнаха до стария площад, известен наоколо като Вторник пазара, и паркираха. Сам имаше късмет — в „Джордж“, хотела, където си бе направила резервация, имаха две свободни стаи, така че щеше да настани и двамата си спътници там. Макар че никой от тях не предложи да си плати, както забеляза тя. След като се нанесе в стаята, позвъни на детектив Флеминг и си уговори среща с него на следващия ден.

След вечеря Сам излезе да се поразходи сама, докато Кейт и Хъд отидоха да потърсят някой клуб. Докато вървеше покрай водата, край старите складове и митническите сгради, събитията от последните няколко седмици се въртяха в главата й. Струваше й се поразително, че в рамките на няколко дни Шармън бе арестуван за убийство, тя бе подала оставка, а все още оставаха три неразплетени случая.

Погледна над прибоя, наблюдавайки отражението на луната да трепти по мрачните води, които се плискаха на брега. Опита се да осмисли всичко, но не можеше. Приличаше на гигантски пъзел с няколко липсващи парчета. Докато се оглеждаше наоколо, изведнъж забеляза, че е сама. Кингс Лин трябва да бе едно от най-тихите кътчета, които някога бе посещавала. Дори и сега, в десет и половина вечерта, улиците и булевардите бяха на практика пусти и въпреки че все още бе лято, с приближаването на нощта и стихването на бриза над прибоя започваше да се захлажда. Потрепери. Придърпа сакото плътно около раменете си и се запъти обратно към хотела.

Изведнъж доби усещането, че я следят. В такова тихо местенце всяко отклонение от обичайното бе изумително очевидно. Сам не бе сигурна какво долови първо — стъпките или онова чувство за непознато и нежелано присъствие? Каквото и да бе, знаеше, че я следят. Ускори крачка и както очакваше, стъпките зад нея сториха същото. Липсваше само гъстата мъгла, плъзнала от морето, помисли си тя. Когато стигна до далечния край на пристанището, човекът зад нея, когото бе успяла да задържи на прилично разстояние, извика:

— Доктор Райън!

Сам спря и се извърна, изненадана да чуе собственото си име. Мъжът, който се приближи към нея, не бе такъв, какъвто очакваше. Беше около петдесетгодишен и не по-страховит от мушица. Почака известно време, докато, кашляйки и хриптейки, той най-сетне я настигна. Междувременно човекът, който я бе следил, се вкопчи в една улична лампа, за да си върне равновесието. Погледна към нея.

— Мама му стара, госпожо, ама че сте пъргава!

Сам го измери с поглед за миг.

— Кой сте вие, по дяволите?

Мъжът вече се бе превил на две и се опитваше отчаяно да си поеме въздух.

— Стан, Стан Шармън ме изпраща.

— Стан? Защо? — Сам бе изненадана.

Той бавно се окопитваше.

— Каза, че търсите мъж на име Спейд.

— Да, но какво общо имате с това?

Подаде й ръка.

— Дейвид Крос. Със Стан бяхме колеги в полицията преди няколко години.

Сам се надяваше, че тогава е бил в по-добра форма.

— Господин Куик ми се обади от името на Стан. Каза, че се нуждаете от помощ.

Сам го подхвана под лакътя, за да го подкрепи.

— Но защо вие?

— Сега съм частен детектив. Дължа на Стан няколко услуги.

Тя никога не се изненадваше колко хора му дължат услуги.

— И как можете да ми помогнете?

— Зная къде е той.

— Спейд?

— Да — кимна човекът.

Патоложката чувстваше, че се вълнува.

— Полицията знае ли?

— Не бих им казал на тези некадърници — поклати глава той.

Изненада се от отношението му.

— Но нали и вие сте били от тях?

— Аз бях истински полицай. Но с възрастта и професията се мени.

Тя не се интересуваше от мнението му за съвременната полиция, а само къде се намира Спейд.

— И къде е той?

— Сред едни полета в околностите на Дис.

Беше конкретно, но недостатъчно.

— Дис е голямо селище. Къде точно?

Мъжът пъхна ръка в джоба си и извади нескопосана карта.

— Това ще ви упъти. Внимавайте, той е гадно копеле. Нали знаете, че го издирват за убийство?

— Да. — Хвърли бърз поглед на картата. — Благодаря ви за нея.

— Предайте на Стан, че вече сме квит.

След това той се обърна и се отдалечи в посока на пазара.

 

 

Като пресичаше Вторник пазара, Сам забеляза Кейт да се качва в непозната кола в далечния край на площада. Вгледа се през мрака във вътрешността на автомобила, за да зърне шофьора. Често се бе питала как изглеждат мъжете, които прибягват до подобен род жени. Сякаш си затворен в колата си и си ням свидетел. Просто се опитваше да разбере какво представлява този тип. Хрумна й да я повика, но промени решението си. В края на краищата животът си беше неин.

Когато стигна в „Джордж“, Хъд внимателно се приближи иззад нея.

— Какво ще кажеш за едно питие, Сам?

— Мислех, че не пиеш — изгледа го изненадано тя.

— Ще си взема плодов сок — сви рамене той. — А ти?

— Бренди, и то голямо.

Двамата влязоха в бара, където тъкмо вземаха последните поръчки.

— Портокалов сок и голямо бренди, моля.

Барманът кимна и погледна часовника си.

— Тъкмо навреме идвате.

Хъд отнесе напитките при Сам.

— Заповядай. Това ще ти помогне да заспиш.

Тя го взе, вдигна чашата си, отпи голяма глътка и я преглътна с усилие. Свали ръка, хвърли поглед на художника и се усмихна. Колебаеше се дали да му каже за тайната среща с приятеля на Шармън край кея. Но все пак, след като почти със сигурност щеше да я придружава до бърлогата на Спейд, почувства се задължена да го осведоми.

— Зная къде е Спейд.

— Какво, къде? — изненада се той.

Тя отпи нова голяма глътка, като този път почти пресуши чашата.

— В едни поля край Дис — подаде му нескопосаната карта. — Това би трябвало да ни посочи точно къде.

Художникът прегледа картата съсредоточено. Вече бе осезателно близо до откриването на онова, което търсеше.

— Кога ще отидем?

— Утре следобед, след като се срещнем с детектив Флеминг.

— Добре. Ако питаш мен, колкото по-скоро, толкова по-добре.

След като го решиха, Сам смени темата.

— Да си виждал Кейт?

Знаеше къде е, но искаше да чуе и Хъд, за да прецени честността му.

— Не. Не намерихме свестен клуб, затова тръгна да се види с някакви стари приятели. Каза, че щяла да закъснее.

„И още как!“, помисли си Сам.

 

 

На следващата сутрин Сам се събуди рано и след кратка разходка по кея отиде да закуси. Нощта й бе неспокойна. Лицето на неизвестното момиче изплуваше ту наяве, ту насън, а чертите й ставаха почти ясни, след което потъваха обратно в бездната на мозъка й. Знаеше, че е близо до идентифицирането й, и все пак то някак си й се изплъзваше. Прекара на масата само няколко минути, когато се появи Кейт и седна срещу нея. Огледа лицето й за признаци на тежката нощ, която смяташе, че е прекарала, но нямаше и следа от подобно нещо. Бе красива като всякога. Гладки черти, широко отворени ясни очи и коси като коприна. След като си поръча закуска, тя бръкна в чантата си и подаде на Сам пачка банкноти.

— Тук има около сто лири. Надявам се, че е достатъчно, за да покрият хотела и горивото ти.

Сам ги отблъсна.

— Не, благодаря. Мисля, че не ми харесва как си ги спечелила.

Кейт бе изненадана, смаяна и разстроена.

— Какво имаш предвид?

Сам отхапа от малката си препечена филийка.

— Видях те снощи да се качваш в онази кола.

— О, нима? — изгледа я ядосано момичето. — И като събра две и две, получи шест.

Сам се облегна назад, сигурна във фактите.

— А Стан ми разправяше, че си била интелигентна. За твое сведение онзи мъж беше негов приятел. Каза, че вече се е срещнал с теб. Даде ми малко пари от Стан, за да ти помогна с разходите.

Кейт се изправи рязко, гледайки я свирепо.

— Следващия път първо си провери фактите, преди да започваш да размахваш пръст. А аз те мислех за приятелка. Как се лъжат хората! — Хвърли парите над масата в лицето на Сам, преди да излезе от трапезарията.

 

 

Сам се зарадва и изненада, че завари Кейт и Хъд да я чакат до колата, когато излезе от хотела. Изминаха в мълчание краткия път от пазара до полицейския участък. Художникът направи няколко опита да завърже разговор, но усилията му бяха посрещнати с ледена тишина. Сам искаше да се извини, но определено не пред Хъд. Бе сгрешила и си бе въобразила твърде много. Точно тя, която предпочиташе никога да не прави предположения — това бе почти девиз на професията. И все пак го бе направила по отношение на Кейт и сега се чувстваше ужасно виновна. Паркира зад участъка и един млад и нервен на вид полицай ги въведе в кабинета на Бил Флеминг.

При влизането й той се изправи и й подаде ръка.

— Доктор Райън, предполагам?

Сам бе развеселена от посрещането и стисна ръката му силно, преди да се обърне и да представи двамата си спътници. Въпреки че изглеждаше малко смутен, той се ръкува и с двамата и бе достатъчно сърдечен с тях, без да задава неудобните въпроси, от които тя се боеше. Когато и тримата седнаха на приготвените столове, Флеминг заговори направо по същество.

— Стан Шармън ми каза, че търсите Спейд.

— Да.

— Нали знаете, че го издирват за убийство?

— Да, чухме — кимна Сам.

— И че е много опасен?

Тя кимна отново.

— Мисля, че се досетихме, като се има предвид за какво го издирват.

Флеминг направи пауза за момент, като я гледаше и се опитваше да събере мислите си.

— И с какво мога да ви помогна? Ако ме питате къде е Спейд, нямам представа. Ако знаех, нямаше да си седя тук.

— Съзнаваме това, но просто искахме да разберем дали не можете да ни дадете някаква допълнителна информация за него.

— Съвсем малко — въздъхна той. — Истинското му име е Алекс Джонсън. Цял живот се забърква в неприятности. Училище за малолетни закононарушители, изправителен дом за малолетни и затвор. Осъждан за почти всичко, за което се сетите. Това е. Мести се, трудно е да го откриеш, нали разбирате?

— Ами приятели? — Хъд се наведе напред, когато чу информацията.

— Винаги е арестуван сам. Не ни е известно да има партньор.

Сам чувстваше, че губи надежда.

— А някакви данни от разузнаването, които да ни дадат някаква следа към негови съучастници?

— Никакви, освен тези, които вече ви дадох — поклати глава отново Флеминг. — Както казах, той е скитник и самотник.

Сам се чудеше какво друго да каже. Полицаят или не знаеше много за престъпника, или не желаеше да разкрие каквото му бе известно на тримата представители на заподозрян в убийство, бил той приятел или не.

Флеминг прекъсна мислите й със своя въпрос.

— Съжалявам, че трябва да ви питам, но от бележката, която получих от Стан, останах с впечатлението, че може вече да знаете къде е.

Сам не знаеше как да отговори. Ако кажеше твърде много, можеше да издаде местонахождението на Спейд и никога да не получат възможност да разговарят с него. Укриването на сведения бе криминално деяние и можеше да я забърка в повече неприятности от настоящите. Като че ли отгатнал дилемата й, Флеминг й предложи приемливо разрешение.

— Защо да не направим така: отивате и се виждате със Спейд, където и да се намира, и получавате необходимите на Стан сведения. След като си тръгнете, ми се обаждате, казвате ми къде е и ще идем да го задържим. По този начин вие ще си получите вашето, а аз ще арестувам един убиец. Справедливо, нали?

Полицаят седна и зачака отговора й. Тя огледа набързо лицата на двамата си спътници в търсене на някакво хрумване, но не откри нищо. Върна поглед към Флеминг.

— Добре, договорихме се. Но без номера. Пътят беше твърде дълъг, а свободата на Стан може до голяма степен да зависи от онова, което ще научим при срещата си със Спейд.

Флеминг постави ръка на сърцето си.

— Имате думата ми. Харесвам Стан, помагал ми е неведнъж. Не бих сторил нищо, застрашаващо свободата му. Имайте ми доверие.

Сам се усмихна, чувствайки се по-уверена. Ако не друго, приятелите на Стан поне бяха лоялни.

 

 

Веднага щом приключиха разговора с детектив Флеминг, те се отправиха към Дис. Сам все още не бе имала възможност да поговори с Кейт за спречкването им на закуска, но се надяваше, че по-късно ще може. Пътуването до Дис бе по-кратко, отколкото си беше мислила. Имаше късмет и по някаква причина дългите опашки от влачещи се автомобили, на които се натъкнаха на път за Кингс Лин, просто липсваха. Когато влязоха в малкия пазарен град, тя подаде на седналата до нея Кейт нескопосаната карта, която Крос й бе дал. Едновременно с това стисна ръката й, нещо като извинение за случилото се по-рано. Кейт я погледна и й се усмихна. Сам почувства облекчение. Знаеше, че не заслужава прошката.

— Можеш ли да следваш картата до караваната на Спейд?

Момичето кимна и започна съсредоточено да разчита скицата. Когато Сам стигна центъра на градчето, Кейт й каза да завие надясно. Патоложката последва нарежданията й. След около половин миля я накара да напусне главното шосе и да свие по тесен прашен път, който бе означен с името „Кървавата ферма“. „Много подходящо“, помисли си Сам. Неколкостотин метра по-нататък стигнаха до малко сечище, зад което се простираше широколистна гора, където младата жена й каза да спре. Кейт насочи поглед към Сам.

— Е, ако картата на приятеля на Стан е вярна, пристигнахме.

Сам се огледа, но не видя признаци на живот, нито пък каравана. Кейт понечи да отвори вратата на колата.

— Караваната трябва да е в далечния край на гората. Не можем да я видим от тук. Ще трябва да повървим.

Сам и Хъд я последваха. Слязоха от превозното средство и тръгнаха след нея в горичката. Когато стигнаха другия край, патоложката изведнъж забеляза караваната и голямо сребристо волво, паркирано до нея. Малката групичка се отправи натам.

Щом се приближиха до нея, Сам почука на вратата и зачака. Не последва отговор. Почука отново и този път извика истинското име на Спейд.

— Господин Джонсън, вътре ли сте? Господин Джонсън?

Не последва отговор. Обърна се към двамата си спътници, като се чудеше какво да предприеме. Кейт първа излезе с предложение.

— Бутни вратата.

Сам обмисли идеята за миг, питайки се дали непозволеното нахълтване в караваната няма да е прекалено опасно. Но взе решение бързо. Беше стигнала до тук, а и до момента всичките й действия бяха доста необичайни, така че защо да спира сега? Натисна дръжката и побутна вратата. Не беше заключена и се отвори лесно. Тримата приятели се спогледаха в търсене на взаимна подкрепа за следващата очевидна стъпка. Както обикновено, Кейт се реши първа и проправяйки си леко път покрай Сам и Хъд, се вмъкна в караваната.

 

 

Следващото нещо, което Сам помнеше, бяха писъците й, а също и грубият мъжки глас, който й крещеше:

— Коя си ти, по дяволите? Коя си ти, по дяволите?

Вдигна поглед и видя момичето, застанало с гръб към мърляв и рошав мъж, който с една ръка я държеше през талията, а с другата бе насочил страховит нож за линолеум към гърлото й. След няколко мига Сам си възвърна достатъчна част от самообладанието, за да реагира.

— Успокойте се, искаме само малко информация.

Мъжът, за когото предполагаха, че е Спейд, я изгледа кръвнишки. Имаше най-злата и ядосана физиономия, която бе виждала.

— Кои сте вие, от шибаната полиция ли?

Тя забеляза, че върхът на ножа вече е пробол кожата на Кейт и тънка струйка кръв се стича по шията й към роклята. Разбра, че ще трябва да обяснява бързо.

— Аз съм лекар, намерихме тялото на едно момиче и си мислехме, че може да е ваша приятелка.

Спейд бе все още силно разярен и недоверчив.

— Какво момиче, как се казва?

Сам поклати глава отчаяно.

— Не знаем, затова сме тук.

Оня се измъкна от караваната, като побутваше Кейт пред себе си, а ножът бе все още силно притиснат към гърлото й. Щом излезе, започна да се оглежда и да търси скрити врагове. Сам се опита да го успокои.

— Сами сме, не лъжа. Приличаме ли ви на полицаи?

Спейд прекрати търсенето. Погледна Хъд, после и Сам, след което взе решение — грубо бутна Кейт на земята, пристъпи към Сам и със същото зловещо изражение притисна силно ножа към нейното гърло.

— Е, изглежда, ти си водачката. Ако ме ядосаш, ще ти прережа гърлото, преди някой да може да ти помогне, ясно ли е?

Тя преглътна с мъка и кимна. Разбираше го много добре.

След като Хъд помогна на Кейт да се изправи на крака и й подаде кърпичка, за да притисне малката раничка на шията си, Спейд въведе тримата в караваната, затвори и заключи вратата след себе си.

— Е, какво момиче и къде?

Макар да бе нервна, Сам успя да се окопити достатъчно, за да отговори без заекване.

— Тялото й бе открито преди около месец под един железопътен мост. Престояло е там дълго време и се боя, че бе доста разложено. Нямаше по какво да я идентифицираме, но знаем, че е била убита.

Спейд отново я изгледа кръвнишки и заби ножа яростно в плота на масата.

— И мислите, че аз съм я убил?

Сам поклати глава енергично и успокоително.

— Не, не смятаме така! — Не бе съвсем вярно, но й се стори разумно при дадените обстоятелства. — Но считаме, че сте я познавали, и можете да ни помогнете да я идентифицираме.

Лицето му започна да се отпуска. Сам бръкна в чантата си. При този жест Спейд се наведе напред, насочил ножа срещу нея.

— Не прави глупости!

Тя поклати глава.

— Нямам такова намерение. Просто исках да ви покажа това. Намерихме го у нея.

Внимателно извади часовника и го подаде на мъжа, който посегна със свободната си ръка и го взе. Взря се в него за момент и го повъртя, вглеждайки се в изтрития надпис на гърба му. Накрая вдигна поглед към Сам.

— Казваше се Клеър Армстронг. Беше ми гадже. Подарих й часовника за рождения й ден.

Сам не възнамеряваше да се впуска в темата за произхода на ролекса.

— Кога я видяхте за последен път?

— Преди около месец. Имаше някаква сделка в Кеймбридж, не искаше да ми сподели каква, казваше само, че може да припечели малко пари за нас.

Хъд се намеси.

— Имате ли някаква нейна снимка?

Спейд го изгледа за момент.

— Да, тук някъде. — Озърна се из караваната. — Виж в чекмеджето, мисля, че е някъде там.

Художникът започна да преравя посоченото място.

— Сигурен ли сте, че нямате представа какво е правела в Кеймбридж?

— Както казах, зная само, че имаше някаква сделка.

— А миналото й? — продължи Сам.

Той сви рамене.

— Никога не говореше за него. Мисля, че беше избягала заради проблеми с родителите си. Но не съм сигурен.

— А рождената й дата, номер на осигуровка?

Спейд се обърна към Хъд.

— Общественоосигурителната й карта и другите документи трябва също да са там. Вземете ги, ако искате.

Хъд изведнъж извика и стресна всички в караваната.

— Изглежда точно както я бях изобразил! Бил съм прав, бил съм адски прав!

Спейд го изгледа свирепо, подразнен от сепването. Художникът подаде снимката на Сам с разтегнато в триумфална усмивка лице. Щом тя я взе, той продължи да претърсва за документите. Сам се вгледа в образа с надигащи се чувства. Пред нея стоеше изображението на привлекателна, бликаща от енергия млада жена, съвсем различна от изсъхналите и разложени останки, върху които бе работила неотдавна.

Пренесе вниманието си отново върху мъжа. Като имаше предвид, че току-що му бяха съобщили, че приятелката му е убита, бе изненадана, че не вижда и помен от чувства. Вглеждайки се в него, се запита дали този човек е способен на други емоции, освен гняв. Сметна, че липсата на реакция може да го уличава и като заподозрян, но от друга страна, заподозрените обикновено демонстрират престорени чувства, за да прикрият следите си. Случаят със Спейд определено не бе такъв, той просто бе съвършен непукист.

— Виж, давам ви всичката тази информация — обърна се към нея той. — Имам предвид, нали се сещаш, колко ще получа?

Сам реши да действа тактически.

— За кое? За няколко снимки и осигурителната й карта? Ще ви дам десет лири.

Спейд се изсмя саркастично.

— Не стигат да си напълня резервоара.

— Ще ви дам повече, ако имате още сведения — сви рамене тя.

Той се взря твърдо в очите й, опитвайки се да я сплаши.

— Мога и сам да си ги взема.

Сам се усмихна. Беше изплашена, но не смяташе да го показва.

— Какво ви кара да мислите, че ги имам?

— Мога да проверя.

Тя взе чантата си и я сложи на масата. В нея имаше повече от триста лири в брой плюс всичките й кредитни карти. Това бе най-големият блъф, който някога бе правила. Спейд изгледа чантата, а после и нея.

— Тогава как ще ми платиш, ако ти кажа още нещо?

Сам върна чантата си на земята.

— От банкомат. Ще ме закараш до банката, ще изтегля парите, ще ми дадеш сведенията и всеки тръгва по пътя си.

— Колко? — попита той след кратък размисъл.

— Зависи какво знаеш.

Съзнаваше, че е рисковано. В момента, в който изтеглеше парите, Спейд можеше просто да я принуди да му ги даде. Единственото обстоятелство в нейна полза бе, че ще е на обществено място и той може и да се въздържи от такъв опит в присъствието на толкова много хора.

— Мога да ви кажа с кого имаше среща.

Сам се развълнува, но запази външно спокойствие.

— Откъде знаете това?

Спейд й отправи зла усмивка.

— Клеър се мислеше за много умна, но не чак толкова, колкото си въобразяваше — прозрях намеренията й.

— И какви бяха? — прекъсна го тя.

— Първо парите. Колко? — засмя се той.

Сам се замисли за момент.

— Петстотин лири.

Мъжът направи презрителна гримаса.

— Хиляда.

Патоложката се опита да се престори на изненадана и шокирана, но не беше. Точно това бе очаквала да каже. Но ако се поддадеше твърде лесно, той можеше да поиска и повече.

— Колко? Сигурно се шегуваш!

Подразнен от отношението й, Спейд се заинати.

— Приемаш или отказваш!

Сам се обърна към Кейт и Хъд, които свиха рамене, преди да върне вниманието си отново върху него. Опита се да си придаде колкото се може по-пораженчески вид. Въздъхна шумно.

— Добре, печелиш, ще си получиш парите.

Спейд се наведе през масата и завря лицето си в нейното.

— Винаги печеля. По-добре свиквай с този факт!

Искаше й се да го зашлеви, но знаеше, че е лудост.

Той се изправи от мястото си.

— Така, можете да ми помогнете да закача караваната.

Сам бе смутена от искането му.

— Защо?

Мразеше да го разпитват. Особено хора в тяхното положение.

— Ако си мислиш, че ще се мотая тук, та да ме издадеш на ченгетата, дълбоко се лъжеш!

— Щом така ти е удобно — сви рамене тя.

Спейд пренесе вниманието си върху Кейт.

— А ти оставаш с мен, докато получа парите!

Сам погледна към нея, после към престъпника.

— Действително ли е необходимо?

Момичето постави ръка върху нейната.

— Няма нищо, доктор Райън, ще ида с него. Свикнала съм да се качвам в чужди коли с разни хора, забрави ли?

Сам се впечатли от храбростта й, но в същото време се почувства като истинска кучка. Кимна, защото нямаше друг избор. Просто се надяваше нещата да не се объркат ужасно.

Докато Сам и Кейт се изправяха, Спейд отиде до шкафа. Отвори вратичката, издърпа долното чекмедже и извади пистолет, а от тайна ниша отдолу — и малко пакетче. Показа им оръжието, размахвайки го решително.

— За застраховка. Само да ме ядосате и ще ви избия всичките, независимо дали сте на улицата. Ясно ли е?

Патоложката кимна. Развитието на събитията бе неочаквано и можеше да провали плановете й. Сега Спейд бе в състояние да вземе парите и въпреки това да не й каже нищо. Той пъхна пистолета в колана си и ги изведе навън. Сам, Кейт и Хъд слязоха по единственото стъпало на караваната и зачакаха по-нататъшни нареждания. Мъжът ги последва.

— Стойте тук, ще докарам колата. — Тръгна към волвото, паркирано в далечния край на сечището.

— Залегнете, залегнете, полиция!

Високият командващ глас сякаш се понесе от нищото. Сам реагира бавно и внезапно усети, че Кейт я дърпа към земята и пада върху нея. Когато вдигна поглед, цялото действие сякаш се развиваше в бавен каданс. Спейд се обърна в посока на невидимите гласове с гневен и почти обезумял поглед. В същия момент извади пистолета си. Сам знаеше, че крещи нещо, но думите му бяха заглушени и безполезни. С ярък проблясък, последван от силна експлозия, оръжието му стреля отново и отново. После, докато тя го наблюдаваше, гърдите му сякаш избухнаха и той политна назад към земята. Разбра, че е мъртъв, преди тялото му да се свлече безжизнено на тревата. Когато разумът и сетивата й се върнаха в реалността, цялата околност сякаш се изпълни с хора. Крещяха и издаваха заповеди, но Сам не разбираше и дума от казаното. Накрая, след като си припомни част от последните секунди, тя повика Кейт.

— Всичко е наред, Кейт, можеш да станеш, мисля, че свърши.

Но момичето не помръдна и едва тогава Сам забеляза кръвта, стичаща се от главата й към пръстта под лицето й. Почувства надигаща се паника. Побутна я леко, преди да види колко зле е уцелена. Куршумът бе пробил дясното й око и бе излязъл отзад, отнасяйки голяма част от черепа й. Сам изпищя и прегърна главата на мъртвото момиче в скута си.

— Кейт, Кейт, о, не, за бога, не!