Найджъл Макриъри
Непознати без лица (4)

Трета глава

Стан Шармън се довлече до управлението на следващата сутрин. Нощта с Кейт му идваше в повечко, когато през деня му предстоеше работа. Но щом се отнасяше до нея, нямаше нищо против малко да се понапрегне. Управлението изглеждаше по-тихо, отколкото очакваше за ранния етап на важно разследване, и се питаше защо ли. Приближи се до бюрото на Чоки Уайт.

— Добро утро, Чоки, как е? Много е тихо наоколо.

Полицаят вдигна поглед към него, подразнен, че го отвличат от вестника му.

— Гледай Адамс да не те завари тук, приятел, че ще те изкорми.

— Късно е, лошото къри свърши тая работа снощи.

— Разбирам те — засмя се Чоки.

— Е, къде са всички?

— Изненадан съм, че не знаеш.

— Бях зает.

Чоки се върна на вестника си.

— Така разправят и от отдел „Борба с порока“.

Шармън не хареса забележката, но я пропусна покрай ушите си за момента.

— Имат заподозрян. Адамс ще го разпитва след малко. После всичко трябва да приключи.

— Значи са сигурни, че са пипнали точния човек?

— Адамс извърши голямо показно утринно нахълтване. Та предполагам, че е така. Онзи даде проба за ДНК анализ и даже и да не направи самопризнания, скоро ще узнаем. Смешно, а? Вината или невинността се определя от това къде си свършил онази работа. Прогрес, а, кой би предположил подобно нещо?

Шармън бе изненадан колко бързо Адамс е отбелязал резултат и се питаше как ли го е постигнал.

— Главният инспектор е действал бързичко…

Чоки го прекъсна, явно също толкова недоволен от напредъка на шефа.

— Твърде бързо, ако питаш мен. Извънредните ми часове и почивката в Испания отиват на кино. Хайде пак с караваната в проклетия Кроумър.

Шармън упорстваше.

— И какво е станало? Заподозреният сам ли се предаде?

Чоки продължи да чете, като се опитваше да извади нещо неприятно измежду зъбите си.

— Анонимно обаждане.

Шармън изведнъж бе силно заинтригуван.

— И какво гласеше то?

Полицаят сви рамене и разгледа късчето, подобно на предъвкано говеждо, което бе успял да измъкне измежду кътниците си.

— Тъй като не съм достатъчно нагоре в йерархията, Стан, обикновено не съм посветен в такъв вид информация, но трябва да е била надеждна, иначе Адамс не би рискувал да се изложи, нали?

— Кого са арестували? — Стан се замисли за миг.

— Греъм Уорд, политическия съветник на Кларк. Не прилича на такъв човек, но кой знае?

— Кога ще го разпитва Адамс?

— Скоро. Няма търпение да приключи случая и да получи потупванията по рамото, които мисли, че заслужава.

— Имат ли нещо друго? — настоя Шармън.

— Преобърнаха къщата му с главата надолу вчера и откриха въже, цигари…

— От същия вид, който намерихме на местопрестъплението? — прекъсна го Стан отново.

— Нямам представа, не бях там, а и без друго не ни казват нищо. Боят се, че може да се опитаме да си присвоим част от славата им.

— Нещо друго?

Този път Чоки дори не си направи труда да вдигне поглед.

— Кой знае? Сигурен съм, че като му дойде времето, ще ни кажат.

Шармън постави ръка на рамото му. Това наистина бе най-нещастното копеле, което познаваше.

— Знаеш ли какво, приятел, мястото ти е в разследването. — Чоки вдигна глава и кимна, съгласен с оценката. — Тогава всички щяхме да заминем по дяволите, нали?

Чоки го изгледа свирепо и му показа пръст, преди да се върне към вестника си.

 

 

Шармън прекоси фоайето към кабинета на Медоуз и почука силно на вратата. Гласът на Дик се чу иззад нея.

— Влез.

Стан отвори вратата и пристъпи в стаята на шефа си. Медоуз преглеждаше купчина документи с изражението на човек, прекъснат по средата на важна работа. Физиономията му внушаваше съсредоточеност и компетентност, а Шармън знаеше, че и двете са само плод на актьорско майсторство. Като повечето некадърници с висок чин, и Медоуз го биваше в спорта, а това, освен факта, че бе масон, бе най-лесният начин да се получи повишение в днешната полиция. На младини бе играл ръгби и крикет за отбора на полицията, а това означаваше, че е прекарал много малко време на улицата и доста в целуване на задниците на висши офицери в бара след мачовете. По-късно, с възрастта, премина на голф. Като повечето лениви копелета, с които Шармън бе принуден да работи през годините, можеше да сведе раняванията си поне до две по време на важни разследвания. Направо не беше за вярване.

Когато бившият му партньор влезе, Медоуз вдигна поглед разсеяно.

— Стан, момчето ми, как я караш?

Шармън сви рамене и седна срещу него.

Онзи го изгледа въпросително.

— Е, на какво дължа честта за посещението? — Облегна се в стола си и се усмихна. — Не, не ми казвай, че най-после си решил да се присъединиш към масоните и искаш да ти стана поръчител.

Стан го зяпна озадачено.

— По-скоро бих си заврял нажежени игли в очите, отколкото да стана член на шайка алкохолици с навити крачоли.

Медоуз се наведе напред над бюрото и снижи гласа си до шепот:

— Повечето от началниците ни са членове на ложата, знаеш ли? Така че внимавай какво и пред кого говориш.

— Значи вече пускаме клоширани панталони за шефовете от най-висок ранг, така ли? Та да могат по-лесно да си ги навиват, ако схващаш мисълта ми.

Медоуз отново се облегна в стола си. Знаеше, че губи битката. С таланта си Шармън можеше да постигне толкова много за себе си, ако поне малко се включеше в играта. Реши да кара нататък.

— Е, как мина вчерашният ден? Съжалявам, че ти го натресох.

— И още как! — изсмя се саркастично Стан.

Медоуз не обърна внимание на сарказма му.

— Нямаше кой друг, Станли. Адамс е ангажирал всички в проклетото разследване. Оставаше само ти. И трябваше да свършиш или това, или да се срещнеш с бившия й психиатър. Реших, че трупът може да е по-интересен.

Шармън се взря в него за миг, размишлявайки над казаното.

— Ходила е при психиатър?

— Анди Хърман — кимна Дик. — Изглежда, го е посещавала около шест месеца. Депресия.

— От какво е имала да се депресира, по дяволите?

— Никога няма да узнаем — сви рамене Медоуз.

Шармън се облегна назад.

— Да, предполагам, че няма. Значи сте хванали някого?

— Да, но доказателствата са малко косвени. Обаче Адамс счита, че днес следобед ще получи самопризнания.

— Той не може да накара и певец да пропее — поклати глава Стан.

— Трябва да отвориш училище по чар. Мисля, че ще се справиш отлично. Е, разкажи ми за вчера.

— Затова съм дошъл. Чака те разследване на още едно убийство.

Медоуз изведнъж скочи на крака, а предишното му спокойствие и безгрижие се стопиха.

— Какво! Мислех, че е мъртъв наркоман, свръхдоза или нещо подобно.

Шармън се усмихна. Наслаждаваше се на паниката на лицето му.

— Е, за едно си прав, който и да е, човекът е съвсем мъртъв, но не е било свръхдоза. Считам, че е бил убит.

— Как така „считаш“! — Медоуз все още се мъчеше да овладее чувствата си. — Да подразбирам ли, че имаш доказателства?

— Достатъчно — кимна Шармън.

Шефът му не бе удовлетворен.

— Какво значи „достатъчно“?

— Първо, кой е покрил трупа? — Бръкна в чантата си и извади плик със снимки, които бе направил на местопроизшествието. Подаде му ги. — Погледни ги, Дик.

Медоуз започна да ги преглежда.

— Къде ти ги проявиха?

Изгледа го леко озадачен от въпроса.

— Ами в студио. Вадят ги за час. Пазя си разписката, ще си я осребря по-късно.

Медоуз заклати глава в недоумение и ужас.

— В студио? За бога, Стан! Това да не са ти скапаните снимки от ваканцията?

Не му обърна внимание.

— Виж онези неща върху трупа. Какво мислиш?

Дик се върна няколко снимки назад и разгледа три от тях внимателно, преди да вдигне рамене.

— Какво трябва да мисля?

Шармън придърпа стола си по-близо до бюрото му.

— Виж. — Посочи отделни участъци от снимката, за да обоснове разсъжденията си. — Някой се е опитал да прикрие тялото. Или не са искали да бъде открито, или поне не твърде скоро.

Медоуз отново ги разгледа с безразличие.

— А защо убиецът просто не е изгорил тялото?

— Защото по този начин би изглеждало като убийство, ако някой го намери. А така не можем да бъдем сигурни.

— Е, тогава е бил умен мръсник, защото аз не съм сигурен — поклати глава Дик.

— Ами кой, мислиш, е покрил трупа? Някой доброжелателен минувач?

— Наркоманите се крият, нали знаеш? Може би се е надрусал и е пропълзял там да се наспи. Хайде, Стан, за бога! Опитваш се да извадиш изпод вола теле. Зная, че си ядосан, задето Адамс те изрита от случая, на мен също не ми бе приятно, но това е нелепо.

Шармън започваше да се дразни от несериозното отношение на Медоуз към теориите му и оспорването на състоятелността им.

— Но защо да отиде на майната си, за да се надруса?

Дик сви рамене, прегледа пак снимките и му ги върна.

— Ами такива неща не се правят на обществени места, Стан. Вършат ги в странни, забутани кътчета. Работил си в отдела за борба с наркотиците достатъчно дълго, за да си наясно.

— Да, така е. Но и достатъчно дълго, за да зная, че не се отдалечават много от града. Задни алеи, необитаеми къщи, сметища — трябва да мислят за следващата си доза. Не изминават цели десет скапани мили от доставчика си със съзнанието, че ще трябва да изминат още толкова обратно за следващата доза.

— Може да е бил придружаван от някого.

— Да, от проклетия убиец — прекъсна го Шармън.

Медоуз започна да се отпуска. Стан нямаше достатъчно доказателства. И макар, ако трябваше да бъде честен, да допускаше, че може и да е прав, последното, от което се нуждаеше точно в този момент, бе работата по още едно убийство. Разследването по случая „Кларк“ бе само от няколко дни, а вече трябваше да ходят в Министерството на вътрешните работи, за да просят още пари. Освен това колко наркомани умираха всяка година? Ако не ги убиеха, по-късно сигурно щяха да си идат от свръхдоза. С повечето ставаше така. „Да си кажем право, помисли си той, на кого му пука, по дяволите!“

— Ще трябва да ми донесеш нещо повече, Стан, не е достатъчно и го знаеш.

Шармън се изправи внезапно и накара Медоуз да се дръпне рязко назад в стола си.

— Не е достатъчно! Мамка му, Дик, някога щяхме да започнем разследване с много по-малко от това! Да не би вече да не се занимаваш с разкриване на убийства? Вече не е важно за „Новия полицай“, така ли?

Медоуз остана напрегнат, надничайки над рамото му за помощ, ако се наложеше. Бе виждал Шармън в действие и честно казано, се страхуваше от него.

— Не мога да ида при Адамс с това, което имаш. Ще ме изхвърли право през прозореца.

— Току-що е пипнал човек заради обаждането на някакъв анонимен информатор. От това по-необосновано?

— Разполага и с друго.

— Например?

— Въжето, което откриха в къщата, и вероятно ДНК.

— Но всичко това е намерено, след като е взел решението да го сгащи. Мисля, че и ние ще сторим същото. Хайде, Дик, опитай се пак да станеш полицай. Свали си крачола на проклетия панталон поне веднъж!

Медоуз помисли известно време как да постъпи. Накрая омекна.

— Щом искаш, ще говоря с Адамс и ще видя дали мога да го убедя.

Шармън изръмжа пренебрежително при предложението. Ядът в тона му накара Медоуз да вземе незабавно решение.

— Виж, ще ти кажа какво ще направя. Ще те пиша в отпуск за две седмици, става ли? Донеси ми още доказателства, такива, които да мога да представя пред Адамс, и ще видя какво мога да сторя. Дотогава… — Вдигна ръце безпомощно. — Е, от теб зависи, Стан. Имаш четиринадесет дни да ме убедиш, но после те искам обратно в участъка, за да изпълняваш задълженията си. Ясно ли е?

Шармън се взря за миг в шефа си.

— А извънреден труд?

— Никакъв шанс — поклати глава той. — Всичко е изразходвано, а и в книгата няма място. Догодина ще ми орежат половината щат, ако продължа да раздавам отпуски в аванс.

Стан въздъхна тежко.

— Мислех, че разследването е приключило.

— Сигурно. Но средствата за извънредни часове за тази година все пак са си изчерпани. Не забравяй, че това е четвъртият важен случай, а е едва август.

Не бе впечатлен от предложението.

— Винаги си бил стиснато копеле, Дик.

— Не аз, а системата — сви рамене той. — Съжалявам, приятел, но това е най-доброто, което мога да направя. Ако искаш, приеми, ако щеш, откажи.

Шармън знаеше, че няма друг избор, освен да приеме. А още по-лошо бе, че и Медоуз го съзнаваше.

— Хвана ме за топките, Дик, и го знаеш.

— Стан, залагам главата си, но ти не го забелязваш.

Разбираше, че вероятно е прав, но все пак не беше удовлетворен.

— Ще присъстваш ли на разпита на Уорд?

— Надявам се — кимна той.

Шармън се замисли за миг.

— Направи ми една услуга…

— Какво, още една ли? — Медоуз се изсмя саркастично.

Поколеба се, подразнен от безпричастния му отговор.

— Добре, направи я на себе си. Попитай Уорд дали се занимава с корабоплаване.

— С какво? — намръщи се шефът му.

— С корабоплаване, нали се сещаш?

— Има ли нещо, което премълчаваш, Стан?

Той сви рамене.

— Помниш ли възлите, с които бе вързана? Кажи ми какво е отговорил. Тогава ще ти споделя моята теория. — С тези думи се обърна и излезе от кабинета.

— Не забравяй — две седмици! — извика Медоуз подире му.

Според него това бе някакъв резултат. Шармън му се бе махнал от главата, а още по-важно — и от главата на Адамс. Трябваше да донесе нещо адски солидно, за да го накара да отиде при главния инспектор точно сега. Но колкото и да беше добър Стан, Медоуз бе сигурен, че няма да събере достатъчно улики. А и какво общо имаше плаването? И все пак го познаваше твърде добре, за да пренебрегне молбата му. Когато преценеше, Стан щеше да му обясни. Вдигна документите, които четеше преди пристигането му, и започна да ги изучава отново.

 

 

След вълненията около убийството на Софи Кларк нещата отново се бяха върнали в руслото.

„Труповете продължават да валят, а ние продължаваме да режем“, както обичаше да казва Фред. Нищо кой знае колко интересно. Сърдечни удари, рак, няколко „не съвсем сигурни“.

Сам бе попълнила доклада за Софи Кларк по-бързо от обикновено. Двамата с Тревър Стюърт не излязоха от кабинета, докато не го довършиха, а нямаше нужда от подканяне, защото искаше да го приключи възможно най-скоро. И все пак не бе открила нищо, освен очевидното. Причина за смъртта: удушаване. Да, била е изнасилена и подложена на содомия, а е използвано и нещо, може би бутилка. Освен това бе вързана и измъчвана, преди да бъде умъртвена. Гърдите, устните, анусът, вагината и шията бяха покрити от малки порязвания и изгаряния. Сам успя да вземе проби от сперма от вагината, но не и от ануса, където е бил използван само някакъв предмет. Странно бе чувството да си доволен, че някой е бил изнасилен. Не доволен от страданията на жертвата, а от възможността да събереш улики, необходими за изпращането на виновниците в затвора, вместо да ги гледаш как се разхождат на свобода. Край на продължителните, безплодни разпити на заподозрените — една малка пробичка и научаваш със сигурност каква е истината.

Питаше се как ли се чувства Уорд в този момент, като знае, че е налице научно доказателство, което или ще го уличи, или ще потвърди невинността му. Всъщност не бе необходимо да казва нищо на полицията. ДНК анализът почти със сигурност щеше да го уличи. Нищо чудно, че адвокатите му тичаха като обезглавени кокошки в опит да дискредитират науката. Нямаха никакъв шанс.

Тихо почукване прекъсна мислите й и тя вдигна глава. От вратата на кабинета надничаше Стан Шармън и по изражението му личеше, че въпросът е сериозен.

— Здравей, Стан, какво мога да направя за теб?

— Може ли да поговорим, доктор Райън?

— След като си изминал всичкия този път през Кеймбридж, за да ме видиш, би било грубо от моя страна да те отпратя. Ако е толкова сериозно, колкото е изписано на лицето ти, по-добре влез и седни.

Шармън изпълни молбата й и седна.

— Чай? — Той кимна и Сам се обърна към асистента си. — Фред, би ли могъл да ни донесеш две чаши чай, моля те?

Той не отговори, само вдигна палец нагоре и изчезна в посока на кухнята в дъното на моргата. Сам отново насочи вниманието си към Шармън.

— Е, какво те отклони от криминалния свят?

Той се изсмя кратко и престорено.

— Значи знаеш, че съм отстранен от случая „Кларк“? — Патоложката кимна. — Мисля, че твоят приятел Адамс не харесва как си върша работата.

Въпреки че му съчувстваше заради положението му, тя го познаваше достатъчно добре. Шармън беше добър полицай, но труден човек. Подозираше, че става дума за сблъсък на личности. Усмихна му се.

— Май не му харесва и моята миризма.

Стан се усмихна широко.

— Е, ако не става въпрос за това убийство, тогава за какво?

Покашля се нервно. Мразеше да моли за услуги, защото това го поставяше в неблагоприятна ситуация. Предпочиташе да разчита само на себе си, но знаеше, че този път ще иска нещо сериозно.

— Има едно тяло, по-точно останки, докарали са го вчера. Открити са под железопътен мост, встрани от „Хичинс Лейн“, на Кеймбридж Роуд.

— Наркоманът. Свръхдоза, нали? — кимна Сам.

Шармън я изгледа загрижено.

— Да не би вече да си направила аутопсията?

— Не, още не, просто повторих онова, което ми казаха — поклати глава тя.

Шармън се наведе напред.

— Сгрешили са, доктор Райън. Не е било свръхдоза, а убийство.

Сам почувства някаква изненада и познат трепет на интерес. Шармън може и да имаше много недостатъци, но не си губеше времето и не би рискувал да се изложи.

— Как стигна до това заключение?

— Инстинкт.

— Това сигурно ще впечатли главен инспектор Адамс. Да разбирам ли, че вече знае?

— Не, не още — поклати глава той. — Разговарях с Дик Медоуз тази сутрин.

— И какво беше мнението му?

— Че съм нямал достатъчно доказателства, за да продължим. Иска да открия още нещо.

— И тъкмо затова си дошъл?

— Да.

— Разполагаш ли с нещо друго, освен с „инстинкта“ си?

— Положението на тялото. Нека ти покажа.

Подаде й снимките, които бе дал на Медоуз. Тя ги прегледа набързо и се върна да разгледа по-задълбочено някои то тях.

— Като че ли някой е покрил трупа.

Прииска му се да скочи и да я разцелува.

— Точно така! Убиецът!

След като ги прехвърли още веднъж, тя ги остави обратно на масата.

— Обаче това не значи, че е била убита. Може с нея да е имало друг, който се е паникьосал след смъртта й и се е опитал да прикрие трупа, за да се измъкне.

— Ами самото място?

Сам изглеждаше леко смаяна.

— На пет мили от града и на мили от каквото и да било село. Защо да отива там, като има стотици по-близки места?

Тя се замисли за миг. Тъй като сама бе човек на инстинкта, залагаше много на това чувство у Шармън.

— Бих могла лесно да посоча стотина причини.

Стан се отпусна отчаяно в стола си и въздъхна. Дожаля й за него. Твърде много пъти бе попадала на неговото място, за да не му съчувства.

— Добре, какво искаш да направя?

Той се надигна незабавно, развълнуван от интереса й.

— Аутопсията. Можеш ли да я извършиш като при разследване за убийство?

— Ще струва скъпо. Екипите криминалисти не са евтини. С колко разполагаш?

— С нищо. — Отпусна се назад. — Медоуз ми даде две седмици отпуск, за да се опитам да открия нещо, иначе няма да има случай.

Тя се взря в него за момент.

— Ами банков кредит?

Не точно това имаше предвид Шармън, но явно се налагаше.

— Ако това ще помогне, тогава…

— Шегувам се — прекъсна го Сам по средата на изречението. — Добре, ще го сторя, но ще трябва да ми асистираш и ще бъде в извънработно време, нали разбираш?

Той кимна.

— Кога мислиш, че ще можеш да го направиш?

Тя погледна часовника си.

— Сега ми се струва удобно. Надявам се, че нямаш някакви планове?

Имаше. Надяваше се да види Кейт, но както винаги, работата стоеше на първо място. Щеше да се разбере с момичето по-късно.

Сам надникна през вратата на кабинета си към моргата.

— Фред!

Асистентът се появи магически иззад една от неръждаемите хладилни камери с две големи чаши горещ чай в ръце. Подаде ги на Шармън и Сам.

— Нямаш планове за тази вечер, нали?

Фред се замисли за момент.

— Ами, всъщност се канех…

Тя изобщо не изглеждаше заинтересувана.

— Добре, тогава какво ще кажеш за малко безплатен извънреден труд? — Преди той да успее да отговори, Сам продължи: — Става дума за скелета, който докараха вчера.

— Наркоманът?

— Да, същият.

Обърна се и изчезна обратно между камерите.

Сам се изправи.

— Носиш ли си фотоапарата? — Стан кимна, все още слисан от скоростта на реакцията й. — Хубаво, тогава най-добре да се залавяме. Фред ще ти помогне да се преоблечеш.

Тя излезе от кабинета, а Шармън, който ентусиазирано търсеше апарата си, я следваше по петите.

 

 

Адамс се вгледа в Уорд за момент, като се опитваше да прецени що за човек е. Това бе един от най-важните разпити в живота му. Бе разпитвал убийци и преди, но политическите усложнения, съпътстващи този арест, надминаваха всичко, с което досега се бе занимавал. През последните няколко дни всяка телевизионна програма и вестник разискваха историята. Звъняха му от Министерството на вътрешните работи, самият министър, а вече бе загубил бройката на обажданията на началника на полицията. Интересът на медиите бе огромен и надминаваше всичко, на което се бе натъквал той или колегите му. Ежедневно валяха покани за участие във всички емисии новини, от предаването „Днес“ до „Вечерни новини“. До момента ги избягваше и оставяше шефът и заместниците му да се разправят с медиите. Не че се боеше от интервютата, и преди бе давал такива, но не и толкова важни, боеше се да не се подхлъзне и да се изложи, защото в резултат щеше да загуби шансовете си за повишение. Бе сигурен, че арестът и повдигането на обвинения ще са достатъчни, за да му осигурят поста на заместник-началник на полицията и нямаше да позволи някой или нещо да му попречи. Включи касетофона и започна разпита.

— Часът е 3:35 следобед, вторник, 22 август 2000 г. Намирам се в стая за разпити номер три. Присъстват господин Греъм Уорд, адвокатът му господин Питър Апълярд, инспектор Ричард Медоуз и аз, главен инспектор Томас Адамс. Вече напомних на заподозрения Греъм Уорд, че е под гаранция и двамата с адвоката му потвърдиха, че разбират това. — Направи пауза за миг, за да събере мислите си. — Господин Уорд, нали съзнавате, че сте арестуван във връзка с убийството на Софи Кларк?

Уорд погледна адвоката си, който му кимна одобрително, и отвърна:

— Да, съзнавам.

— Познавахте ли госпожа Кларк? — продължи полицаят.

Заподозреният кимна.

— Кажете го за касетофона, ако обичате.

— Да, познавах я.

— Доколко?

— Тя бе съпруга на работодателя ми, Джон Кларк, член на парламента.

— Колко често я виждахте?

— Понякога присъстваше на срещите ми със съпруга й. Организираше утринни приеми на кафе и се отбивах на някои от тях, след което отивахме на различни мероприятия. Това бе всичко.

— Чувствахте ли се привлечен от нея?

— Въпросът има ли някаква връзка, инспекторе? — намеси се Апълярд.

Адамс се взря в него за миг, раздразнен от прекъсването.

— Като се имат предвид обстоятелствата около смъртта на госпожа Кларк, мисля, че да.

Уорд хвърли поглед към адвоката си.

— Спокойно, Питър, нямам нищо против да отговоря. — Обърна очи към Адамс. — Да, бях, тя беше много красива жена. И много мила при това.

— Опитвали ли сте някога да имате връзка с нея?

— Не! За бога, човече, тя беше съпруга на шефа ми. Харесвах я, но нищо повече.

— Бе доста по-млада от Джон Кларк. Как възприемахте това?

— Какво общо има възрастта, по дяволите?

— Двадесет и една години са наистина много.

— Джон е нещо повече, отколкото много мъже на половината му години. Богат е, влиятелен и поддържа чудесен стандарт на живот. Предполагам, че няма много жени, които да не са привлечени от него. За бога, да бяхте видели партийните конференции, направо си сваляха гащите.

— Значи й е изневерявал?

— Нямам представа. Опитвам се да ви покажа, че би могъл, стига да поиска. Много от жените бяха също толкова млади, колкото и Софи.

— Беше ли добър съпруг?

— Тя ми се струваше съвсем щастлива.

— Добър сексуален живот ли водеха?

Апълярд отново го прекъсна.

— Наистина не виждам как може да очаквате клиентът ми да отговори на този въпрос.

— Наистина нямам представа — сви рамене Уорд. — Както казах, тя изглеждаше доволна.

— Ами вашият сексуален живот? Имате ли такъв?

— Ако ме питате дали имам приятелка, то отговорът е не.

— Но сте имали?

— Да.

— Правихте ли секс с тях?

Уорд кимна и Медоуз му посочи касетофона отново. Той въздъхна тежко и изръмжа утвърдително през стиснатите си зъби.

— Нормален секс?

— Зависи какво имате предвид под „нормален“.

— Дали сте ги връзвали преди това?

Лицето на заподозрения почервеня и той отвърна рязко:

— Не, по дяволите, не съм.

— А наранявахте ли ги? Това доставя ли ви удоволствие?

Уорд погледна отчаяно адвоката си.

— Трябва ли да отговарям на тези гадни въпроси?

Апълярд се обърна към Адамс.

— Необходимо ли е всичко това?

— Като се има предвид естеството на смъртта на госпожа Кларк, да, мисля, че е — потвърди главният инспектор.

Адвокатът погледна към клиента си и кимна рязко.

Уорд отново се обърна към Адамс и с видимо усилие да овладее тона си отвърна:

— Не, не ми харесваше да ги наранявам, да се обличам като викарий или дори да използвам вибратор. Сега доволен ли сте?

— Ще възразите ли да поговорим с някои от бившите ви приятелки, които да го потвърдят?

— Моля — сви рамене Уорд като победен. — Те само ще повторят казаното от мен.

Адамс погледна Апълярд.

— Може би клиентът ви ще бъде така добър да ни съобщи имената и адресите им след разпита?

Уорд кимна към адвоката си.

— Разбира се.

Адамс се обърна към Медоуз, който му подаде прозрачна торбичка с нещо като списания.

— Тези издания са били скрити в бараката ви. Това са списания с връзване и сексуални мъчения на жени. Сега показвам на господин Уорд шест списания, наречени „Вързана за удоволствие“, които бяха открити в бараката му. Веществено доказателство номер 4а.

Адамс ги поднесе на заподозрения, който погледна предните корици и за малко не скочи на крака.

— Отвратителни са! Не може да сте ги открили в бараката ми. Трябва да са подхвърлени!

— Бяха намерени в бараката, а чантата, в която стояха, цялата е покрита с ваши отпечатъци.

Уорд разтърси глава енергично.

— Няма начин, няма начин! Това е постановка! Не… не бих… купил подобни мръсотии.

— Тогава как отпечатъците ви са се озовали на опаковката?

Уорд поклати глава отчаяно.

— Не зная, наистина не зная.

— Ами това? — продължи главният инспектор.

Медоуз извади парче въже, отново поставено в прозрачна найлонова торбичка и я показа на заподозрения.

— Сега показвам на господин Уорд парчето въже за пране, също открито в бараката му. Веществено доказателство номер 6а.

— Е, какво? — сви рамене мъжът.

— Ваше ли е?

— Нямам представа. Прилича ми на въже за простор.

— Подобно е на използваното, за да бъде вързана госпожа Кларк.

— Из Кеймбридж трябва да има стотици метри от него.

— И все пак е интересно, че го открихме у вас, нали?

— Какво толкова странно има? И аз си простирам дрехите като всеки друг. Обзалагам се, че ако претърсите къщата на господин Апълярд, ще откриете нещо подобно.

— Имаме сушилна машина — изръмжа нервно адвокатът.

Уорд го изгледа невярващо, а Адамс продължи:

— Пушите ли?

— Като че ли не знаете — отвърна саркастично той.

— Каква марка?

— „Марлборо Лайтс“.

— Само такива ли?

— Почти. Ако умирам за цигари и не мога да си намеря от тях, бих пушил и други.

— Например?

— Не зная, зависи какво мога да си купя в момента.

— Понякога махате ли филтрите, преди да ги пушите?

При въпроса Уорд разтърси глава и го изгледа леко изненадано.

— Не, защо да го правя?

— За да имат по-добър вкус — сви рамене Адамс.

— Ако исках цигари без филтър, щях да си купя такива.

— Да, но няколко фаса от „Марлборо Лайтс“ бяха открити на местопрестъплението. Филтрите на всички бяха откъснати. Защо нашият убиец би сторил това?

— Вие сте детективът, вие ми кажете — вдигна рамене Уорд.

— Използвани са за изгарянията на госпожа Кларк преди смъртта й.

— Значи първо я е измъчвал? О, боже, не знаех! Надявам се, че не е страдала твърде много. — Уорд изглеждаше видимо покрусен от новината.

Адамс вдигна вежди, впечатлен от актьорските му умения. Е, нали все пак бе политик.

— Боя се, че е изстрадала доста, преди да посрещне края си. Изненадан съм, че не ви е известно.

Мъжът почервеня и започна да се тресе от усилието да се овладее.

— Истина е, нали…

— Кое? — сряза го инспекторът.

— Всички полицаи сте копелета!

Адамс пренебрегна забележката, а Апълярд се опита да успокои клиента си.

— Къде бяхте между полунощ и шест сутринта в понеделник?

— Спях в леглото си.

— Има ли кой да го потвърди?

— Тъй като вече не живея с майка си, а и както знаете, в момента нямам приятелка, не, няма. — Замисли се за момент. — Вижте, денят ми бе много тежък, бях уморен. Прибрах се, гледах някакъв скапан филм по телевизията за някакви старци, участвали във Втората световна война или нещо такова, изпих едно голямо бренди и си легнах. Станах около осем часа и отидох на работа.

Внезапно на вратата на стаята за разпити се почука силно и влезе униформен полицай.

— Може ли за момент да ви кажа нещо отвън, сър?

Адамс бе явно раздразнен от прекъсването, но прекрати разпита.

— Разпитът е прекъснат в 3:55 следобед за кратка почивка. — След като изключи касетофона, той последва полицая навън.

В това време Медоуз се втренчи в Уорд за миг и после попита:

— Все още ли плавате, господин Уорд?

Заподозреният го изгледа объркано.

— Никога не съм плавал. Какъв безсмислен въпрос! Защо ми го зададохте?

— Съжалявам — усмихна се инспекторът. — Мислех, че се занимавате с корабоплаване. Интересувам се от кораби и просто исках да поддържам разговор. Не съм се опитвал да остроумнича.

Апълярд и Уорд си размениха погледи. Явно не му вярваха, но подминаха въпроса.

Адамс изгледа свирепо младежа, който бе прекъснал разпита.

— Дано да си струва наистина, синко.

— Резултатите от ДНК теста пристигнаха, сър. Съвпадат с тези на заподозрения.

Адамс се вторачи невярващо в него.

— Несъмнено ли?

— Несъмнено — поклати глава полицаят. — Пипнахте го, сър. Браво!

Трябваше да устои на изкушението да размаха юмрук във въздуха и да извика „Да!“. Беше хванал своя човек и знаеше, че повишението, което така отчаяно желаеше, му бе в кърпа вързано.

 

 

Докато бавно и внимателно полагаха тленните останки на масата за дисекции, Шармън започна да снима. Достатъчно често бе виждал как се прави, за да знае какво върши, а освен това съзнаваше, че ако изпусне нещо, Сам Райън непременно ще му го изтъкне. Когато приключи, Фред премести рентгеновия апарат на мястото му и след като се скриха зад оловен екран, той направи няколко рентгенови снимки на тялото. Всичко, което Сам би изпуснала, щеше да се покаже по-късно на тях, включително и някакви стари наранявания, които биха посочили следи от продължително малтретиране. След като свършиха тази задача, Фред започна да отстранява боклуците, които все още покриваха трупа, и внимателно да ги поставя в найлонови торбички. Малки късчета смет, мъртви насекоми и ларви, части от листа и нещо подобно на диви цветя. Обикновено това се правеше от екип криминалисти, но тъй като разполагаха само с Фред, ако искаха работата да се свърши подобаващо, трябваше да проявят търпение. След като съберяха и надпишеха всичко, щяха да го изпратят в лабораториите в Хънтингтън за анализ. Сам знаеше, че по останките върху тялото могат да се определят много неща: първоначалното място на убийството, времето на смъртта, дори и общото здравословно състояние на покойния.

Щом Фред приключи и Сам се убеди, че всичко е събрано в торбичките, тя отиде до средата на масата за дисекции и бавно и внимателно обходи с поглед тялото.

— Ела тук, Стан, и застани до мен — обърна се към Шармън.

Той изпълни молбата й.

— Сега, момчето ми, ще ти дам урок по основите на определяне на пола…

— Мисля, че вече си имам добра представа от това — ухили й се той.

Патоложката поклати глава и се намръщи леко, преди да продължи:

— … а надявам се, и на причините за смъртта на младата жена.

— Млада жена? — Вдигна поглед към нея. — Как можеш да си сигурна? Да не би защото устата й е отворена? — Веднага съжали за грубата си шега. На какъв идиот се правеше!

Тя като че пренебрегна забележката му и продължи, сочейки към главата.

— Виж черепа. По-тесен, по-малък и по-нежен е от мъжкия.

Той кимна. Всъщност не забелязваше разликата, но не желаеше да признае невежеството си.

— Значи, както виждаш — продължи Сам с пламък в очите, — мъжете са много по-дебелоглави от жените, ето ти и доказателството.

Шармън отново разбра защо толкова харесва Сам Райън. Тя не само бе една от най-красивите му познати, но имаше и прекрасно чувство за черен хумор, точно като неговото.

— Освен това линията на челото е по-издадена — обясняваше тя. — Виждаш ли?

Той погледна. Ако имаше база за сравнение, бе сигурен, че би било очевидно, но нямаше, затова просто изръмжа в съгласие. Патоложката продължи надолу по трупа.

— Другият сигурен признак е лонната кост. При жените е по-широка и е разположена по-ниско, като тази тук. Освен това покойната е била бяла. Това също може да се определи по формата и размера на лицевите кости. Значи знаем, че имаме бяла жена.

— Нещо друго? — попита Шармън.

Сам го изгледа изпод вдигнати вежди.

— Остави ме на мира. Не забравяй, че ти правя безплатна услуга.

Той вдигна ръка като за извинение, докато тя отново се насочи към черепа.

— Зъбите изглеждат здрави и непокътнати, с няколко пломби и без коронки. Според мъдреците бих определила възрастта… — Направи пауза за миг, като загряваше за ролята си и се опитваше да придаде драматизъм. — … между двадесет и двадесет и пет години.

След това отклони вниманието си към ръста на трупа. Фред измери дължината на две от костите на краката.

— Според размера на бедрената кост и пищяла бих определила височината на жената между метър и шестдесет и два и метър и шестдесет и пет. На този етап трябва да се отбележи също, че по няколко части от скелета има белези от гризачи. Като се има предвид къде е намерено тялото, предполагам, че са от плъхове.

После патоложката се върна отново на черепа, взе ножици и отряза няколко от малкото останали кичури коса.

— Косите й изглеждат кестеняви, но може и да са боядисани. — Пусна ги в найлоновите торбички, които Фред й подаваше. — Би ли ги отнесъл в кабинета ми, Фред? Ще помоля Марша да ги погледне по-късно.

Върна се при трупа.

— Не се забелязват видими следи от наранявания по тялото. Костите изглеждат непокътнати, без фрактури.

После нещо попадна в полезрението й. Почти незабележима, между няколко белега от зъбите на плъховете, се намираше малка тънка резка или отчупено парченце в долната лява част на гръдния кош. Белегът бе различен и не съвпадаше по вид с всяко друго нараняване, открито по тялото. Наведе се над ребрата, за да го разгледа по-отблизо.

— Фред, премести лампата насам, ако обичаш.

Асистентът нагласи силното осветление така, че да избегне сенките, които биха попречили на работата й.

— Изглежда, има драскотина или резка на едно от долните ребра, която не съвпада по вид с повредите, нанесени от плъхове или други животни. — Сам посегна с ръка. — Подай ми лупата, ако обичаш, Фред. — Той вече я държеше и й я връчи незабавно. Разглежда внимателно вдлъбнатината известно време, измери я, погледна ъгъла и дълбочината й и накара Шармън да направи няколко снимки. После прегледа останалата част от гръдния кош, убедена, че трябва да е пропуснала и други подобни резки. За своя голяма изненада след няколко минути внимателно взиране не можа да открие нищо. Въпреки че прегледа няколко подобни вдлъбнатини малко по-отблизо, те определено бяха от ухапвания от плъхове, а не от прободни рани. Върна вниманието си на първоначалния белег и отново го разгледа. Накрая вдигна поглед. — Фред, повикай Колин Фланъри по телефона, ако обичаш. Ако иска заповед, кажи му, че ще се оправя с това, когато дойде. Предай му, че го считам за лична услуга.

Асистентът кимна и изчезна към кабинета й. Шармън, който я наблюдаваше и се чудеше какво става, най-сетне избухна:

— Някой ще благоволи ли да ме осведоми какво става, дявол да го вземе?

Сам хвана облечената му в ръкавица ръка и прокара ноктите му по вътрешността на резката.

— Това, Станли, е белег от нож.

Знаеше, че не бива да спори с нея, но все още бе заинтересуван.

— Откъде знаеш?

— От формата на белега, подобна на малко V, врязано в реброто. Ударът е нанесен ниско и насочен нагоре. Убиецът е забил ножа тук… — Постави ръка до корема. — А след това го е задвижил нагоре. — Отново имитира движението с ръка, като натисна рязко нагоре. — Във вътрешността на гръдния кош, към дробовете и сърцето. Острието е засегнало реброто по пътя си, оставяйки този издайнически белег, който виждаме тук.

Шармън се усмихна широко. Сам бе доказала теорията му.

— Само един ли е? Не трябва ли да има още?

— Да — кимна тя. — Очаквах да открия и други, но имах късмет, че забелязах…

Той знаеше, че това е престорена скромност. Сам никога не разчиташе на късмет, просто бе добра.

— Но, изглежда, има само един тук — продължи патоложката. — И друг път съм срещала единствен смъртоносен удар на точното място. Не е чак толкова необичайно. — Погледна Шармън в очите. — Е, Стан, изглежда, инстинктът ти е бил основателен, това момиче е било убито. Сега само трябва да убедим и Адамс.

Ако имаше достатъчно смелост, щеше да я вдигне във въздуха. Вместо това постави неловко ръка на рамото й.

— Благодаря за доверието, доктор Райън.

— Не, аз ти благодаря, Стан — усмихна му се Сам. — Наистина знаеш как да разнообразиш живота ми. Ти ли ще съобщиш на Адамс, или аз?

— Ако нямаш нищо против — усмихна се той, — защо да не идем и двамата? Нещо като взаимна подкрепа. А после ще те заведа да пийнем по едно. Става ли?

— Става. Нека само да се преоблека и идвам с теб. Нямам търпение да видя изражението му.

 

 

Греъм Уорд седеше срещу Адамс в стаята за разпити в централния участък на кеймбриджката полиция. До него бе нервният господин Апълярд, който извиваше с ръце дръжката на куфарчето си. Главният инспектор се взираше в очите на заподозрения, докато започваше да чете обвинението.

— Греъм Уорд, обвинен сте в…

Мъжът бе престанал да слуша. Започна да си тананика „Йерусалим“. Тананикаше я все по-високо и по-високо, докато Адамс продължаваше да чете и се опитваше да заглуши думите му. Накрая полицаят помоли за внимание и зачака отговор, но не последва друго освен „Йерусалим“.

Погледна адвоката.

— Клиентът ви разбира ли, господин Апълярд?

Адвокатът хвана ръката на Уорд.

— Греъм, разбираш ли в какво си обвинен? Много е сериозно.

Песента ставаше все по-силна. Апълярд поклати глава.

— Мисля, че не е добре, господин главен инспектор. Може би трябва да повикаме лекар?

Адамс кимна и потърси Медоуз.

— Дик, изпрати за полицейския лекар, после го отведи в килията му. Искам денонощна охрана. Но не извън килията, а вътре в нея. Ясно ли е?

Инспекторът и сержантът от участъка кимнаха едновременно. Доволен от отговора, Адамс напусна стаята. Знаеше, че ДНК пробата ще уреди всичко накрая. Но не можеше да проумее как Уорд продължава да отрича, след като му представят подобно доказателство. А и косвените улики също бяха силни. Щяха да го осъдят до живот. Пресметна със задоволство, че това означава да излежи поне двадесет и пет години.

Когато стигна в кабинета си, вдигна телефона и набра началника на полицията. Изпитваше чувство на главозамайване, съпътстващо всичките му добри постижения, но по особено. Това бе по-голям трофей от обичайните.

— Началникът, моля. Главен инспектор Адамс. — Изчака шефът му да се появи. — Добър ден, сър. Просто исках да ви уведомя, че повдигнах обвинения срещу Уорд преди пет минути. Не, изключено е да има грешка. Получихме положителен резултат от ДНК анализа, така че и само това е достатъчно. Но имаме и косвени доказателства. В бараката му открихме въже, подобно на използваното при госпожа Кларк, заедно с чанта, пълна със садистични порнографски списания, покрита с негови отпечатъци… Благодаря ви, сър. Реших да звънна първо на вас, за да можете да предадете добрата вест на Джон Кларк и разбира се, на министъра на вътрешните работи. Сигурен съм, че и двамата ще се зарадват… Благодаря ви, сър. Радвам се, че постигнахме бързи резултати. Не, сър, не съм видял вестниците днес, бях твърде зает, нали разбирате. Да, сър, веднага. Можете ли да ми кажете за какво се отнася? Добре, сър, ще ви се обадя отново след малко. — Подвикна на секретарката си: — Ема, имаш ли някой днешен вестник?

Тя влезе в кабинета нервно.

— Щях да ви го покажа по-рано, но бяхте толкова зает. — Пусна вестника на бюрото му и се измъкна набързо от стаята.

Адамс веднага разбра, че се задават проблеми. На първа страница имаше снимка на Сам, загърната само с хавлиена кърпа. Заглавието над нея гласеше: „Кавга на любовници във важно разследване на убийство“. Усети как пулсът му се учестява. Не се разтреперваше лесно, но това успя да го стори. От негова най-близка приятелка и довереничка Сам се бе превърнала в преднамерена заплаха за живота и още по-важно — за кариерата му. Трябваше да се направи нещо, и то бързо.

 

 

Сам и Шармън знаеха, че той ще си е в кабинета по това време. Бяха проверили. Не си бяха уговорили среща, защото съзнаваха, че не е нужно. Но усещаха, че ако Стан бе отишъл сам, може би никога не би успял да се приближи до вратата, камо ли да влезе в участъка. Важна придружителка като доктор Райън бе несъмнено преимущество и отваряше всички врати, които иначе биха останали затворени. Въпреки че секретарката на Адамс бе изненадана от пристигането им, не посмя да отхвърли молбата на патоложката да се види с шефа й. Усмихна й се мило, като пренебрегна Шармън, когото никога не бе харесвала.

— Ще проверя дали главният инспектор ще ви приеме.

Почука леко на вратата и я отвори.

— Доктор Райън и детектив Шармън искат да ви видят, сър. Да ги поканя ли?

— Влизай, Сам, и ти, Шармън — извика той покрай нея.

Двамата приятели подминаха Ема и влязоха в кабинета. Адамс се изправи.

— На какво дължа честта? Моля, седнете. Ема, би ли ни донесла кафе, ако обичаш?

Стан и спътничката му седнаха срещу него и изчакаха, докато секретарката напусне стаята.

— Дойдохме да докладваме за извършено убийство — усмихна му се Сам.

Новината не развълнува и не подразни Адамс така, както бе очаквала. Той просто се облегна в стола си и се усмихна.

— Да не би да е наркоманът?

— Да — кимна тя. — Как позна?

— Дик Медоуз ми каза. — Отмести поглед към Шармън. — Приличаш на куче, което не пуска проклетия кокал, нали, Стан?

— Всъщност кокали, сър — отвърна невъзмутимо той.

Адамс отмести очи, тъй като шегата не му хареса.

— Дик каза, че нямаш достатъчно доказателства, за да започнеш разследване. Да приемам ли, че си дошъл с такива?

Сам кимна.

— Да. Проведох съдебномедицинска експертиза на останките…

— Какво си направила? С чие позволение?

— С мое — запази спокойствие тя. — Детектив Шармън дойде при мен с някои съображения, с които се съгласих. В резултат проведох аутопсията и съм убедена, че младата жена е била убита.

Адамс се наведе напред над бюрото.

— Кой плати за процедурата?

Патоложката му се усмихна унищожително в отговор.

— Направих го от добро сърце.

Той пренебрегна саркастичния й тон и продължи:

— Подготви ли доклада?

Подаде му папката.

— Е, как е била убита?

— Намушкана е с остър инструмент.

Той прелисти папката заинтригуван.

— И можеш да го определиш със сигурност от няколко кости, така ли?

„Странно, каза си тя, не беше такъв преди няколко години. В онези дни и при най-малкото несъответствие искаше да се започне разследване. Как се променят хората с времето и поста си.“ Чудеше се какво ли би казала Хариет Фармър за него сега.

— Да, това ми е работата, забрави ли?

— Е, от един скорошен разговор помня, че просто съобщаваш наблюденията си и оставяш другите да си вадят заключения от тях! — отвърна рязко Адамс. — Добре — въздъхна той, — остави ми доклада и ще те уведомя какво мисля.

Сам внезапно се изправи в стола си.

— Да ти оставя доклада? Няма ли да направиш нещо сега?

— След като намеря време да го прегледам, ще стигна до свои заключения, убеден съм. Ще те уведомя, когато му дойде моментът.

— Но това е убийство! Смятам, че е нужен по-сериозен отговор, отколкото „когато му дойде моментът“. Вече съм свикала екипа на Фланъри.

Адамс стовари доклада на бюрото си.

— Тогава най-добре ги разпусни, защото не възнамерявам да плащам за тях. Следващия път си издействай разрешение, преди да се втурваш да издаваш заповеди, за които не си упълномощена. Ясен ли съм?

— Напълно. — Изгледа го свирепо.

След това главният инспектор се обърна към Шармън.

— Кой ти е дал право да се замесваш в съдебномедицинска експертиза без разрешение, по дяволите, и да се опитваш да започваш разследване на убийство, без да минеш по каналния ред? Съвсем си му отпуснал края, Шармън, и това трябва да спре!

Стан се опита да се защити.

— Дик Медоуз ми даде разрешение.

— Имаш предвид инспектор Медоуз, мисля?

Шармън пренебрегна дребнавостта на началника си и продължи:

— Даде ми две седмици да предоставя допълнително информация, доказваща теорията ми за убийството. Точно това и направих.

Адам се изправи и се наведе над масата.

— Не си тук от вчера, Шармън, знаеш процедурата…

Той изобщо не го слушаше.

— Имаш предвид детектив Шармън, нали?

Адамс не му обърна внимание, а продължи:

— Премина прекалено много граници.

Стан сви рамене, което го разяри още повече.

— Добре, докато не разбера какво точно си замислил, си отстранен и подлежиш на изслушване на дисциплинарната комисия. Разбра ли? — Протегна ръка. — Дай си служебната карта.

Вбесен отвъд всякакъв предел, Станли внезапно скочи и сви юмрук. Сам хвана ръката му бързо.

— Стан, недей, той точно това иска. — Намесата й го успокои достатъчно, за да размисли. — Не си струва, Стан. Защо да му доставяш удоволствие?

Адамс се усмихна на Шармън.

— Права е, точно това искам да направиш. Тогава наистина ще те пипна.

Шармън се успокои и свали ръка. Извади служебната си карта от вътрешния джоб и я хвърли на бюрото му. Патоложката, която все още го държеше за ръката, го поведе навън от кабинета. Когато стигнаха до вратата, Сам се обърна към бившия си партньор:

— Още не си чул края на историята.

Адамс я изгледа незаинтересовано.

— Нито пък ти. Между другото, виждала ли си днешния вестник? Струва си да му хвърлиш едно око. — Показа й първа страница. — Все още изглеждаш добре, Сам.

Тя поклати глава, преди да хвърли вестника през стаята. Не й харесваше да се счита за отмъстителна, но ако някога й изскочеше възможността да си го върне на копелето, щеше да го направи.

 

 

Сам заведе Шармън в „Орелът“, любимата й кръчма в града. Тук за пръв път бе обявено откриването на ДНК и дори и единствено заради тази причина изглеждаше подходящо. Тя взе питиетата въпреки негодуванието на Шармън и ги отнесе на масата.

— Как се чувстваш?

Той отпи от голямата чаша скоч, която му бе подала.

— Добре. Няма да се дам на такива дребосъци като Адамс. — Поколеба се за миг. — Благодаря за онова, което стори в кабинета му.

— Не исках да го правя, повярвай — сви рамене Сам. — При други обстоятелства с удоволствие бих ти помогнала.

Той вдигна чаша към нея.

— Аз ще го ударя, ти го ритни.

— Дадено — вдигна чаша в отговор тя.

Пиха заедно.

— Досега никога не съм бил отстраняван. На няколко пъти се разминавах на косъм, но никога не съм стигал дотук. Винаги съм успявал да се оправдая.

Сам изведнъж изпита силно съчувствие към него.

— Какво ще правиш сега?

Усмихна й се и отпи още една глътка.

— Ще продължа с разследването.

— След онова, което Адамс току-що каза? Не си ли търсиш белята?

— И какво ще ми направи? Ще ме отстрани ли?

— Може да те арестува.

— За какво, за любопитство ли? Не мисля.

— Може да влоши нещата с дисциплинарната комисия.

Шармън отпи отново, този път по-дълго.

— Ако не докажа убедително, че момичето, което открих, е убито, и без това ще ми е спукана работата. Така че какво губя? Имаш ли нещо против да запуша?

Тя поклати глава. Всъщност беше против, но нямаше да му противоречи точно в тази минута. Стан извади полупразен пакет и си запали цигара, вдишвайки дълбоко.

— Може да подуша и около убийството на Кларк.

— Защо? — изгледа го заинтригувана.

— Мисля, че са пипнали погрешния човек.

— Нима?

— Инстинктивно го усещам. Подочух разни работи от Чоки, които някак си не се връзват според мен.

Сам ставаше все по-заинтригувана.

— Разказа ли му за възлите?

Той поклати глава.

— Как не! Нека свършат нещо сами. Но помолих Медоуз да попита Уорд дали е бил моряк. Ако не разбира от намек, няма да му го диктувам буква по буква. Освен това Фланъри знае, така че не мога да пробутвам дълго номера „зная нещо, което не ви е известно“.

— Нещо друго?

Шармън й се усмихна.

— Може би. Ще ти кажа по-късно, когато успея да посъбера още малко сведения.

Сам подозираше, че ще се забърка в неприятности, но знаеше и че не може да го спре.

— Защо винаги си просиш неприятностите?

— Не е вярно. — Престори се на разтревожен. — Те сами ме намират.

— Дори и да си насред скапаната пустиня, пак ще се натъкнеш на проблем.

— Е, може би — засмя се той. — Но не мога да понасям глупаците.

— Ти май никого не понасяш особено.

Шармън отново се засмя. Компанията й му бе приятна.

— Е, теб те понасям, нали?

Тя отпи от тоника си.

— Знаеш ли, че това е най-наподобяващото комплимент изказване, с което някога си ме удостоявал?

— Наслади му се, сигурно ще е последното. — Обърна се към нея с надеждата да се възползва от настроението й. — Предполагам, че би могла да ми окажеш малко помощ? Мисля, че ще имам нужда от всичката подкрепа, която успея да намеря.

— Съжалявам, Стан — поклати глава Сам, — бих го сторила, ако можех, но в момента съм затънала до гуша в работа. Освен това не ми се иска особено да се конфронтирам отново с Адамс.

— Страхуваш ли се от него? — извърна се той.

Това беше стар трик, но можеше да се окаже ефективен. Сам веднага го усети обаче и не смяташе да се поддава.

— Добър опит, Стан, но нямаш шанс.

Шармън изпразни чашата си и я погледна.

— Още едно?

Тя кимна и той се отправи към бара.

— Сега е мой ред да почерпя, ти стой тук.

 

 

Тревър Стюърт рядко викаше Сам толкова късно. В миналото излизаха доста редовно да пийнат или хапнат по нещо в опит да се отпуснат след тежък ден в моргата. Но с нарастването на работата това не се случваше толкова често, колкото биха желали. Докато стигне до кабинета му, секретарката му си бе тръгнала и той я чакаше там сам. Почука на вратата и влезе.

— Добър вечер, искал си да ме видиш?

Седналият зад бюрото си в далечния край на стаята Тревър се изправи.

— Винаги искам да те видя, Сам, но ти си все заета.

— Такива са правилата на играта. Отговорностите нарастват с ранга.

— На мен ли го разправяш? Седни.

Сам се отпусна на голямото канапе, което бе пренесъл в кабинета си. Стаите му започваха да приличат на луксозен апартамент в скъп хотел повече, отколкото тези на началника на отдела. Докато той се разполагаше, тя видя вестника в ръката му и изведнъж осъзна за какво става въпрос.

— Виждам, че си го чел. Не знаех, че се интересуваш от жълтата преса, Тревър.

Той сведе поглед към изданието.

— Не се интересувам, обикновено не бих го докоснал и с пръчка, нали знаеш.

— Тогава?

— Ами, когато се отнася за някой от високопоставените ми подчинени, тогава ме интересува.

— И по какъв начин? Загрижен си, че снимката е на първа страница, а не на трета ли?

Тревър се усмихна и поклати глава.

— Не, нищо подобно. Смятам да пиша на комисията за оплаквания срещу пресата. Направо е отвратително.

— Сигурна съм, че ще ги разтърсиш, Тревър.

Взря се в нея за момент, недоволен от несериозното й отношение към сериозния според него проблем.

— Става дума по-скоро за съдържанието.

— Също толкова скандално, колкото и снимката, сигурно? Надявах се, че ще се оплачеш и от това.

Той се изправи и закрачи из кабинета. Това бе сигурен признак, че е нервен и неуверен.

— Е, щях да го направя, преди Том Адамс да дойде и да ми съобщи, че в основни линии е вярно.

— Какво? — Сам скочи. — Надявам се, че си му казал да се разкара!

Спря да крачи за момент.

— Не мога да заявя на главния инспектор да се разкара, нали?

— Е, и какво ти каза?

— Че заради предишната ви връзка отношението ти към него, а следователно и към разследването, е, да кажем, не съвсем професионално.

— И ти, разбира се, ме защити?

Той отново закрачи.

— Всъщност срещата свърши доста неприятно, Сам. Сигурна ли си, че не позволяваш личната ти ненавист към Адамс да замъгли преценките ти?

Тя усети как се разярява.

— Не изпитвам лична ненавист. Всъщност не храня никакви чувства към него.

Тревър спря за миг и я погледна.

— Значи си ги оставила да се намесят.

— Какво?

— Сам, хората, които твърдят подобни неща, не изпитват нищо друго, освен ненавист към онези, за които го казват. Знаеш го.

— Нима не съм си свършила добре работата по случая?

— Не, не става дума за това.

— Тогава за какво, по дяволите?

— Адамс има чувството, че се опитваш да го омаловажиш.

— Няма нужда аз да се опитвам, той и сам се справя.

— Струва му се, че създава лоша атмосфера в екипа и не е от полза, когато всички би трябвало да вървят към общата цел.

— А коя е тя тогава? Повишението му в заместник-началник на полицията ли?

Тревър изглеждаше изненадан.

— Не знаех, че се стреми към този пост.

Сам го изгледа ядосано.

— Е, така е, и това е причината за всичко.

— Мислиш ли, че ще го постигне?

— Почти със сигурност. Особено след случая „Кларк“.

— Е, тогава най-добре да внимаваме. Това би го направило изключително важен фактор.

— А, значи така, Тревър! Вземи да вярваш на всичко, което ти каже.

Той смени посоката на разговора.

— Съобщи ми, че си извършила неразрешена съдебномедицинска експертиза. Истина ли е?

— Не. Извърших разрешена аутопсия, но просто внимавах малко повече. И свърших добра работа. Въпросният труп съвсем сигурно е на жена, загинала от насилствена смърт.

Тревър отново тръгна из стаята.

— Разбрах, че бил един от случаите на Шармън.

— Е, и?

— Сам, той не е стока. Знаеш ли, че приятелката му е проститутка?

Не знаеше, но не бе съгласна с аргументите на Стюърт.

— Какво общо има това, по дяволите?

— Адамс ми каза, че го е изхвърлил от случая „Кларк“ заради некомпетентност и че това е начинът на Стан да му го върне. Разбрах, че бил отстранен.

— Задето се опитва да си върши работата по възможно най-добрия за него начин. Даже и да е настроен отмъстително, това не променя факта, че извърших аутопсия и съм убедена, че въпросното момиче най-малкото е претърпяло нападение преди смъртта си.

Тревър Стюърт седна до нея отново.

— Можеш ли да ме увериш категорично, че не позволяваш личните ти чувства да замъглят преценката ти в случая?

Сам се наведе напред и се взря в лицето му.

— Напълно!

Той се облегна назад.

— Помоли ме да извърша втора аутопсия върху останките и да видя какви ще са моите заключения.

— И ти, разбира се, отказа — изгледа го въпросително патоложката.

— Не, съгласих се.

— Какво! — Бе разярена. — Да не би да оспорваш преценката ми?

Разтревожен от реакцията й, той се оттегли зад бюрото си.

— Не, просто ще изразя второ и безпристрастно мнение.

— Нима? Въпреки факта, че може да бъде повишен в заместник-началник и следователно да се окаже важен за отдела ни?

Тревър усети, че му става горещо.

— Слушай, Сам, нямам избор. Моля те, не го приемай лично.

Тя изчака.

— Мисля, че може да е разумно поне за известно време да се пазиш настрана от Адамс.

— Какво правиш, Тревър, отстраняваш ли ме?

— Мили боже, не! — Изглеждаше поразен. — Просто ще ти възложа други задачи, докато нещата се поуспокоят.

Сам се изправи и тръгна към вратата.

— Ще си взема отпуск.

— Точно сега ли? — изгледа я Тревър. — Затънали сме до гуша в работа.

— Не съм имала и ден почивка повече от година. Работила съм бог знае колко извънредни часове без пени допълнително заплащане. Работила съм и през уикендите. Знаеш ли, че вече нямам личен живот, само професионален? Единственият мъж в живота ми е Фред. Така че се махам, ще се видим след три седмици.

Преди той да има време да отговори, Сам отвори вратата и излезе в коридора.

Тревър извика след нея:

— И стой настрана от Шармън! Не е стока. Ще те завлече със себе си!

Не можеше да си спомни някога да е била по-ядосана, отколкото сега. Според нея имаше само един виновник за настоящото й настроение и това бе Адамс. Ако преди бе решила да откаже помощта си на Шармън, сега вече изобщо не възнамеряваше. Щеше да го подкрепи във всичко, което той поискаше.