Найджъл Макриъри
Непознати без лица (5)

Четвърта глава

Шармън не знаеше защо Сид Буут бе избрал такова потискащо място за срещата, но нали Сид му се бе обадил и му правеше услуга, така че какво право имаше да се оплаква. Паркира сред опечалените и се отправи към гробището. Докато си проправяше път сред тълпата, част от лицата му се сториха познати и усети, че някои го гледат по-дълго, отколкото му бе приятно, което показваше, че го намират или за познат, или за неприемлив, или и двете.

Сид стоеше в далечния край на гробището и наблюдаваше процесията иззад голям викториански надгробен паметник. Шармън се приближи към него.

— Добро утро, Сид.

— Стан, отдавна не съм те виждал. Как я караш?

Той посочи с глава към голямата погребална служба на няколко метра от тях.

— Някой роднина ли е?

Сид се засмя.

— Нещо такова. Мини Ситуел. Глава на една от най-големите криминални фамилии в страната. Майка е на повечето престъпници. Реших да й засвидетелствам последна почит. А и да се убедя, че старата мръсница наистина си е отишла.

— Каква връзка имаше с нея?

— Арестувах я за убийство, когато бях в отдела. Преди около двадесет години беше очистила един лондонски гангстер на име Черния Хари. Разбила му главата с метален лост, когато я прередил за чипс в местния магазин.

— Така му се пада.

— Докара му голямо главоболие. Обвиниха я в убийство, осъдиха я до живот. Излезе след пет години. В Ийст Енд организираха едно от най-големите празненства от години. Дори и близнаците изпратиха картички.

— Как е стигнала дотук?

— Преди няколко години се оттегли, защото бе болна от рак и искаше да поживее кротко. Нещо като мен, всъщност.

— Не бих нарекъл работата в криминалното разузнаване „оттегляне“.

— Все пак не е като да си в бригадата. Сега, вместо да хващам престъпници, казвам на другите как да го правят. Не е същото, Стан. Липсва ми шумотевицата.

Шармън кимна съчувствено. Харесваше го. Беше страхотно ченге и един от най-добрите в залавянето на крадци сред познатите му.

— Знаеш ли, че старата кучка има племенник в „Джонс“?

— Издига се значи.

— Следва икономика. Очаква се да завърши с отличие.

— Значи тогава ще поеме семейния бизнес.

Сид се обърна към него и се усмихна с горчивина.

— Типично за проклетата мафия. Наркотици и проституция, собственост и холдинги. Странен свят, а, Стан? Престъпниците стават милионери, докато ние се трепем да докараме до пенсия.

— Адски нелепо, Сид — поклати глава Шармън.

Двамата детективи се отдалечиха от надгробния паметник и погребението. Тръгнаха из гробището.

— Бях единственото ченге, което успя да я опандизи. Това винаги я е разстройвало, не мисля, че пребиваването й в затвора й е харесало. Заплашваше, че ще се върне и ще ме пипне. Твърдеше, че щяла да ме докопа, дори и да се наложело да изпълзи от ковчега си и да си прокопае пътя.

— Това те тревожи, нали, Сид? — изгледа го сериозно Стан.

Буут поклати глава.

— Ни най-малко. Подкупих погребалния агент да я погребе с лицето надолу. Надявам се в Сидни да й хареса.

Избухнаха в смях и се отправиха към колата на Шармън. Когато се настаниха в нея, Сид му подаде плик от кафява хартия.

— Вътре има някои неща, които може да представляват интерес. — Стан го взе и го пъхна в жабката. — Е, за какво са те отстранили?

— Мислех, че вече може да ти е известно — хвърли поглед към приятеля си.

Буут се взираше безучастно в гробището и наблюдаваше тълпата, която се връщаше към колите.

— Дявол да го вземе! — Шармън проследи погледа му, докато Сид сочеше по-известните. — Половината гангстерски свят на Лондон е тук. Виждаш ли онзи тип там? — посочи мъж на средна възраст с елегантен черен костюм. — Един от племенниците на близнаците. Говори се, че ще поеме империята, ако не го е сторил вече. Сега, разбира се, всичко е съвсем законно. Притежава цяло състояние. Дочух няколко слуха, Станли, най-вече свързани с връзката ти с Кейт.

— Виждам, че отрядът по клюките отново се е заловил за това.

— Е, каква е истината тогава? — засмя се Буут.

— Адамс.

— Така си и мислех — кимна с разбиране той.

— Последното нещо, което би искал да се разчуе, е, че ме е отстранил, задето съм си вършил работата.

— Не бих се тревожил твърде много за това. Говори се, че ще те държи настрана, докато получи поста на заместник-началник, после всичко ще бъде простено и забравено.

— От негова страна — може би, но аз не забравям така лесно. Има ли нещо в пакета, което трябва да зная?

— Не е много, боя се. Повечето от престъпленията за времето, за което питаш, са били съвсем прозрачни.

Шармън бе разочарован. Не бе сигурен какво точно търси, но бе убеден, че ще разбере, когато го види. Искаше нещо, което би могло да му помогне да възстанови името и лицето на момичето, което сега лежеше на дисекционната маса в моргата на Сам.

— Между другото, през последните шест месеца от областта са изчезнали около сто момичета.

Шармън бе изненадан от числото. Знаеше, че редовно изчезват по няколко, но стотина — това си бе сериозна работа.

— Сто? Мамка му! Какво става с тях, по дяволите?

— Бягат в Лондон или с приятелите си, загиват, биват погребани — кой знае? Ако питаше мен, Стан, нагърбваш се с прекалено много работа без помощен екип.

Той сви рамене.

— Зная. Но ще трябва да се справя сам. Трябва да направя всичко по силите си.

— Така си е. Имената и адресите им са в плика. Опитай „Сузи Лампла Тръст“^[1], в миналото се оказаха изключително ефективни. Може да ти спестят част от работата.

— Благодаря, Сид.

Буут замълча за миг.

— Има един случай, който може да се окаже интересен, въпреки че е малко съмнителен. — Шармън се обърна към него. — Една изгоряла кола била открита в гората на около две мили от мястото, където сте намерили трупа.

— Добре, но това вероятно не е нещо необичайно — сви рамене Стан.

— Да, но случаят е малко по-различен. Съпътстващите го обстоятелства са необикновени. Така и не са се оплакали, че колата е била открадната, а не е подадено и заявление за застраховката.

— А собственикът?

— Предишният собственик казал на Центъра за регистрация на превозните средства, че я е продал около две седмици преди това.

— На кого?

— Местните ченгета провериха. Купувачът е дал фалшиво име и адрес. Тогава за какво е било всичко това?

— Била ли е използвана за бягство при някакво престъпление — нали знаеш, обир или нещо такова?

— Няма данни.

— Навсякъде ли?

— Навсякъде, където проверихме.

— Добре, това е странно. Ще го проверя.

Сид Буут тръгна да излиза от колата му.

— Трябва да вървя, Станли, защото може да си загубя работата, ако ме видят с такива като теб. Ще ида да хапна със семейството и да им кажа каква прекрасна жена е била старата кучка според мен.

— Тези думи ще ти преседнат на гърлото.

— Може би, но ще ги преглътна с всичките онези безплатни напитки.

— Довиждане, Сид — засмя се Шармън. — Пийни едно и заради мен. И отново ти благодаря.

Буут се отправи към опечалените и се смеси с тълпата облечени в черни костюми престъпници.

 

 

Сам се огледа наоколо из запустялото място, където бе открито тялото на неизвестното момиче. Беше мрачно, неприятно кътче и човек не би го възприел като най-привлекателно за края на дните си. Горещината бе заличила всичко. Тревата покрай железопътната дига изглеждаше кафява и изсъхнала, а почвата в полето, вместо влажна, богата, тъмнокафява, се бе спекла и напукала и се ронеше на прах.

Хвърли поглед към Марша, която наблюдаваше сметището с известна степен отвращение. Въпреки че й харесваше да бъде криминален специалист, никога не можеше да свикне напълно с някои неща.

— Мразя да претърсвам бунищата, човек не знае какво го дебне там.

Сам се усмихна на приятелката си. Както винаги, достатъчно бе да я помоли само веднъж. Когато й обясни обстоятелствата около случая и най-вече намеренията на Адамс, Марша мигновено застана на нейна страна. Двете бяха като сестри, ако обидиш едната, другата незабавно също се засягаше.

Марша се обърна към Сам:

— Е, откъде искаш да започна? И не забравяй, че съм си взела само един ден отпуск, а се оплакват и заради него.

Патоложката я прегърна с обич.

— Не мисли, че не го оценявам, Марша. — Двете жени се усмихнаха една на друга. — Поразрови боклука и виж дали ще забележиш нещо интересно. На този етап не съм сигурна какво точно търсим…

— Но ще разбера, като го видя? — Сам кимна. — Все така ясна и безценна, както винаги!

Марша надяна белия си предпазен костюм и защитните обувки и тръгна към средата на бунището.

Сам се приближи до Шармън, който стоеше в подножието на дигата и се взираше в полята в посока Кеймбридж.

— За какво мислиш?

— Тъкмо се питах защо ли е дошла до тук — обърна се към нея той. — Защо точно тук?

Сам се озърна.

— Да, и аз се чудя. Това не е просто тихо местенце, където да се надрусаш, толкова много по-достъпни има. Причината трябва да е друга. Може да е имала среща с някого.

— С убиеца си — кимна Шармън. — Но кой е той?

— Доставчикът й на наркотици?

— Тези копелета не биха се мръднали, освен ако не се отнася за много пари.

— Може и да е било така. Може би го е настъпила за някоя сделка и в резултат се е стигнало до това. Често се случват такива неща.

— Може би, но все още не съм убеден.

— Ако знаехме причината, Стан, щяхме да сме разгадали случая. Помисли си колко ще сме отегчени тогава.

— Така е. — Отмести поглед към Марша, която внимателно събираше проби и ги пускаше в торбички. — Как се справя приятелката ти?

— Добре. Ще стори всичко по силите си, но бих се радвала повече, ако Колин Фланъри и екипът му бяха тук, за да свършат работата както трябва. Между другото, Марша е ползотворен и зорък детектив, когато се задейства. Мислех си да помоля Колин и мисля, че би го направил заради мен…

— Харесва те, нали? — прекъсна я Шармън.

Отговорът й бе по-рязък, отколкото бе очаквала.

— Имах предвид по-скоро професионално уважение, отколкото нещо друго.

Погледна я. Започваше да осъзнава, че няма да му позволява много волности.

— Освен това — продължи Сам, — колкото по-малко хора знаят замисъла ни, толкова по-добре. Особено Адамс.

— Смятам, че си права — кимна той. — Оценявам помощта ти. Зная, че си в немилост заради мен.

— Да, така е.

— Какво те накара да промениш решението си?

Сам се замисли за миг.

— Справедливостта и черните ти очи.

Лъжеше, но бе трудно да признае истината дори пред себе си, толкова бе неподобаващо и дребнаво. Проблемът бе в подозрението, че Шармън съзнава лъжата й. Срамуваше се от себе си, но бе твърде късно. Беше се посветила на задачата и любопитството й бе възбудено. Щеше да стигне до края независимо от всичко.

 

 

— Приключих!

Шармън и Сам вдигнаха поглед и видяха Марша да се появява от бунището. Приближиха се до нея. Той спря очи на торбичките с проби в ръката й.

— Намери ли нещо?

— Плъхове, много плъхове — сви рамене тя. — Ужасни, проклети твари! Какво ли не правя за теб, Сам!

— Съжалявам, Марша — намръщи се патоложката.

— Нещо друго освен плъхове? — попита Стан.

— Все още не зная. — Надникна в торбичките. — Може и да има нещо тук. Но на този етап всичко е малко субективно. Кой знае?

— Какво имаш предвид? — Шармън бе объркан.

— Ако не ми намерите материал, с който да сравня пробите си, всичко може да се окаже загуба на време. Разбирате ли?

Стан кимна.

— Ще трябва да видим какво можем да открием тогава, нали?

Марша се усмихна и се извърна към старите казани в края на бунището.

— Интересно какво ли тече там? Може да си струва да се провери.

Шармън хвърли поглед към кафявата течност, процеждаща се бавно от няколко преобърнати казана. Нещо, което вероятно трябваше да прегледат друг път. След като събра мислите си, той се обърна към двете жени.

— Готови ли сте да се преместим на следващото място, дами?

— Звучиш като продуцент на някой евтин филм, Стан, а не като безработен детектив. — На Сам й се прииска да си бе отхапала езика в мига, в който думите й се изплъзнаха, но бе твърде късно. — Съжалявам, не исках…

Шармън я изгледа смразяващо за миг, после избухна в смях.

— За какво съжаляваш? Че си казала истината ли? Никога няма да ти се наложи да ми се извиняваш за това, доктор Райън. Господи, а си мислех, че съм прям!

Отдалечи се към колата си, все още смеейки се, като остави Сам да се чувства неловко и притеснено.

 

 

Нужни бяха не повече от десет минути, преди Стан да се отклони от главното кеймбриджко шосе и да свърне по черен път сред гората. Сам, която заемаше предната седалка, се извърна с пакостлив поглед към Марша, която седеше зад тях и се бе навела напред, подавайки глава между нея и Шармън.

— Детектив Шармън, защо ни водите в тази самотна гора? Ще кажа на викария.

Той отвърна незабавно:

— Аз съм викарият, мадам. — Въпреки че шегата бе изтъркана, и тримата се засмяха.

Приблизително четвърт миля по-нататък пътят изведнъж се стесняваше и Шармън бе принуден да спре. Обърна се към двете жени:

— Нататък ще трябва да вървим пеша.

— Не можем ли да се приближим? — Марша се намръщи. — Нали крадената кола е успяла!

— Точно затова — засмя се той, — била е открадната и на шофьора не му е пукало колко ще я смачка. А на мен ми пука, затова грабвайте ботушите.

Ако не друго, то поне годините опит в лутане из мрачни, кални, отдалечени поля ги бяха научили да са добре подготвени. Не им бе нужно напомняне, за да си донесат подходящи обувки.

След като изминаха около триста метра по пътя, излязоха на малко сечище, в чийто център се намираха почернелите и изгорели останки на голяма кола. Сам и Марша последваха Шармън през сечището, докато той спря до нея.

— Мисля, че това може да е автомобилът, използван от нашия убиец.

— Нали не си падаш по слепи догадки, а, Станли? Или щом е близо до местопрестъплението, значи си струва да я проверим?

— Не е подадена жалба, че е била открадната, след като е била купена от човек с фалшиво име и адрес.

— Откъде знаеш всичко това?

— От номера на двигателя. Онзи, който е зарязал колата, е взел табелите с номерата, а огънят е свършил останалото. Но е забравил номера на двигателя.

Сам обиколи овъглените останки и ги огледа.

— Би могло да има хиляди причини за това, че я е изоставил. Хората изхвърлят разни неща постоянно. Може би не е искал да плаща пътния данък. Или пък е имал поредица от огромни неплатени глоби. Може дори да е била използвана при друго престъпление.

— Не — поклати глава той, — проверих всичко това, нищо подобно, а и кой би запалил собствената си кола, за да избегне плащането на такса паркинг? Освен това дори и бричките струват нещо в автоморгите. Защо да не я продаде? Не, това е, убеден съм.

— Тогава с какво разполагаме? Аматьор, който се мисли за умник?

— Точно така — кимна Шармън.

— Тогава имаме шанс. Който и да е нашият убиец, допуска грешки.

— Човек би очаквал общината да я е преместила досега — заяви с негодувание Марша.

Сам и Шармън я изгледаха едновременно и тя внезапно се почувства много неловко.

— Е, нали знаеш, мястото е толкова красиво, а общината е имала месеци на разположение да я махне.

Двамата й спътници избухнаха отново в смях, като заразиха и нея, и тя се почувства длъжна да се присъедини. Когато нещата се поуспокоиха, Сам най-после се обърна към Стан.

— Добре, какво искаш да направим?

— Съвсем същото като преди. Да претърсим района колкото се може по-щателно.

Марша се озърна из горичката.

— Имаш ли някаква идея как?

— Ти вземи участъка от пътя до тук. Обърни внимание на мястото, където аз паркирах. Който е изоставил тази кола, трябва да е имал друга, която да го върне в града или където и да е отивал, след като я е зарязал. Сигурно е паркирал превозното си средство на същото място като мен.

Марша кимна.

— Тръгвам.

Преди да се скрие назад по пътя в гората, тя подаде на Сам и Шармън няколко торбички за доказателства.

— Среща тук след час! — извика той след нея.

Жената вдигна ръка в знак на съгласие, докато се отдалечаваше.

— Къде искаш да търся аз? — обърна се Сам към него.

Шармън й се усмихна пакостливо. Тя явно пренебрегна факта.

— Ако вземеш далечния край на гората и се движиш в полукръг до тук, аз ще взема останалата част.

— Какво търся?

— Нещо необикновено.

— О, боже, ама че е конкретно!

Разделиха се и търсенето започна.

Сам смяташе, че познава Кеймбридж добре, но никога преди не бе идвала тук. Мястото беше красиво. Изпъстрено с диви цветя, насекоми и животинки. Докато се озърташе и се възхищаваше отново на великолепието на природата, тя забрави за момент защо е дошла и трябваше да се съсредоточи. Не се натъкна на нищо очевидно, въпреки че не можеше да спре да се пита какво ли бяха открили вече Фланъри и екипът му. Колкото и да презираше Адамс, можеше и да се наложи да обмислят включването му, ако искаха да отбележат сериозен напредък. Като се оглеждаше около дърветата, видя Шармън да претърсва земята около колата. От време на време спираше, клякаше и вдигаше някой предмет, който пускаше в торбичка, преди да продължи нататък. Тъй като и тя самата бе човек на инстинкта, почувства се по-близка до света на Шармън и по-чужда на този на Адамс.

— Елате насам!

Шармън и Сам бързо се запътиха към Марша. Тя стоеше на около двадесетина метра пред колата на Стан и сочеше нещо, лежащо под един храст.

— Мисля, че може да е важно.

Двамата погледнаха в посоката, в която се взираше. Точно пред нея имаше малък бял чорап, две трети от който бяха покрити от тъмно петно.

— Зная, че може и да греша и че трябва да направя някои анализи, но смятам, че това е кръв.

Шармън се извърна към Сам, която кимна.

— И аз така мисля. Просто зависи чия е.

Шармън усещаше, че се вълнува.

— Можем ли да получим съпоставка с нашето момиче?

— Трудно. — Сам изглеждаше загрижена.

— Защо?

— Можем да сравним кръвта, но това няма да се възприеме като убедително. Може да се окаже от често срещан вид. Трябва да се направи ДНК анализ, за да сме сигурни, а това струва скъпо.

Стан усети обземащото го чувство на отчаяние.

— Не познаваш ли някой, който да помогне?

— Няколко души, но такива неща не се правят безплатно и незабелязано. Особено след като дори не сме сигурни, че чорапът принадлежи на жертвата.

Започваше да се чувства потиснат.

— Виж, нека да поразпитам, може и да мога да направя нещо.

Марша също се намеси.

— И аз ще се опитам да измоля няколко услуги. Сигурна съм, че ще успеем да сторим нещо.

Шармън изгледа двете жени. Един бог знае защо помагаха на стар разбойник като него, но го правеха и им бе благодарен.

— Добре, дами, хайде да заснемем и да приберем всичко, както биха казали американците, и ще ви черпя по едно питие.

— Последният от големите баровци — каза Сам на приятелката си.

 

 

Не го биваше в работата с партньор, беше си самотник и обичаше да върши нещата по свой начин. Но при тези необикновени обстоятелства трябваше да направи компромис. Марша се бе върнала в лабораторията, за да започне работа по чорапа и да види дали не може да измоли няколко услуги. Колкото и да бе благодарен на себеотдаването й, не бе оптимистично настроен. Тъй като криминалистите вече бяха притиснати, услуги се правеха трудно.

Когато Шармън най-сетне спря пред малка къща недалече от центъра на града, Сам се обърна към него.

— Какво търсим тук?

— Тук живее онзи тип, който е продал колата, която видяхме одеве. Реших, че може да поприказвам с него набързо.

— Не е ли разговарял вече с полицията?

— С две ченгета, които не могат да си различат задника от лактите. Записали са основното, но аз искам повече.

— Например?

— Дали казва истината, или той е нашият убиец. Ако казва истината, тогава да видим дали може да си спомни достатъчно, за да опише купувача.

Излязоха от автомобила и тръгнаха по тясната бетонна пътека край буренясалата градина, преди Шармън да почука силно на входната врата.

Сам се огледа. Постройката беше олющена и се нуждаеше от боядисване. Някой друг час работа в градината също не бяха излишни.

Отвори им едър мъж с наднормено тегло, близо петдесетгодишен, облечен в изцапан опърпан потник. Сам не помнеше да е виждала по-голямо бирено шкембе. Чудеше се как ли се справя сърцето му и още колко ще издържи, преди да го види отново.

— Кои сте вие?

Стан се взря твърдо в очите му.

— Полиция. Вие сте Джим Клемънтс, нали?

Мъжът, изглежда, хранеше подозрения.

— Може и да съм, къде ви е служебната карта?

Шармън бръкна във вътрешния джоб на сакото си и я извади, за голяма изненада на спътницата си.

— Детектив Шармън. Искам да поприказваме за колата, която сте продали.

— Две от вашите момчета вече идваха и им разказах всичко, което зная.

— Възможно е да са забравили да ви попитат някои неща. Може ли да вляза?

С тези думи се промуши покрай мъжа, преди той да има възможността да отговори. Човекът го последва, а Сам вървеше най-отзад.

Вътрешността на къщата не бе по-приветлива от фасадата, мръсна и опърпана, а закуската на масата изглеждаше от вчера. На всичко отгоре мъжът смърдеше, а тя не можеше да понася подобно нещо.

— Не помня да съм ви канил.

Шармън се извърна рязко и малко оставаше да се сблъскат с човека.

— Нали няма да си създаваме проблеми, а, Джим? Това е важно разследване, свързано със смъртта на млада жена. Сигурен съм, че с радост ще ни сътрудничиш.

— Е, щом е такава работата, ще се опитам да ви помогна доколкото мога.

Сам забеляза страха в очите му. Внезапното желание да изпълни обществения си дълг произлизаше по-скоро от изражението на полицая, отколкото от желание да сътрудничи.

— Бихте ли желали да седнете?

Двамата хвърлиха по един поглед на състоянието на столовете и решиха да останат прави.

— Не, няма нужда, сър, няма да се бавим. Но ако искате, вие седнете.

След това Шармън постави ръка на рамото му и го натисна на един от столовете. Обичаше да гледа разпитваните от горе, това му придаваше авторитет, нужен за изкопчване на необходимата информация.

— От колко време притежавахте колата, преди да я разкарате?

— Около година. Оставаха й още няколко седмици платен данък и месец от застраховката.

— Защо я продадохте?

— Не ми достигаха пари за наема.

— Колко взехте за нея?

— Триста, но струваше повече.

— А колко поискахте?

— Три стотачки.

— Но бихте взели и по-малко?

— Вероятно бих паднал на двеста.

— Той опита ли се да сваля от цената?

— Не, и плати в брой.

— Какъв беше?

— Нормален. Не говореше много. „Да… Не… Ето ти трите стотачки.“ Обичам деловите хора.

— Как изглеждаше?

— Обикновен.

— Бихте ли пояснили?

— Доста висок, кльощав.

— Цвят на косата и очите?

— Косата му бе черна, за очите не зная, защото носеше слънчеви очила.

— Как говореше?

— Доста тежкарски, като се има предвид какъв беше.

— Какво имате предвид?

— Беше механик.

— Как разбрахте?

— Носеше гащеризон на механик — нали се сещате, син, изцапан с масло и така нататък.

— А обувките?

— Не забелязах.

— Нещо друго?

— Не, нищо — поклати глава Джим Клемънтс.

Шармън се наведе и приближи лице до неговото.

— Сигурен ли сте? Ще бъде жалко да пропуснем някоя подробност.

Мъжът бе изнервен, но тъй като Сам го наблюдаваше, успя да отвърне на въпроса със слабо поклащане на глава, преди да изрече лукаво:

— Ами, паметта е странно нещо. Понякога й е нужно малко поощрение.

Шармън се изправи веднага и небрежно се отдалечи от него.

— Добре, благодаря, че ни отделихте време.

Човекът се изправи рязко.

— Това ли е всичко? Нищо повече?

Стан кимна, отказвайки да приеме намека, и се запъти към вратата. Сам обаче бе извадила от портмонето си две банкноти от по двадесет лири и му подаде едната. Той погледна втората за миг. Усмихна му се, но продължаваше да я стиска здраво в ръката си.

— Сигурен ли сте, че нямаше още нещо? Съвсем нищо ли?

Клемънтс я измери с поглед, а умът му действаше трескаво.

— Може и да имаше.

Шармън спря на вратата и се обърна, докато Сам продължаваше разпита.

— Какво?

— Мисля, че носеше перука.

— Какво ви наведе на тази мисъл?

— Не му прилягаше много добре. Косата му се подаваше отдолу.

— Какъв цвят беше?

— Русолява или светлокестенява.

Стан прекоси стаята мигновено.

— Защо не ми казахте това веднага?

— Трудно ми бе да се концентрирам с лошия ви дъх в лицето ми!

Шармън го изгледа с яд, а Сам му подаде втората банкнота от двадесет лири.

Когато излязоха, Стан я хвана за ръката.

— Впечатляващо! Къде научи този номер?

Тя се усмихна, доволна от комплимента.

— От дългогодишното общуване с такива като теб. Не може да не усвоиш това-онова.

Той се засмя.

— Наблюдавай ме, скоро може да се кандидатираш за работата ми.

— Не бих могла да живея с твоята заплата.

— Самата истина!

Двамата се качиха в колата му.

— А сега накъде, Батман?

— Гранчестър.

— Сигурен ли си, че идеята е добра? — Изглеждаше загрижена.

— О, да — кимна той.

 

 

За да си спестят време и усилие, Шармън и Сам решиха да се разделят. Той щеше да отиде до Гранчестър, за да поговори с работника на Кларк и чистачката, докато тя проведе колкото се може повече запитвания с Марша Евънс, за която се надяваха, че вече се е върнала в лабораторията по криминалистика в Хънтингтън и е открила нещо полезно. Стан остави Сам първо пред къщата й. Искаше да смени работните си дрехи с нещо по-хубаво. Шармън се възхити на дома й.

— Хубаво местенце, сигурно добре ти плащат.

Сам мразеше този израз. Сякаш й намекваха, че изкарва прехраната си твърде лесно.

— Благодаря ти, доста се потрудих, за да си заслужа парите.

— Сигурен съм, че е така, но това важи и за мен, а изобщо не съм успял и да припаря до такава къща.

— Не съм предполагала, че си социалист, Стан.

— Не съм, просто ми се иска да имах малко по-добра отплата за тежкия ми труд, отколкото двустаен апартамент в бедняшката част на града.

Сам изведнъж изпита познат пристъп на смущение, който често получаваше пред членове на семейството си, които ясно бяха показали, че се главозамайва, но винаги бе работила усилено и бе амбициозна. През годините се бе научила да приема, че и финансовият, и професионалният й успех са заслужени и спечелени с труд и няма причина да се притеснява от тях.

— Искаш ли да влезеш?

— На кафе ли ме каниш, доктор Райън?

Сам почувства, че се изчервява.

— Не, каня те на чай. Е, искаш ли, по дяволите?

Шармън се усмихна, доволен, че е успял поне да предизвика изчервяването на добрата лекарка.

— Не, благодаря, докторе. Времето върви, а ми остават още няколко задачи.

Сам усети едновременно облекчение и изненада от отказа му. Докато се обръщаше да влезе, той й зададе още един въпрос.

— Познаваш ли някой си доктор Анди Хърман?

— Много добре — кимна тя. — Работеше като психиатър в „Парк“. Сега си има частна практика. И доколкото разбирам, се справя доста добре.

— Бил е психоаналитик на Софи Кларк.

— Ходела е на психоаналитик? — изненада се тя. — Защо?

— Надявах се ти да проучиш това. — Изгледа я с ъгълчето на окото си.

Сам го обмисли за миг.

— Искаш прекалено голяма услуга.

Шармън сви рамене.

— Дали ще говори с теб? Защото е адски сигурно, че с мен не би го сторил.

Сам не бе напълно уверена, но осъзна, че вече е затънала до гуша и едва ли може да откаже.

— Ще видя какво мога да направя. Но не обещавам нищо.

— Разбира се — кимна Шармън. — Има и още нещо, което можеш да свършиш.

Изгледа го въпросително.

— Още колко услуги, Станли? Този път какво е?

Той отвори жабката, бръкна вътре и извади найлонова торбичка за веществени доказателства, която й подаде. Сам я вдигна към светлината и я разгледа за кратко. Вътре имаше часовник, и то скъп на вид. Обърна се към Шармън.

— Мога ли да го извадя?

Той кимна, патоложката дръпна лентата в горната част и пусна часовника в ръката си. Бе модерен златен „Ролекс“. Повъртя го. По него нямаше нищо кой знае колко необичайно, освен че гърбът му бе изпилен, за да се заличи гравиран някога надпис. Отново върна поглед на Шармън.

— Тъй като не ми предстои излизане в пенсия, предполагам, че има някакво обяснение, задето ми даваш този часовник.

— Открих го под трупа на момичето.

— Откъде знаеш, че е бил неин?

Той сви рамене.

— Не зная, но е много вероятно. Женски е и казано честно, никой не захвърля такива часовници просто ей така.

— Може да е бил краден?

— Краден е и още как и смятам, че от нашата жертва.

Сам все още не разбираше защо Шармън й го показва.

— Е, какво искаш да направя с него?

— Дай го на Марша. Виж дали не знае начин да разбере какво е било написано на гърба му. Това може да е най-голямата ни следа до момента. Поне може да открием самоличността й. Тогава ще има вероятност да пипнем убиеца й.

— И нашия досаден приятел Адамс.

Шармън се усмихна.

— Основният ми мотив. Е, можеш ли да го сториш?

— Мога да го предам на Марша. Но дали тя ще успее да разбере нещо от него — е друг въпрос.

— Ще направим всичко по силите си през този живот, повече не може да се желае.

— Философия преди чая. Не мога да го понеса. Тръгвам, преди да си започнал да цитираш поезия.

Шармън се засмя.

— Няма начин, освен ако не обичаш хумористични петостишия.

— Не и тези, които ти знаеш.

Докато Сам се извръщаше, забеляза, че Шармън й се възхищава, и бе изненадващо поласкана.

— Доскоро, Стан. Ще ми звъннеш ли?

— Става. Обади се, ако Марша се натъкне на нещо.

Тя кимна. Докато вървеше към входната врата, Стан въздъхна. Наистина бе много привлекателна. Но както и къщата, и начинът й на живот бе много над неговата класа.

 

 

Сам се изкъпа и преоблече бързо. Обади се на Марша, преди да тръгне с колата към Хънтингтън, за да сверят версиите си, ако някой задава неудобни въпроси. За щастие при толкова много работа патоложката можеше да измисли милион причини за посещението си в лабораторията и за срещата си с Марша, така че нямаше опасност.

Отне й малко повече от час да стигне до лабораториите. По-дълго от обичайното. На магистралата имаше малка катастрофа, но изглежда, цялата провинция се бе сковала. Не бе сигурна колко часове бе прекарала в задръствания, но бяха много. С годините бе започнала да мрази шофьори, които предизвикват произшествия и задръствания. Особено когато злополуките бяха нелепи или можеха да бъдат избегнати. Дори се развика на двамата водачи, които бяха замесени, докато преминаваше покрай мястото на сблъсъка.

Когато стигна в Хънтингтън, Сам паркира колата си на обичайното място и се запъти към входа. За щастие никой не прояви интерес към нея. Толкова често влизаше и излизаше от това място, че почти се считаше за част от мебелировката. Фамилиарността ражда презрение, помисли си тя. Вървеше през безкрайните коридори, докато накрая стигна до лабораторията на приятелката си. Надникна през стъклената врата. Имаше късмет, Марша бе сама. Почука леко и влезе.

— Имаше ли късмет?

— И да, и не — вдигна поглед от микроскопа си жената.

— Значи може би, а? Какво откри?

— Ами, първо, цигарите на местопрестъплението са „Марлборо Лайтс“ и са само за износ.

Сам се взря в Марша. За нея, както и за повечето хора, цигарите изглеждаха все едни и същи.

— Откъде знаеш?

— Първо, те са по-дълги. А и тютюнът. Знаеш ли, че има повече от хиляда тютюневи смеси? — Сам не знаеше, но не смяташе да се впуска в разисквания по въпроса точно сега, затова запази мълчание и остави Марша да продължи: — Хартията също е различна. Както и да е, сравних сместа от цигарите, открити на местопрестъплението, с различни марки и се оказа, че са „Марлборо Лайтс“ само за износ.

Въпреки че бе впечатлена, патоложката не виждаше действителната връзка и искаше да продължи нататък.

— Ами чорапът, който намери?

— По него има достатъчно кръв за ДНК анализ, но не мога да намеря кой да го направи.

— Не ти е присъщо, Марша. — Сам надникна през микроскопа й.

Жената въздъхна.

— Слушай, опитах навсякъде, повярвай ми. Всички са или прекалено заети, или не желаят да си заложат главите.

— Защо? — Разочарована, Сам се намести на един стол.

— Защото се е разчуло, боя се.

— Кое? — разтревожи се приятелката й.

— За спречкването ти с Том Адамс и факта, че те е отстранил от случая. Хората са изненадващо боязливи пред него.

— И с право — намръщи се Сам.

Марша зае мястото й над микроскопа.

— И все пак, не всичко е загубено, успях да установя един интересен факт от чорапа.

— Какъв? — Патоложката се приближи до приятелката си.

— Помниш ли онези казани с кафявата гадост, които се търкаляха из бунището?

Сам кимна.

— Е, взех проби и тази кафява гадост се оказа битум.

Сам губеше търпение.

— И твоята теория е?

— Открих следи от битум по чорапа.

— Страхотно! Браво!

Патоложката се разтревожи, защото Марша не изглеждаше толкова щастлива, колкото се надяваше.

— Е, както казах, и да, и не. Да, открих следи, но проблемът е, че е доста често срещан химикал и може да се е взел от множество източници.

— И все пак съвпадението е странно.

— Не ме разбирай погрешно, това наистина е нейният чорап. Ти го знаеш, аз го зная, но не е убедително за пред Адамс, а доколкото разбирам, той си търси претекст да се измъкне.

Сам поклати глава отчаяно.

— Така е, Марша. Но поне се уверихме, което значи, че сме на правилен път. Имаше ли и нещо друго?

Тя кимна.

— Косата и ларвите са интересни.

— Открила си нещо? — Заинтригувана, Сам се изправи отново.

— Не — тръсна глава приятелката й.

— Не е време за шеги, Марша — въздъхна тя.

Лаборантката се усмихна на мрачната й гримаса.

— Въпросът е, че би трябвало да открия нещо.

— О, та какво не намери?

— Няма следи от хероин или какъвто и да е друг наркотик нито в косата, която ми изпрати, нито в ларвите.

— Значи, изглежда, изобщо не е била наркоманка?

— Да, била е чиста. Косата й е била черна, между другото, но се е боядисала в кестеняво, и то наскоро.

Сам остана замислена.

— Някой си е направил голям труд да прикрие убийството. Чудя се кой и защо. — Въздъхна. — Сега трябва единствено да убедя Адамс да го третира като такова.

— Кой би допуснал, че това ще е трудната част? — Марша прегърна потиснатата си приятелка. — Ще се справим, не се тревожи.

Сам се изсмя кратко и саркастично.

— Нима? Съмнявам се. Може да претърпим и поражение.

Като че ли осенена от внезапно вдъхновение, тя зарови в чантата си и й подаде часовника, който Шармън й бе дал.

— Какво ще кажеш за това?

Марша го огледа през прозрачната найлонова торбичка.

— Да не би да намекваш, че е време да се пенсионирам?

Сам се усмихна.

— И аз така реагирах. Шармън ми го даде, открил го е под тялото на момичето. Сигурен е, че е неин.

— Около китката й ли е бил?

— Не, под дупето.

— Странно място за носене на часовник.

— Възможно е да се е опитвала да го крие.

— Възможно е — кимна тя. — Мислиш ли, че смъртта й може да е вследствие на обир?

— Не можем да определим със сигурност, в действителност нямаше никакви вещи на мястото.

— Какво искаш да направя с него?

Сам пусна часовника в ръката й.

— Погледни гърба му, там, където е заличен надпис или нещо подобно. Питах се дали има някакъв шанс да възстановим гравираното, за да можем да го разчетем. Това би могло да ни насочи нанякъде.

Марша прегледа гърба на часовника отблизо.

— Може би, ще трябва да проверя. Първо ще опитам ултравиолет, за да видя какво ще изскочи.

— А ако не покаже нищо?

— Има още няколко възможности, които мога да пробвам. Но може да се наложи да продам тялото си.

— Марша, как би могла? — престори се на шокирана Сам.

Лаборантката изгледа приятелката си.

— Значи не искаш да го правя?

— Разбира се, щом се налага, само не го давай евтино.

Двете жени избухнаха в смях и за пръв път от началото на разследването усетиха искрица надежда.

 

 

Трескавата дейност, кипяща около къщата на Кларк само допреди малко, се бе поуталожила, въпреки че бе оставила следи навсякъде. Черно-жълта ограничителна лента се ветрееше свободно, увиснала от стълбове и клони. Полицейските конуси, които Шармън бе наредил младият полицай да сложи, все още си седяха.

Усмихна се на себе си. Може би се бе държал прекалено строго с него. И все пак, нямаше вреда от това. Дори можеше да внуши малко уважение на напереното копеле. Нещо, което според него липсваше в съвременната полиция, за жалост.

Паркира колата си на алеята пред къщата и извади лист хартия А4 от куфарчето си, като го разгледа внимателно. Майкъл Джон Роджърс. Роден на 11 ноември 1960 г. Висок метър и осемдесет и пет, тегло деветдесет и един килограма, сини очи, кестенява коса. Национално криминално досие №4356/78. Бе впечатлен от списъка с присъди. Според него досието му датираше от осемнадесетгодишна възраст, въпреки че Шармън подозираше, че е бил криминално проявен доста преди това. Кражба, взлом, кражба на кола, измама, тежка телесна повреда, телесна повреда. И все пак обвиненията, които го заинтересуваха най-силно, бяха за блудство и две за изнасилване. Не можеше да разбере само как човек като него работи за важна клечка като Кларк.

Излезе от колата си и заобиколи къщата отзад, където бе жилището на Роджърс. Докато влизаше в задната градина, огледа гърба на постройката. Наистина бе внушителна сграда. Днес за втори път виждаше нещо, което харесваше, но не можеше да си го позволи. Стигна до апартамента и почука. Вратата се отвори бързо от мъж, приличащ по описание на Роджърс, който го изгледа ядосано.

— Какво искате?

Шармън се насили да се усмихне. Човекът наистина не му харесваше и бе по-трудно от очакваното.

— Джон Хийп, „Дейли Мейл“. Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против.

Роджърс се наведе, докато лицето му застана на няколко сантиметра разстояние от това на Стан.

— Разкарай се, няма да разговарям с никакви журналисти.

Шармън едва се въздържа да не го просне в безсъзнание. Въпреки кипналите си чувства, запази спокойствие.

— Упълномощен съм да ви предложа петдесет хиляди лири за вашата история.

Изражението на мъжа и позата му изведнъж се промениха.

— Колко, по дяволите?

Шармън знаеше, че е пипнал алчното копеле.

— Петдесет хиляди.

Роджърс помисли за момент.

— Какво искате да знаете?

— Може ли да поговорим вътре?

Човекът кимна и покани госта.

— Откъде да зная дали казвате истината за парите?

Шармън бръкна в куфарчето си и извади разписка.

— Трябва само да подпишете това и чекът ще ви бъде изплатен тази седмица.

Беше подготвил разписката предварително и бе свършил впечатляваща работа. Никога не се впускаше в подобни ситуации, без да е напълно подготвен. Роджърс подписа с нетърпение. Подаде му долния екземпляр и прибра оригинала в плик, адресиран до главния счетоводител на „Дейли Мейл“. Изпипваше всичко до край.

Седна в голямо кресло, а домакинът се разположи срещу него.

— Взех ви за поредното ченге, когато почукахте на вратата. Ако видя още някое от онези копелета, ще го убия.

— Нима? Какво ви накара да мислите така?

— Приличате на ченге. А и миришете като тях.

— Журналист по разследванията. Същата работа, предполагам, само дето не арестувам никого.

— И вие си врете скапаните носове в хорските работи.

— Така е, но плащаме повече от полицията.

— Съвсем вярно — засмя се Роджърс.

— Какво означава татуировката на ръката ви — В.Ч.С.К.?

— Всички ченгета са копелета. И това е вярно.

Шармън забеляза лепенка в свивката на ръката му над татуировката.

— Да не сте се порязали?

Роджърс погледна мястото.

— Какво? А, това ли? Трябваше да дам кръвна проба на ченгетата. Ще ми правят ДНК анализ. За пръв път ми е. Както и да е, та какво искахте да знаете?

Преди да отговори, Шармън се озърна из апартамента. Беше мръсно и опърпано място, липсваше усещането за постоянно жилище. Напълно съвпадаше с излъчването на Роджърс. Изненада го само колекцията филми „Стар Трек“. Имаше около десет касети, подредени до видеото. Не приличаше на обичайните им фенове. Обърна се към домакина си.

— „Стар Трек“? Обичам този филм!

Само за миг Роджърс доби нервен вид, а арогантността и агресивността му преминаха в овладян гняв. На Шармън толкова му стигаше.

— Да, беше страшен филм. Почитател съм му.

Гостът кимна и се усмихна отчаяно, като се опитваше да овладее собствените си чувства. Такива разпити бяха като игра на карти, в която никой не смееше да покаже емоциите си, за да не загуби.

— Как се срещнахте с Кларк?

— В затвора. По едно време го посещаваше.

— А вие какво правехте там?

— Излежавах тригодишна присъда за взлом и нападение.

— И какво се случи, когато излязохте?

— Писа ми, докато бях вътре. Предложи ми работа, когато изляза.

— Вие се съгласихте?

— Точно така. Заплатата беше добра, получих този апартамент, а задълженията ми не са тежки.

Шармън се усмихна и кимна.

— Значи имате алиби за въпросната нощ?

— При моето досие бе задължително да имам. Бях в Лондон. От хотела потвърдиха, че съм бил там. Преобърнаха ми къщата. Обаче не откриха нищо, затова няма от какво да се притеснявате. Чист съм.

— Какво сте правили там?

— Обичам да посещавам Уест Енд — сви рамене Роджърс и намигна на госта си. — Нали ме разбирате.

Шармън му намигна в отговор, разбрал подтекста на мимиката. Изведнъж избухна в пристъп на кашлица. Мъжът изглеждаше сериозно разтревожен.

— Добре ли си, приятел?

Шармън подаде ръка напред.

— Вода, може ли да ми донесете чаша вода?

Роджърс бързо се скри в кухнята. Веднага щом се изгуби от поглед, Шармън се наведе бързо и взе една от касетите и я скри в сакото си. Домакинът се върна с голяма чаша вода и му я подаде. Стан отпи от нея, после я свали и се оправи бързо.

— Благодаря, съжалявам за това, не зная откъде се взе. Май е от прекалено много фасове.

След като си даде няколко секунди заради представлението, продължи:

— С какво се занимавате?

— Най-вече с ремонт, поправям разни неща, малко градинарство, малко охрана.

— Познавахте ли госпожа Кларк?

— Да, мила жена беше. И аз не съм бил светец на младини, но случилото се с нея е направо ужасно.

— Огромна трагедия — съгласи се Шармън. — Голяма красавица беше, нали?

— Да. Един господ знае какво търсеше с тип като Кларк.

— Нали се е погрижил за вас?

— И то доста. Но между тях имаше възрастова пропаст от двадесет години. Не зная как се е отнасял с нея.

— Парите и властта са чудесни неща. За повечето жени те са по-важни от външния вид.

— Съвсем вярно.

— Значи тя кривваше? — Шармън му намигна с разбиране.

Роджърс се поколеба достатъчно дълго, та гостът му да осъзнае, че предстоящите му думи ще бъдат лъжа.

— Няма начин. Беше му вярна.

Полицаят се възползва от преимуществото си.

— Сигурен ли сте? Както сам казахте, била е много по-млада, нямаше да е първият подобен случай.

Мъжът кимна, но отново се долавяше колебание.

— Напълно.

Определено лъжеше. Трябваше само да разбере защо.

 

 

Сам тресна слушалката, докато Джийн влизаше в кабинета й.

— Надявам се, че няма някакъв проблем, доктор Райън?

Патоложката се облегна в стола си и поклати глава.

— Толкова услуги съм вършила на този човек, а сега, когато поисках да ми върне една, ме прати по дяволите.

Секретарката постави кафето на масата.

— Кой човек и каква услуга?

— Доктор Сидни Джойс.

— Съмнявам се да ви е пратил по дяволите. Твърде възпитан е, за да изрече подобни думи.

Сам възнегодува.

— Е, не, но бяха с подобно значение. Само една малка услуга след всичките години познанство.

Колкото и да уважаваше Сам, Джийн знаеше, че може да е неразумна, когато се заинати на своето.

— Ами тогава каква бе услугата?

— Помниш ли младото момиче, което докараха онзи ден?

— Да, поне останките й.

— Все още не сме я идентифицирали и исках Джойс да направи компютърна реконструкция на лицето й. Ако можем да получим образа й, може и да имаме шанс да я идентифицираме.

— Не е кой знае каква молба, съдейки по вида й — усмихна се широко секретарката. — Ако извините играта на думи.

— Отвърна, че е твърде скъпо и нямал време. Истината е, че Том Адамс е говорил с него.

— Не може да сте сигурна.

— О, да, мога.

— Откъде? — Джийн не бе убедена.

— Самият той ми призна. — Преправи се на Джойс доколкото можеше. — „Не съм сигурен дали главен инспектор Адамс ще одобри, като се имат предвид последните събития.“ Вероятно всеки момент ще ми се обадят да ме уведомят, че играта ми на бридж се отлага, защото главен инспектор Адамс не одобрява.

— Е, хайде да не изпадаме в параноя заради властта му — скара й се Джийн. — Все пак винаги можете да го направите по старомодния начин.

— Какво имаш предвид?

— С художник.

— Пак ще е скъпо, а има ли в околността някой, който все още да се занимава с това?

— Има един. Младежът, за когото вестниците постоянно пишат. Онзи, който готви дисертация в „Тринити“. Нали знаеш, че прави маски от лицата на мъртъвци и после кара моделите си да се разхождат с тях? Направил онази изложба — „Да върнем мъртвите“. Всичко е много странно. Как се казваше? Питър Хъд, точно така, Питър Хъд. Не беше ли спечелил някаква голяма награда за изкуство за възстановяване на лица по черепи? Наградата „Монтегю“.

— Да, тя има някои странни носители. И все пак може да ни струва цяло състояние, маските му, изглежда, се продават за хиляди в момента.

— Но е способен да го направи и ако е толкова арогантен, колкото го представя пресата — а мисля, че е — може да се съгласи и в името на славата.

Сам се замисли над идеята за миг. Определено си струваше да опитат. В края на краищата какво имаше да губи? Усмихна се топло на секретарката си, окрилена от нов оптимизъм.

— Ще пробвам.

Джийн поклати глава.

— Ами отпускът, който смятахте да си вземете? — попита тя, развеселена от ентусиазма й.

— Отпуск ли? Твърде заета съм — засмя се Сам.

 

 

Шармън попипа касетата „Стар Трек“, която бе задигнал от дома на Роджърс. Мисълта, че кретен като него харесва подобни филми, все още не се връзваше. Почитателите на сериите бяха лунатици, луди и ексцентрични. А това не съвпадаше с характера на Роджърс. Пъхна касетата във видеото и зачака. След логото на Би Би Си 2 се появи един от ранните епизоди на „Стар Трек“. За миг усети прокрадващо се съмнение. Взе дистанционното и натисна бутона за превъртане. Видеото препусна до надписите на края. Тогава картината потъмня и затрептя. Точно се готвеше да натисне стоп, когато образът се върна. Този път не бе епизод на „Стар Трек“, а нещо много по-зловещо.

Филмът явно бе сниман от аматьор с ръчна камера. Освен това бе втори или трети презапис. Въпреки това съдържанието бе достатъчно ясно. Четирима мъже пресъздаваха яростно изнасилване на млада жена. В един момент жената явно припадна. Един от мъжете изчезна от кадъра и се върна с кофа вода, която изля върху нея, за да я свести. След като свършиха с нея, един от тях взе въже от нощното шкафче и удуши все още борещата се жена, окуражаван от приятелите си.

Шармън изгледа записа два пъти. Сценарият бе тъжен и гаден, а бе виждал доста подобни неща, когато работеше в отдела за борба с порока. Никога не знаеше със сигурност дали филмите за удушаване са автентични, или просто добре изиграни, разкрасени с няколко специални ефекта. Мъжете приличаха на източноевропейци, а жената бе млада и привлекателна и Шармън трябваше да признае, че излъчваше неподправена уплаха и болка. Преди да предприеме ход срещу приятелчето Роджърс обаче, реши да покаже касетата на стария си приятел детектив Пана от отдела за борба с порока. Независимо от гледната точка, филмът не бе приятен, но ако беше и автентичен, то имаше вероятност домашен запис на злощастната кончина на госпожа Кларк да се намира сред колекцията на Роджърс. Макар да се радваше, все пак бе изненадан, че местните ченгета не са ги открили при обиска в апартамента му. Такива са новите полицаи, помисли си цинично той. Всички трябваше да са мили и състрадателни. Професията отиваше по дяволите.

 

 

Сам паркира в Ню Корт близо до два много стари и очукани мерцедеса. След като мина покрай въртележката с огромния конски кестен в средата й, тя се отправи към „Невилс Корт“ и стълбище „И“. Обичаше старите дървени стълбища, изгладени и вдлъбнати от хилядите нозе през стотиците години. Често се питаше кои ли велики личности са идвали тук преди нея и са изкачвали същите стъпала. Особеното в Кеймбридж, и най-вече в колежа „Тринити“ бе чувството за история. Когато стигна до „И 5“, почука решително на вратата.

— Звучите като полицията, най-добре влезте.

Сам натисна старата дъбова врата и влезе. Питър Хъд бе седнал в средата на стаята и скицираше една от реконструкциите си, която току-що бе завършил. Вдигна поглед.

— Вие трябва да сте доктор Райън. Влезте, заинтригуван съм.

Хъд бе по-нисък, отколкото бе очаквала, около метър и шестдесет и осем, строен, много привлекателен, с дълга руса коса, сини очи и мила усмивка. Освен това бе типичен представител на своята класа. Самоуверен възпитаник на частно училище, човек, пред когото животът лежи като на карта.

— Моля, седнете.

Когато хора от „Питърс“ приканват някого да направи нещо, то често звучи като заповед и Сам винаги се дразнеше. Настръхна, но изпълни молбата — в края на краищата щеше да моли за услуга.

— Е, доктор Райън…

— Сам — прекъсна го тя.

Хъд продължи да рисува, без да вдига поглед ни за миг.

— Тогава Сам. Е, Сам, какво искате от мен?

— Да ми помогнете да идентифицираме тленните останки на едно момиче.

— Това не се ли прави от полицията обикновено?

Тя се поколеба, несигурна каква част да му разкрие.

— Обикновено да, но те не смятат, че е била убита…

Сега бе ред на Хъд да я прекъсне.

— Убита? Боже, става все по-интересно. Казвате, че полицията не се занимава със случая. Мога ли да попитам защо?

Сам реши да бъде откровена.

— Не ми вярват и не желаят да го третират като убийство.

— А не сте ли обмисляли употребата на компютър? Чувам, че са много ефективни.

— Да, но времето им трябва да бъде заплатено от бюджета, а аз нямам такъв.

За пръв път, откакто тя влезе в стаята, Хъд престана да рисува и я погледна.

— Значи очаквате да ви предложа услугите си безплатно?

Сам кимна.

— Среща на изкуството с престъплението, мислех си, че може да представлява интерес за вас. Ако успеем да докажем теорията ми, това със сигурност би ви направило голяма реклама.

— Може би. — Усмихна й се. — Разкажете ми повече. — Той възобнови рисуването.

— Преди няколко дни под един стар железопътен мост бе открит трупът на млада жена. Смятам, че е била убита — намушкана с нож. Поради състоянието на тялото нямаме много възможности, за да я идентифицираме. Ако можете да направите лицева реконструкция, бихте ни оказали огромна помощ.

— Защо смятате, че е била намушкана?

— В долната част на гръдния кош има белег, за който съм сигурна, че е от нож.

— Нещо друго?

— Считаме, че нашият убиец е бил много внимателен. Около тялото нямаше нищо, по което да го разпознаем, а недалеч имаше изгоряла кола, която според нас е използвал, за да унищожи уликите.

— Щом всички улики са били унищожени, как може да сте сигурни, че е замесен който и да било?

Сам започваше да се дразни от въпросите му и се притесняваше, че издава всичката тази информация. Но все пак превъзмогна нежеланието си, тъй като съзнаваше, че няма голям избор.

— Открихме чорап с химикал по него, който съвпада с химикалите на местопрестъплението.

— Провървяло ви е. Това ли е всичко?

— Почти.

Хъд продължи да рисува още няколко мига, преди да се обърне към нея.

— Ще участвам.

Сам усети вълна на облекчение да се разлива по тялото й.

— Благодаря ви. Сигурна съм, че няма да го сметнете за загуба на време. Ще трябва да ви заведа до моргата, когато ви е удобно.

— Утре става ли?

Тя кимна.

— По кое време?

— Да кажем, към два?

Сам кимна и се изправи.

— Чудесно.

В това време Хъд нави рисунката си и й я подаде.

— Реших, че може да искате да я задържите. Да ви покажа, че съм истински художник, не някакъв драскач, както ме наричат в някои безскрупулни вестници.

Преди да има възможност да му благодари, се чуха няколко тихи почуквания на вратата.

— Влизай, Фиона.

В стаята влезе красиво момиче на около двадесет години. Хъд я прегърна.

— Сам, това е Фиона, която понякога е моя приятелка.

Патоложката се ръкува с нея.

— Понякога?

— Понякога. Защото от време на време така я подлудявам, че ме зарязва, а после се връща. Както и да е. Доктор Райън, трябва да тръгвам, ще се видим утре.

— Да, до утре.

Докато Сам слизаше надолу по стълбите към „Невилс Корт“, разгърна рисунката, която й бе дал. Вместо портрет на реконструираната глава, каквато бе очаквала, видя нарисувана себе си, и то обезпокояващо гола. Значи наистина има въображение в края на краищата.